Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Escapade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя(2013)
Корекция
sonnni(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Богатата наследница

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

САЩ. Първо издание

Редактор: Александър Александров

ISBN: 954-439-367-6

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и първа

До края на седмицата Аманда успя да ръководи офиса, без никакви проблеми. Беше удвоила приходите от рекламите във вестника. Беше изпратила Лайза да разнася ценоразписите им и мостри от печатницата от врата на врата в Сан Рио. Реакцията на хората и на рекламодателите беше изненадващо добра. Опитваше се да не мисли за Уорд. Бяха изпратили цветя, но самата тя не успя да присъства на погребението на жена му. Тим отиде като представител на редакцията, а тя с останалите трябваше да подготви изпращането на поредния брой. Беше нужно да се сложат печати, вестниците да се опаковат и да се отнесат до пощата, и то съвсем експедитивно. В противен случай приходите им от рекламата отново щяха да секнат.

Дора бе обещала да признае на съпруга си за увлечението си и да отиде в полицията, за да подаде оплакване срещу Скоти. Но не бе изпълнила обещанието си. Не бе й достигнала смелост да обясни изневярата си пред Едгар.

Уорд се появи рано в петък сутринта. Изглеждаше състарен и имаше нужда от утеха. Дора копнееше да го приласкае до себе си и да го успокои, но не й се удаде възможност.

— Какво, по дяволите, си направила с вестника ми? — избухна Уорд пред Аманда, след като прегледа броя, издаден без него. — Ние сме седмичник, а не всекидневник и не би трябвало да се конкурираме! Бях обещал на Боб Винсън, че има запазено каре на последната страница, а ти си го изместила в средата! — Той огледа вестника ужасен. — Боже Господи, свалила си рекламата на пицарията „Тартони“!

— Да, наистина — отговори Аманда, като се облегна върху бюрото му.

С хубавия си сив костюм с панталон и свитата в кок коса, тя изглеждаше като шеф тук. Контрастът между нея и Уорд Джонсън, с увисналите му панталони и измачкана плетена блуза, бе очевиден.

— Тартони не е плащал за рекламата си от шест месеца.

— Има финансови затруднения! — възкликна Уорд.

Собственическото му поведение и необузданият му гняв към нея сложиха край на съчувствието й. Вестникът беше неин, а той се опитваше да й каже, че тя няма право да го ръководи!

— Може би не си забелязал — започна твърдо, — но ние самите имаме финансови проблеми. И нищо чудно. Нима във факултета по журналистика са ви учили, че можете да пускате безплатни реклами и да продължавате да съществувате?

Той се изчерви.

— Не съм учил в журналистически факултет. Получих образованието си в училището на живота, който те удря жестоко.

— Тогава не си бил ударен достатъчно силно — отговори тя гневно. — Ръководиш тази редакция, като че ли ти е хоби за уикенда! Не вдигна цените, когато всички останали вестници в щата го направиха. Остави печатницата почти да загине, защото не коригира цените за печатните услуги. Не накара клиентите да четат коректурите и да ги одобрят, преди да се пуснат материалите им за печат. Загубихме толкова много пари, заради това. Още по-лошо, използваше остаряла хартия, която не е доброкачествена и почти се отказа от фотокопията. Вероятно е трябвало, защото никой не знаеше как да работи правилно с машината. Дори и да знаеха, ти бе достатъчно стиснат, за да не купиш тонер и да се правят качествени копия. Сега обаче машината работи добре и може би си забелязал, че привлякохме доста нови клиенти. Не назначаваш нови хора на работа, не повишаваш заплатите на старите… Моят професор по икономика в колежа би те харесал, като пример на всичко, което не трябва да се прави в бизнеса!

— Това е моят бизнес! — започна той разпалено.

— Това е моят бизнес! — контрира Аманда. — Вестникът е бил собственост на семейството ми почти сто години, а след две години аз ще притежавам четиридесет и девет процента! По документи, ти работиш за мен и не го забравяй никога! Дори сега имам достатъчно законни права, за да те изхвърля от тук, ако не покажеш, че можеш да гониш печалба. И ще го направя. С Джош се споразумяхме, че ще са ни необходими двама управители. Когато уточним подробностите, ти ще ръководиш вестника, а аз печатницата. Но, повярвай ми, ако не предприемеш някакви реформи, ще намеря друг!

