Сюзън Кайл
Богата наследница (6)

Глава шеста

Аманда спа до късно на другата сутрин. Вечерята с Джош бе преминала неспокойно, неловко. Въпреки опита му да бъде весел, очевидно му бе трудно да се справи с новите им взаимоотношения. Не можеше да си позволи да я прелъсти, но му беше невъзможно да я възприема повече като малкото момиченце на Тод. През цялото време се бореше с желанието си да я докосне, и в същото време изпитваше непоносима болка в слабините. Когато се прибраха вкъщи, и на двамата нервите бяха опънати до краен предел. Разделиха се незабавно.

Гостенката му беше споменала, че възнамерява да си замине в петък, което беше на следващия ден. Той не се противопостави. Би желал, но тя бе права. Положението бе безнадеждно и с всеки следващ ден нещата ставаха все по-зле. Не искаше да я нарани. За нейно добро щеше да бъде по-добре, ако си тръгне преди Джош да загуби последната си капчица самоконтрол.

Той седна на бюрото си в кабинета и посегна към телефона. Нямаше да е зле, помисли си, все пак да провери как стоят нещата с вестника в Сан Антонио. Ако бяха верни твърденията на Аманда, че Уорд Джонсън обръща по-малко внимание на управлението, отколкото би трябвало, това не предвещаваше нищо хубаво за финансовото бъдеще на ежеседмичника — и на тази печатница, която тя толкова много искаше да спаси. Поне можеше да й обезпечи достатъчно сигурно бъдеще, ако не друго.

 

 

Уорд Джонсън монтираше заглавната страница, когато го извикаха на телефона. От другата страна на дългата дървена маса Дора Джаксън подреждаше търговските реклами, а един от сътрудниците на хонорар надписваше снимките и заглавията на статиите.

Уорд остави ножицата и отиде до вътрешния телефон зад него. Докато поемаше слушалката, се взираше в Дора. Беше му неудобно да работи с жена, която изглеждаше толкова добре. Някога, в гимназията, бяха влюбени. Сега и двамата бяха женени и се опитваха да си придават щастлив вид. Когато тя бе потърсила нещо, да ангажира времето си, той я нае. Беше импулсивно и чиста лудост от негова страна.

— Джонсън — представи се с делови тон.

— Лоусън — достигна до него кратък отговор. — Искам последните сведения за финансовото състояние на вестника.

Трябваше му известно време да осъзнае, че всемогъщият Джошуа Лоусън го търсеше лично по телефона. Той се поколеба.

— Господин Лоусън — заекна, чувствайки се неподготвен. — Финансите… о, искате да кажете тримесечният отчет.

— Точно така. Изпрати ми го по факса още днес.

— Разбира се.

— Включи и отчета за печатницата.

— Добре. Но нали ви казах за това — печатницата е чиста загуба на пари. Вестникът ще може да ни издържа.

— Носят се слухове, че групата на Морисън се подготвя да конкурира „Газет“.

Джош не го бе споменал на Аманда. И без това през последните две седмици напрежението й бе достатъчно. Изданието, за което говореше, беше независим вестник, който съдържаше предимно реклами и минимално количество новини, с много по-ниска цена. Нито един седмичник с твърд абонамент не би могъл да се конкурира с него. Щеше да ги лиши от рекламите за отрицателно време. Настъпи пауза.

— Знаеш ли как да се справиш с подобна конкуренция? — попита той сухо.

Уорд изруга тихо под носа си.

— Много добре ми е известно. Ако нямаш добра организация, по-добре да затвориш редакцията. С подобно издание не може да се конкурираш. То привлича клиентите за реклама като магнит.

— Точно такъв е случаят и затова нашите постъпления трябва да са достатъчни, за да издържим на конкуренцията.

— Ще ви изпратя цифрите. Как е Аманда?

— Оправя се. Ще се върне на работа в понеделник.

— Добро момиче. Работи упорито. Понякога малко прекалено отдадена на работата. Пълна е с идеи, които всъщност не могат да се осъществят.

— Наистина ли?

Уорд се усмихна вътрешно. Трябваше да понамали шансовете й. За пръв път от години се почувства заплашен, когато тя се появи в офиса му. Знаеше, че семейството й притежава вестника отдавна и че скоро тя щеше да наследи около половината от него. Но той го ръководеше от петнадесет години, като отговаряше единствено пред Харисън Тод. През последните няколко години никой не се бе намесвал в управлението му. И точно тогава Аманда започна да работи за него. Не можеше да се остави на младо момиче, току-що завършило колеж, да му дава нареждания. Добре поне, че и Джошуа Лоусън съзнаваше това. В края на краищата, Лоусън притежаваше контролния пакет на вестника.

— Тя е добра счетоводителка — допълни Уорд, за да притъпи критичното си изявление. Нямаше да е в негова полза, ако Джошуа останеше с впечатлението, че е заплашен, дори и да бе така. — Има добър нюх към цифрите.

— И на мен така ми казаха. Вдигнал ли си тарифите за рекламите?

— Не е нужно да ги повишавам. Конкурираме ежедневниците. Получаваме достатъчно и не е нужно да отблъскваме старите си клиенти.

Джош бе прекалено опитен, за да оспори твърдението му, без да е видял данните. Той трябваше да контролира твърде много неща, да следи отблизо и страничните си приходи. Но заради благополучието на Аманда щеше да му се наложи да провери „Газет“.

— Какъв е проблемът с печатницата?

