Нора Робъртс
Защита в смъртта (10)

Девета глава

Джейми полагаше неимоверни усилия да изглежда безразличен. Дори най-смелите му мечти се бяха сбъднали толкова неочаквано, че той се страхуваше да не направи нещо, което да провали шансовете му. Според него светът съществуваше благодарение на електрониката. Имаше само едно нещо, което желаеше повече от това да работи с компютри и други електронни устройства — да работи с тях като полицай.

Благодарение на Рурк сега му се удаваше тази възможност. Щеше да участва в разследване на престъпления, което затрудняваше най-страхотното ченге в Ню Йорк.

Какво повече би могъл да желае?

Е, за предпочитане бе вече да има полицейска значка, но да бъдеш помощник на експерт-консултанта бе голяма крачка в желаната от него посока.

Той бе твърдо решен да докаже способностите си.

Със сигурност му харесваше да работи с Фийни. Чичо Фин е суперченге, пък и страшно увлекателно разказва за времето, когато Отделът по електроника не е съществувал.

А Макнаб е направо върхът. Вярно е, че понякога дрънка врели-некипели, обаче по отношение на компютрите няма равен. Освен това излезе и голям смелчага — пострада по време на акция, обаче вместо да се тръшне, задето се е парализирал, той настоява да работи.

Така постъпват истинските ченгета.

Така постъпва и Далас. Не се спира пред нищо. Каквото и да се случи, тя винаги е готова да се притече на помощ на някого, да го защити. Както бе защитила дядо му и Алис.

Още му ставаше болно, като мислеше за сестра си. Знаеше, че майка му никога няма да я прежали, няма да се примири със смъртта й. Джейми си мислеше, че навярно подобни трагични събития завинаги оставят своя отпечатък.

Като си спомнеше понякога за случилото се през есента, му се струваше, че е сънувал кошмарен сън. Особено накрая — димът и пламъците в онази ужасна стая, където Олбан бе занесъл Далас, след като я беше упоил.

Дим, пламъци и кръв, а на пода лежи мъртвата Селина. Рурк и Олбан са се вкопчили в борба на живот и смърт, а Далас, която лежи гола върху нещо като олтар, му крещи да вземе ножа и да я освободи.

Той прерязва въжетата, стягащи китките и глезените й, но изведнъж го побиват тръпки. Става му студено въпреки огъня, който бушува около него. Далас, която още е замаяна от наркотиците, скача от олтара право върху гърба на Олбан…

Случващото се е толкова странно, че повече прилича на сън. Той вижда как Рурк замахва с юмрук и нокаутира Олбан. Чува сирените на приближаващите се патрулни коли и как Рурк и Далас говорят, но не различава думи, а само звуци. Огънят с пращене се разгаря, от дима очите му се насълзяват.

Ножът е в ръката му.

Ив изкрещява, като го вижда какво ще направи. Но вече е прекалено късно. Не би могла да го спре. Никой не би могъл.

Извергът, който е убил най-близките му хора, е мъртъв, топлата му кръв облива ръцете на Джейми.

Не си спомня как го е направил, кога е забил острието в сърцето на Олбан…

Но това наистина се бе случило. Не беше сън. Само че Далас беше казала на Фийни и на другите ченгета, че извергът е бил убит, докато се е съпротивлявал. Бе изтръгнала ритуалния нож от ръката на Джейми, оставила бе нейните отпечатъци върху дръжката, излъгала беше. Защото защитаваше и него…

— Джейми, не се разсейвай!

Гласът на Рурк го върна към действителността. Той примигна, изчерви се и приведе рамене:

— Да… разбира се, извинявай. — Работеше върху симулация на вирус — третата, откакто бяха започнали. — Няма да стигнем доникъде без диагностика на един от заразените компютри — добави.

— Вече го изтъкна по различни начини поне седем-осем пъти.

Момчето се завъртя на стола, обръщайки се към Рурк, който седеше зад него и проектираше филтър против заразата. Повечето операции извършваше на ръка, като бързо натискаше клавишите. Според Джейми всеки истински специалист по електроника би трябвало да умее да работи и на ръка, не само да дава устни команди на компютъра, както и да преценява кой метод е по-подходящ за конкретния случай.

