Сюзън Кайл
Богата наследница (20)

Глава двадесета

Когато Аманда се събуди на сутринта, тя бе сама в леглото. Спомни си колко сигурна се бе почувствала в обятията на Джош и се натъжи. Той едва ли щеше да промени решението си. Беше го разбрала накрая, точно преди да заспи. Той я обичаше, дори да не й го бе признал, и я желаеше. Но си бе втълпил, че тя не би могла да го приеме такъв какъвто е. Беше прекалено горд.

Тя наметна дълъг, шарен халат, върза косата си на опашка и слезе да закуси.

Джош седеше на масата с Тед и преглеждаха някакви документи.

— Нищо чудно, че никога не напълняваш — изрече тя, като му се усмихна свенливо. — Щом ядеш хартия за закуска.

Той отвърна на усмивката й.

— Просто проверяваме някои цифри. Тед, върви да закусиш и ти. Ще продължим по-късно.

— Разбира се, шефе.

Тед намигна на Аманда, като се запъти към входната врата, очевидно тръгнал към някой ресторант в Насау.

— Заминавам ли си днес? — попита тя Джош.

Той се облегна на стола си и я изгледа собственически.

— Да.

— Ами ако откажа да се кача на самолета.

— Ще те занеса дотам.

— Ще започна да те целувам. Никога няма да стигнеш до вратата.

— Не разчитай на това — изрече той непреклонно. — Желая те, но никога не съм се отдавал само на страстта си.

— Снощи го направи — осмели се да каже тя.

Той кимна.

— Желаех те до полуда и ти отнех нещо, на което нямах право. Тази сутрин съжалявам и ме е срам от себе си. Както и ти би трябвало да се чувстваш — допълни той.

— Не мога да се срамувам от това — отговори тя, като седна до него. — Обичам те. Това бе най-хубавото нещо през целия ми живот.

— То принадлежеше на съпруга ти, когато се омъжиш — противопостави се той.

— А аз го дадох на теб — отговори тя, с впити в лицето му, изпълнени с обич очи. — Защото никога няма да се омъжа за друг. Никога няма да обичам друг. Ще остарея и ще умра съвсем сама.

Ръката му се сви, когато тя я докосна върху масата.

— Ти можеш да имаш деца…

— Бих искала да имам деца само от теб, Джош — отговори тъжно Аманда и отмести ръката си. После са сложи малко бекон с яйца в чинията. — Може би все още не си го проумял, но да носиш детето на някого, е част от това да го обичаш. Едва ли бих могла да забременея от мъж, когото не обичам. Обичам те от мига, в който котката ми те събори върху кактуса. През цялото това време не съм… не съм пожелавала никой друг, още по-малко да се влюбя. — Тя впери очи в него. — Само теб.

Думите й го пронизаха. Начинът, по който ги изрече, му причини неимоверна болка. Той погледна към кафето си, вдигна рязко чашата и го изпи наведнъж.

— Трябва да отлетя до Рио днес по работа. Няма да съм тук да те изпратя.

— Добре, не е нужно да хукваш, без дори да си закусил, за да се спасиш от мен. Няма да правя сцени, нито повече признания в любов. Знам какъв си, когато си решил нещо.

— Ще те уведомя какво съм открил за Уорд Джонсън и любовните му истории.

— Какво ще правим?

— Първо трябва да разполагаме с факти, вместо само с подозрения — изрече той престорено шеговито. — Не искам да прекарам следващите десет години в съда с него.

— Нито пък аз. — Тя потърси погледа му с тих копнеж. — Сигурен си, нали? За нас?

Той се изправи и я изгледа, а тъмните му очи бяха пълни с тъга и раздразнение.

— Опитай се да видиш обратната страна на нещата. Постави се на мое място и си помисли как би се чувствала.

