Михаил Пухов
Човекът с празния кобур

Коланът му беше увиснал, опъван от огромен жълт кобур. Накуцваше леко с левия си крак. Върху лицето му, покрито от неравномерен космически загар, имаше голям бял белег с формата на нащърбен лунен сърп. С една дума, това беше стар космически вълк, с всичките му отличия. Както се бях убедил вече многократно, от подобен човек можеш да измъкнеш най-невероятни истории.

Той си взе от автомата кафе и седна на моята маса. Рибата, ако може така да се каже, сама се хващаше на кукичката. Мислено надянах стръвта и хвърлих въдицата си:

— Откъде ви е този забележителен белег?

— Хокея — скромно отвърна той. По галактическия му загар се стичаха тънки струйки пот. — На млади години се увличах от тази игра.

— Вратар ли бяхте?

— Седях на трибуната. — Той несъзнателно попипа белега си с пръст. — С нищо не може да се махне. Дори с грим да го замазвам. Четиридесет дни се пекох на морето и няма никакъв резултат.

Чаках търпеливо, както подобава на истински риболовец.

— На морето не ми хареса никак — съобщи ми той. — Камъните са остри и хлъзгави. Вчера тръгнах да се къпя, подхлъзнах се и си натъртих крака.

Опипа внимателно лявото си коляно.

— Още ме боли. А беше много горещо. Също като тука.

Отвори огромния си кобур. Като порови в него, измъкна смачкана кърпичка и изтри потта от лицето си.

На мое място мнозина биха решили, че рибата не се хванала и трябва да приберат въдицата си. Но аз не съм от тези, които лесно се отказват.

— Не сте ли разузнавач на далечния космос? — поставих ребром въпроса аз.

— Да. Пилот на десантна сонда.

— Но къде ви е тогава пистолетът?

— Излъчвателят? — Погледът му се плъзна по жълтия кобур. — Всъщност това е преди всичко инструмент. Ако трябва, с него можеш да прогориш нещо, да пробиеш отвор, да направиш кладенец. Освен това е сигнализатор и реактивен двигател.

Той замълча.

— Но е и оръжие — подхвърлих аз. — Все едно, къде е все пак?

— Ех, това е дълга история. — Пилотът се намръщи. — Ако наистина настоявате…

— Естествено — уверих го аз. — Надявам се, нямате нищо против да си взема още кафе?

Той кимна. Когато се върнах от автомата, още преди да успея да седна, той започна да разказва.

— Това се случи, след като срещнахме кораб от Пета култура. През този сезон работехме в едно кълбовидно струпване. Скучно място. Не само звездите си приличат, но и планетите. Никъде не срещнахме живот.

— Защо?

Той се усмихна.

— Питайте биолозите. Нощите в струпванията са твърде светли, а денонощните ритми отслабени. Животът всъщност се основава върху контрасти. Поне така казват. Да. Е и след това ние се натъкнахме на звездолет от Пета култура.

— Направо от Пета? — попитах аз.

— В началото решихме, че е астероид. Страшно огромен беше. Представляваше кълбо с диаметър 10 км. Но истинско кълбо. Беше кораб на една от изчезналите цивилизации от Пета галактическа култура, изоставен от екипажа си преди милиони години. Нещо като космическа „Мария Целеста“.

Той замълча и аз вметнах:

— А защо екипажът е напуснал кораба?

— Не зная. Възможно е въобще да не го е напускал. Глупаво е да се правят догадки след милиони години. Започнахме подготовка за кацане. Никой не ни заставяше да правим това. Ние сме разузнавачи. Открихме кораба. Останалото не е наша работа. Но щеше да е смешно, ако си отидехме веднага. Да продължим да картографираме планетата? Би било ненормално.

Скоро ние, десантниците, вече крачехме към своите корабчета. Настроението ни беше приповдигнато като на олимпиада. Беше нещо като спорт — кой пръв ще проникне в кораба. Звездолетите на Пета култура имат няколко входни шлюза, но корабът е огромен. Сто хиляди хектара полиран метал, сред които е скрит входът. Няма никакви ориентири. На всеки от нас се падаше площ, колкото голям космодрум. Върви и търси. Пръснахме се по хангарите и стартирахме.

Сигурно отстрани е изглеждало ефектно. Сред космическата пустиня стоят две колосални машини и внезапно едната изхвърля към другата рояк светещи точки. „Моите приятели летяха като рой…“ Вероятно да се правят такива сравнения е пошло, но за другия свят ти винаги си бог, който се спуска на земята. Започнахме да се надпреварваме кой пръв ще стигне чуждия кораб, подобно на ято богове, напуснали Олимп в търсене на развлечения. Вероятно така е изглеждало, а всъщност това си е работа.

— И доста опасна — вметнах аз.

