Сюзън Кайл
Богата наследница (1)

Глава първа

Пъстроцветната шумна тълпа около пристанище Принс Джордж бе като глътка освежителен въздух за Аманда Тод след тъжната атмосфера в дома й в Сан Антонио, Тексас. Тя беше очарована от мелодичния акцент на британската реч, примесена с думи от местния говор, в бутиците от европейска класа. Досега винаги бе имала достатъчно време и пари, за да задоволява всичките си прищевки. След погребението на баща й преди три дни обаче финансовото й състояние бе катастрофално. Младата американка работеше в седмичен вестник с малка печатница към него, принадлежащ на семейството й от почти цял век, но според завещанието на покойния не можеше да го наследи, преди да навърши двадесет и пет години — тоест, след цели две години, освен ако не се омъжеше преди това. Възгледите на Харисън Тод за ролята на жените в бизнеса бяха доста консервативни. Дори двамата се бяха изправили един срещу друг, когато тя неотклонно и методично осъществи своята мечта да продължи образованието си в колеж и да учи счетоводство. Но Джош я бе подготвил за тази схватка.

Джошуа Кейб Лоусън, последният съдружник на баща й, винаги я бе подкрепял, докато Харисън бе жив, и дори сега продължаваше да се грижи за нея. Беше уредил полета й до Насау на Бахамските острови със собствения си самолет, за да прекара една седмица на острова му Опал Кей и да възстанови душевното си равновесие.

Изморена и изтощена, Аманда не се противопостави. Още повече че Джош бе изпълнител на завещанието на Харисън Тод, което означаваше, че финансовото й бъдеще временно бе в негови ръце. Това неминуемо щеше да доведе до много противоречия между тях, защото Джош едва ли бе с по-малко силен характер от нея самата. Въпреки че той винаги се бе застъпвал за нея, напоследък двамата бяха станали открити противници.

Компанията „Лоусън“ в Сан Антонио, Тексас бе компютърен конгломерат, произвеждащ както персонални компютри, така и големи компютърни системи. Международният й успех предопределяше многобройните пътувания на Джош като неин президент. Брат му, Брад, бе вицепрезидент, отговарящ за маркетинга, и притежаваше неустоим чар и доста голям авторитет, какъвто общо взето понякога липсваше на Джош.

Брад и Аманда се познаваха от деца. Въпреки че бяха ходили в различни прогимназии, завършиха една и съща частна гимназия в Сан Антонио, после Джош бе изпратен във Военната академия, където бе научен на строга дисциплина, позволила му да поеме в свои ръце компанията на баща си едва на двадесет и четири години. Още през първата година бе успял да увеличи печалбата й с петнадесет процента. Директорите от борда, посрещнали го доста резервирано в началото, отдавна си бяха променили мнението за него, въпреки че все още не знаеха как точно да се отнасят към Брад. Аманда винаги се бе чувствала като сестра на Брад, а това чувство още повече се бе задълбочило след смъртта на стария Лоусън преди десет години.

Тя остана доволна, че Брад я посрещна при пристигането й в Опал Кей. Джош естествено бе някъде по работа.

— Джош никога не намалява темпото, нали? — попита Аманда високия красив мъж, докато двамата се разхождаха покрай пристанището на Насау. — Едва ли ще му се наложи да гладува.

Брад се засмя. Обърна лице към топлия морски въздух и притвори очи.

— Факт е, че Джош живее единствено за да печели пари. Е, поне откакто Тери го напусна.

Аманда никога не бе харесвала Тери. Тя всъщност не беше лошо момиче, но на Аманда като че ли й се искаше нещо по-специално за Джош — и въпреки че не беше сигурна точно защо, просто знаеше, че това не бе Тери.

Няколко бели лайнера влизаха в залива на пристанището. Беше се качвала на такъв кораб един-единствен път. И през цялото време бе страдала от морска болест. Сега винаги летеше, когато й се налагаше да пътува.

Спря до една сергия със сламени шапки и се усмихна на срамежливото момиче, което помагаше на баба си.

— Колко струва? — попита тя, като посочи една особено красива конопена шапка с пурпурни цветя, преплетени около широката й периферия.

— Четири долара — отговори момичето.