— Бих била тъжна. Но бих те обичала достатъчно, за да се оженя за теб. Джош, това, което се е случило с теб, очевидно е божие провидение. Ти не ходиш на църква, но аз имах навика да я посещавам в неделя, с Мири. Не знаеш ли, че Господ никога не затваря прозореца, ако не отвори врата? Ти не би могъл да повярваш, че животът продължава, ако не контролираш всяка секунда от него. Но дори аз, на моите години, съм се научила как да оставям живота да тече, вместо да управлявам всяка минута от него.

— Слушал съм всички тези аргументи, Аманда.

— Аз те обичам — изрече яростно тя. — Би ли спорил за това!

— По дяволите — процеди Джош през зъби. — По дяволите!…

Той я придърпа в прегръдките си. Устните му се впиха в нейните. Ръцете му притиснаха болезнено тялото й към неговото. Аманда не се противопостави. Обви нежно ръцете си около него, устните й отвърнаха с топлина на целувката му.

Тя ги разтвори и той изстена, като прие подканата им. Езикът му проникна в устата й и Джош изведнъж забрави гнева си, забрави всичко друго, освен магията да бъде в обятията й, да се остави на ласките й. Всичко се повтаряше от предишната нощ и той потрепери от удоволствие.

— Ти ме обичаш — прошепна тя близо до устните му. — Кажи ми го. Умолявам те, Джош…

— Замълчи — промълви той.

Те продължиха да се целуват, докато останаха без дъх. Аманда цялата трепереше.

— Не трябва да се жениш за мен — успя да изрече несигурно. — Ще живея с теб. Както поискаш. Всичко.

— Не! — Пръстите му се впиха в раменете й и той изглеждаше като разкъсан на парчета. — Върви си вкъщи.

— Джош! — простена тя.

Очите му се затвориха, докато се опитваше да се пребори с неустоимото изкушение.

— Прекалено си възбудена — изрече той след минута и я пусна неохотно. — Ще го преодолееш. Времето ще те излекува.

Тя едва можеше да диша. Сълзи на отчаяние я заслепиха. Опитваше се да се овладее, да възвърне гордостта си. Ръцете й се свиха в юмруци и Аманда се подпря върху масата, тъй като краката й се подкосиха.

— Просто ми кажи нещо. Ако можеше да имаш деца…

Джош стисна зъби, но не я погледна.

— Не съм ли ти обяснявал многократно, Аманда, че не вярвам в брака? Родителите ми в никакъв случай не бяха блестящ пример за това. Майка ми вече работи върху перспективите за съпруг номер пет, когато все още законно е обвързана с номер четири! Щастие след женитбата съществува само в книгите.

— Казваш го, защото си стерилен.

Раменете му се отпуснаха.

— Така е, но само отчасти.

Очите му гледаха странно, лицето му бе тебеширенобяло.

— Снощи бе чудесно. Хареса ми. — Той запали пура и подбра думите си внимателно. — Не си ли чувала никога, че мъжът се стреми към нещо, докато го получи? Ти ми се отдаде. Копнежът ми премина, а ме чакат и нови завоевания. — Джош огледа пребледнялото й лице цинично. — Сексът си е секс, Аманда. Това, което имах с Тери, бе същото, като с теб снощи.

Тя си помисли, че гордостта би могла да я спаси при всички ситуации. Стегна се, пренебрегвайки парещата болка в сърцето си. Успя дори да се усмихне бегло.

— Разбирам. Тогава би било същото с всеки друг, като с теб?

Не му хареса въпроса й. Изражението му се промени. Очите му станаха почти черни от ревност и гняв.

— Да — отговори сухо. — Вероятно ще е така.

Дори да бе почувствал нещо, той не се издаде.

— Така. — Тя се обърна. — Добре, Джош. Тогава само бизнес, както винаги. — Тя се отдръпна от него. — Няма да идвам повече тук — добави: — Дори да ме молиш на колене!

— Думите „никакви шансове“ познати ли са ти?