— Коя си мислиш, че си!? — изрева Уорд насреща й, а лицето му цялото бе пламнало.

— Дъщерята на Харисън Тод — отговори тя спокойно. — Твоят шеф.

— Ще отида при Джош Лоусън — заплаши я той.

— Вече бях при него — осведоми го Аманда, като го наблюдаваше как омеква. — Двамата с Джош сме на едно мнение за поведението ти напоследък — добави многозначително. — Ти не си тук по милост. Предлагам ти да се заловиш за работа и да вършиш това, за което си нает. Управлявай вестника така, че да има печалба, а не като благотворително дружество.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Ще съжаляваш за това — процеди той, задъхвайки се от ярост.

— Не, няма. Но ти може би ще съжаляваш, ако не подредиш живота си. И още едно нещо. Никой няма да остава повече тук след работно време, господин Джонсън. Вратите ще се затварят точно в пет. За всички се отнася!

Той преглътна. Очите му се насочиха през отворената врата към Дора, застанала там, без да смее да се намеси. Тя се обърна и отбягна погледа му.

Беше преживял една ужасна седмица. Скоти не бе преставал да пие и да гълта някакви хапчета след смъртта на майка си. Непрекъснато заплашваше, но за щастие, бе твърде пиян, за да изпълни заканите си. И все пак, тази сутрин го бе изгледал така зловещо.

Сега и Аманда Тод се бе изправила срещу него. Уорд просто не можеше да повярва на промяната, настъпила в нея. Беше като баща си, но той едва сега го бе открил.

— Добре — изрече надменно той, като преглътна гордостта си.

Точно сега не можеше да си позволи да загуби работата си.

— Добре. Ще направя някои реформи.

— Имам пълно доверие в теб, господин Джонсън — каза Аманда подчертано вежливо и се върна в офиса си.

Седна на бюрото си и се опита да диша равномерно пет минути, за да се успокои. Най-после се усмихна, доволна от себе си.

 

 

Неочаквано Уорд бе посетен от един редактор от Джорджия, с когото се бе запознал на някаква конференция в началото на годината. Гостенинът заедно със съпругата си и двамата си малолетни сина обиколи цялата редакция и отбеляза, че всичко му се струвало добре ръководено и процъфтяващо.

— Ние имаме седмичен вестник в планинските райони на Джорджия — каза посетителят, като се усмихваше под мустак. — Той е собственост на майката на съпругата ми, но е по-скоро фамилна фирма. В близките дни обаче възнамерявам да се откажа от него и да се оттегля да пиша книги.

— Мисля, че всеки, който може да ръководи седмичник, би могъл да върши всичко останало — съгласи се усмихната Аманда.

— Твърдят, че било свързано с пълнолунието — отговори редакторът от Джорджия и двамата със съпругата си се спогледаха с обич.

Аманда се извини, разстроена от очевидно щастливите взаимоотношения на гостите си. Тя никога нямаше да узнае какво означават тези тайни усмивки на влюбените двойки, нямаше да разбере радостта на брака, който продължава с години. Щеше да остарее сама. И всичко това, само защото Джош не бе в състояние да се задоволи с нещо, което не бе съвършено.

Все още си мислеше за Джош, когато наближи време за обяд. Уорд бе изпратил гостите си и бе отишъл в задната стая, за да провери някакви негативи с Тим. Аманда седеше на бюрото си и гледаше към приемната. Вниманието й бе привлечено от отварянето на входната врата. Тя погледна любопитно към нея точно навреме, за да види същия раздърпан младеж, когото бе срещнала преди няколко дни, да размахва пистолет из офиса.

Тя се опита да стане, но младежът подскочи и насочи оръжието право към нея с треперещите си ръце.

— Излез оттам! — нареди й той. — Бързо!

Аманда заобиколи бюрото и мина покрай него с подкосени крака. Зениците му бяха разширени. Целият трепереше. Беше пил нещо, а очите му й подсказаха, че бе дошъл тук, за да изпълни заплахите си. Това не бе шега. Тя си помисли почти истерично, че Джош би могъл да забрави сега за доказателствата, защото всички служители щяха да бъдат убити тук.

— Скоти!… — избухна Уорд, когато видя момчето. — Глупак такъв, дай ми този пистолет!