Рурк бе повече от специалист — бе истински гений.

— Диагностиката ще ми отнеме максимум пет минути — настоя Джейми.

— Не!

— Дай ми десет и обещавам, че ще открия вируса и ще го обезвредя.

— Не!

— Ако не идентифицираме…

Той млъкна, когато Рурк вдигна ръка. Придоби трагично изражение и забели очи, но престана да говори.

Довърши симулацията, въведе данните, сетне се зае със следващата програма. Превключи на автоматично издирване и стана да си вземе кутийка с пепси от големия хладилник.

— Вземи и за мен — обади се Рурк, без да откъсва поглед от монитора.

Момчето извади втора кутия. В другия край на просторния кабинет Фийни и Макнаб правеха анализ на филтъра. Никога досега Джейми не беше попадал в частна къща, в която е обзаведена лаборатория по електроника, разполагаща с най-модерни технологии. Устройствата, които липсваха, още не бяха изобретени.

Подът беше от стоманеносиви плочки. Стените, почти закривани от грамадните монитори, бяха боядисани в светлозелено, което действаше успокояващо на очите. Помещението се осветяваше през шестте прозореца в тавана, чиито тъмни стъкла предпазваха апаратурата от слънчевите лъчи и топлината.

А самата апаратура беше като от научнофантастичен филм. Имаше цяла дузина компютри и комуникационни системи, включително един от моделите РХ-5000 КС, който наскоро Джейми бе видял да подлагат на изпитание в отдела по рационализации. Масовото му производство щеше да започне едва след пет-шест месеца. Имаше три устройства за виртуална реалност, кабина за симулации, апаратура за холограми, както и радиолокатор за междузвездно изследване, с който Джейми умираше от желание да поработи.

Той погледна монитора си, за да разбере докъде е стигнала поредната симулация, и седна до Рурк. Разгледа кодовете, изписани от горе до долу на екрана, позамисли се, сетне отбеляза:

— Ако изчистиш звука и заличиш всички честоти, няма да разберем какъв е вирусът, нито източника му.

— Пропускаш нещо — подхвърли Рурк. — Погледни отново. — Той продължи да работи, докато момчето мислено пренареждаше кодовете.

— Добре де, но ако смениш това уравнение и онази команда, ще…

— Почакай. — Рурк присви очи, обмисляйки предложението на хлапака, което беше поредното доказателство за необикновените му способности. — Да, така е по-добре… много по-добре. — Направи съответните промени и започна да въвежда следващите команди.

— Рурк…

— Не си хвърляй думите на вятъра, момче. Отговорът винаги ще бъде отрицателен.

— Само ме изслушай, а? Винаги си твърдял, че човек трябва да изказва мнението си.

— Мразя, когато ме замерят със собствените ми камъни — промърмори Рурк, но престана да работи, облегна се на стола и взе кутийката с пепси. — Изкажи се, но по-кратко.

— Благодаря. Ето какво мисля — без резултатите от диагностиката на един от заразените компютри все едно ще работим на сляпо. Ще изработим филтри и защитни устройства, но колкото и да са добри, няма да имаме абсолютна гаранция, че ще попречат на разпространението на вируса. Ако, разбира се, става въпрос за вирус, което ще разберем едва след диагностицирането.

— Когато монтираме защитните устройства, ще бъдем много по-сигурни за безопасността на човека, работещ с компютъра. Вероятно вирусът влияе на подсъзнанието, а заразяването става чрез визуални или слухови възприятия; навремето съм се сблъсквал с нещо подобно, затова проектирам комбинация от защитни прегради, които ще ограничат въздействието на вируса.

— Добре, но „подобно“ не означава „същото“ — възрази хлапакът. — Следователно пак няма да си напълно сигурен, че защитата е надеждна. Според мен е доста хазартно…

— Синко, рискът е моята религия.

Джейми се ухили и като видя, че Рурк не му се сърди за нахалството, се окуражи и продължи да защитава тезата си.