Аманда извади петдоларова банкнота от джоба на белите си бермуди и му я подаде.

— Не, не, задръж рестото — добави, когато момичето понечи да й върне един долар.

— Благодаря ви, госпожо — отговори усмихната продавачката.

— Твърде много ги разглезваш тези търговци — измърмори Брад. — Имаш цяла стая, пълна с шапки, и въпреки това не се пазариш.

— Знам колко време е необходимо, за да се направи такава шапка или чанта. Единствената грижа на туристите е да пестят пари. Не осъзнават колко е скъпо да се живее тук или колко им е трудно на тези търговци да изкарват прехраната си.

— Сигурно си мислиш, че един милион долара е твърде малко за вила на брега?

— Богатите земевладелци без съмнение са прогонили народа на Бахамите от собствената му земя — отвърна тя уклончиво.

Брад спря и я изгледа през слънчевите си очила. Висока и стройна, с дълга до кръста черна коса и зеленикави очи, тя не беше точно класическа красавица, но се обличаше така, че умело подчертаваше привлекателността си. Имаше добро сърце и обичаше хората. Ако баща й не бе толкова строг, сигурно отдавна щеше да бъде омъжена на двадесет и три години с пълна къща деца.

— Всички съжаляваме за баща ти — каза тъжно Брад. — Лошо е, че си единственото му дете.

Тя само леко присви рамене.

— Рядко се прибираше вкъщи, преди да се разболее. Дори тогава предпочиташе компанията на медицинската си сестра пред моята. Виждахме се само когато спорехме какъв избор да направя за бъдещето си.

— И аз така си спомням — засмя се Брад. — Харисън искаше да те изпрати на презокеанско пътешествие е нов бизнес партньор, а ти замина да учиш счетоводство в колеж.

Аманда изведнъж почувства хлад.

— Това бе първата схватка, която спечелих, но все още раните ми не са заздравели. Знаех обаче, че ако не застана тогава срещу него, никога няма да го направя. Като че ли бях най-подходящата кандидатка да стана петата съпруга на Дел Бартлет. Потръпвам само, като си помисля.

— Аз също, макар да не съм жена! — прекъсна я Брад.

Тя се засмя. Лицето й отново придоби дяволитото, лъчезарно изражение, което Брад си спомняше от младежките й години. Аманда и баща й никога не бяха твърде близки, дори след като майка й почина и остави на Харисън доста голямо наследство. Въпреки деспотизма му дъщерята бе успяла да запази малко от палавата си природа. Но беше пропуснала твърде много развлечения. Харисън Тод бе пазил дъщеря си като скъпоценен камък.

— Изглеждаш като малка лудетина, щом се засмееш, Аманда — отбеляза сухо Брад. — Спомняш ли си онази злобна сиамска котка?

— Как бих могла да я забравя! — засмя се тя. — Когато събори Джош върху кактуса!

— А ти прекара половин час с фенерче и пинсети, за да извадиш всички бодли от него. — Той се усмихна. — Джош мразеше да го докосват. Никой не се осмеляваше да се доближи до него толкова много през онези дни. Това военно обучение го бе направило пагубно сдържан. Но тебе те допусна до себе си, а после му стана и любимка. А сега си мисли, че те притежава.

— Не и мен, момченце — противопостави се весело тя. — Баща ми достатъчно ме бе изнежил, докато беше жив. Освен това той ми е приятел, като теб. Това е всичко.

Аманда махна към един файтон, теглен от кон с пъстроцветна сламена шапка.

— Разходи ни по Бей стрийт! — каза тя, като размахваше десетдоларова банкнота.

— Разбира се! — отговори файтонджията и показа ослепително белите си зъби. — Качвайте се!

Двамата с Брад се настаниха удобно на седалката, като леко се наклониха при потеглянето на коня. Минаха покрай смайваща архитектура от осемнадесети век, примесена с високи модерни сгради на банки и хотели.

— Как е работата?

— Убийство! — възкликна тя. — „Газет“ бе част от наследството на майка ми, както знаеш, но татко го ипотекира, за да вземе заем и да купи акции. И се провали. Имаше ужасен нюх към бизнеса. Джош твърди, че има застрахователна полица, която ще ми го върне, но не преди да навърша двадесет и пет години или да се омъжа. Засега нямам право на глас в управителния съвет.

