Ф. Л. Уолъс
Метаморфоза

Първата сутрин, когато бяха вече окончателно слезли на планетата, ръководителят на колонията слезе от кораба. Още не се беше напълно разсъмнало. Хафнър присви очи от ранната светлина, но после ги разтвори широко и бързо се върна в кораба. Три минути по-късно той се появи отново, като водеше след себе си биолога.

— Снощи ни увери, че няма нищо опасно — рече ръководителят. — Още ли мислиш така?

— Да — отвърна Дано Марин, като се взираше. В гласа му липсваше убеждение и се усещаше объркване. Изсмя се несигурно.

— Съвсем не е за смях. Ще си поговоря с теб по-късно.

Биологът застана край кораба и наблюдаваше как ръководителят се приближава до редиците заспали заселници.

— Мисис Атил — подвикна той, когато спря до една от спящите.

Жената се прозя, потърка очи, обърна се и се изправи. Но завивката, която трябваше да я покрива, я нямаше. Нямаше я и нощницата, облечена предната вечер. Тя зае обичайната поза на жена, открила с удивление, че е гола, без да го знае.

— Няма нищо, мисис Атил. Няма да ви гледам. Но ми се струва, че трябва да облечете нещо. — Повечето колонисти се бяха вече събудили. Хафнър се обърна към тях. — Ако на кораба нямате подходящи дрехи, домакинът ще ви намери по нещо. Ще получите обяснение по-късно.

Колонистите се пръснаха. Те не страдаха от излишна скромност, защото тя не би оцеляла в продължение на година и половина в претъпкания кораб. Въпреки това бяха потресени от факта, че се събудиха без дрехи и че никой не знаеше кой или какво ги е съблякло през нощта. Смущаваше ги преди всичко изненадата.

На път обратно към кораба Хафнър спря до Дано Марин и го попита:

— Имаш ли някаква идея?

— Откъде да зная? Планетата е толкова непозната за мен, колкото и за теб. — Марин вдигна рамене.

— Така е. Но ти си нашият биолог.

Като единствен учен в групата заселници и строители на Марин щеше да се наложи да отговаря на много въпроси, които нямаше да са по неговата специалност.

— Най-вероятно е да са били нощни насекоми — предположи той. Доста неправдоподобно обяснение, макар да знаеше, че в древни времена скакалци са унищожавали огромни площи само за часове. Можеха ли да направят същото с дрехите на хората, без да ги събудят? — Ще се опитам да разбера. Щом науча нещо, веднага ще те уведомя.

— Добре. — Хафнър кимна и влезе в кораба.

 

 

Дано Марин отиде в горичката, където бяха спали заселниците. Явно беше грешка да им се разреши да се настанят там, но когато поискаха разрешение, нямаше причини да не им го дадат. След осемнадесет месеца в претъпкани кораби, естествено, всеки искаше пресен въздух и да му шумят листа над главата.

Марин огледа горичката. Сега тя беше празна; заселниците бяха влезли в кораба, вероятно се обличаха.

Дърветата не бяха високи, имаха тъмнозелени листа. Тук-там огромни бели цветове улавяха слънчевата светлина, която ги караше да изглеждат още по-големи. Не бяха на Земята, така че дърветата не можеха да бъдат магнолии. Но на Марин те напомняха на магнолиеви дървета и той винаги мислеше за тях като за такива.

Проблемът с липсващите дрехи беше доста странен. Службата за биологичен контрол никога не грешеше — а сега явно бяха допуснали грешка. Бяха описали планетата като най-подходяща за заселване от хора от всички открити досега. Малко насекоми, никакви опасни животни, съвсем умерен климат. Бяха я нарекли Поляна, защото тази дума я описваше най-добре. Цялата суша, изглежда, беше една безбрежна приятна ливада.

Явно на планетата имаше нещо, което Службата за биологичен контрол беше пропуснала.

Марин коленичи и започна да търси някакви следи. Ако виновниците бяха насекоми, трябваше да има поне няколко умрели, смачкани от заселниците, когато са се въртели насън. Нямаше нито живи, нито мъртви насекоми.

Марин се изправи разочарован и бавно закрачи през горичката. Може би бяха дърветата. Възможно беше нощем да излъчват пари, които са способни да разтварят материята, от която са изготвени дрехите. Малко пресилено, но не и невъзможно. Смачка едно листо в ръката си и натри с него ръкава. Разнесе се силна миризма, но нищо не стана. Разбира се, това не опровергаваше теорията. Погледна през дърветата към синьото слънце. Беше по-голямо от Слънцето, но по-отдалечено от планетата. На Поляна то се виждаше почти еднакво като Слънцето от Земята.

Едва не пропусна да види блестящите очи, които го гледаха изпод храстите. Почти, но ги видя — царството на биологията започваше от края на атмосферата; то включваше храстите и малките същества, които живеят в тях.

Той се хвърли върху него. Съществото побягна, като пищеше. Настигна го в тревата извън горичката. Когато го хвана, то се превърна в купчинка трепереща плът. Марин му заговори кротко и ужасът премина. Докато го носеше към кораба, то доволно гризеше дрехата му.

 

 

Хафнър гледаше с неудоволствие към клетката. Животното беше съвсем обикновено, дребно, приличаше на недоразвит гризач. Козината му беше рядка и остра, без никакъв блясък; никога нямаше да стане предмет на износ на кожи.

— Можем ли да ги унищожим? — попита Хафнър. — В определени места искам да кажа.

— Едва ли. Те са основни за екологията.

Офицерът го изгледа неразбиращо.