— Има още три други с повече персонал и с по-модерно оборудване. Загубихме много от клиентите си заради печатницата с бързи услуги, която бе открита наскоро в Сан Антонио. Там правят и цветни ксерокопия.

— Мислех, че Тод ви беше купил копирна машина с високо качество?

— Момичето, което работеше с нея, напусна. Новото не може да се оправя, а Тим, който е на пресата, няма време за копиране, когато трябва да прави негативи и плаки.

Джош искаше да поспори по този въпрос. Нямаше обаче да изказва мнение, преди да е видял цифрите. Щеше да запази съвета си дотогава.

— Добре. Изпрати ми отчетите.

— Днес, късно следобед. Трябва първо да подготвим вестника.

— Добре.

Линията прекъсна.

Джош се питаше колко от това, което Джонсън му каза, е вярно. Аманда бе нетърпелива, а и доста остра. Имаше много недостатъци в теорията за управление на Джонсън. Беше твърде вероятно Аманда да се окаже права за печатницата. Все пак конкуренцията можеше да ги погуби. Нямаше да са първите. Сега, след като имаше достъп до ръководство на „Газет“ — което не бе имал, докато Харисън бе жив — можеше да държи Джонсън под око и се надяваше, че ще запази наследството на Аманда. Предусещаше, че отчетите нямаше да бъдат особено приятни.

 

 

В Сан Антонио Уорд Джонсън бе сигурен в това. Той прекара ръка през сламената си коса, докато се взираше с нещастно примирение в данните, току-що излезли от компютъра.

Знаеше как да работи с него, въпреки че Аманда бе виртуоз в тази област. Той не си бе направил труда да анализира положението. Живееше от ден за ден, спокоен, че старите рекламодатели ще останат при него, а евентуално биха се появили и някои нови. Вестникът си възвръщаше разходите. Едва. Той имаше толкова много неприятности в личния си живот, че не искаше усложнения и проблеми и в работата. Не искаше да разлюлее кораба и да обезпокои хората, като им предложи нов ценоразпис.

Но след като разгледа извадката, му се прииска да бе послушал Аманда. „Нещата в колоната с приходите са плачевни — беше казала тя. — Навсякъде цените са се качили, тук също трябва.“ Уорд й се бе изсмял и отговори, че хората ще отидат на друго място, ако вдигне цените за рекламите или за печатарските услуги.

Сега обаче осъзна, че тя бе права. Вестникът беше на червено, защото той бе твърде погълнат от собствените си проблеми вкъщи, за да преглежда счетоводните книги редовно. Цените със сигурност трябваше да бъдат повишени. Това означаваше, че щеше да му се наложи да остане да поработи до късно над тях.

На всичкото отгоре щеше ида изпрати това доказателство за неспособността си. Той се намръщи. Не. Не смееше. Беше на четиридесет и три години. Не беше още остарял, но щеше да му е много трудно да си намери друга работа на тази възраст, дори да не напишеха в досието му, че е проявил некомпетентност. Гладис щеше да се зарадва, ако го уволнят. Щеше да се смее. Винаги правеше така, дори преди да се е потопила твърде дълбоко в бутилката си с джин, та да не може да изплува отново. Не знаеше кое беше по-зле — Гладис или синът му. Понякога имаше чувството, че крепи света на широките си рамене. Не можеше да печели достатъчно за пиенето на съпругата си и наркотиците на сина си. Момчето не искаше да работи. Беше в постоянно умопомрачение, за да е в състояние да върши нещо.

Уорд внимателно промени няколко ключови цифри. С малко късмет, преди да излезе отчета за следващото тримесечие, щеше да достигне този променен сбор. Не беше непочтено. Просто печелеше малко време.

— Може ли да те попитам нещо, Уорд? — прекъсна мислите му Дора.

Той я погледна. Беше толкова сладка. Приятно закръглена, с мила усмивка, и лунички, и червеникавозлатиста коса, която подчертаваше сините й очи. Чудеше се защо изглежда толкова тъжна. Имаше добър, преуспял съпруг и двама сина в прогимназията.

— Уорд? — повтори тя, леко изчервена от втренчения му поглед.

— О, съжалявам — усмихна се той, а кафявите му очи заблестяха. — Какво мога да направя за теб, мила?

Дора се изчерви още повече от ласкавото обръщение и той усети как гърдите му се надигат. Все още можеше да й въздейства. Като се облегна назад в стола си, се загледа в нея, по лицето му се изписа лека арогантност. Почувства се отново на осемнадесет, настръхнал от хищен мъжки инстинкт. Въпреки че никога не станаха съвсем интимни в гимназията, бяха прекарвали много време заедно.

— Чудех се дали ще ти трябвам за още нещо — попита Дора. — Работя тук само сутрин, нали знаеш. — Усмихна се, като си представи Уорд отново на осемнадесет, капитан на отбора по ръгби, а тя в групата на клакьорките. В нейните очи той не можеше да остарее.

Главният редактор погледна към компютъра и се замисли.

— Би било добре, ако ми помогнеш за този отчет. Можеш ли да работиш с факс?

— Ами, да. Работех известно време за една застрахователна компания миналата година и там имаше същия модел — добави тя, като се приближи към апарата.

— Слава богу. Аманда Тод се оправя с факса, а няма да се върне на работа преди понеделник.

— Как е тя? — заинтересува се Дора. — Харесвам Аманда. Винаги е толкова мила с мен.