— Да. Но скоро групата се разпадна и аз останах сам срещу космоса. Зад кърмата на сондата силуетът на нашия звездолет се свиваше и откриваше небето. Незабравимо небе! Дори не би могло да се каже, че е черно, защото беше изпъстрено с толкова много звезди. Всички бяха едри и ярки. Не небе, а сякаш замръзнал фойерверк. И сред него само сянката на нашия кораб се свиваше зад кърмата, а пред мен се раздуваше петно. Тъмно и кръгло. Така се приближавах към чуждия кораб. Скоростта не беше голяма — колкото на самолет. Разбира се, не виждах другарите си. Имах усещането сякаш всичко е застинало и времето почти е спряло.

По-късно обаче то отново се появи. През последните километри. Чуждият кораб закриваше половината небе, сондата започна да спира — дали да кацна, или да се прилепя…

И ето че вече стоя до сондата в центъра на плоска равнина. Наистина корабът беше кръгъл, но огромен. Толкова голям, че изпъкналостта му не се долавяше. Стоиш сред плоска равнина, а до хоризонта има сто-двеста метра. Над главата ти светят звездите. Под краката ти също, само че вече размити. Отразяваха се в обшивката, а тя беше матирана, защото металът беше поизяден. Когато видиш такова нещо, веднага разбираш, че времето се състои от събития. Всяко петънце върху обшивката представлява следа от сблъскване с прашинка. Такива срещи стават, да речем, един път на минута. А колко минути има в милион години? Толкова, че обшивката беше изцяло матирана. Стоя и размишлявам върху това и накъде трябва да тръгна. Малко се чувствувам не на себе си. Всеки стар звездолет прилича на замък с призраци. За тези кораби се разправят страшни истории.

— Какво имате предвид? — прекъснах го аз. — Нали звездолетът е бил мъртъв, сами го казахте.

Той докосна с пръст белега върху лицето си.

— Не е така. Живот винаги остава. Подобен звездолет е цяла изкуствена планета. Има си собствена атмосфера, своя флора и фауна. Там живеят не само микроби. Центърът на кораба е зает от оранжерии. Те обаче не представляват резерват на миналото. Върху напуснатите кораби милиони години животът се развива без смущения. Еволюцията протича зигзагообразно и поражда чудовища. Поне така се говори. Трябва да отбележа, че ако не беше така, нашата находка нямаше да представлява никакъв интерес.

— Защо?

— Намерени са много кораби от Пета култура. Те са почти еднакви. Но на всеки от тях еволюцията е протичала по свой начин и биолозите се радват на всеки от тях. Стоях върху повърхността на кораба, без да имам и най-малка представа къде да търся вход. Тръгнах наслуки и ми потръгна.

— Да не ви нападнаха чудовища?

— Не. Просто бях кацнал със сондата на подходящо място. Само след няколко крачки металът под краката ми затрепери. Не усетих никакво ускорение, но звездите изчезнаха и стана тъмно.

След това светна. От три страни ме обкръжаваха слепи стени. Четвъртата беше прозрачна.

Всъщност можех и да не отивам по-навътре. Вече бях спечелил нашата малка Олимпиада. За да се върна, беше достатъчно да остана в асансьора и той щеше да ме издигне на повърхността. Аз обаче не останах да го чакам. Като бързах, за да не тръгне асансьора, направих крачка навътре през прозрачната стена.

— И ви нападнаха чудовища?

Той се намръщи.

— Извадих от кобура излъчвателя и прекрачих напред. Познавах плана на звездолета. Всички входове са съединени чрез тунели с кабината за управление. Преди бях чел много за навигационните уреди на корабите от Пета култура. Освен това ми бяха разказвали и очевидци. Искаше ми се да видя всичко това със свои очи. Дори ако искате, това беше и професионално любопитство. До кабината имаше километър и половина. В скафандъра оставаше въздух за още два часа. Стените на тунела леко завиваха и навлизаха навътре. Странни стени. Край тях подухваше ветрец. Беше слаб, почти недоловим. Може би вентилация или просто течение. За милиони години обаче този ветрец беше направил със стените такова нещо, че никога нямаше да повярвам, ако ми го бяха описвали. Той бе закръглил всичко, загладил всички неравности, а стените беше полирал до блясък.

Въобще там беше чисто и светло. Пъхнах излъчвателя в кобура и щракнах капака му. Може би тези стари звездолети не са чак толкова страшни. Не се забелязваше никакво движение дори в страничните коридори — пътища в дълбините на кораба. Вървях и си мислех за различни неща. Главно как да си представя по-просто понятие като милиони години. Заради замислянето не забелязах как в тунела обстановката се беше променила. Беше притъмняло и от изгладените стени се протягаха дълги сенки. Моята собствена сянка се извиваше под магнитния под и стени. Влачех се неизвестно накъде. Вдясно зееха отворите на страничните отклонения.

Незащитен, крачех по открито пространство, а от тясната чернота на отворите нещо ме следеше.

Това сякаш ми натрапваха тишината, полумракът и ритъмът на крачките… Спрях. Но пред мен, като се сливаше с моята сянка, се разшава нещо черно и дълго.