— Знаеш как действа Службата за биологичен контрол — поясни Дано Марин. — Веднага щом бъде открита планета, която изглежда подходяща, те изпращат разузнавателен кораб натоварен с оборудване. Корабът прелита на малка височина над голяма част от планетата и уредите могат да засекат характерните нервни излъчвания на всичко, което притежава мозък, включително и на насекомите. Така те научават доста добре какви животни има на планетата и как са разпределени по нея. Естествено, разузнавателната експедиция взима и по няколко екземпляра. Необходимо е, за да свържат характеристиката със самото животно, в противен случай тя ще остане непонятен запис върху микрофилм. Данните от изследването показват, че това животно е представител на един от четирите вида бозайници на планетата. И то най-многобройния.

— Значи ако ги избием, други ще нахлуят от съседни райони? — осведоми се намръщено Хафнър.

— Точно така. На този полуостров живеят няколко милиона. Разбира се, ако се постави преграда в най-тясното място на връзката със сушата, ще могат да се ликвидират в този район.

Офицерът направи гримаса. Беше възможно да се направи преграда, но за това щеше да отиде твърде много труд.

— С какво се хранят? — попита той грубо.

— Явно по малко от всичко. Насекоми, плодове, ядки и зърна — Дано Марин се усмихна. — Предполагам, че може да се нарече всеядно — ето че щом намери нашите дрехи, започна и тях да ги яде.

Хафнър не се усмихна.

— Мислех, че нашите дрехи не се поддават на гадини.

Марин вдигна рамене.

— Така е на двадесет и седем планети. На двадесет и осмата се натъкнахме на тоя малък приятел, който има по-добри стомашни сокове. Това е положението.

— Има ли вероятност да нападнат растенията, които ще засадим? — попита Хафнър, като видът му беше доста измъчен.

— Не бих казал. Но преди си мислех същото и за дрехите.

— Добре — реши Хафнър. — Твоя грижа е реколтата. Намери начин да не ги допуснеш до нивите. Междувременно, докато построим спалните помещения, всички ще спят на кораба.

Марин помисли, че на този етап индивидуални жилища щяха да са по-подходящи за селището. Но не той решаваше. Ръководителят гледаше на програмата като на нещо, което трябва да се изпреварва.

— Всеядните… — поде Марин.

— Занимай се с тях — прекъсна го нетърпеливо Хафнър и се отдалечи.

Биологът въздъхна. Всеядното беше наистина странно малко същество, но съвсем не беше най-важното на Поляна. Например защо имаше толкова малко сухоземни животни на планетата? Никакви влечуги, многобройни птици и само четири вида бозайници. Всяка подобна планета кипеше от разнообразие на живот. Въпреки идеалните на пръв поглед условия Поляна оставаше недоразвита. Защо?

Той бе помолил Службата за биологичен контрол да го назначат, защото проблемът изглеждаше интересен. А сега явно го бяха превърнали в унищожител.

Той посегна към клетката и взе всеядното. Бозайниците на Поляна не бяха нещо неочаквано. Успоредното развитие бе поело грижата за това. При, грубо казано, еднакви условия на средата обикновено се развиваха подобни животни.

В горите на карбона на Земята е имало приличащи на всеядното същества, примитивни бозайници, от които са произлезли всички други. На Поляна просто не се бе зародила подобна еволюция. Какво бе попречило на природата да се възползва от еволюционните си възможности? Това беше истинският проблем, а не как да се унищожат животните.

Марин заби една игла във всеядното. То изписка, а после се отпусна. Той взе малко кръв и го пусна обратно в клетката. Можеше да научи много за животното, докато се опитваше да го убие.

 

 

Интендантът крещеше, макар и нормалният му глас да се чуваше достатъчно надалеч.

— Откъде знаеш, че са мишки? — попита го биологът.

— Погледни — викна разгневен интендантът.

Марин погледна. Следите действително говореха за мишки. Преди да успее да се обади, интендантът продължи:

— Не ми разправяй, че са само мишкоподобни същества. Зная го. Въпросът е как мога да се отърва от тях?

— Опита ли с отрова?

— Кажи ми каква отрова да сложа и ще я използвам.

На този въпрос не можеше да се отговори лесно. Какво беше отровно за животно, което никога не е виждал и за което не знаеше нищо? Според Службата за биологичен контрол животното не съществуваше.

Проблемът внезапно стана сериозен. Колонията можеше да живее от местни реколти и това беше предвидено. Но след три години щяха да дойдат нови заселници. Предполагаше се, че колонията ще натрупа запаси от храни, за да има какво да ядат новите заселници. Ако не можеха да опазят по-добре от концентратите храните, които отглеждаха, запасите им нямаше да са големи.

Марин огледа щателно склада. Беше от обичайната конструкция, каквито се изграждаха в началото на всяка нова планета. Не беше естетичен, но достатъчно здрав. Под от стопена пръст, подсилени стени с дебелина тридесет сантиметра и подобна плоча за таван. Всичкото свързано с молекулярен цимент, който правеше помещението херметично. Нямаше прозорци и само две врати. Би трябвало да е достатъчно, за да не влизат вътре гризачите.

По-внимателният оглед разкри неочакван пропуск. Подът беше твърд като стъкло; никакво животно не би могло да го прогризе, но също като стъклото той беше чуплив. Строителите, които бяха изградили склада, явно толкова са бързали да се върнат на Земята, че не са работили достатъчно внимателно и на места бяха оставили пода твърде тънък. Там под тежките конструкции подът се беше пропукал. През пукнатините би могло да влезе всяко ровещо животно.

Нищо не можеше да се направи сега, освен да се построи нов склад. Мишкоподобните животни бяха влезли в помещението и те трябваше да се унищожат на място.

Биологът се изправи.

— Хвани ми няколко живи и ще видя какво може да се направи.