— Добре де, в случая шансът за успех е сравнително голям; ако вземем предвид времето, през което детектив Халоуей е работил върху заразената машина, преди да се проявят първите симптоми на лудостта му, както и факта колко дълго лошите хора са били в контакт с компютрите си, ще стигнем до извода, че попадането в опасната зона става след минимум два часа, може би повече. Логично е, че мозъкът на Халоуей се е пръснал по-бързо, защото той е прекарал без прекъсване по-дълго време пред компютъра. Освен това го е разглобил, бил е вътре в него, така да се каже.

— Мислиш ли, че не съм стигнал до същото заключение?

— Ако е така, знаеш, че имам право.

— Може би. Но не си струва да умреш заради едно „може би“.

— Шансът за успех ще се повиши, ако използваш още първия филтър, без да се чака изработването на останалите. — Джейми едва се сдържаше да не заподскача, защото виждаше, че Рурк внимателно го слуша. — Човекът, който ще работи със заразения компютър, не бива да остава до него повече от десет минути. Междувременно ще бъде под наблюдение за евентуални изменения в мозъка. Тук има апаратура, която можем да пригодим за тази цел.

Рурк въздъхна — идеята вече му бе хрумнала и смяташе да я осъществи, когато се освободи от присъствието на момчето и на полицаите.

Но може би имаше и друг, по-законен начин.

— Виждаш ли накъде насочвам филтъра? — обърна се към хлапака.

— Да.

— Довърши работата ми. — Той се изправи и отиде да изкаже мнението си пред Фийни.

 

 

Макнаб веднага прегърна идеята. „Може би за младите е по-лесно да играят комар със смъртта“ — помисли си Рурк.

— Нищо чудно седмици наред да правим симулации и анализи, без да стигнем до резултат — настояваше младежът. — Отговорите се крият в заразените компютри, а единственият начин да ги научим, е да надникнем в самите машини.

— Още е прекалено рано да говорим за резултати — промърмори Фийни. Знаеше, че от него се очаква да бъде гласът на разума, но ръцете го сърбяха да се захване с някой от опасните компютри. — Проведем ли повече тестове и симулации, шансовете ни за успех се увеличават.

— След най-много час ще бъдем готови да монтираме най-качествения филтър за тези условия — заяви Рурк, обръщайки се да погледне Джейми. — След това отново ще проведем симулации, ще „бомбардираме“ един от компютрите с вируси, въздействащи на подсъзнанието, и ще видим какво ще се случи. Вярно е, че рискуваме, но друга възможност няма.

Фийни извади от джоба си пакетче със захаросани бадеми и заяви:

— Колежката, която е натоварена с разследването, няма да се съгласи.

— Твоята колежка бъкел не разбира от електроника — отсече Рурк, пренебрегвайки любовта на живота си.

— Е, което си е право, право е. Така и не успях да й вдъхна поне елементарно уважение към техниката. Като подготвите филтъра, ще проведем тестовете. Ако издържи, ще проникнем в компютъра.

— Оставете всичко на мен — побърза да се намеси Макнаб.

— Не си познал!

— Капитане…

— Взимаш силни болкоуспокояващи и други медикаменти, които сигурно ще окажат въздействие върху преценката ти — заяви Фийни. Знаеше, че говори врели-некипели, но за нищо на света нямаше да рискува живота на младежа. Нямаше да допусне в разстояние на два дни да загинат двама негови служители.

— По право работата се пада на мен — обяви Джейми. — Аз дадох идеята.

Рурк дори не благоволи да го погледне, а строго отговори:

— Тъй като и двамата с Фийни сме поели отговорността за теб и даваме отчет пред майка ти, втори път да не съм чул подобни глупости!

— Не разбирам защо…

— Привърши ли програмирането? — прекъсна го Рурк.

— Не, обаче…

— Довърши го. — Той отново се обърна към Фийни: — Оставаме двамата с теб.

— Не се намесвай. Само аз съм полицейски служител.

— Преди всичко си специалист по електроника, после си ченге. Ако желаеш, можем да поспорим — ти си представител на закона, но оборудването, което използваме, е моя собственост. Но защо не уредим спора като истински ирландци?

Фийни се усмихна, развеселен от предизвикателството:

— Искаш да се бием или да се напием?

