Фабиан Ленк
Тайната на Тутанкамон (13)

Близо до целта

Ити ги заведе до малка полуразрушена рибарска хижа на брега на Нил. Тук на първо време щяха да са в безопасност. Междувременно богът на слънцето Ра отново се възцари на небето и по течението на голямата река настъпи обичайното оживление. В един момент приятелите усетиха как умората и гладът ги надвиват. Освен това бяха мръсни и на края на силите си. Ити се досети как се чувстват децата, въпреки че самият той беше бодър.

— Ще отида да потърся нещо за ядене — каза той.

— И как ще го направиш? Имаш ли още дебени? — попита Юлиан.

— Не — отвърна Ити.

— Не искам да крадеш заради нас — каза притеснено Юлиан.

Ити неуверено се разсмя:

— Да открадна? Не, не, само ще го взема назаем, а след това ще го върна — обещавам.

— Бъди внимателен — предупреди го Юлиан. — Стражите са навсякъде.

Момчето загрижено проследи с поглед младия мъж, който изчезна към центъра на града.

Приятелите се проснаха пред хижата. Само Кия беше бодра. Тя изчезна зад полуразрушените стени и след малко оттам се разнесе жален писък. По всяка вероятност беше уловила мишка.

— Трябва веднага да хапна нещо, иначе ще припадна — мрачно каза Леон. Той сложи ръце под главата си и се загледа в синьото небе, където нямаше нито едно облаче.

Какво ли е сега времето в Зибентан, мислеше си Леон. Дали вали? Нямаше нищо против един душ да се изсипе отгоре. Изглежда тук никога не вали. Когато се върнат в къщи, непременно ще провери колко дни в годината вали в Египет. Едва ли са много, защото по-голямата част от страната е пустиня и животът изцяло зависи от Нил, който дарява водата за земеделие и за ежедневни нужди.

Зибентан, отново помисли Леон. Дано успеят да стигнат до пилоните и да се върнат в своя свят. След по-малко от час биха могли да седят във „Венеция“ и да ядат сладолед.

При тази мисъл устата му се изпълни със слюнка. Но това ли иска всъщност? Какво ще стане с Ити? А също и с Камоз и Хериуф? Не можеха да изоставят приятелите си на съдбата и да офейкат. А и точно в този момент Ити се опитва да им намери нещо за ядене…

— За какво мислиш? — неочаквано попита Ким.

Леон изненадано я погледна — боеше се да не се издаде.

— За Зибентан, нали?

— Откога можеш да четеш мисли? — слисано я попита момчето.

— На ръката ти е написано, че си мислиш за Зибентан — спокойно отвърна Ким. — Аз също си мисля за там. Вероятно и ти, Юлиан?

Юлиан кимна:

— Виждаш ли? — каза Ким на Леон. — Всички си мислим за вкъщи, защото сме в отвратителна ситуация.

— Ти го казваш — тъжно потвърди Леон. — Войниците сигурно вече ни търсят. И рано или късно ще ни намерят. Не може постоянно да бягаме. Анхесенпаамон ще обърне земята, за да ни пипне. От друга страна, не можем да изоставим Хериуф, Ити и Камоз.

В този момент се намеси и Юлиан.

— И аз мисля така. Трябва да им помогнем.

— Но как?

Юлиан сбърчи чело:

— Във всеки случай, не като лежим тук и мечтаем. Трябва да действаме.

Леон и Ким изненадано го погледнаха. Не бяха очаквали да чуят толкова решителни думи от него.

— Трябва да направим нещо, което никой не очаква — продължи Юлиан. Той стана и започна да се разхожда напред-назад пред рибарската хижа, с което спечели любопитните погледи на двамата си приятели.

— И какво е това, което никой не очаква? — продължи да разсъждава на глас Юлиан. — Никой не очаква да се срещнем с врага.

— Нещо не загрявам — каза Леон.

Юлиан шеговито го потупа по рамото:

— Няма проблем, с удоволствие ще ти обясня. Камоз е в двореца. Анхесенпаамон е там. И Ейя, който няма представа за заговора на Анхесенпаамон, и когото трябва да предупредим също е там. Той може да сложи край на цялата тази история. Значи просто трябва да се поразходим до двореца.

— Мисля, че си откачил напълно! — изтръгна се от устата на Ким. — Вероятно слънцето ти е размекнало мозъка. Анхесенпаамон ще е изключително радостна да ни види. И ще заповяда незабавно да ни хванат и да ни убият.