 

 

На сутринта в лабораторията донесоха няколко живи екземпляра. Те наистина приличаха на мишки.

Реакцията им беше озадачаваща. Нямаше две животни, на които да им действа една и съща отрова. Вещество, което за минути ликвидираше едно от тях оставяше другите живи и здрави, а отровата, която бе разработил за всеядните, въобще не им действаше.

Опустошенията в склада продължаваха. Черни, бели, сиви, кафяви мишки с къси опашки и дълги уши или обратното продължаваха да ядат концентратите и да развалят каквото не изядат.

Марин се посъветва с ръководителя на колонията, изложи му проблема, както го виждаше, и предложенията си за борба с тази напаст.

— Но не можем да построим нов склад — възрази Хафнър. — Поне нямаме такава възможност, преди да заработи атомният генератор. А пък тогава енергията ще ни трябва за друго. — Ръководителят оброни глава на ръцете си. — Другото решение ми харесва повече. Направи един екземпляр и виж как ще действа.

— Мислех да се направят три — рече биологът.

— Един — настоя Хафнър. — Не можем да си позволим да изразходваме материали, преди да се уверим как ще действа.

Вероятно беше прав. Имаха толкова материали, колкото можеха да докарат три кораба. Но колкото повече неща донасяха, толкова повече се очакваше от колонията. Резултатът беше, че никога нищо не им стигаше.

Марин занесе разрешението на инженера. По пътя той самостоятелно увеличи спецификацията. Щом не можеше да получи колкото бройки искаше, поне щеше да поиска нещо по-добро.

След два дни машинката беше готова. Донесоха я в склада в малко сандъче. Отвориха го, машинката изскочи и направи ловна стойка.

— Котка! — възкликна възхитен интендантът. Той протегна ръка към черния рошав робот.

— Ако си докосвал нещо, до което се е опирала мишка — предупреди го биологът, — дръпни си ръката. Реагира не само на звук и зрение, но и на миризма.

Интендантът бързо си отдръпна ръката. Роботът изчезна тихичко сред лабиринта от складирани материали.

След една седмица макар в склада все още да имаше мишки, те вече не представляваха опасност.

 

 

Хафнър повика Марин в бюрото си — малка, солидна постройка в центъра на селището. Колонията се разрастваше, добиваше вид на нещо постоянно. Хафнър седеше в креслото си и оглеждаше през прозореца разрасналия се строеж.

— Добре се справи с мишата напаст — похвали го той.

— Не е зле — кимна биологът, — макар че не би трябвало въобще да има мишки. Службата за биологичен контрол…

— Забрави тоя случай — прекъсна го Хафнър. — Всеки греши, дори и Службата за биологичен контрол. — Той се облегна назад и изгледа сериозно биолога. — Има една работа, която трябва да се свърши. Точно сега нямам свободни хора. Ако не възразяваш.

На ръководителя никога не му стигаха хората и така щеше да бъде, докато планетата се пренасели. Затова винаги търсеше някой да свърши нещо, което се полагаше да го направят неговите хора. Дано Марин не беше пряко подчинен на Хафнър: беше командирован към експедицията от Службата за биологичен контрол. Но все пак беше добре да се сътрудничи с началника. Той въздъхна.

— Не е чак толкова лошо, колкото си мислиш — рече Хафнър, като правилно изтълкува звука. Той се усмихна. — Монтирахме екскаватора. Искам да поработиш с него.

Тъй като това съвпадаше със собствените му изследвания, Дано Марин почувства облекчение и то се отрази върху лицето му.

— С изключение на храната налага се да внасяме повечето от необходимите ни материали — обясни Хафнър. — Но пътят е дълъг и затова трябва да използваме каквото можем от планетата. Имаме нужда от смазочни материали. Много колела ще се въртят и всяко от тях ще трябва да се смазва. След време ще изградим завод за синтетични масла, но ако успеем да намерим петролно находище, ще бъде много добре.

— Ти приемаш, че геологията на Поляна е подобна на земната?

— Защо не — Хафнър махна с ръка. — Тя е по-добър близнак на Земята.

„Защо не ли? — помисли Марин. — Защото невинаги се познава по повърхността. Тя прилича на Земята, но дали е същата?“

Откриваше се добра възможност да научи нещо за историята на планетата Поляна.

Хафнър се изправи.

— Веднага щом си готов, един техник ще ти предаде екскаватора. Обади ми се, преди да тръгнеш.

 

 

Всъщност екскаваторът не беше екскаватор. Той не изкопаваше нито по друг начин преместваше дори грам пръст или скала. Представляваше устройство, с което можеше да се вижда под повърхността на почти всякаква дълбочина. Голяма гъсенична машина, достатъчно просторна, за да може в нея да живее удобно сам човек в продължение на една седмица.

На нея беше монтиран огромен ултразвуков генератор и устройство за насочване на лъча в дълбините на планетата. Това беше излъчващата апаратура. Приемното устройство започваше с голяма звукова леща, която улавяше звукови лъчи, отразени от всяка определена предварително дълбочина, преобразуваше ги в електрическа енергия и оттам в образ, който се появяваше върху екран.

На дълбочина шестнадесет километра изображението беше мъгливо, но достатъчно добро, за да се разпознае основната структура на слоя. На пет километра беше по-добро. Устройството можеше да улови звуковото ехо от заровена монета и да го превърне в картина, на която да се разчете датата.

За геолога апаратурата беше същото, което микроскопът е за биолога. Тъй като беше биолог, Дано Марин оценяваше по достойнство аналогията.