Скоти насочи дулото към баща си и изведнъж го премести към Дора, която също бе излязла, за да види каква е тази суматоха.

— Пачавра! — изкрещя той. — Мръсна пачавра! Ти уби майка ми! Тя умря заради теб!

Дора пребледня като платно и се хвана за рамката на вратата.

— А ти, рогат стар пръч, ти никога не си беше вкъщи, заради нея! Тя е дебела, стара и грозна. Това ли бе най-доброто, което можа да си намериш?!

— Скоти, ти се нуждаеш от помощ — каза Уорд, като се опитваше да говори спокойно, и се придвижи крачка напред.

— Не! — предупреди го Аманда. — Не се приближавай.

Уорд спря.

Скоти я изгледа и дори й намигна.

— Изискана дама. Ти си госпожица Тод. Той се оплаква от теб през цялото време. Казва, че се опитваш да му вземеш работата. Браво на теб. Той никога не прави нищо, друго, освен да гледа телевизия. Когато не язди дебелата повлекана.

Дора ту пребледняваше, ту се изчервяваше цялата.

— Ти не разбираш — каза тя с писклив глас.

— Имаш съпруг и две невръстни деца — прекъсна я Скоти. — Не мислиш ли за тях? Горките малки момчета, каква майка имат!

Дора прехапа устната си.

— Ако искаш да ме застреляш, давай — промълви дрезгаво тя. — Но няма… няма да нараниш момчетата ми?

Скоти повдигна веждите си.

— Тук съм, за да убия теб, госпожо — насочи пистолета към нея. — Само теб. Това е заради майка ми, глупава пачавро!

Аманда знаеше, че той щеше да стреля. Трябваше или да се хвърли към него, или безучастно да наблюдава как Дора умира.

Едва ли щеше някога да си обясни, откъде събра сили, да скочи към него и да го удари по ръката, точно когато той натисна спусъка. Автоматичният пистолет изгърмя три пъти в последвалата схватка и няколко души на паркинга отпред изпищяха.

Скоти сякаш полудя. Удари Аманда с дръжката на пистолета по рамото и я събори на пода. После стреля към тавана и към прозореца на предната врата.

Аманда остана да лежи, като се проклинаше тихичко и притискаше наранената си ръка. Не можеше да остави Дора да умре, но реакцията й го бе вбесила. Сега всички щяха да бъдат застреляни. Никога нямаше да види Джош. Шепнейки името му, тя затвори очи.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — виеше Скоти.

Той се обърна и сграбчи Лайза за врата, като опря пистолета до брадичката й.

— Не се приближавайте до мен — изкрещя истерично. — Ако се приближите ще я убия!

Всички замръзнаха. Заедно с Лайза той стигна до няколкото стъпалата, които водеха през коридора до печатницата. Заключи вратата и пусна момичето. Сега вече ги беше взел всички на прицел.

— Седнете! — нареди им, като посочи към пода, а в същото време се чу воят на приближаващите се полицейски коли. — Побързайте!

Скоти беше нервен, превъзбуден и те му се подчиниха безпрекословно. Автоматичният пистолет имаше доста патрони, а той бе изстрелял само пет. Аманда си мислеше, че му бяха останали достатъчно за всеки един от заложниците му.

Гумите на полицейската кола изсвистяха, когато спря пред сградата. Отвори се врата. През високоговорителя се разнесе глас:

— Говори полицията. Хвърли оръжието си и излез с вдигнати ръце!

— Ще имате да вземате! — изрева Скоти и се изсмя.

Сега се забавляваше. За пръв път бе притиснал до стената баща си.

— Имам заложници!

 

 

Джош пристигна от Насау след обяд. Главата го болеше твърде много, за да се срещне с Джонсън и да го подложи на кръстосан разпит за връзката му с Дора. Опита се да намери първо Аманда, но без успех. После позвъни на Мири, но тя очевидно бе заминала на меден месец.

Изморен и раздразнен, той позвъни на Дайна.

— Все още ли не се обажда никой от офиса на Джонсън? — попита той.

— Не, сър — отговори тя. — Позвъних в телефонната компания. Ще изпратят човек там да провери.

Джош се намръщи.

— Не ти ли се струва странно, че телефонът в редакцията на вестник може да не бъде вдигнат толкова дълго?

— И аз се чудех същото. Има… Един момент, сър.