Рурк се засмя:

— Имах предвид друго любимо занимание на нашите съотечественици — хазарта. — Извади от джоба си монета и попита: — Какво избираш — ези или тура?

 

 

Ив смяташе началника Тибъл за способно ченге… разбира се, доколкото би могъл да бъде способен един полицай, който от години не патрулира по улиците, а е станал администратор.

Тибъл не си поплюваше, беше почтен и притежаваше нещо като вроден сензор за лъжите и измамите. Същевременно беше много тактичен и отличен дипломат, благодарение на което държеше кмета и другите членове на градската управа настрани от работещите в полицията.

Ала когато като оръжие на убийството бе използвано средство, притежавано от всеки гласоподавател в града, когато медиите раздухваха случилото се, а едно ченге от Централното управление бе взело за заложник началника си, намесата на политиците бе неизбежна.

Заместничката на кмета Джена Франко бе известна с умението си да обърне всяка ситуация в своя полза.

Ив не я познаваше лично, но често беше я виждала в градския съд или по телевизията. Кметицата притежаваше шлифовката на жена, знаеща колко важно е да изглежда добре, докато работи в район, чиито жители често гласуват за даден кандидат само заради привлекателната му външност.

Беше дребничка, но компенсираше ниския си ръст, като носеше елегантни обувки с десетсантиметрови токчета. Беше закръглена и подчертаваше природните си дадености, предпочитайки вталени костюми в ярки цветове. Днес беше в огненочервено, носеше масивна златна огърлица и обици, които изглеждаха като че ли тежат по три килограма.

Само като ги гледаше, Ив чувстваше болки в ушите.

Джена имаше овално смугло лице, подчертавано от блестящите й яркозелени очи и обрамчено от чуплива и гъста черна коса.

Повече приличаше на изискана и разглезена светска дама, отколкото на жена, която е решена да направи кариера в политиката. Онези нейни съперници, които се бяха подвели от външността й, отдавна не представляваха заплаха за нея.

Ив уважаваше амбицията на тази жена.

Фактът, че кметът й е гласувал доверие, изпращайки я на съвещанието в Кулата, показваше, че и той изпитва уважение към нея.

Придружаваше я Лий Чанг, който отговаряше за връзките с медиите — нисичък и слаб човек с елегантен сив костюм на тесни райета. Тъмната му права коса беше пригладена назад, лицето му винаги бе застинало в любезно изражение.

Беше азиатец по произход и англичанин по образование, тъй като имаше диплома от Оксфорд, притежаваше способността така умело да жонглира с фактите и да ги изопачава, че накрая да изглеждат съвсем достоверни.

Ив не го харесваше, той нея — също.

— Лейтенант — подхвана Тибъл, — имаме проблем.

— Да, сър.

— Първо, разбрах, че детектив Макнаб е бил поканен да гостува в дома ти до пълното му възстановяване.

— Вярно е, сър. Той е под непрекъснато наблюдение — добави, макар че се питаше как ще обясни функциите на Съмърсет, ако я притиснат. — Преценихме, че ще се възстанови по-бързо, ако не е в болнична среда.

— Как е той?

— До момента в състоянието му няма промяна.

— Ясно… — промърмори Тибъл. Всеки път, като погледнеше аскетичното му лице, в съзнанието на Ив изникваше образът на учен, занимаващ се с разчитане на древни ръкописи. — Настоявам да ни държиш в течение за състоянието му.

— Слушам, сър.

— На какъв етап е разследването?

— Опитвам се да открия някаква връзка между жертвите, която ще ни помогне да установим самоличността на членовете на групата, наречена „Борци за прочистване“. Под ръководството на капитан Фийни, служителите от Отдела по електроника работят върху създаването на специален щит, който ще осигури относителна безопасност при проучването и анализа на „заразените“ компютри. Продължава серията от медицински и лабораторни тестове на жертвите, за да се установи същността и причината за мозъчното увреждане, причинило смъртта им.

— Относителна безопасност, така ли? — Джена Франко вдигна ръка, но не за да поиска разрешение да говори — властният й жест подсказваше, че е свикнала да я изслушват и да се съобразяват с мнението й. — Бъдете така добра да обясните какво разбирате под „относителна безопасност“.