Направи гримаса, като си припомни колко лошо се ръководеше вестника в момента. Искаше да предупреди Джош, но той винаги бе толкова зает, че не успя да говори с него дори и по телефона. Освен че се нуждаеше от почивка, тя не се противопостави на това пътуване и защото се надяваше, че поне тук ще има възможност да накара Джош да проумее, че при сегашното състояние на нещата щеше да загуби цялото си наследство, ако той не й дадеше известен контрол над вестника.

— Баща ти трябваше да послуша Джош за тези акции — отбеляза Брад. — Брат ми го предупреди да не инвестира в авиолинията.

— Знам. Колкото и да уважаваше Джош като свой съдружник, татко не го послуша този път. — Тя се загледа към жасминовите храсти и с истинска наслада вдъхна аромата им. — Всъщност нямаше какво толкова да загуби. Джош спаси добрите инвестиции, но татко дължеше всяко пени, с което разполагаше. Живееше до последния предел на кредита си.

— А сега ти негодуваш, че си изпаднала в критично положение.

— Разбира се — отговори Аманда. — Но нищо няма да се промени, ако се отдам на мрачни настроения. Имам си много хубава малка къща в Сан Антонио и сигурността, че работя. Поне — добави с печална усмивка — докато „Газет“ се държи. Напоследък положението там съвсем не е розово.

Брад я изслуша без коментар.

— Бих могла да променя толкова много неща в печатницата, ако имам свобода на действие — изрече като че ли на себе си тя. — В нея се крие такъв потенциал.

— Джош смята, че не е рентабилна — каза Брад. — Възнамерява да я закрие и да задържи само вестника.

— Но той греши! — прекъсна го пламенно Аманда. — Брад, тя просто не се ръководи правилно! Тя е…

Той вдигна ръка.

— Спри! Тук сме, за да се любуваме на гледката и да се потопим в леност и безделие. — Той притвори очи и вдиша дълбоко. — Само помириши морския въздух! Дава сили, нали? И купища пари не биха могли да купят чистия въздух и плодородната земя.

— Не бих могла да споря за това — съгласи се тя.

— Това е животът — промълви бавно Брад. — Пясък, слънце и близък приятел. Да върви по дяволите бизнесът!

— Внимавай да не те чуе брат ти, или ще останеш на улицата.

— Двамата с Джош сме единствените останали Лоусън. Не би могъл да ме уволни дори и да искаше. Аз съм гений в маркетинга.

— И толкова скромен! — отбеляза тя закачливо. — А аз съм само едно работещо момиче, а не гений като теб.

Той се опита да дръпне шапката й, но тя се наведе надолу, смеейки се. Файтонът бавно продължи по живописната улица.

 

 

Тед Болмин ги посрещна с моторницата до кея късно следобед. Ако Джош Лоусън имаше доверен човек, то това беше Тед. Незаменим като момче за всичко, бодигард и организатор, високият смугъл тексасец официално беше управител на Опал Кей, един от седемстотинте Бахамски острови.

— Тед, някой ден ще те изпратят на смърт — отбеляза Брад, докато помагаше на Аманда да се настани.

— И аз това казвам на Джош — съгласи се любезно Тед. Отвърза въжето от пристана и запали мотора. — Дръжте се. Настроен съм безразсъдно.

— Повдига ми се — заплаши Аманда.

Тед я изгледа предизвикателно.

— Винаги ще си остане лоша мореплавателка — подметна към Брад.

— Затова и отидохме в Насау. Можеш да забравиш, че си на остров сред препълнените улици.

— Беше чудесно — съгласи се тя. — Благодаря, Брад.

— Удоволствието е изцяло мое. Не съм ли бил винаги внимателен с теб?

Очите й му се усмихваха.

— Да. Както обикновено.

— Джош се върна — каза Тед, докато излизаха от залива.

Сърцето на Аманда затуптя по-бързо. Джош бе толкова жизнен, толкова чаровен, че само присъствието му караше кръвта й да кипи. Бе в състояние да я вбеси с няколко груби думи и две минути по-късно да я разсмее.