Иронията му бе последната капчица, за да прелее чашата. Досега бе сигурна, че я обичаше. Но сега? Поведението му бе не само влудяващо, то подсказваше безвъзвратен край. Тя седна на масата и решително си наля кафе, като ръцете й бяха учудващо спокойни.

— Мислех, че трябва да хванеш самолета — изрече надменно.

— Ти също. Ако видиш Брад, предай му, че съм питал за него.

— Сигурна съм, че ще оцени загрижеността ти.

Джош се поколеба на прага, като си позволи да я погледне за последен път. Беше толкова красива, седнала там, почти задушаваща се от гордост. Не бе искал да я нарани. Но някой ден щеше да му е благодарна, че не е изпречил собствените си желания пред щастието й. Той бе първият й любовник. Чувствата й сега я заслепяваха. Но когато прекараше известно време далече от него, щеше да осъзнае, че тялото й го е желаело повече, отколкото сърцето й. Имаше нещо благородно в саможертвата му, но така болеше!

— Довиждане, Аманда — каза й тихо.

— Довиждане, Джошуа — отговори тя, свела очи.

Той си тръгна. Изведнъж тишината в стаята стана непоносима.

 

 

Гладис Джонсън лежеше в самостоятелна стая в обществената болница, след като й бяха промили стомаха. Шепа барбитурати, смесени с обичайното количество алкохол, което тя обикновено поемаше, се бяха оказали почти фатални.

Седнал до леглото й, Уорд Джонсън с изненада откри колко остаряла и изтощена бе тя.

— Ако умре, ще прережа гърлото на приятелката ти — изрече Скоти, като го гледаше с изпълнени с омраза очи.

Уорд се стресна, защото не бе чул сина си да влиза.

— Нямам приятелка — излъга той.

— Видях те — изрече студено Скоти. — Госпожица Тод не бе достатъчно бърза. Погледнах през прозореца и те видях да целуваш онази дебела повлекана.

Уорд хвана главата си с ръце и си пое дълбоко дъх.

— Ти не разбираш.

— Не съм толкова глупав, татко — изрече саркастично Скоти. — Ти изневеряваш на мама, докато тя седи вкъщи, потънала в алкохолно опиянение. Ако те интересуваше поне малко, щеше да я накараш да се лекува.

Уорд погледна сина си раздразнено.

— Разбира се. Както бих могъл да те накарам и теб.

Скоти сви рамене.

— Опитах се — измънка той. — Отидох в клиника и се отказах. Но когато се върнах и трябваше да я наблюдавам как живее, не можах да издържа. Ти се отнасяш с нея като с боклук. Никога дори не я поглеждаш.

— Не мога да понасям да я гледам — избухна Уорд, пребледнял. — По дяволите, тя е алкохоличка! Пие през цялото време! А когато не пие, непрекъснато ми повтаря как съм провалил живота си и колко ме мрази. Не е спала с мен от шестнадесет години! Как би искал да се отнасям с нея?!

— Тя ти е съпруга!

— Голяма работа — извика той.

— Какво ти дава онази дебела повлекана? Любов? — Скоти се изсмя вледеняващо. — Дава ти страхотен секс. Това е всичко, което ти дава. Може би ти казва, че си красив, ха? Вече си на средна възраст, с отпуснат корем и смелост на катерица!

Уорд скочи на крака, хвана Скоти за яката и го раздруса.

— Не ми говори по такъв начин, боклук такъв! Ти не си нищо повече от непълнолетен престъпник! Мръсен малък крадец и пияница, точно като майка си!

Скоти го блъсна и се отскубна. Стъклените му очи го изгледаха изпепеляващо. Той протегна треперещия си пръст към баща си.

— Ще те подредя! — закани му се. — Ще убия онази дебела повлекана, с която спиш! И тогава всички ще разберат какъв си всъщност!

— Ти не си с всичкия си! — започна Уорд.

— Ще я убия!

Скоти тресна вратата. Уорд усети как го побиват ледени тръпки. Никога през целия си живот не се бе чувствал толкова объркан. Застана до изпадналата си в безсъзнание съпруга и я изгледа с абсолютно отвращение.