Той начена от края на полуострова и се отправи на зигзази към провлака. Обследваше методично цялата площ, като нощем спеше в машината. На третата сутрин откри следи от петрол, а до следобеда определи къде е основното находище. Може би трябваше веднага да се върне, но след като бе открил петрол, се зае с по-обстойно изследване. Започна от повърхността и остави апаратурата да изследва постепенно на все по-голяма дълбочина.

Всичко беше наопаки. В най-горните няколко десетки сантиметра имаше множество фосили, предимно от четирите вида бозайници. Подобните на катерички животни и по-едрите тревопасни бяха горски обитатели. От полските животни бяха представени само два вида, по размери точно между най-дребните и най-едрите горски животни. След около един метър, което отговаряше приблизително на двадесет хиляди години, не откри никакви останки. Фосили се появиха отново едва когато достигна дълбочина, отговаряща на късния карбонски период на Земята. Те бяха от подходящи за епохата животни. На тази дълбочина и по-надолу историята на Поляна приличаше много на земната.

Марин остана озадачен и затова направи нови изследвания на двадесетина, раздалечени значително помежду си места. Резултатите винаги биваха същите — фосили през първите двадесет хиляди години, после никакви останки за приблизително сто милиона години. След това лесно се проследяваше тенденцията на биологичното развитие.

През онзи период преди сто милиона години на Поляна се беше случило нещо уникално. Какво беше то?

На петия ден изследванията му бяха прекъснати от повикване по радиото.

— Марин?

— Да — отвърна той, като превключи на предаване.

— Кога най-рано можеш да се върнеш?

Той погледна картата-снимка.

— След три часа. След два, ако се разбързам.

— Нека да са два. Зарежи петрола.

— Намерих петрол. Но какво става?

— По-добре ще е сам да го видиш, вместо аз да ти го описвам. Ще говорим, когато се върнеш.

 

 

Марин с нежелание прибра всичко в машината. Обърна я и без да се съобразява с терена, я подгони с пълна скорост. Гъсениците изхвърляха пръст високо във въздуха. Животни с писъци се разбягваха пред него. Ако поредната горичка беше малка, той я заобикаляше, в противен случай минаваше направо през нея, като оставяше след себе си натрошени стволове.

Плъзна машината величествено в края на селището и спря. Центърът на усилената дейност беше складът. Товарни машини влизаха и излизаха от него, прехвърляха товари на изравнена площ отвън. Намери Хафнър в един ъгъл на склада да говори с инженер. Когато се приближи към него, Хафнър се обърна.

— Твоите мишки пораснаха, Марин.

Марин погледна надолу. Котката робот лежеше на пода. Той коленичи и я огледа. Котката беше воювала здравата; умрелите животни бяха обезглавени и размачкани. Но те бяха просто залели робота.

Службата за биологичен контрол твърдеше, че на Поляна няма плъхове. Твърдеше същото и за мишки. Къде бяха сгрешили? Биологът се изправи.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ще построим нов склад с половин метър дебел под от стопена пръст и монолитна конструкция. Ще пренесем в него всички поддаващи се на разваляне продукти.

Марин кимна. Щеше да е ефикасно. Щеше да отнеме много време, разбира се, и цялата енергия, която можеха да извлекат от пуснатия наскоро в експлоатация атомен генератор. Трябваше да се спре всякакво друго строителство. Нищо чудно, че Хафнър беше обезпокоен.

— Защо да не направим още котки? — предложи Марин.

— Нямаше те, когато отворихме вратите — усмихна се пресилено началникът на експедицията. — Складът гъмжеше от плъхове. Колко котки роботи ще са ни необходими? Пет, петнадесет? Не зная. Всъщност инженерът твърди, че имат части да направят само още три котки. Тази тук не може да се възстанови.

Марин си помисли, че не е необходимо човек да е инженер, за да го разбере.

— Ако имаме нужда от повече — продължи Хафнър, — ще трябва да окрадем компютъра на космическия кораб. Няма да разреша.

Това беше съвсем ясно. Космическият кораб беше единствената им връзка със Земята, докато следващата експедиция доведеше нови заселници. Никой началник, освен ако не се е побъркал, нямаше да разреши да се осакати корабът му. Но защо го беше извикал Хафнър? Само за да го уведоми за положението?

— Нощем ще осветявам с прожектори продуктите, които извадихме от склада — рече Хафнър, сякаш отгатна мислите му. — Ще поставим постове с пушки, докато успеем да пренесем храните, в новия склад. Ще продължи около десет дни. Междувременно нашите бързи култури вече зреят. Предполагам, че плъховете ще ги нападнат тях. За да опазим бъдещите ни запаси от храни, ще трябва да събудиш твоите животни.

— Но правилниците не позволяват да се пускат никакви животни на планетата, преди да се завърши цялостно изследване за възможната вреда — възрази биологът.

— За подобно нещо са необходими десет до двадесет години. Положението е опасно и аз поемам отговорността — писмено, ако искаш.

Биологът трябваше да се подчини. Още една Австралия, напълнена със зайци, или планетата, завоювана от охлюви. Но нищо не можеше да направи.

— Струва ми се, че едва ли ще се справят с толкова големи плъхове — подметна той.

— Имаш хормони. Приложи ги. — Ръководителят му обърна гръб и се зае да обсъжда строежа с инженера.

 

 

Марин нареди да съберат мъртвите плъхове и да ги поставят в замразителя, за да ги изследва по-късно. След това се оттегли в лабораторията и се зае да разработва метод за съживяване на домашните животни, които заселниците бяха докарали. Направи им първите инжекции и ги наблюдаваше внимателно, докато преминат през първата фаза на растеж. Щом се увери, че ще оцелеят, започна да ги храни. После се зае с плъховете. Забележително беше голямото разнообразие на размерите им. Същото се отнасяше и за вътрешния им строеж. Притежаваха обичайните органи, но размерите на всеки от тях се различаваха значително, повече от нормалното. Дори зъбите им не бяха еднакви. Някои имаха огромни бивни върху нежни челюсти, други дребни зъби, които не отговаряха на масивните им кости. Като вид бяха най-разнообразният, с който се бе сблъсквал биологът.