— Лесно е да бъде мила с теб, Дора — отвърна тихо той. — Да, тя е добре. Тъжна е, наистина, но е добре, че Лоусън ще я потопи в лукса на онзи остров на Бахамите. Ще се справи.

— Господин Лоусън е много добър с нея.

Уорд се изправи.

— Добре, трябва да се връщам да довърша вестника. А довечера ще имам много работа върху документите. Семейството ти ще има ли нещо против, ако пожертваш един-два часа два пъти седмично, докато наваксам?

— Сигурна съм, че няма — отговори тя с леко нервна усмивка. — Едгар е започнал курс в колежа точно по обяд този семестър. Ще стои вечер с момчетата, ще поправя контролните си или ще говори за учениците и колегите си — изрече горчиво тя. — А момчетата ми единствено спортуват или говорят за спорт. Щом всички са нахранени и къщата е чиста, напълно разполагам с времето си — добави жаловито.

Уорд не можеше да понесе мисълта, че толкова сладка и привлекателна жена като Дора може да бъде пренебрегвана в семейството си.

— Съжалявам — каза нежно той. — Не мога да си представя, че някой мъж може да поправя тестове, когато и ти си в същата стая. Ако не възразяваш срещу това, което казвам — продължи, като внимаваше да не я обиди.

Тя обаче засия и отново леко поруменя.

— Не, разбира се, че не!

Той се усмихна. Тя го караше отново да се чувства мъж.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно.

— Хубаво — кимна тя в знак на съгласие, после се поколеба и наведе глава. — Ами… ами твоето семейство? Няма ли да имат нещо против да работиш толкова до късно?

Той въздъхна тежко.

— Гладис е… ами, сигурен съм, че си чула за пиенето й. Всички останали тук знаят. През по-голямата част от времето тя едва ли знае дали съм там или не. А синът ми… — Издиша дълбоко. — Той ме обвинява за алкохолизма на майка си. И двамата ще ти кажат, че съм абсолютен неудачник.

— Това не е Уорд Джонсън, когото си спомням. Ти никога не можеш да бъдеш неудачник.

— Наистина ли мислиш така?

Тя отново кимна.

— Наистина. Съжалявам, че нещата са се развили толкова зле при теб.

Състраданието в сините й очи го изпълни с копнеж, направи го раним. Той искаше тази загриженост за себе си. Искаше някой, който да се вълнува заедно с него, че животът му се бе превърнал в непоносимо бреме. Дора въздействаше на всичко мъжко в него и тялото му реагира внезапно, остро на нейната близост.

— Можеш ли да се върнеш към седем? — попита той.

— Да, разбира се — съгласи се тя и излезе тихо.

В чакалнята се поколеба, като гризеше долната си пълна устна. Можеше да пострада, ако не внимаваше. Беше омъжена жена с двама сина, а Уорд беше като удавник, който търсеше някой да скочи при него и да го спаси. Проблемът, когато се опитваш да спасиш давещи се, е, че ако не си бдителен, те могат да те повлекат надолу със себе си.

Не можеше да рискува да се обвърже в романтична връзка със своя шеф. Сан Рио бе затворено общество, въпреки че бе квартал на обширния космополитен Сан Антонио. Двамата със съпруга си посещаваха местната баптистка църква. Едгар преподаваше в неделното училище. Момчетата й участваха във всички спортни мероприятия, което означаваше, че семейството бе добре познато в района. Тя беше стълб на обществото, каквато трябваше да бъде една съпруга на преподавател, дори в това малко по-свободно време. Не можеше да си позволи дори мисълта за скандал.

От друга страна, познаваше Уорд като че ли цяла вечност. Той беше част от нейното по-щастливо, безгрижно минало и тя се тревожеше за него. Съжаляваше го. Но едва ли нещо щеше да навреди, ако останеше да поработи по-късно вечер с него. Би могла да изслуша проблемите му и да му помогне да се прибере вкъщи, при семейството си, по-бързо.

Мина покрай Лайза Марлоу, която бе заета с набор на компютъра, и погледна леко завистливо младото момиче. Лайза бе едва на осемнадесет години. Целият й живот бе пред нея. Точно сега тя говореше само за приятели и за женитба. На Дора й се искаше да я хване за ръката и да я предупреди, че щастие след брака не съществува, романтиката е само в романите. „Внимавай! — искаше й се да каже. — Няма нито един щастлив край. Ако избереш неподходящия мъж и си твърде слаба, за да прекратиш веригите на подобна връзка, тогава ще живееш само за да съжаляваш за това.“

Но дори и да й го кажеше, Лайза нямаше да й повярва, беше преизпълнена с младежки оптимизъм. Като се засмя тъжно, Дора се върна да довърши работата си.

 

 

Аманда си беше взела кафето с нея на брега, докато Джош говореше по телефона. Хариет му показа в каква посока се бе отправила. Той се усмихна на жизнерадостната чернокожа жена, взе своята чаша с кафе и отиде да потърси Аманда.

Намери я седнала върху една пясъчна дюна, обута в джинси и копринена синя блуза, а дългата й коса се развяваше на вятъра.

— Отбягваш ли ме? — попита я закачливо.

Седна до нея и се протегна лениво. Носеше светлокафяв панталон и бежова копринена риза, но не обърна внимание на пясъка.