След кратка пауза, тя отново се свърза с него, но гласът й бе необичайно разтревожен.

— Господин Лоусън, беше Тед. Искаше да знае дали сте чул, че някакъв луд е взел за заложници служителите в „Газет“.

Той скочи на крака и влезе в нейния кабинет, преди тя да успее да повтори думите си.

— Няма да съм тук следобед — каза й.

Тя го видя да излиза и се върна отново на телефона.

— Тед, господин Лоусън тръгна към редакцията. Те добре ли са?

— Засега. Момчето е взело наркотици и не може да се разчита на него. Съжалявам, че и Аманда е там. Положението изглежда лошо, Дайна.

— Горкият господин Лоусън — изрече загрижено секретарката.

 

 

Скоти се забавляваше да си играе на надмощие. Той размахваше пистолета наоколо и наблюдаваше с удоволствие как баща му гризеше ноктите си. Майка му бе страдала заради този мъж. Сега той искаше баща му да узнае какво означава да се чувстваш безпомощен и самотен.

— С това няма да постигнеш нищо — престраши се да каже Аманда. — Само ще влошиш положението си.

— Говориш твърде много — изсъска момчето.

— Някой не ти е говорил достатъчно — продължи спокойно Аманда. — Майка ти би ли желала да извършиш това?

— Разбира се! — възкликна изненадан Скоти. — Тя го мразеше! Той не й даде нищо, а разби сърцето й. Тази жена… — Скоти към Дора — бе последната капка. Мама толкова много плачеше.

Той сякаш щеше да се пръсне от ярост, докато гледаше побелялото лице на баща си.

— Плачеше, да те вземат дяволите!

Насочи пистолета към него.

— Не го застрелвай — намеси се умолително Дора, като се прилепи плътно до Уорд. — Убий мен, но не наранявай баща си.

Уорд я изгледа удивен, че тя бе така загрижена за него. Не каза нито дума, но погледът му бе достатъчно красноречив.

— Дора, недей, скъпа — изрече нежно. — Недей.

— Защо не можеше да обичаш майка ми? — изкрещя Скоти, а пистолетът в ръката му се разтрепери. — Защо!

Уорд го погледна.

— Майка ти никога не ме е искала — отговори той студено. — Тя искаше пари и положение. А аз просто исках да ръководя един обикновен провинциален вестник. Каквото и да направех, никога не бе правилно в нейните очи.

— Тя беше светица!

— Тя беше егоистка, хленчеща пияница! — ядоса се Уорд. — И ти го знаеш много добре! Тръгнал си по същия път като нея, не можеш ли да го разбереш?!

— Трябва да те надупча — изрече Скоти със смразяваща решителност. Той насочи пистолета към гърдите на баща си. — Няма да бъде трудно. Трябва само да натисна спусъка…

— Скот Джонсън! — до тях достигна глас по високоговорителя.

Скоти подскочи с подивели очи.

— Какво?! — изрева.

— Аз съм полицейският посредник — продължи гласът. — Искам да разговарям с теб.

— Да? За какво?

Докато говореше, силите му го напуснаха. Телефонът отдавна бе изключен. Сега и електричеството. Офисът потъна в тъмнина.

— Светнете отново! — изкрещя Скоти.

— Излез да поговорим — отвърна посредникът.

— Как ли пък не!

 

 

Една голяма черна лимузина спря точно до сградата и Джош излезе от нея. Намери офицера, който провеждаше акцията, и го придърпа настрана.

— Аз съм собственик на тази компания — каза му, без никакви предисловия. — През печатницата има задна врата и един коридор води до офиса, където са заложниците. Ако разполагате с човек, да отвори ключалката безшумно, може да го изненадате в гръб.

— Имам такъв — отговори полицаят лаконично.

— Вътре добре ли са? — попита Джош.

— Засега са добре. Не знаем какво иска. Стреля няколко пъти, но мислим, че все още не е убил никой.

Лицето на Джош се изопна.

— О, Господи — произнесе той тихо, като си представи, че вътре лежи Аманда ранена.

— Има ли друг пистолет в офиса, освен неговия? — заинтересува се офицерът.

— Поне аз не знам. Главният редактор не държеше оръжие в сградата. Мога да ви скицирам разположението, ако ще ви помогне — предложи Джош, като се опитваше да не мисли, че Аманда е в същата сграда, заедно с един въоръжен луд.