Юлиан весело се засмя:

— Не ми се вярва! Ще се преоблечем, ще отидем в двореца без никой да ни разпознае и ще предупредим Ейя! А, ето го и Ити! Носи нещо за ядене.

Ити носеше плодове и хляб и ги даде на приятелите.

— Откъде взе това? — попита Ким, докато дъвчеше.

— Взех го назаем — с усмивка отвърна Ити.

— Между другото, Юлиан има идея какво да правим по-нататък — добави Ким. — Точно се канеше да ни изложи плана си.

— Нямам търпение да го чуя — каза Ити с широко отворени очи.

— Ще отидем преоблечени в двореца и ще предупредим Ейя — повтори Юлиан. — Нали работиш там? Как да се маскираме? Има ли например търговци, които редовно доставят нещо?

Мина известно време, преди Ити да отговори. После лицето му засия.

— Юлиан, това е страхотна идея. Зная, че редовно има доставки на купит^[1]. Тези благовония се доставят от Финикия^[2] и Пунт^[3]. Фараонът често ги използва и то с удоволствие. И аз понякога добавям купит към маслата, с които масажирам моя господар. Ще се маскираме като търговци от Финикия и така ще стигнем до двореца. Трябват ни обаче подходящи дрехи.

— Откъде смяташ да ги вземеш?

Ити наклони глава:

— Ще се промъкна в къщата на баща ми. Там със сигурност ще намеря нещо подходящо. Дано да не са сложили охрана.

Всичко вървеше като по ноти. Половин час по-късно Ити се появи с две магарета, натоварени с големи кошове. Ити даде на Юлиан, Ким и Леон бели одежди, падащи на дипли.

— Така, сега приличаме на малък керван от далечна Финикия — доволно каза Ити.

— Независимо от това ще привлечем вниманието — безпокоеше се Ким. — Един млад мъж, три деца, котка… Не, не, Ити, стражите в двореца ще ни заловят.

Лицето на Ити се изкриви:

— Не бях помислил за това. В такъв случай трябва да измислим друга история…

— Много просто — каза Юлиан. — Ще скрием Кия в един кош. Ити ще се представи за търговец от Финикия, ние ще бъдем слугите, а Ким — жена му.

— Моля? — извика Ким.

Все още помнеше как по време на третото им пътешествие, когато търсиха гроба на Чингис хан, един монголски търговец на роби за малко да я вземе за жена. Беше много чувствителна към подобни предложения.

— Разбира се, само на ужким — бързо каза Юлиан. — Ще покриеш лицето си със забрадка. Тогава възрастта ти няма да събуди подозрения. Освен това не си много по-малка от средностатистическата египетска жена.

Слабото високо момиче кимна с неохота.

 

 

Малкият керван се приближи към една от портите на двореца. Начело вървеше Ити с тояга в ръка. Следваха го забулената Ким и две впрегатни животни, около които подтичваха Леон и Юлиан.

Кия се беше свила на кълбо в един кош и надзърташе през цепнатините. До нея беше сложено писмото на Анхесенпаамон до хетския цар Шупилулиума.

— Леон и Юлиан, вие също трябва да си сложите кърпи на лицата, все едно искате да се предпазите от пустинния вятър.

Юлиан хвърли замислен поглед към Леон. Днес наистина имаше остър вятър, който вдигаше пясъка от земята, завърташе го и го запращаше към голите им крака. Но пък и нямаше да се набиват на очи с облеклото си.

— Това е входът за доставчиците — обясни Ити и посочи към портата. После се засмя. — Е, да си опитаме късмета.

Пред портата имаше опашка. Търговци на вино и перуки от Сирия, на щраусови яйца от Нубия^[4], на тамян от Източна Африка и на фино изработени накити от Арабия чакаха стражите да ги пуснат в двореца.

Юлиан изпитателно огледа мъжете и с облекчение установи, че двама от търговците също носят кърпи на лицата си, така че се виждаха само очите им. Стражите щателно ги проверяваха. Всеки търговец трябваше да бъде проверен, преди да му бъде разрешено да влезе в двореца. Опашката бавно се топеше. Крачка по крачка керванът на Ити се приближаваше към стражите. Най-накрая приятелите застанаха пред едър като планина тип, който ги изгледа отвисоко с лека досада.

— Откъде идвате? Какво носите? При кого отивате? — монотонно повтори великанът, въпросите, които очевидно постоянно задаваше.

Ити се поклони:

— Идваме от далечна Финикия и носим благовонни масла за царското семейство.

— Така ли? — отвърна исполинът и погледът му се плъзна към приятелите. — Кои са тези?