Тя наистина се опитваше да го отбегне. Беше се надявала предишната вечер без никаква надежда, че той може бе щеше да я целуне, да я прегърне, да й каже, че не може да живее без нея. Но това бяха само напразни мечти. Действителността беше, че щом Тери не бе успяла да сложи брачната халка на пръста му, тя никога не би могла. Аманда го обичаше, желаеше го, щеше да бъде щастлива да живее с него при каквито и да е условия. Но той не я допускаше твърде близо до себе си. Беше й го казал без думи.

— Просто исках да погледам вълните — отговори, загледана в кафето си. — Можеш ли да ми дадеш самолета утре сутринта за Сан Антонио?

— Естествено. Сигурна ли си, че си готова да си заминеш?

— Работата ще ми се отрази добре — отговори тя. — Ще бъда заета. Твърде много свободно време не е полезно.

Той знаеше защо. Но не го каза.

Аманда не го погледна. Кафето й бе изстинало. Изля го върху пясъка.

— Беше ми приятно да съм тук — каза тя.

Усещаше го до себе си. Всяка фибра на тялото й реагираше на присъствието му. Сърцето й вече биеше по-учестено от обикновено. Тя го обичаше: несподелена любов, която само щеше да я наранява всеки път, когато го погледнеше. Той вероятно се опитваше да бъде мил, но тя го желаеше толкова силно!

Широките му рамене се размърдаха, когато се излегна на една страна върху мекия топъл пясък. Отпи от кафето си.

— Току-що говорих с Уорд Джонсън.

— Можеш ли да ми повториш какво каза за мен? — попита Аманда с хитра усмивка.

— Смята, че си блестяща — отговори той. — И „любопитна“.

— Пъхам носа си там, където не трябва — преведе си тя.

— Ще ми изпрати сведението за приходите.

— Доброволно?

— Аманда, знам как се правят отчети — напомни й той внимателно. — Нищо няма да ми убегне.

— Разбира се. — Тя сложи чашата си върху пясъка. — Но, ако не отидеш там и не провериш нещата лично, няма да получиш представа за цялата картина.

— Аз съм зает човек.

— Сигурна съм.

Тъмните му очи потърсиха нейните.

— Защо печатницата е толкова важна за теб?

— Тя е предизвикателство. — Очите й пламнаха от вълнение. — В Сан Антонио има още три печатници, но нашата е единствена в Сан Рио. Клиентите трябва да ходят на петнадесет мили за същите услуги, които и ние можем да предложим. Няма да е нужно дори много ново оборудване. Имаме „Хайделберг“ и „Дейвидсън“ преси. Можем да правим и офсет. Проблемът не е в машините, а в ръководството и персонала.

Той присви устни.

— Джонсън не казва това.

— Съпругата на Уорд Джонсън е алкохоличка, която го влудява — отговори тя. — Синът му бе арестуван три пъти за притежаване на марихуана. Момчето дори не може да се хване на работа, защото е надрусан през цялото време. Уорд се опитва да ръководи два бизнеса и да се справи с разпадащото си семейство. Самият ти ще бъдеш затруднен да се оправиш в подобно положение.

— По дяволите, ще се справя. Ще изпратя нея и момчето в клиника и ще ги откажа.

— Това действа само, ако те искат да получат помощ — каза тя. — Не можеш да излекуваш някой, който отказва да признае, че има проблем.

Той се замисли за собствения си брат. Беше напълно права. Извади от джоба си пура и отряза връхчето й.

Аманда гледаше наведената му руса глава и изтръпваше от болка. Връщаше се вкъщи. Той я пускаше да си замине. Дори нямаше да я докосне.

Е, тя щеше да му предложи нещо, което да си спомня. Щеше да го накара да съжалява, че не я е задържал.

Докосна ръката му, когато посегна към запалката.

— Недей — каза нежно.

Веждите му се повдигнаха.

— Тук не е забранено — напомни й той.

— Знам.

Дългите му пръсти започнаха да си играят със запалката.

— Защо не тогава? — попита дрезгаво.

Очите й го възбудиха. Усамотеното място на плажа, споменът за меките й устни под неговите го накараха отново да закопнее за нея.

Аманда взе пурата от ръката му и я пусна до него. Не й оставаше нищо за губене. Заминаваше си вкъщи на сутринта и сигурно нямаше да го види месеци наред. „Един спомен — помисли си тя. — Само един, това е всичко, което искам.“

— Бъди разумна — предупреди я той.

Тя се засмя, сложи ръце върху раменете му и го натисна да легне по гръб върху пясъка.

— Не е ли това лично мое начинание? Ти си невинен.

Джош се усмихна едва забележимо, когато гърдите й се отпуснаха на широкия му гръден кош, бедрото й леко се плъзна между неговите, а лицето й изразяваше наслада от удоволствието да го прелъстява.

— Не ми казвай, че това е най-умното, което можеш да направиш! — прошепна той. — Сексът е нещо безкрайно приятно, но аз живея в златна клетка. Авторитетът на компанията ми ще бъде накърнен, ако се разчуе, че съм прелъстил дъщерята на моя съдружник и я държа в резиденцията си като метреса.

— Никога няма да бъда ничия метреса. Дори и на теб.

— Аз не бих и поискал това от теб — съгласи се Джош, протегна се и докосна гальовно устните й. Привлекателното й топло тяло караше неговото да тръпне. — Ти си прекалено интелигентна, за да се оставиш да бъдеш нечия играчка. Ще бъде напразно похабяване.