Около тях се тълпяха хора, минувачи, продавачи от съседните магазини. Всички искаха да погледат. Шофьорите намаляваха скоростта, преминавайки покрай полицейските коли.

— Истинско дневно шоу — измърмори офицерът, докато Джош скицираше вътрешността на сградата върху лист хартия.

— Представете си само, да държи заложници в редакция на вестник — отговори Джош с черен хумор. — Каква история ще имат само, след като всичко приключи.

— Надявам се, да са в състояние да я напишат.

— Боже Господи, аз също.

Той застана малко отстрани и запали пура, докато полицейският посредник се опитваше да убеди Скоти, да излезе доброволно от сградата. Но младежът се забавляваше и не искаше да се подчини. С напредването на деня обаче, той започна да проявява признаци на слабост и с всяка изминала минута ставаше видимо все по-нервен.

— Трябва да пийна нещо — изръмжа. — Тук има ли някоя бутилка?

— Не, знаеш, че мразя алкохола — отвърна Уорд студено.

Скоти отиде до вратата и изрева с всички сили:

— Искам някакъв алкохол. Донесете ми бутилка уиски. Веднага!

— Най-после — въздъхна посредникът. — Пролука.

Изпратиха за бутилка уиски. Разбира се, уискито първо бе „обработено“. Беше сложен нов печат и по нищо не личеше, че в него имаше приспивателно. А ако момчето наистина се нуждаеше толкова отчаяно от глътка, колкото подсказваше гласът му, то нямаше да я оглежда твърде внимателно.

— Луди ли са? — задъхано попита Лайза, когато поставиха бутилката пред вратата и се отдалечиха. — Те са луди!

— Не, не са — ухили се доволно Скоти. — Чудесни са. Знаят какво ще направя с вас, ако не ми дадат, каквото поискам. Господи, наистина трябва да пийна.

Той отвори предпазливо вратата, озърна се навън и сграбчи бутилката. Провери капачката. Не биха могли да инжектират нищо през металната капачка и да не се забележи, а ако я бяха отваряли, печатът щеше да бъде счупен, а той не беше.

— Добри момчета. Хубаво питие. Високо качество. Не мога да си позволя това — добави, като изгледа свирепо баща си.

Уорд, който бе работил като журналист доста дълго време, знаеше почти със сигурност какво бе направила полицията, но дори окото му не мигна.

— Не го пий — рече само на сина си. — Пил си достатъчно.

Рискът беше пресметнат добре. Скоти го изгледа свирепо, доразвъртя капачката и отпи две големи глътки.

Уорд отклони погледа си встрани, за да не може Скоти да забележи победоносния му вид.

— Хубаво е — кимна младежът. — Много хубаво.

— И отпи още малко.

Уорд незабелязано погледна часовника си. Вероятно лекарството щеше да подейства след няколко минути. Надяваше се всички отвън да го съзнават и да не предприемат никакви прибързани действия.

Ръката на Аманда пулсираше. Тя се облегна на стената и затвори очи. Всичко й се струваше някак нереално, с изключение на болката в рамото й. Само преди няколко дни тя бе в обятията на Джош цяла, дълга нощ, възнесла се до небесата. Сега бе изправена срещу смъртта. Спомняше си твърде добре думите му, преди да си замине. Ако бяха наистина верни, всичко, което той изпитваше към нея, бе просто физическо желание. Сега тя не му липсваше въобще. Щеше да умре, а неговият живот щеше да продължи без никакви смущения. Това я болеше най-много от всичко.

— Много съжалявам — изрече с усилие Дора през сълзи. — Вината е моя.

— Не, не е — каза Уорд, като стисна ръката й. — Търсехме нещо, което никога не бяхме получили, и имахме нещастието да го намерим един в друг. Аз също съжалявам, но нищо всъщност не се е променило, освен че Гладис е мъртва.

— И ти си доволен, нали? — попита Скоти с почервеняло лице.

— Доволен съм заради нея, Скоти. Тя беше нещастна и направи всички около себе си нещастни. Може би сега е намерила покой.

— Това едва ли те интересува. Ти никога не си я обичал!