Джош бе по-големият брат и за двама им, за Брад и за нея. Но за всички останали бе „господин Лоусън“ — човекът, който развличаше министри и дипломати на яхтата си, в огромната си градска къща в Сан Антонио и в Опал Кей. Имаше нюх за големите пари на Уол стрийт, милионер, много по-богат от повечето подобни нему, защото поемаше рискове, които разумните хора отбягваха. Понякога преминаваше границите на етиката, но Аманда бе единствената, която се осмеляваше да изкаже неодобрението си на глас. Докато Харисън Тод бе предпазвал дъщеря си от много сътресения, той я бе насърчавал да се бори за убежденията си с нокти и зъби. Сега, фигуративно казано, Джош береше плодовете на възпитанието й.

— В какво настроение е? — попита Брад.

— Доведе пълна къща с гости със себе си.

— Предпазва се — въздъхна Брад към Аманда.

— Добра мисъл — съгласи се тя. — Радвам се, че съзнава колко съм опасна…

— Не говорех за теб! — засмя се младият мъж, защото знаеше, че Джош никога не бягаше от схватка с никого.

— Надявам се, че вие двамата не сте направили нещо, което да го разгневи — намеси се Тед. — Слезе от самолета, бълвайки огън и жупел. Този арабин, на когото се опитва да продаде новите си компютри, наистина е много труден за преговори. Не бих споменал нищо неприятно пред Джош, ако бях на ваше място.

Аманда се замисли за печатницата. Брад за последния си комарджийски дълг. Тя погледна към елегантния мъж до себе си и се намръщи, като забеляза виновното изражение на лицето му.

— Брад… не си бил пак в онова казино, нали? — попита го подозрително.

— Не — отвърна бързо той, без да посмее да я погледне в очите.

Аманда не му повярва. Не можеше да лъже убедително, а обичаше да залага. Беше го виждала, обзет от комарджийска треска, така погълнат от играта, готов да заложи всичко, което притежаваше. От месеци Джош се опитваше да го подложи на лечение, но Брад отказваше да признае, че има проблем, въпреки че губеше хиляди само при завъртането на рулетката или при обръщането на една карта.

Тя се загледа към брега, където сивият линкълн на Джош бе паркиран заедно с още три други луксозни коли. Две моторници бяха завързани за дългия кей, водещ към бялата каменна къща. Дузини цъфнали жасминови храсти и хибискуси растяха около сградата. Опал Кей имаше сателитна кабелна телевизия, международна мрежа от телефонни и факс линии, компютърна система със свое собствено захранване и цяла стая за провизии, която винаги бе заредена. Дори Аманда, която бе родена в охолство, не си спомняше нещо друго, които би могло да се сравни с островното имение на Джош.

— Не е ли красиво? — попита унесено.

— Не е ли скъпо? — подразни я Брад.

Тя го погледна през рамо, отметна развяваната си от вятъра коса и се усмихна.

— Циник.

— Може би съм такъв — сви рамене той. — Джош ме е обучавал. — Придвижи се към носа на моторницата и подвикна: — Приближи я до кея, Тед, аз ще я завържа!

 

 

Аманда се почувства неудобно заради късите си бели бермуди, обикновената сива тениска и леките сандали. Брад поне бе с дълъг бял панталон и копринена риза, но и двамата не бяха подходящо облечени, за да се присъединят веднага към гостите на Джош. Тя зърна за миг русокосата глава на домакина сред достопочтени мъже в скъпи костюми и дами в елегантни бутикови рокли, и бързо изтича нагоре по стъпалата. Всеки привилегирован да бъде поканен в имението автоматично се включваше във всички партита и дори бизнес срещи.

— Забеляза ли съпругите на арабина? — прошепна Брад, докато двамата се качваха по стъпалата.

— Колко са? — заинтересува се тя.

— Две. Не се обличай твърде секси — предупреди я той с многозначителна усмивка. — Може да станеш номер три.

— Няма да му се удаде тази възможност — отговори тя дяволито. — Възнамерявам да стана известна бизнес дама, а не никому ненужна съпруга.

Брад избухна в смях, но Аманда вече беше влязла в стаята си.