Заразглежда под микроскоп тъканите им и вписа резултатите в таблица. Тук разликите между отделните индивиди бяха по-малки, но достатъчни, за да го накарат да се замисли. Особено озадачаващи бяха половите клетки.

Късно през деня по-скоро усети, отколкото чу, пъхтенето на строителните машини. Погледна през прозореца на лабораторията и видя към небето да се издига дим. Веднага щом бе изгорена растителността, димът изчезна и към небето се понесоха топлинни вълни. Строяха върху един хълм. Когато заселници приключиха, върху хълма не бе останал нито един храст, нито стръкче трева.

 

 

Териери. В миналото, през селскостопанската епоха, са били ловни кучета. Въпреки дребния си ръст те се отличаваха с особена жестокост спрямо гризачите. Първоначално са ги поставяли край хамбарите и нивите, а за кратко време изпълняваха същите функции на нови светове, където се повтаряха подобни условия.

Заселниците бяха довели със себе си териери. Бяха все така бързи, със същото отношение към гризачите, но вече не толкова дребни. Задачата се бе оказала трудна, но Марин добре се бе справил с нея, защото кучетата не бяха загубили нищо от бързината и ловкостта си, макар сега да имаха ръста на датски догове.

Плъховете нападнаха нивите с бързо зреещи култури. Тези култури бяха създадени по поръчка за новозаселвани планети. Засяваха ги, израстваха и ги жънеха само за няколко седмици. След четири засявания с тях плодородността на почвата се изчерпваше, но през началния период на заселване това не беше от значение, защото тогава имаше на разположение огромни свободни площи.

Плъхата напаст в нивите се разрасна и тогава пуснаха кучетата. Те се втурнаха на лов сред полята. Втурване, щракване на челюстите, разтърсване на главата и плъхът биваше изхвърлен встрани със строшен гръбнак. Кучетата хукваха подир следващия. Те търсеха и убиваха, докато виждаха. Привечер се връщаха омазани с чужда кръв и изтощени. Марин ги напомпваше с антибиотици, превързваше раните им, хранеше ги венозно и им инжектираше приспивателно. На сутринта ги събуждаше с инжекция стимулиращ препарат и ги изпращаше в следващата битка.

За два дни плъховете се научиха, че не могат да се хранят през деня. Започнаха да нападат нивите нощем, вече не толкова многобройни. Плъзнаха и по лозята. Изкачваха се по стъблата и гризеха плодовете. Ядяха недозрелите зърна и унищожаваха зеленчуците. На следващия ден заселниците поставиха прожектори. Кучетата бяха с тях и отпъждаха малкото плъхове, които продължаваха глупаво да се навират из нивите.

Един час преди да се стъмни, Марин повика кучетата и ги накара да починат. След като настъпи нощта, той ги изведе на нивите. Миризмата на плъхове ги съживи; бяха все така настървени, макар и да не реагираха толкова бързо. Плъховете нахлуха от съседните поляни, но не поединично или по няколко, а всичките заедно. Те се отправиха към нивите с писъци. Беше тъмно и макар да не ги виждаше, Марин ги чуваше. Той нареди да запалят силните прожектори. Плъховете се стъписаха пред светлината и се засуетиха на място. Кучетата скимтяха и се дърпаха. Марин ги задържаше. Плъховете отново тръгнаха напред и Марин пусна кучетата. Кучетата се нахвърлиха към плъховете, но не посмяха да се врежат в основната им маса. Те улавяха отделилите се животни и принуждаваха останалите да се притискат в плътна група. След това плъховете вече не можеха да бъдат нападнати.

С подходящо съоръжение заселниците биха могли да изгорят плъховете, но не разполагаха с необходимото оборудване, а нямаше да го получат и след години. Дори и да го имаха, употребата му щеше да постави в опасност нивите, които те се стремяха да опазят. Трябваше да разчитат на кучетата.

Формацията на плъховете стигна края на нивите и там се разпръсна. Те явно можеха да се изправят срещу общия враг и да останат обединени, но пред храната забравиха за единството си и се пръснаха — раздели ги гладът. Кучетата радостно се втурнаха да ги преследват. Гонеха изгладнелите гризачи, ловяха ги един по един и ги убиваха, докато те се хранеха. Когато настъпи утрото, плъхата напаст беше ликвидирана.

Следващата седмица заселниците прибраха реколтата и я обработиха; после веднага засяха нови растения.

 

 

Марин седеше в лабораторията и се опитваше да анализира положението. Колонията вървеше от криза към криза и всичките бяха свързани с храната. Само по себе си всяко критично положение не беше нещо значително, но събрани заедно те можеха да доведат до провал. Както и да погледнеше на нещата, те просто не разполагаха с необходимите съоръжения, за да заселят Поляна.

Грешката, изглежда, беше на Службата за биологичен контрол; те не бяха съобщили за наличието на напаст, която застрашаваше хранителните запаси. Независимо какво мислеше ръководителят на колонията, за тях биолозите от Службата си знаеха работата. Щом твърдяха, че на Поляна няма мишки или плъхове, то тогава не ги е имало — по време на огледа.

Въпросът беше — кога и как са дошли тук?