Тя въздъхна със задоволство. Пръстите й галеха гладките му бузи и квадратната брадичка. Той настръхна, когато пръстите й се плъзнаха надолу под закопчаната му риза и докоснаха косматите му гърди.

Очите й се повдигнаха към неговите.

— Това те възбужда, нали?

Той кимна.

— Наистина исках да кажа точно това, когато те предупредих, че не желая нещата да стигнат толкова далеч. Не можем да се любим. Никога.

Тя се намръщи, лицето й се сви болезнено.

— Защо?!

— Как да ти го обясня? — Привлече я към себе си, очите му бяха мрачни, тъжни и пусти. — Върни се в Сан Антонио и използвай този твой математически ум, за да спасиш печатницата. Това ще ангажира вниманието ти.

— Можеш да ме използваш и тук — предложи тя.

— Вече говорихме по този въпрос.

Аманда се взря в суровото му лице и ясно си припомни как изглеждаше то през онази нощ, когато ги бе видяла на брега с Тери. Изкривено, уязвимо, неудържимо страстно. С нея никога не ставаше такова. Той винаги се владееше напълно.

Тъмните му очи се присвиха.

— За какво мислиш?

— Спомних си как изглеждаше през онази нощ, когато те зърнах с Тери — отговори хрипливо тя. — Развратен. Порочен. С мен не искаш да се държиш така.

— Как мислиш, че би се отнесла към нечия страст, Аманда? Защото едва ли можеш да се престориш, че не я забелязваш. Тя изисква покорство, а ми се струва, че ти не си такъв тип. — Гърдите му се издигаха и отпускаха тежко. — Не си наивна. Знаеш какво точно бих ти направил. Видя ме да го правя с Тери.

Тя потрепери, като живо си представи картината.

— Да — каза несигурно. — Наблюдавах те.

Той простена от неприкритата чувственост в очите й, изписана и на лицето, в гласа й. Без и да помисли за бъдещето, внезапно я привлече плътно до себе си и настойчиво потърси устните й.

Реакцията й бе като взрив. Тя изстена, тялото й се стегна и се заизвива върху неговото. Той разтвори устните й и хвана косата й на тила, така че да може да държи главата й неподвижна. Вече бе твърде късно да се отдръпне. Беше обзет от желание, което разруши равновесието му.

Джош я преобърна по гръб и я притисна под себе си, пъхвайки умело дългия си силен крак между бедрата й.

Тя усети възбудата му. Бе едновременно шокирана и очарована, малко изплашена от тази интимност. Стегна се несигурно и ноктите й се впиха в мускулестите му ръце. Усети дъха му върху устните си, когато той повдигна глава и потърси пламналите й очи сред тишината, нарушавана само от плясъка на вълните и биенето на сърцата им.

Той се намръщи. За миг се бе опитал да си я представи в подобна сцена с друг мъж, но не успя. Притисна голямата си ръка към гладката й буза и видя как устата й се изви и се притисна нежно към дланта му.

И тогава разбра. Бе невъзможно да не проумее. Увлечението, което винаги бе изпитвала към него, бе все още там, но този път бе подсилено от сексуалното й пробуждане. Тя притежаваше невероятна сила, интелигентност, независимост, характер. А бе готова изцяло да му се отдаде.

— Тук — прошепна той и огромната му ръка се спусна надолу, за да разтвори още малко краката й и да може да се притисне плътно към нея.

Тя се задъха, когато ръката му се сви и я придърпа ритмично в люлката, направена от бедрата му. И неговият дъх спря от това иначе многократно изживявано удоволствие.

Толкова дълго бе копняла да бъде така с него, че почти бе готова да припадне от радост. Това бе Джош, държеше я, желаеше я. Усещаше силата на тялото му, аромата на парфюма му, дъха му на кафе.

— И ти искаш… да си тръгна! — проплака беззвучно.

Той потрепери.

— По дяволите, да! — извика дрезгаво.

— Би могъл да се възползваш от това, което ти предлагам — прошепна тя.

Лежеше трепереща върху пясъка, почти смачкана под горещото му тяло, тъмната й коса образуваше неясен ореол около овалното й лице. Очите й бяха леко притворени, замъглени.

— Не би ли могъл? — прошепна пак, когато не получи отговор.

Лицето му отново стана непроницаемо, очите му потъмняха и без да се помръдне, той се отдръпна от нея. Тя го разбра. Почувства го.

Очите й се затвориха от болка. Усети как възбудата му го напуска. Не се изненада, когато той внезапно се преобърна настрани и седна. Прехапа устни, за да потуши мъката от отказа му. Той все още се владееше, дори сега. Желаеше я, но не достатъчно.

Тя също седна, загледана с пусти очи към залива.

— Джошуа, не ме карай да изпитвам срам, че ти се предложих.

— Думата срам няма никакъв смисъл между мен и теб — отговори той тихо. — Любовта е скъпоценен дар.

— Любов?! — Аманда се изплаши. Той не трябваше да знае, не можеше да знае! Това щеше съвсем да го отблъсне. — Джош, беше само…

Той обърна глава и се загледа в нея.

— Само какво? Детинско любопитство за любовния акт? Каприз? Внезапен пристъп на животинска страст?

Тя се поколеба. Раменете й се вдигаха и отпускаха неравномерно. Тя го погледна.

— Ти знаеш.

— Винаги съм знаел. Никоя друга жена никога не е имала такова място в моя живот като теб.