— Жена ми и слугите ми — бързо отвърна Ити, а гласът му изтъня.

— Жена ти… — проточи войникът. — Толкова ли е грозна, че е забулила лицето си?

На врата на Ким се появи капка пот и започна да си проправя път надолу към гърба й.

Ити престорено се засмя:

— Разбира се, че не е грозна! Иначе нямаше да се оженя за нея!

— А ти? Защо носиш тази кърпа на лицето? — нетърпеливо попита войникът.

— За да се предпазвам от пустинния вятър, естествено! — отговори Ити и заразказва за дългото пътуване. — Опитай се ти да минеш през пустинята. Сехмет^[5] изобщо не беше в настроение. Пустинните ветрове рядко са били толкова жестоки, колкото този път. Не беше много забавно, мога да ти кажа.

— Да, но тук няма пустиня…

— Прав си — отвърна Ити и дръпна кърпата от лицето си.

Ким затвори очи в очакване. Ако великанът познае Ити, всичко отива по дяволите. Тя с усилие се застави да отвори едва-едва очи. Часовоят отмести поглед от Ити. Ким го наблюдаваше и се питаше дали е забелязал нещо и дали не е познал Ити.

— Добре — каза мъжът. — Можете да минете. Но останете да чакате зад портите. Ще изпратя в двореца човек да съобщи за вас. След това можете да разтоварите маслата си, където трябва.

Приятелите въздъхнаха с облекчение. Те бързо преминаха през портата и се скриха в сянката на един обелиск^[6].

— Мина добре — с радост каза Ити. — Знаех си, че този тип няма да ме познае, защото никога не влизам през входа за доставчиците, а през този за слугите. Обикновено поставят стражите пред една и съща порта.

— Можеше да ни го кажеш преди това — изплака Ким.

— Забравих, съжалявам — нехайно каза Ити.

В този момент към тях се приближи възрастен, прегърбен мъж, който носеше само препаска:

— Хей, вие! Елате с мен! — грубо каза той. — Отиваме към баните. Там ще разтоварите нещата си.

„Миришеш като дърт козел и малко парфюм няма да ти се отрази зле“, помисли си Ким, но стисна устни и не каза нищо. Не искаше да изложи на опасност мисията с някое прибързано изказване, затова последва стареца заедно с останалите.

— Много добре — развълнувано прошепна Ити. — Скоро ще минем покрай покоите на Ейя. Старецът няма да може да ни спре. Никой няма да успее да го направи, вече сме съвсем близо до целта! Пригответе се!

— Спрете! — прозвуча зад гърба им рязък глас.

Ужасени, приятелите се обърнаха — познаваха този глас.

На една стълба, богато украсена с керамични вази, стоеше Анхесенпаамон.

— Нито крачка! — извика тя и нареди с леден глас на тежковъоръжените войници зад нея. — Хванете ги!

Войниците се хвърлиха към приятелите и ги повалиха на земята. Фараонката се приближи, като гледаше с насмешка приятелите, които лежаха в краката й.

— Казвате, че носите масла за царското семейство — недоверчиво каза Анхесенпаамон. — Не ме разсмивайте! Доставчикът беше тук вчера. Вие лъжете! Какво сте намислили?

След като не получи отговор, фараонката даде знак на войниците, които дръпнаха кърпите от лицата на приятелите. Смехът на Анхесенпаамон отекна насред двореца.

— Така си и знаех. Ити и странните му приятели! — смехът й внезапно секна и тя заповяда: — Претърсете кошовете!

Войниците се подчиниха. Внезапно един от тях извика — беше бръкнал в коша, където се криеше Кия и котката го ухапа.

— По дяволите! — изръмжа войникът и се втурна след Кия, която изскочи от коша, елегантно се изплъзна от войниците и изчезна зад една врата.

— Остави животното, то ни най-малко не ме интересува — презрително каза Анхесенпаамон. — По-добре потърси писмото!

Не мина много време и войниците откриха писмото. Анхесенпаамон с облекчение го притисна към гърдите си. След това нареди:

— Отведете всички в залата за аудиенции. Искам да поговоря на спокойствие с тях, преди да бъдат екзекутирани. Трябва да разбера дали не са издали на някого съдържанието на писмото.

Без много да се церемонят войниците изправиха приятелите на крака, запушиха им устите и им завързаха ръцете. Когато ги подкараха към двореца, Леон отново си помисли за Зибентан. Можеха да напуснат Тива преди два часа и да се върнат обратно в родното градче, което ги очакваше. Но бяха изпуснали този шанс. А сега ги очакваше смърт.