— Ти, жалко подобие на човешко същество! — изрече яростно той. — Ти си виновна за всичко.

Но Гладис не бе в състояние да му отговори. Пет часа по-късно тя почина.

Уорд бе потресен. Никога не бе предполагал, че Гладис би извършила нещо толкова глупаво. Би трябвало обаче да е проумял, че пиенето й я водеше към този фатален край. Скоти бе прав, той не й бе обръщал достатъчно внимание напоследък, не се бе поинтересувал, че тя може би търсеше изход, стигайки до ръба на пропастта.

Скоти го обвиняваше с основание. Той не бе изслушвал Гладис с години. Може би част от необузданото й поведение се дължеше на неговото безразличие. Беше й обърнал гръб и тя се бе самоубила. Сега трябваше да живее с тази мисъл и с вината, че докато тя е умирала, той се е стремял към Дора.

Телефонира в офиса, за да им съобщи за кончината на съпругата си. Аманда бе отишла на сватбата на най-добрата си приятелка тази сутрин и бе предала на Лайза, че няма да бъде на работа няколко дни. Помоли Дора да му се обади и предпазливо й разказа какво се бе случило.

— Не излизай сама вечер — каза й разтревожен. — Скоти заплашва да извърши нещо ужасно. Пази се.

— Синът ти? Той знае за нас? — попита Дора, изпаднала в паника.

— Да, знае. Обвинява и двама ни за това, което се случи с майка му. Мъртвопиян е и не го е грижа за последствията. — Дора, съжалявам, че те забърках във всичко това. Толкова съжалявам.

— Всичко е наред — отговори тя механично, но усети как й прилошава.

Ако Едгар разбереше, би могла да загуби децата си. И това не бе най-лошото. Ами ако Скоти решеше да си отмъсти на синовете й, вместо на нея? В един миг осъзна значимостта на своята простъпка. Беше рискувала сигурния си, щастлив живот, заради една позорна любовна авантюра.

 

 

Мири и Нелсън Стюърт грееха от щастие, когато излязоха от съда със свидетелство за брак в ръка. Аманда вървеше редом с тях и им се радваше. Мири въобще не изглеждаше като малкото уплашено момиченце, което си спомняше от детството си. Тя бе красива и сияеща в белия си костюм, така както би трябвало да изглежда една булка. До нея Нелсън Стюърт приличаше на човек, уловил фея. Той се притискаше към ръката на съпругата си, докато около тях се бяха струпали агенти от ФБР, за да ги поздравят.

— Удивени са — каза Мири, като се смееше тихичко.

— Не могат да си представят как затънал в блатото човек като мен, е успял да улови красива пеперуда като теб. — Нелсън я целуна нежно по челото.

— Мисля, че жените се чудят как съм спипала такъв екземпляр — отговори Мири.

— А аз знам как се чувства петото колело на каруцата — засмя се Аманда, като стисна силно ръката на Нелсън. — Вие двамата заминавайте и се дръжте като младоженци, а аз трябва да гледам печатницата.

— Не оставяй шефа ти да вземе връх над теб — предупреди я Мири.

— Никога! Бих ви пожелала щастие, но вие вече го имате. — Някой ден и ти ще се омъжиш — каза й Мири, като я прегърна топло.

— Не… — отговори Аманда. — Ще си поговорим, като се върнеш от медения си месец. Обичам те. — Тя се усмихна на Нелсън и се отправи към колата си.

— Нещо не е наред с нея — промърмори Нелсън.

— Джош. Отново. Тя никога няма да преодолее чувствата си към него, а той никога няма да се ожени — обясни му Мири. — Толкова ми е мъчно и за двамата.

— На мене ми е мъчно за мен самия. Не съм те любил от нощта, в която ми направи предложение. Целият съм в очакване.

Веждите й се повдигнаха дяволито.