— И какво е това място? — попита Аманда, като направи опит да се засмее. — На приятелка, която можеше да се насилиш да целунеш понякога, но нищо повече?

Той се опита да заговори, но напразно. Обърна очи към пясъка и посегна към пурата, която тя му бе отнела. Този път я запали. Вятърът разсея острия й мирис, но той продължаваше да мълчи. Тя също. Няколко дълги, потискащи секунди.

— Не съм имала никой друг — изрече тя унило. — Пазела съм всичко за теб, откакто станах девойка. Не знам какво е да копнееш за друг.

Болката му се отразяваше в очите, но той не я остави да ги забележи. Думите му пронизаха тялото му като с нож.

Вдигна решително пурата към устата си и не я погледна.

Тя много добре съзнаваше посланието му с това преднамерено мълчание. Казваше й, че за него тя е нещо специално, но не достатъчно специално. Можеше да разчита на приятелството му, на подкрепата му, на привързаността му. Но това бе всичко. Нямаше какво друго да й предложи.

— Не искаш да се жениш — каза тя след минута.

Той се поколеба.

— Точно така — отговори най-после. — Не искам. А ти трябва.

Той затвори очи. Всичките му мускули се стегнаха. Почти я усещаше, така…

— Ще бъде добре — продължи Аманда със свити устни.

— Твърде добре — каза грубо той. Очите му се отвориха, изпълнени със страдание. — Никой от нас няма да го преодолее.

— Джош — промълви тя. — Оби…

Дланта му бързо покри устата й.

— Ние двамата винаги ще се имаме един друг, макар и не по такъв начин — прекъсна обяснението й. — Ще забравим какво се случи на онзи остров и тук — добави твърдо. Очите му подчертаваха окончателността на решението му. — Грешката е моя. Както стоят нещата, нямам право да те докосна.

— Не разбирам.

— Някой ден ще разбереш.

Тя обви ръце около присвитите си колене.

— Все още ли си ми приятел?

— Най-добрият, който имаш.

— Добре. — Тя наблюдаваше полета на една чайка над морето. — Ще се върна вкъщи и обратно на работа. Благодаря ти, че ме покани тук.

— Мисля знаеш, че и на мен ми бе толкова приятно, колкото и на теб. Но е време да приемем действителността. Ние просто мечтаехме, Аманда. И двамата. Мечтите са като облаците. Първият силен вятър ги разпръсква.

Тя се обърна към него с възбудено любопитство.

— За какво мечтаеш ти?

Джош я погледна с такава болка в тъмните си красиви очи, че дъхът й замря.

— Не питай — промълви. — Никога не ме питай за това.

Рязко се изправи.

— Моля те, прибери чашите. Трябва да се опитам да намеря Брад. Удължи прекалено пътуването си.

— Добре.

Тя взе чашите и го последва към къщата. Споменът, който се надяваше да отнесе със себе си, не беше този, който би желала. Изглежда можеше да се заеме с печатницата. Но копнежът й по Джош остана тъй празен, като чашите в ръцете й.

 

 

Джош отлетя за Ямайка. Не намери Брад в хотела. Излязъл бил с някаква млада дама, според администратора в хотела. Откри обаче групата бизнесмени, с които брат му бе преговарял. Бяха се събрали във фоайето на хотела заедно със съпругите си. Една от тях се обърна към него и той позна Тери.

Някога сластолюбивата брюнетка успяваше да учести пулса му само с един поглед. Сега обаче, с неутолената страст към Аманда, Тери вече не бе заплаха за сетивата му. Беше просто съпругата на познат бизнесмен. Джош се засмя вътрешно, като си помисли колко се бе променил.

С бавна усмивка пое протегнатата й ръка.

— Вижте какво е донесъл вятъра — изрече тя весело, когато той се наведе да целуне пръстите й. — Какво те води в Ямайка?

— Опитвам се да намеря брат си — отговори той непринудено. — Изглежда е изчезнал.

— Намерил си е ново завоевание — усмихна му се тя. Обърна се и посочи към нисък, тъмнокос мъж. — Джош, спомняш си Никос Микапулис, нали? Той ми е съпруг.

Джош се ръкува с усмивка.

— Да. Четох за сватбата ви в светските хроники. Поздравления.

— Благодаря. — Никос гледаше към съпругата си собственически. — Аз съм щастлив човек. Двамата с брат ви разговаряхме дълго снощи — добави той. — Сериозно обмислям предложението му.

Джош бе поразен. Изглежда, че по-малкият му брат си бе заслужил свободния ден. Двамата с Никос обсъдиха подробностите, които Брад вече бе обяснил, после Никос отиде да си вземе ново питие, като остави Джош и Тери за миг сами.

Бившата му приятелка наклони тъмнокосата си глава на една страна.

— Разбрах, че Аманда ти е на гости — каза тя. — Колко жалко за баща й. Как е тя?

— Мисля, че е добре — отговори той и отпи от светлата бира. Никога не пиеше твърд алкохол по време на бизнес срещи. — Беше й доста тежко.

— Не се съмнявам. Между Аманда и баща й останаха много недовършени неща. Това винаги утежнява скръбта. — Потърси очите му, нейните бяха изпълнени със спомени. — Нещо като при нас. Но сега… Никос и аз… ами, дори мисля, че съм бременна — завърши неуверено.

Лицето му остана безизразно, но зениците му потъмняха съвсем леко.

— Наистина ли? Поздравления. Сигурен съм, че Никос е доволен.