— В действителност, когато се оженихме, я обичах твърде много. Но аз исках дете, а тя не искаше. Аз й отнех правото на избор — добави Уорд тихо. — Тя се опита да направи аборт, но аз открих намеренията й и я спрях. Никога не ми го прости. Отнасяше се толкова жестоко с мен, че дори не можеш да си представиш. Веднъж дори ми каза, че не си мой син. В живота й имаше и други мъже, Скоти. Имаше много мъже.

— Лъжеш! — избухна Скоти и отново вдигна пистолета. — Вземи си думите назад! Тя не беше такава! Тя беше моя майка и ме обичаше!

— Тя обичаше да те използва срещу мен — поправи го той. — И добре се е справила. Погледни се. Ти си неин образ и подобие до най-малките подробности, дори до пиянското й олюляване!

Скоти загуби контрол върху пистолета и той изгърмя случайно. Патронът се заби в стената на няколко сантиметра от главата на баща му.

Навън Джош замръзна при този изстрел. Сърцето му щеше да се пръсне и той спря да диша.

— Аманда…! — отрони ужасен.

Полицейският посредник и офицерът се спогледаха.

— Бил, виж, дали ще можеш да надзърнеш в офиса!

Един полицай с бинокъл погледна през прозореца, но не видя кръв.

— Всичко е наред — каза той. — Бутилката е отворена. Пие от нея.

— Това е кратък отдих — изрече замислено офицерът. — Но лекарството ще подейства едва след няколко минути, а той като че ли има мухи в главата. Ако изчакаме още, може да реши да застреля някого.

Джош стискаше зъби от безсилие и болка.

— Влизаме — каза тихо полицаят. — Внимателно, но влизаме.

— Не бихте ли могли да повикате екип от отдела за бързо реагиране — предложи Джош.

Полицаят му се усмихна.

— А вие какво си мислите, че сме пътна помощ? Хоукинс, с мен — нареди той.

Облякоха бронирани жилетки и се въоръжиха. Коленете на Джош омекнаха, като си помисли за последствията. Всичките му доводи срещу женитбата с Аманда се стопиха, докато преживяваше кошмара, да не я загуби. Обичаше я. Всичко, което имаше значение сега, бе само това. Ако тя го обичаше достатъчно, за да е готова да се омъжи за него, той бе готов. Повече от готов. Ако Аманда загинеше сега, как ли щеше да го преживее?

Полицаите се раздвижиха, но той ги спря разтревожен.

— Лекарството трябва да подейства, нали?

— Чуйте — отговори съчувствено офицерът, — това момче е свикнало с лекарства. Вероятно на него ще му повлияе по-бавно, отколкото на някого, който не е употребявал наркотици. Не искате да рискуваме живота на хората вътре, нали?

— Не, не искам — въздъхна унило Джош.

Офицерът го потупа по рамото.

— Доверете ми се. Правил съм това, откакто бях на двадесет години.

Джош прецени, че сега сигурно беше на около четиридесет, и като че ли се поуспокои малко.

Полицейският екип се зае със задачата си. Цялата операция трая по-малко от три минути от началото до края. Полицаите влязоха през печатницата и умело отключиха вратата, която водеше към офиса на „Газет“. Навън, както предварително бе уточнено, в същото време беше пусната сирената на полицейската кола, за да прикрие лекият шум от отварянето на бравата. После едновременно въоръжените мъже се появиха зад гърба на Скоти.

Чуха се изстрели.

Джош изруга гласно и се устреми към вратата, но двама от пазителите на реда го задържаха.

— Просто стойте мирно — наредиха му те. — Няма да помогнете, ако ви улучи куршум.

Минута по-късно входната врата на „Газет“ се отвори.

— Чисто е! — извика офицерът навън. — Няма жертви!

Джош си отдъхна.

— Господи — промълви той и изтича към вратата.

Профуча покрай униформените мъже и намери Аманда на пода, да държи рамото си. Коленичи до нея и я докосна с треперещи ръце.

— О, скъпа — прошепна той. — Не знаех какво говоря!…

— Джош? Джош!

Тя се прилепи до него, като му шепнеше нещо, но после избухна в сълзи от напрежението на изминалите няколко часа.

Другите бяха изведени навън до лекарския екип, който чакаше наблизо. Скоти имаше огнестрелна рана в ръката, а на стената, до която бе стоял, имаше доста голяма дупка. Успокоителното в уискито най-после бе подействало. Той беше отведен, без да погледне към баща си. Уорд стоеше, прегърнал Дора, и почти изпаднал в шок.