Марин седеше, гледаше с празен поглед стената, обсъждаше мислено различни хипотези и ги отхвърляше, когато не можеха да обяснят явлението. Погледът му се премести от стената към клетката с всеядните горски обитатели с размерите на катеричка. Най-многобройното животно на Поляна беше вече привична гледка за заселниците. Но то беше забележително животно. Обикновено, незначително на вид, може би всъщност беше най-важното животно, с което човекът се е сблъсквал на многото заселени от него светове. Колкото повече ги наблюдаваше Марин, толкова повече се убеждаваше, че е така.

Седеше, наблюдаваше съществото и не смееше да помръдне. Стоя така, докато се стъмни, и всеядното възобнови нормалната си дейност.

Нормална? Тази дума не беше подходяща за Поляна.

Наблюдението на всеядното му бе дало един отговор. Но се нуждаеше от още един — струваше му се, че знае този отговор, но му бяха необходими повече данни, повече наблюдения. Той подреди внимателно уредите си в окрайнината на селището. Само там можеше да събере информацията, от която се нуждаеше.

Прекара известно време в екскаватора, за да провери резултатите от първите изследвания. Всичко това даваше почти пълна картина.

Когато се увери, че данните му са верни, той отиде при Хафнър.

Ръководителят беше в добро настроение — отражение на лекотата, с която се постигаха целите на заселниците.

— Седни — покани го той любезно. — Цигара?

Биологът седна и взе предложената цигара.

— Струва ми се, че ще искаш да узнаеш откъде идват мишките — започна той.

— Те вече не ни безпокоят — усмихна се Хафнър.

— Установих също и произхода на плъховете.

— И с тях се справихме. Нещата вървят добре.

„Точно обратното“, помисли Марин. Той се замисли как да започне най-подходящо.

— Климатът и топографията на Поляна са много подобни на земните — продължи той. — Такива са били през последните двадесет хиляди години. По-рано, около преди един милион години, тук също е било както през подобния период на Земята.

Докато обясняваше нещо напълно очевидно, видя как по лицето на ръководителя се изписва изражение на учтив интерес. Е, наистина до известна степен беше очевидно. Но заключенията не бяха такива.

— В периода между преди един милион и преди двадесет хиляди години нещо се е случило на Поляна — продължи Марин. — Не зная причината; това е събитие от историята на Космоса и може би никога няма да го узнаем. Но каквато и да е причината — слънчеви флуктуации, нестабилно равновесие на силите в самата планета или среща с междузвезден облак с различна плътност, — климатът на Поляна се е променил. Променил се е невероятно бурно и е продължил да се променя. Преди един милион години, малко повече или малко по-малко, на Поляна е имало въглеобразуващи гори. В тях са живели гигантски влечуги, приличащи на динозаврите, и дребни бозайници. Първата голяма промяна е причинила гибелта на динозаврите, също както на Земята, но не е успяла да ликвидира всеядното, защото то е можело да се пригажда към променящите се условия.

Позволи ми да ти обясня как са се променяли условията. В продължение на няколко години даден район е бил пустиня; след това се превръщал в джунгла. Още по-късно там започвал да се образува ледник. После цикълът се повтарял с най-различни изменения. Всичко това е могло да се случи — случвало се е — по време на живота на едно всеядно. И то много пъти. Близо милион години това е било норма на съществуването на Поляна. Такива условия едва ли са били благоприятни за запазване на фосили.

Хафнър разбра какво означава това и се замисли.

— Искаш да кажеш, че тези промени в климата са престанали внезапно преди двадесет хиляди години? Има ли вероятност да започнат отново?

— Не зная — призна биологът. — Ако представлява интерес, може би ще успеем да го установим.

— Разбира се, че ни интересува — поклати мрачно глава ръководителят.

„Може и да ни интересува“, помисли биологът и каза:

— Основното е, че е било трудно да се оцелее. Птиците са могли да отлитат към по-подходящ климат; доста от тях оцелявали. Но само един вид бозайници успял да преживее.

— Фактите ти не са точни — подметна Хафнър. — Тук има четири вида, с размери от катеричка до бивол.

— Един вид — повтори упорито Марин. — Всичките са едни и същи. Ако се увеличи храната за по-едрите животни, индивидите от по-дребния вид израстват. И обратното, ако в някоя категория храната намалее, следващото поколение, което явно може да се появи незабавно, се превръща във формата, за която има достатъчно храна.

— Мишките — рече бавно Хафнър.

— Мишките ги нямаше, когато дойдохме — довърши Марин мисълта му. — Те са поколение на всеядното с размери на катеричка.

— А плъховете? — попита Хафнър.

— Родени са от по-дребния вид. Все пак и ние сме околна среда, вероятно най-враждебната, с която е трябвало да се сблъскат животните.

Хафнър беше практичен човек, обучен да ръководи колония. Идеите не бяха неговата сила.

— Значи мутации? Но аз мислех…

Биологът се усмихна кисело.

— На Земята щеше да е мутация. Тук това е просто най-обикновено еволюционно пригаждане. — Той поклати глава. — Не съм ти казвал, но макар да могат да се вземат за земни животни, всеядните нямат нито гени, нито хромозоми. Явно и при тях съществува наследственост, но не зная как се предава. И все пак действа, реагира на външни условия много по-бързо от всичко, с което сме се сблъсквали досега.

— Тогава никога няма да се отървем от тази напаст — Хафнър стискаше ръцете си в юмруци и ги разпускаше. — Освен ако унищожим всякакъв живот на планетата.

— С радиоактивен прах ли? — заинтересува се биологът. — Та те са оцелели от много по-страшни катаклизми.

— Може би трябва да напуснем планетата — изрече замислено ръководителят другата възможност — и да я оставим на животните.

— Късно е — отвърна биологът. — Те ще попаднат на Земята и на всички планети, които сме заселили.