— И двамата сме доволни. Винаги съм искала това. — Тя се чувстваше неудобно и го показваше. — Наистина те харесвах, но исках нещо повече.

— Знам. Трайно обвързване.

— Разбира се — призна честно Тери. — Мисля, че винаги ще те желая. Може би това ми е наказанието. — Усмихна се малко пресилено. — Той е добър с мен обаче. Никога няма да го измамя.

— Това ще го направи много щастлив човек — каза Джош. — Виждал съм достатъчно безпътни страсти, когато бях дете. Ако се бях оженил, не бих могъл да живея така. Верността трябва да е част от брака.

— Да. — Тя взе чашата си. — Жалко — добави замислено. — С такъв външен вид като твоя да не искаш да се ожениш и да имаш семейство.

— Аз съм женен — напомни й той. — За бизнеса си.

Тери въздъхна.

— Да. Винаги си бил. Ще останеш ли поне ден? Двамата с Никос нямаме планове за тази вечер…

— Трябва да се върна на острова — отговори той. — Брад е свършил хубава работа тук. Не искам да нарушавам територията му. Само наминах. Ако го видиш, можеш да му го кажеш.

Тя се усмихна тъжно и вдигна чашата си.

— За добрите стари времена, скъпи.

— И за твоето щастливо бъдещо събитие — добави той.

Дочу се лек звън на кристал.

Другите от групата се присъединиха към тях, разговорът стана съвсем общ. Когато Джош си тръгна, в него нахлуха спомени от детството му. Майка му бе красива като Тери, но за разлика от нея никога не бе вярна на баща му, нито пък баща му на нея. Наистина се разболяваше, като гледаше колко малко чувства бяха останали между тях.

Опитваше се да си представи да обича някого и да му слагат рога. Родителите му дълбоко го бяха огорчили и го бяха направили недоверчив.

После се замисли за Аманда. Не би могъл да си представи, че тя можеше да спи с друг, освен със съпруга си, ако се омъжеше. Аманда го обичаше. А той…

Стъпките му се ускориха. Не трябваше да мисли за това.

 

 

На един друг плаж, на няколко мили от Монтего Бей, Брад се бе опънал до русокосата сервитьорка на един частен плаж, собственост на бизнесмена, с когото току-що бе приключил сделката на Джош.

Атлетичното му тяло бе голо, с изключение на белия бански, който не разкриваше толкова много, колкото би се искало на спътницата му да вижда. Беше добре сложен, мислеше си Барбара, докато го разглеждаше. Истински мъж, с каквито тя не бе свикнала. Смайващ с невероятния си тен по цялото тяло. Освен това не бе и космат. На някои жени това се харесваше, но не и на нея. Беше я водил в най-изисканите ресторанти, когато не бе на работа, и бе толкова внимателен с нея. Наистина внимателен. Реши, че вече е време да му се отплати за уважението и любезността.

Тя се изправи и развърза бялата си рокля. Беше гола отдолу, само с едни бикини с връзки отстрани. Остави роклята да се свлече върху гърдите му.

Тъмните му очи се отвориха. Той се усмихна с изненада и възторг в очите, докато оглеждаше голите й гърди и приятните извивки на тялото й.

— Много, много хубаво — каза той нежно. — Започнах да си мисля, че носиш монашески одежди под униформата си.

— Не възразяваш, нали? — Докато говореше, пръстите й бавно развързаха връзките на бикините. Тя ги остави да паднат, като наблюдаваше как очите му се плъзгат по тялото й с очевидно възхищение.

Брад изви гърба си сладострастно и интересът му към нея бавно придоби физическа форма.

— Правила ли си някога любов под вода? — попита дрезгаво, понеже очевидната й липса на задръжки го възбуждаше.

— Не още.

— Ще го оставим за друг път. Легни — приласка я той.

Барбара разстла роклята си наблизо и се опъна на нея, а сините й очи го стрелкаха предизвикателно.

— Ти си много опитен, нали? — попита тя, като си припомни как я бе целунал за лека нощ пред къщата й в ранните часове.

— Минавам за такъв.

— Аз също. — Превъртя се, легна на една страна и плъзна ръка по стегнатия му корем. — Искаш ли да те отпусна? — прошепна дрезгаво.

Брад се засмя.

— Добре, давай.

Тя започна да дразни силно втвърдения пулсиращ пенис, да си играе с него, докато лицето му стана неподвижно. Това съвсем не й бе непознато. Знаеше как да достави удоволствие на мъжете, въпреки че не бе получавала много в замяна. Продължаваше да го милва, докато той дълбоко простена:

— По дяволите!

Свали банския си и се обърна към нея, лицето му бе стегнато като силното му стройно тяло. Остана така, в очакване.

— Да — прошепна тя.

Тогава той се прехвърли над нея и възседна заоблените й тръпнещи бедра.

— Почакай — промълви, когато тя протегна ръка към члена му. Потърси портфейла си, увит в хавлията, и извади от него презерватив. Пъхна го в отворената й длан.

— Знаеш ли какво да направиш с това?

— Да. Знам, но не ги обичам…

— Все едно, с мен ще го използваш — отсече той категорично. — Не искам да рискувам. Никога.

Барбара се намръщи, но бе прекалено силно възбудена, за да рискува да му се противопостави. Постави го на мястото му, но го накара да си плати, задето я принуждаваше да чака, като започна безмилостно да го дразни, без да го допуска да влезе в прохода, обещаващ неземна наслада.