— Идеята беше твоя, въздържан тип такъв. Почувства се виновен, че сме прескочили границите на благоразумието, и ме държа на разстояние седмици наред! — Тя се облегна върху него, изненадана колко й е лесно и приятно да се държи интимно с него. — Мина ми през ума, да те съборя на тревата и да те изнасиля там.

— Хайде, давай — предизвика я той.

— О, Нелсън! — възкликна Мири с обожание. — Толкова те обичам!

— И аз, котенце. Хайде да изтичаме до апартамента ми и да узаконим церемонията.

Тя се засмя и го хвана за ръката.

— Каква съм късметлийка — промълви.

— Не забравяй и за моя късмет!

 

 

Аманда не бързаше да се прибере в офиса. Беше почти обяд и тя спря да си вземе сандвич и кафе. Когато отиде на работа, научи, че съпругата на Уорд е починала, и че той нямаше да се появи през следващите няколко дни.

— Някой изпрати ли цветя? — попита, когато Лайза и Тим се бяха събрали при нея.

— Ами, не — отговори Лайза.

— Ще се обадя. Какви задачи имате за днес, Вик и Джени?

— Не ни е дал нищо — промърмори Вик. — Понякога забравя.

— Няма ли днес среща в градския център със завръщащ се офицер от „Пустинната буря“?

— Ами, да — отговори той. — Но ние обикновено вземаме тази информация от всекидневниците.

— Вземи една камера и заминавай там — нареди му Аманда.

Вик засия.

— Наистина да напиша репортаж?

— Тръгвай — добави тя.

Той се засмя и хукна, преди Аманда да си е променила решението.

— Ами аз? — попита Джени.

— Вие не слушате ли новини? Един археолог прави разкопки до Тагарт Лейн. Открили са праисторически кости. Виж, какво можеш да разбереш. Когато свършиш, можеш да отидеш в кметството. Сприятели се с някого. Задавай въпроси.

— Мислех, че не си репортер — учуди се Тим, когато другите тръгнаха по задачи.

— Дружах с доста студенти по журналистика в колежа — усмихна се тя. — Отварях ушите си също. Докато господин Джонсън отсъства, ние ще направим още някои малки промени — добави лукаво. — Ще участваш ли?

— Иска ли питане.

Вечерта, когато си легна, Аманда бе така уморена, че не можеше да мисли за Джош, да тъжи, че я бе отхвърлил от живота си.

 

 

Дора цял ден бе неспокойна в офиса. Когато се прибра вкъщи, започна да проверява, дали всички прозорци са добре затворени. Едгар се изненада от поведението й.

— Нещо не е ли наред? — попита той след вечеря.

Тя прехапа долната си устна. Двамата й сина се бяха вторачили в нея с детско любопитство.

— Да, мамо — обади се Томи. — Ти си толкова замаяна напоследък. Дори забрави да ни прибереш след тренировката миналата седмица.

— Да — допълни Сид. — Забрави ни.

Тя трябваше да успокои треперещите си ръце.

— Имаме много работа в офиса. — Но вече ще е по-добре, след като се научих какво да правя.

— Чух, че съпругата на Уорд Джонсън е починала — каза Едгар. — Трагичен край. Говори се, че пиела.

— Да.

— Е, поне има син. Това би трябвало да му е някакво успокоение. Дора, това кафе е твърде слабо. Не можеш ли да го правиш по-силно. И си забравила да сложиш сол на граха.

— Да, ще се погрижа за това.

Тя се отправи към кухнята, като слушаше как Едгар обяснява задачите по математика на синовете им. Погледна крадешком към него. Бе мил, добър човек. Не бе вълнуващ и тя не бе безумно влюбена в него, но той се бе грижил за нея и й бе осигурил добър живот, дарил й бе двама чудесни сина. Сега сигурно щеше да загуби всичко това, защото бе егоистка и алчна.