— Не съм специалистка по електроника, госпожице Франко. Този сектор от разследването е изцяло поверен на капитан Фийни. Усилията на целия екип са съсредоточени върху изработването на щит, осигуряващ максимална безопасност на човека, който ще борави със заразения компютър.

— Лейтенант, не бива да допуснем още един служител от нюйоркската полиция да обезумее и да нарани или убие колеги или цивилни лица. Отказвам да съобщя на кмета или на медиите, че е осигурена „относителна безопасност“ на вашите хора.

— Госпожице Франко, всяка сутрин полицаите, застъпващи на дежурство, се намират само в относителна безопасност.

— Но нямат навик да стрелят по колегите си или да взимат като заложник командира си, нали?

— Не, госпожице Франко. Обръщам вниманието ви на факта, че командирът на детектив Халоуей ръководи екипа, работещ с възможно най-голяма бързина за предотвратяването на подобни трагични инциденти.

— Разрешете да се намеся. — Чанг седеше със скръстени ръце, изражението му бе все така дружелюбно. — Изявлението ще гласи, че полицията работи усилено за откриване на източника на предполагаемата електронна зараза. Разбира се, представителите на медиите ще се обърнат към специалисти, които ще им помогнат да подготвят въпросите си при една публична дискусия по телевизията. Естествено и ние ще сторим същото.

— Знаете ли какво ще означава публичният диспут? — смръщи вежди Ив. — Че ще дадем на терористите именно онова, което желаят. Ще привлечем към тях вниманието на обществеността, ще ги направим телевизионни „звезди“ и един вид ще ги узаконим.

— Въпреки това дискусията ще се състои — спокойно отбеляза Чанг. — От особена важност е ние да държим под контрол тона на средствата за масово осведомяване.

— А пък според мен от особена важност е да попречим на терористите да разпространят вируса.

— Това е ваше задължение, лейтенант, не мое.

— Лейтенант Далас! — Уитни не повиши тон, но стоманените нотки в гласа му накараха Ив да преглътне горчивите си думи. — Ако оприличим медиите с мощен автомобил, бих казал, че той вече лети по магистралата. Ако не се качим на него, ще ни премаже.

— Разбирам, сър. С хората от моя екип стриктно ще спазваме инструкциите за контактуване с репортери и журналисти. Ще се придържаме към официалното изявление.

— Едва ли ще е достатъчно — намеси се Джена Франко. — Лейтенант, вие сте добре позната на обществеността, а в момента разследвате „горещ“ случай. Началникът на Отдела по електроника и човек от вашия екип вчера едва не са загинали при инцидента в Централното полицейско управление.

— Госпожице Франко — намеси се Уитни, — напомням ви, че лейтенант Далас е рискувала живота си, за да попречи да се случи най-лошото.

— Именно, командир Уитни. Тъй като е била замесена в инцидента и поради интереса на обществеността към работата й и към личния й живот, смятаме за целесъобразно да се появява по телевизията при всяка възможност.

— Не! — отсече Ив.

— Лейтенант!

Тя се помъчи да овладее гнева си и да говори спокойно, обръщайки се към Тибъл.

— Не, сър — повтори. — Няма да губя време и сили, които са ми необходими за успешното приключване на разследването, за да играя ролята на говорителка на полицията. Отказвам да съдействам за насочване на общественото внимание към престъпниците, отговорни за смъртта на мой колега и за сериозното нараняване на друг. Чувствам се виновна дори в момента, защото не се занимавам с работата си, а участвам в спорове относно значението на фразата „относителна безопасност“.

— Известно е обаче, че използвате медиите, когато ви е изгодно, лейтенант Далас.

— Вярно е, сър. Но когато застана пред камерата, казвам каквото ми е на сърцето, а не повтарям като папагал думи, написани от някого. Личният ми живот пък няма никаква връзка с разследването.

— Но цивилният консултант, който участва в екипа, играе важна роля в личния ти живот, лейтенант — невъзмутимо отбеляза Тибъл. — Одобрявам позицията ти, разбирам желанието ти за ненамеса в частните ти дела. Но ако не изиграем добре картите си, терористите не само ще се превърнат в медийни звезди, ами ще спечелят съчувствието на хората, ще привлекат последователи. Господин Чанг вече разполага с резултатите от социологическите проучвания.