Той стоически понесе влудяващите ласки, а накрая, когато тя спря за миг, леко се засмя.

— Не е зле — промълви, тръпнещ от удоволствие. — Покажи ми какво друго можеш.

Тя разтвори широко бедра и ги уви около хълбоците му, като в същото време го наблюдаваше как я гледа. Брад се наведе и притисна устни към корема й, продължи нагоре към гърдите. Започна да ги смуче последователно, нежно и внимателно. Барбара се задъха под умелите му ласки. Ръцете му изучаваха тялото й така интимно, както нейните преди това бяха сторили с него. Докато притискаше твърдото зрънце на едната й гръд между зъбите си и плъзгаше езика си с въртеливи движения по него, пръстите му чувствено бавно навлязоха във влажния горещ отвор, което изтръгна вик на несдържана възбуда от гърлото й.

Той повдигна глава. Беше вече достатъчно предразположена, тялото й трепереше, краката й притегляха бедрата му. Засмя се доволно.

— Искаш ли го сега? — прошепна й.

— Да! Да, сега, сега, сега!…

Гласът й замря в мига, когато той рязко проникна в нея. Тялото му, пламнало и безмилостно, я облада само с един-единствен мощен тласък. Тя потрепери, достигнала връхната точка на екстаза си почти веднага, а той продължи да се смее, докато я учеше как да издава нови звуци, нови начини да се движи, нов ритъм. Целуна я грубо, изчаквайки да премине най-дълбокия й спазъм, после я обърна под себе си, така че тялото му остана отгоре зад нея. Пръстите й се впиха в хавлията, когато го усети да я изпълва отново, горещ, влажен, неумолим.

— Хубаво е! Да, много, много е хубаво! Не спирай!…

Ръцете му повдигнаха бедрата й по-близко до него, ритъмът на движенията му стана по-яростен, по-дълбок, ту засилващ се, ту по-бавен. Тя застена с широко отворена уста.

Тласъците му разтърсиха цялото й тяло, когато той увеличи темпото и дълбочината. Пръстите му вече бяха отпред между бедрата й, откриваха местенца, докосването, до които причиняваше кратки експлозии в кръвта, превърната във втечнен пламък. Някъде отдалече се дочу шум, но точно сега никой от двамата не даваше и пукната пара дали целият проклет свят щеше да ги види или чуе.

— Хайде! — оттласна се изведнъж Брад силно напред. — Сега… сега!…

Той се сгърчи конвулсивно, застена в такт с неудържимото пулсиране в слабините си. Усети как тялото й трепери неудържимо под тежестта на неговото и я притисна към пясъка, изгарян от необходимостта да достигне колкото може по-дълбоко, да бъде напълно слят физически с нея.

Тя закрещя с пълно гърло. Това бе най-страстният климакс, който бе изживявала някога. Цялото й тяло гореше и тръпнеше и я болеше, но когато той се опита да се отдръпне, със сълзи на очи започна да го умолява да не го прави.

— Барбара — прошепна той в ухото й.

— Не още! — простена тя. Извъртя се под него, притисна го, цялата трепереща, към гърдите си, бедрата й се вдигнаха и се вкопчиха в гърба му. — Моля те! Моля те! Моля те! — повтаряше в ритъма на тялото си, заситено, но все още копнеещо да изживее това неописуемо блаженство, което й бе дарил.

— Ти си страхотен! Боже, наистина си добър, направо невероятен!

Брад я целуна, този път нежно. Хълбоците му отново се раздвижиха. Тя проплака и той отново се почувства силен. Не беше се любил с жена от седмици и бе готов да се обзаложи, че тя никога не бе имала никой с такъв опит като неговия. Преди да си тръгнеше от острова, щеше да я направи щастлива, че го бе предизвикала.

Засмя се самодоволно, когато Барбара за трети път или четвърти път започна да агонизира под него. Очите му се затвориха. За няколко сладки минути светът се бе отдалечил и той бе останал съвсем сам.

 

 

И двамата бяха напълно задоволени, когато влязоха в ресторанта същата вечер.

Първите, които Брад видя в залата, бяха Никос и Тери. Тя му махна и той спря при масата им.

— Изпусна Джош — каза му Тери.

Лицето му се стегна.

— Брат ми е бил тук?

— Просто за да каже здравей — отговори Тери, прилепила се към ръката на Никос. — Каза, че щяло да бъде неучтиво от неговата страна да те остави да приключиш сам сделката, докато той стои в имението си без работа.

Брад се отпусна.

— Значи това било. Не е ли все още някъде тук?

— Не, посещението му бе съвсем кратко. Разбра, че си уредил нещата и нямаш нужда от неговата помощ. Беше хубаво да го видим отново.

Брад забеляза печалния й поглед, но не каза нищо. Изглеждаше достатъчно щастлива със своя гръцки милионер.

— Много е хубава — отбеляза Барбара, когато вече се бяха настанили на масата и разглеждаха менюто. — Стара приятелка ли ти е?

Той се засмя.

— Не е моя. Брат ми се срещаше с нея.

— Онзи човек съпруг ли й е?

— Да. Брат ми бе луд по нея, но той е неудържим фанатик, когато някой спомене за женитба.

— Не знам — замисли се Барбара. — Аз като че ли също не искам да се омъжвам. Или поне не още.

— Скъпа — мило отбеляза Брад, — ти си точно момичето на сърцето ми.