Внезапно почукване на задната врата я накара да подскочи. Тя бавно отиде да отвори с ръка на гърлото си. Дали не бе дошъл пияният син на Джонсън да я убие? Надникна зад пердето.

— Здравейте, госпожо Джонсън! — Едно рижо момченце й се усмихваше. — Може ли да вляза? Идвам да пишем домашните си, заедно с Томи и Сид.

— Разбира се, Били — каза тя и отвори вратата.

— Господи, изглеждате странно, госпожо Джаксън. — Детето се намръщи. — Добре ли сте?

— Бих искала хората да престанат да ме питат това! — Тя се засмя нервно. — Разбира се, че съм добре. Върви при Били.

Момчето сви рамене и се отправи към трапезарията.

Дора се облегна върху кухненските шкафове и си пое дълбоко дъх. „Трябва да се овладея!“

 

 

На следващия ден обаче тя не бе на себе си.

Аманда я отведе настрани.

— Така няма да стане — каза й тихо. — Какво има, Дора?

Тя се опита да отговори уклончиво.

— Знам за теб и за Уорд — каза Аманда, като я прекъсна. — Личният ти живот е твой проблем, но когато рискуваш моя бизнес, вече е и мой проблем. Искам да знам какво става.

— Скоти заплашва, че ще ме убие — призна тя Дора разтреперана. — Казва, че съм виновна, задето майка му се е самоубила, защото Уорд и аз… е, той пие като майка си и може би наистина ще го направи. Взема и наркотици също, както твърди Уорд. — Тя погледна Аманда с отчаяние. — Исках малко внимание. Уорд ми казваше, че съм хубава. — По пухкавите й бузи започнаха да се стичат сълзи. — Едгар никога въобще не ме забелязва. А сега ще умра, може би и момчетата ми, и аз съм виновна за всичко. Гладис Джонсън навярно щеше да е още жива, ако не бях аз!

— Престани — заповяда й Аманда, за да не й позволи да изпадне в истерия. — Престани веднага. Ти си възрастна жена. Достатъчно зряла, за да знаеш, че не можеш да си играеш с огъня и да не се опариш. Подала ли си оплакване срещу Скоти, за да бъде арестуван, ако се приближи до теб?

Дора се задъха.

— Не мога да направя това! Съпругът ми ще припадне. Ще иска да узнае причината!

— И ти не допускаш, че ще я открие? — попита тихо Аманда. — Не можеш да си толкова наивна. По един или друг начин, връзката ти вече не е тайна. Всички тук знаехме от седмици, Дора. Ако не си го разбрала, значи си се заблуждавала.

— Боже Господи! — Дора хвана главата си с ръце и изплака съкрушено. — Не!

— Чуй ме — започна Аманда. — Трябва да признаеш на съпруга си истината. Знам, че няма да ти бъде лесно. Но ако той те обича, ще ти прости.

— Ще ми отнеме децата — прошепна Дора.

Аманда не й напомни, че би трябвало да е помислила за децата си, преди да се хвърли в обятията на Джонсън. Тя и без това бе достатъчно разстроена.

— Може би няма — отговори Аманда. — Но животът ти наистина е в опасност. И не само твоя — добави тя. — Всички, които работят тук, и всички, които живеят с теб, са застрашени. Първо трябва да кажеш на съпруга си, а после да отидеш в полицията.

— Скоти може само да блъфира — извика Дора, заловила се за тази мисъл, като удавник за сламка. — Може просто само да приказва!

— Не би трябвало да разчиташ твърде на тази вероятност — изрече Аманда. — Нито пък аз.

Най-после Дора отстъпи.

— Добре — примири се тя, напълно отчаяна. — Ще му кажа тази вечер. А сутринта веднага ще отида в полицията.

— Съжалявам — каза Аманда със съчувствие. — Знам какво е да обичаш, без никаква надежда. Но просто нямаш друга възможност.

— Предполагам, че би трябвало да съм го разбрала вече — отговори Дора и се върна на работа, без да каже нито дума повече.