То се движеше там като дебела сляпа змия, блъскаше се тромаво в стените. Нещото променяше формата си пред очите ми, а след това започна да се върти равномерно, като се превърна в обърнат наопаки смърч с насочена към мене дълбока фуния. Въртенето се забавяше.

Не съм свикнал да отстъпвам. Отново разкопчах кобура и се приближих към черната фуния.

Тя вече не се въртеше. Като нечия симетрична паст беше замряла напреко на тунела и краищата й се сливаха със стените. По вътрешната му повърхност пробягваха концентрични вълни.

Стоях неподвижно пред нея.

Черните вълни се сливаха в центъра и затихваха. Забелязах, че започна да намалява. Тя се изправяше и постепенно се превръщаше в гладка мембрана, която ми преграждаше пътя към целта.

Бързах, но имах достатъчно време и кислород. Стоях неподвижно. Мембраната беше гъвкава и някой я беше снабдил с най-простия от инстинктите… досещате се какво имам предвид… От време на време потръпваше, сякаш очакваше нещо.

Поставих ръка върху излъчвателя.

Мембраната се напрегна и стана доловимо по-твърда.

Отпуснах ръката си. Мембраната също се отпусна. Стоеше, боязливо потръпваше и кой знае защо ми напомняше на куче. На бездомно куче, жадуващо някой да заговори с него.

Тя ми преграждаше пътя, но аз се отнасях добре към нея. Засега разполагах с време. Приседнах пред нея върху гладкия вдлъбнат под.

— Бързам — казах й аз. — Искам да отида в командната кабина, а имам малко въздух. Разбираш ли?

Изглеждаше сякаш ме слуша внимателно.

— Може и да е каприз — продължих аз, — но много ми се иска да отида там. Пусни ме да мина, моля те.

Тя се поколеба.

— Моля те, пусни ме да отида в кабината — помолих я още веднъж.

Като потрепери, тя бавно се отдръпна. И аз тръгнах по-нататък.

— А излъчвателят? — напомних му аз, когато замлъкна. — Какво стана с него? Вие ми обещахте…

— Да — каза той неопределено. — След това се озовах в кабината. Задържах се дълго, разглеждайки странните прибори, за чието предназначение знаех от книгите. Най-интересното беше кълбото в центъра на кабината. Със специална тънка игла пробивах в него отворчета и срещу тях върху сферичните стени се запалваха звезди — като в планетарий. Ако бях нарисувал върху кълбото истинското звездно небе на някакъв район, корабът веднага щеше да ме пренесе там. Но вероятността от случайно съвпадение беше нищожна и аз можех да се забавлявам колкото си искам. В разгара на моите забавления внезапно открих, че е изминал повече от час и веднага трябва да се връщам при сондата, ако не искам да остана тук завинаги. Затичах се към изхода.

— Ясно. Оставили сте излъчвателя в кабината.

— Не за съжаление. В тунела отново се натъкнах на мембраната. Тя ме чакаше, поклащайки несъществуващата си опашка. Ние се отнасяхме добре един към друг. Изглеждаше, че всичко е като миналия път. Но сам разбирате, че положението се беше променило.

— Пусни ме да мина, моля те — казах й аз. — Бързам много.

Тя долови нетърпението в гласа ми и се заколеба.

— Моля те, пусни ме — още веднъж помолих аз.

Тя се напрегна и стана по-плътна.

— Пусни ме — потретих аз. Струваше ми се, че го казвам спокойно.

Тя обаче стана още по-твърда. Разбирах я, но вече нямах време и не можех да направя нищо със себе си.

— Пусни ме веднага да мина! — извиках аз. — Чуваш ли ме?

Тя потрепери, подаде се напред, уплътни се и се превърна в сляпа крепостна стена.

— И вие…

— Да — кимна той, — ако в мен нямаше излъчвателя, всичко щеше да бъде другояче. Сигурно щях да намеря необходимите думи. Но…

Той замлъкна, а след малко добави:

— Оттогава не съм имал нито един случай, в който оръжието да ми е било наистина необходимо. Това е естествено. Според мен оръжието е оръдие на злото и нещо, чрез което се борят с въоръженото зло. Но дори войните, за които никой отдавна вече не си спомня, са се печелили не само с оръжие. Независимо от това на пояса ми винаги виси „универсалният уред“, който, както вие правилно се изразихте, „е също така и оръжие“. Ясно е, че можеш да пробиеш дупка не само в стената. И го използувате просто само защото то е във вас. Само поради това. Никога ли не сте ходили на лов?

— Не.

— Жалко — каза той. — Тогава щяхте да разберете по-добре. Когато влизаш в гората с оръжие, всичко се променя. Реагираш по друг начин на всичко: на звуците, на миризмите… И гледаш на всичко не както досега, дори вървиш и мислиш различно. С други думи, ти си друг човек. Разбирате ли?

След късо мълчание добави:

— И обратно — без оръжие ти също си друг човек.

След това той си тръгна, а след половин час обявиха рейса до Слънчевата система и аз заедно с тълпата тръгнах да се кача.