— Лошо ли беше? — попита Джош.

— Можеше да бъде и много по-зле — отговори Аманда.

Джош изгледа Уорд, а после Дора.

— Той ти е син, доколкото разбрах.

— Да — отговори Уорд.

Краката му се подкосиха от гневния му поглед и той придърпа Дора по-близо до себе си.

— Съпругата ми почина и той ме обвинява за това. И Дора.

— Аз също обвинявам теб и Дора — изрече ледено Джош. — Ако имаш останал и късче здрав разум, ще изчезнеш от очите ми, докато все още можеш. Ако нещо се бе случило с Аманда, и Господ нямаше да те спаси.

Уорд никога не бе виждал такъв поглед у друг мъж. Той дръпна шокираната, прималяла Дора навън и повече не се обърна назад.

Лайза бе успокоявана от Тим, Вик и Джени, които бяха излезли да обядват, когато Скоти нахлу в офиса. Тя им разказваше накратко събитията.

Джош вдигна Аманда и я понесе на ръце.

— Нека да те отведа, да се погрижат за теб, миличката ми — каза й нежно.

Лицето му все още бе неестествено пребледняло, но вече се усмихваше.

— Ау! — възкликна Джени, когато забеляза Джош. — Кой е този красавец?

— Шефът ти — изрече Джош, като погледна предизвикателно към нея. — Но това е очевидно. А ласкателството няма да те задържи на мястото ти. Вземи камера, за бога, и започвай да задаваш въпроси! Къде е чувството ти за изключителност?

— Да, сър! — отговори Джени. — Можете да разчитате на мен, сър!

Джош се обърна към Тим.

— Можеш ли да се заемеш с печатницата временно?

— Да, сър! — засмя се доволен Тим.

— Хей, това е моят вестник — намръщи се Аманда, когато той се обърна и я понесе към линейката. — Моята печатница също!

— Само давам предложения, като твой съдружник — изрече Джош успокояващо. — Можеш да отмениш всяко решение, което не ти хареса по-късно. Но трябва да задържим редакцията отворена, скъпа — прошепна той и потърка устните о вирнатото й носле, — докато реша какво ще предприема, за да намеря заместник на Джонсън.

Тя поруменя от тона му и ласката. Но когато се опита да обвие ръцете си около врата му, изохка от болка.

— Как се случи? — попита Джош.

— Удари ме с пистолета — отговори неохотно тя.

Той не я гледаше. Но високото му, стройно тяло потрепери и лекарят изтича към него.

— Сър, мога ли да ви помогна?

— Ударена е — отговори Джош, като пусна Аманда да стъпи на краката си внимателно. — Ръката й може би е счупена.

— Ще проверя. Не се тревожете. — Докторът се намръщи, докато опипваше ръката й. — Лошо е наранена, но мисля, че не е счупена. Все пак трябва да се направи рентгенова снимка. Никога не се знае, дали няма някое леко спукване, което после да те мъчи с години.

— Ще я закарам в болницата — каза Джош. — Хайде, малката ми.

Той отново я вдигна, въпреки протестите й, и я отнесе до лимузината.

— Или ще ми позволиш да се грижа за теб, или ще трябва да наблюдаваш как съпровождам момчето до затвора, готов да го пребия до смърт — процеди през зъби. — Избирай.

Тя отстъпи. Облегна глава на рамото му и го загледа с изненада.

— В такъв случай е добре, че се опитваш да ме предпазваш. Ще легна тук и ще се опитам да изглеждам безпомощна.

Очите му се плъзнаха надолу към нейните.

— Има само едно място, където бих желал да си напълно безпомощна. Мисля, че вече знаеш къде е.

— Това вече не е достатъчно, Джош — изрече Аманда тъжно и се извърна. — Съжалявам.

Ръцете му се свиха.

— Аз също съжалявам. Съжалявам, че те нараних, преди да си тръгнеш от Опал Кей, съжалявам, че бях толкова твърдоглав и глупав. Би трябвало да държа устата си затворена.

— Истината винаги е най-доброто нещо.

— Ти все още не знаеш истината — каза той, а очите му изпиваха жадно лицето й. — Но след като се погрижат за теб, както трябва, ще ти я разкрия. Цялата. Тогава — добави той, — ще вземем решенията.