Хафнър го погледна. В съзнанието му се образуваха същите картини, за които бе помислил Марин. Три кораба бяха изпратени, за да се засели Поляна. Един бе останал със заселниците. Двата други се бяха върнали на Земята, за да докладват, че всичко е благополучно и че са необходими още много неща. Те също бяха взели различни екземпляри от флората и фауната на планетата. Клетките, в които държаха животните, бяха здрави. Но по-дребни животни можеха да излязат от тях; сигурно вече са на свобода и живеят незабелязани в товарните помещения на кораба.

Нямаше как да спрат корабите. А щяха ли биолозите да заподозрат нещо, когато стигнеха на Земята? Едва ли, поне за доста дълго време. Най-напред ще се появи нов вид плъх. Това би могло да се припише на мутация. Без специфични знания, нищо не може да го свърже с индивидите, донесени от Поляна.

— Налага се да останем — заключи биологът. — Трябва да ги изследваме, а можем да го направим най-добре само тук.

Замисли се за огромните постройки на Земята. В тях беше вложено прекалено много, за да се разрушат и да се направят недостъпни за животинската напаст. Не можеха да се отведат от планетата милиарди хора, докато се строи наново.

Те трябваше да останат на Поляна не като колония, а като гигантска лаборатория. Бяха спечелили една планета, а загубили десет, може би и повече — щеше да се разбере, когато се оценят напълно разрушителните свойства на всеядните.

Хрипкаво животинско покашляне прекъсна мислите на биолога. Хафнър отметна глава и погледна през прозореца. Със стиснати устни той грабна една пушка от стената и хукна навън. Марин го последва.

Хафнър се запъти към нивите, където зрееше втората бърза реколта. На върха на една височинка той спря и клекна. Нагласи бутона на „силен заряд“, прицели се и стреля. Зарядът мина високо, не улучи животното в нивата. Сред зелените растения се появи кафява димяща ивица. Хафнър се прицели по-внимателно и отново стреля. Този път порази животното в предния крак. То скочи високо и падна на земята —        обгорено, мъртво.

Надвесиха се над животното, убито от Хафнър. С изключение на липсващите ивици, приличаше доста на тигър. Ръководителят го подритна.

— Гоним плъховете от склада и те нападат нивите — измърмори той.

— Гоним ги с кучета, а те раждат тигри.

— По-лесно е, отколкото с плъховете — подхвърли Марин. — Тигрите можем да ги стреляме. — Той се наведе над разкъсаното куче, край което бяха изненадали голямата котка. Другото куче се приближи със скимтене от далечния край на нивата, където беше избягало. Беше храбро куче, но не можеше да се справи с голямото месоядно. Скимтеше и лижеше муцуната на загиналия си приятел.

Биологът вдигна разкъсаното куче и се отправи към лабораторията.

— Не можеш да го спасиш — рече му мрачно Хафнър. — Мъртво е.

— Но малките в него са живи. Те ни трябват. Плъховете няма да изчезнат само защото са се появили тигри.

Главата висеше от ръката му и по дрехите му се стичаше кръв, докато двамата с Хафнър се изкачваха по хълма.

— Тук сме от три месеца — поде внезапно ръководителят. — Кучетата са по нивите само от два месеца. И въпреки това тигърът е възрастен. Как си го обясняваш?

Марин се превиваше под тежестта на кучето. Хафнър никога нямаше да разбере неговото объркване. Като биолог всичките му понятия се бяха объркали. Какво обясняваше еволюцията? Тя беше историята на органичния живот върху една планета. Може би не важеше извън тази планета. Човекът не знаеше много неща дори за себе си, тъмни петна в познанията му, които теорията трябваше просто да отминава. По отношение на други същества незнанието му понякога беше безкрайно. Раждането е просто — то става на безброй планети. Безволеви тревопасни, жестоки месоядни — най-невероятни животни раждаха малките си. Малките порастваха, достигаха зряла възраст и създаваха поколение.

Спомни си за онази вечер в лабораторията. Беше чиста случайност — ами ако не се намираше там и не бе станал свидетел? Нямаше да знаят и малкото, което сега им беше известно. Обясни това много внимателно на Хафнър.

— Ако факторът на оцеляване е висок и съществува голяма разлика в ръста, малките въобще не преминават през младежка възраст. Те могат да се родят като напълно развити възрастни индивиди!

 

 

Макар и не с определената предварително бързина, колонията се развиваше. Бързите реколти бяха позабавени и засяха по-разнообразни растения. Изграждаха се нови сгради и складираните в тях продукти се разполагаха в малки количества за по-лесни проверки.

Малките кученца оцеляха и за една година пораснаха. След подходящо обучение бяха пуснати из нивите, където се присъединиха към по-старите кучета. Битката с плъховете продължаваше; не им позволяваха да нахлуват масово, но въпреки това причиняваха доста вреди.

Първоначалното животно с непроменена форма придоби вкус към изолацията на кабелите. Нямаше как да я опазят, освен през цялото време да ги държат под напрежение. Дори и тогава се получаваха неприятни прекъсвания, докато се открие късото съединение и се отстрани обгорялото животно. Превозните средства винаги се държаха с плътно затворени врати и прозорци или ги вкарваха в хангари, в които не можеха да проникнат животни. Живата напаст не се увеличаваше, но не можеше и да се ликвидира.