— Социологически проучвания ли? — гневно кресна тя.

— Да, били са проведени от две големи медии. Ето резултатите, получени до единайсет часа тази сутрин. — Чанг извади от джоба си електронен бележник. — От канцеларията на кмета също са провели изследване, резултатите от което няма да бъдат огласени и са само за ведомствено ползване. На въпроса дали смятат групата „Борци за прочистване“ за терористична организация петдесет и осем процента от запитаните са отговорили отрицателно. Запитани дали се безпокоят за личната си безопасност, четирийсет и три процента отговорят положително. Съвсем естествено е желанието ни процентите да бъдат намалени.

— Нима? — иронично подхвърли Ив.

— Невъзможно е да си затворим очите пред фактите — обяви Тибъл. — Отношението на по-голямата част от обществеността към терористите е тъкмо каквото онези типове желаят. Допълнителните проучвания показват, че хората не проявяват съчувствие към Когбърн и Фицхю, не съжаляват за жестокия начин, по който са били убити. Няма начин, нито пък е разумно да се опитваме да спечелим съчувствие към тези индивиди. В момента най-важното е да защитим вярата в стабилността на институцията.

— А институцията не бива да е безлична — намеси се Чанг. — Хората трябва да я свързват с някого.

— Стъпваме по тънък лед, лейтенант — продължи Тибъл. — Ако осъдим публично тази група, твърде възможно е да настъпи паника с непредвидими последствия. На практика работата във всички сфери ще бъде прекратена поради страха на хората да използват компютрите, а болниците и центровете за спешна медицинска помощ ще бъдат обсадени от пациенти, които твърдят, че имат нетърпимо главоболие и кръвотечение от носа и ушите.

— Най-важното в момента е предотвратяването на масова паника — намеси се Франко. — Искаме жителите на Ню Йорк да се чувстват в безопасност, поради което трябва да покажем, че контролираме положението.

— Засега е застрашен само животът на хора, отговарящи на определени условия — отбеляза Ив.

— Именно — кимна Франко. — Тъкмо това е посланието, което ще отправим към населението, лейтенант Далас. Семейството, обитаващо къща в който и да било квартал, няма причина за безпокойство. Кафенето в центъра на града ще продължи да работи както обикновено. Те не са набелязани от „Борци за прочистване“.

— Засега.

Заместник-кметицата вдигна вежди:

— Има ли нещо, което ви кара да мислите, че терористите ще разширят обсега на… прочистване?

— От опит знам, че борците за справедливост се пристрастяват към „работата“ си. Усещането за власт често покварява дори най-чистата идея. Когато се извършва с одобрението на обществото, насилието поражда още по-страшно насилие.

— Хм, интересно изказване — промърмори Чанг и отново извади бележника си. — Ще го променим тук-там и…

— Не си пъхай носа в работата ми, Чанг, или ще те накарам да изядеш проклетия бележник!

— Далас! — Уитни се изправи. — Не забравяй, че всички сме от един отбор. Може би средствата и методите се различава, но крайната цел е еднаква. Забрави за миг социологическите проучвания и политиката. Отлично познаваш човешката природа и навярно разбираш, че ако не се намесим своевременно и не представим нещата в истинската им светлина, хората ще започнат да идеализират терористите, да ги мислят за герои. Ще виждат как престъпници, които по една или друга причина са се изплъзнали през пролуките в системата, най-сетне получат справедливо възмездие. Ще си мислят, че най-сетне децата им са в безопасност, защото някой се е заловил с изтребването на педофилите.

— Когато някой се бори за справедлива кауза, не се крие зад анонимността — възрази тя. — Невъзможно е да си борец за справедливост, а да не се подчиняваш на общоприетите правила, най-грубо да погазваш закона.

— Именно. Пресконференцията започва точно в шестнайсет и трийсет и ще се проведе в пресцентъра на Централното управление. Искам те половин час по-рано, за да получиш последни инструкции.

— Слушам, сър.

— Всеки от нас има професионални задължения, лейтенант. — Джена Франко се наведе и взе елегантното си кожено куфарче. — Невинаги работата ни е приятна, дори на моменти е отвратителна. Но всички ние имаме една цел — да осигурим безопасността на жителите на този град.

— Съгласна съм, госпожице Франко. За щастие, при изпълнение на служебните си задължения не съм принудена да се съобразявам със социологическите проучвания, нито да играя по свирката на гласоподавателите.

Очите на Джена Франко гневно проблеснаха, тя сви устни.

— Предупредиха ме, че сте костелив орех, лейтенант. Е, аз също. Довиждане, господа. — Тя махна на Чанг да я последва и излезе, пристъпвайки напето.

— Лейтенант — заговори Тибъл, без да стане от мястото си. — По този случай многократно ще ти се налага да работиш съвместно с Джена Франко. Настоявам да оказваш съдействие на нея и на кмета, както и да се отнасяш с уважение към институцията, която тя представлява. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Кризата, пред която сме изправени, е многопластова, тъй да се каже. Обществена безопасност, обществено доверие, финансови и политически усложнения, които не можем да пренебрегнем с лека ръка. Загубите и за големия, и за малкия бизнес ще бъдат сериозни, ако потокът от туристи намалее поради страха на хората да използват обществените информационни центрове, ако служителите откажат да ходят на работа или да изпълняват каквито и да били задачи, свързани с компютър. Представи си какво ще се случи, ако родителите забранят на децата да посещават училище от страх, че учебните компютри са заразени. Не ми се ще да мисля как ще реагират медиите при подобно положение. Ако си въобразяваш, че това не те засяга, искрено те съветвам да разбереш мнението на съпруга ти.

— Мнението на моя съпруг не се отразява върху изпълнението на служебните ми задължения, сър. Нито върху методите, които използвам при разследването.

— Лейтенант, всеки семеен човек на тази или на друга планета ще ви упрекне в лъжа. На този етап е невъзможно да си позволиш лукса да пренебрегнеш политиците или медиите. Добри дошла в моя свят, Далас. — Тибъл се облегна назад и се втренчи в лицето й, застинало като издялано от камък. — Понякога ми идва до гуша от теб, лейтенант.

За миг маската се отмести от лицето на Ив, тя смаяно примигна, сетне престорено спокойно отвърна:

— Моля да ме извините, сър.

— Не си искрена. — Той махна с ръка, сетне машинално прокара длан по страната си. — А сега ще ми разкажеш подробностите по разследването, които отказа да споделиш пред Франко и Чанг.

Ив се подчини. Докато говореше, той я прекъсна само веднъж:

— Социална работничка и ченге! Какво още възнамеряваш да сториш, за да ми усложниш живота?

— Предстои ми да разпитам детектив Дуайър, сър. Не разполагам с доказателства за връзката му с престъпната организация. Подозирам обаче, че са въвлечени и родители на малтретираните деца, което означава допълнително усложняване на положението.

— Няма начин да скрием от медиите случващото се. Налага се да присъстваш на пресконференцията. Иначе има опасност нещата да излязат извън контрол.

— Сър… — понечи да възрази Ив, но комуникаторът й избръмча. Тя осъзна, че обаждането й е попречило да каже нещо, заради което по-късно ще съжалява. — Разрешете, сър.

— Отговори на повикването.

— Далас слуша.

— Диспечер до лейтенант Ив Далас. Имаме инцидент на Ривърсайд Драйв 5151. Може би е свързан със случаите, които разследвате. Жертвата е Мери Елън Джордж. За повече подробности се обърнете към полицейския служител, намиращ се на местопрестъплението.

— Прието. — Когато отново се обърна към Тибъл, лицето й беше безизразно. — Току-що положението още повече се усложни… или пък се опрости — зависи от гледната точка.

Началникът на полицията въздъхна:

— Тръгвай! — Когато Ив излезе, той се изправи и промърмори: — Бас държа, че лейтенант Далас ще използва този предлог, за да се спаси от пресконференцията.

— Мислиш ли, че ще се хвана на номера й? — поклати глава Уитни. — Ще имам грижата тя да присъства.