Появиха се повечко тигри, но те бяха големи животни и бързо ги изпозастреляха. Нападаха нощно време, затова заселниците трябваше да стоят на пост през цялото денонощие. Където нямаше светлина, си служеха с устройства за инфрачервено излъчване. Тигрите умираха веднага щом се появяха. С изключение на първия случай нито едно куче не загина. Тигрите се промениха, но не по външен вид. Докато продължаваше избиването им, Марин забеляза нещо изненадващо — структурата на вътрешните им органи започна постепенно да става по-примитивна. Последният екземпляр, който му донесоха за изследване, беше също като новородено. Малкото стомахче беше по-пригодено за храносмилане на мляко, а не на месо. Беше същинско чудо как е успявало да снабдява с енергия огромните мускули. Но за петнадесетте минути преди да го убият, животното се бе развихрило. Нямаше смъртни случаи, но болничното отделение известно време беше доста претрупано с работа.

Това беше последният убит тигър. След това нападенията престанаха. Годишните времена се сменяха и нищо ново не се случваше. Космическата цивилизация, дори съвсем малката част от нея, която представляваха заселниците, беше прекалено голяма хапка за съществото, което Марин вече наричаше „Всеживотно“. Беше рожба на големи катаклизми в миналото, но не можеше да се справи с предизвикателството на новата враждебна среда. Или поне така изглеждаше.

 

 

Три месеца преди датата, на която очакваха да пристигнат новите заселници, се появи ново животно. От нивите изчезваше храна. Не беше друг вид тигър — той беше месояден. Нито пък плъх, защото лозята биваха обирани по начин, по който не би могъл да ги обере никакъв гризач.

Храната не беше важна. Колонията беше складирала достатъчно продукти. Но ако наистина се беше появило ново животно, трябваше да знаят как да се справят с него. Колкото по-скоро разберяха какво представлява животното, толкова по-добре щяха да изградят защитните си системи срещу него. Кучетата бяха безполезни. Животните скитаха из нивите, в които те бяха пуснати, но кучетата не ги нападаха, дори сякаш не ги забелязваха.

Заселниците отново започнаха да дежурят, но животните ги избягваха някак си. Хафнър нареди да преустановят дежурството и изгради алармена система в най-често посещаваната от животните нива. Но те я разпознаха и се преместиха в нивите, в които нямаше предупредителна система. Хафнър поговори с един от инженерите и той конструира алармена система, която да реагира на телесни излъчвания. Закопаха я в първата нива и преместиха другата система в по-далечна нива.

Две нощи по-късно, малко преди разсъмване, се задейства тревожният сигнал. Марин настигна Хафнър в края на селището. И двамата носеха пушки. Вървяха пеша, защото шумът от всяко превозно средство щеше да уплаши животното. Заобиколиха нивата и се приближиха към нея от края й към гората. Хората в лагера бяха предупредени. Ако станеше нужда от помощ, щяха да се притекат.

Двамата се промъкнаха тихо през храсталаците. Животното се хранеше в нивата, не вдигаше шум, но го чуваха. Кучетата не бяха дори излаяли.

Приближаваха се съвсем бавно. Синьото слънце на Поляна изгря и освети животното. Хафнър едва не изпусна пушката. Стисна зъби и отново я вдигна. Марин протегна ръка, за да го спре.

— Не стреляй — пошепна той.

— Тук аз съм ръководител. Твърдя, че животното е опасно.

— Опасно е — съгласи се Марин, като продължаваше да шепне. — Затова не бива да стреляш. Много по-опасно е, отколкото си мислиш.

Хафнър се поколеба и Марин продължи:

— Всеживотното не можеше да оцелее в променените условия на средата, затова еволюира в мишка. Спряхме мишките и животните ни отвърнаха с плъхове. Прогонихме плъховете и се появиха тигри. За нас тигърът се оказа най-лесен и поради това животните сякаш за известно време бяха спрени. Но само привидно. През това време се е оформяло друго животно — онова, което виждаш. Всеживотното успя да го създаде за две години — как, не зная. На Земята за тази цел са били необходими милион години.

Хафнър не беше свел пушката и не даваше признаци, че възнамерява да го стори. Той се прицелваше с удоволствие.

— Не разбираш ли? — настоя Марин. — Не можем да унищожим всеживотното. То вече е попаднало на Земята и на другите планети, разхожда се из складовете на големите ни градове маскирано като плъх. А пък ние никога не сме успявали да се отървем дори от земните плъхове. Как сега ще унищожим всеживотното?

— Още една причина да започнем веднага — отвърна Хафнър с вдървен глас.

Хафнър удари пушката му и я смъкна надолу.

— Техните плъхове дали са подобри от нашите? — попита той уморено. — Дали техните гадове ще победят, или нашите ще се окажат по-силни? Или пък ще сключат мир помежду си, ще дадат смесени поколения и ще започнат война срещу нас? Не е невъзможно; всеживотното ще може да го осъществи, ако хибридите имат висок процент на оцеляване. Не разбираш ли? Има някаква прогресия. След тигъра животните създадоха ей това. Ако и този етап на еволюцията се провали, какво ще създадат после? Мисля, че с това същество ще можем да се справим. Не искам да се боря със следващото.

Съществото ги чу. Вдигна глава и се огледа. Бавно започна да се оттегля към близката група дървета.

Биологът се изправи и го повика тихичко. Съществото се втурна към горичката и спря веднага щом влезе в сянката на дърветата. Двамата мъже оставиха пушките си на земята. Бавно запристъпяха към горичката с протегнати напред ръце и отворени длани, за да покажат, че не носят никакво оръжие.

Съществото пристъпи напред, за да ги посрещне. Беше голо, не бе имало време да се научи да се облича. Нямаше и оръжие. Откъсна голям бял цвят от едно дърво и мълчаливо го протегна в знак на мирните си намерения.

— Чудно ми е какво представлява — рече Марин. — Изглежда в зряла възраст, но дали е така във всичко? Какво ли има в това тяло?

— Мисля си по-скоро какво има в главата му — каза разтревожено Хафнър.

Съществото твърде много приличаше на човек.