Фабиан Ленк
Тайната на Тутанкамон (10)

Спасителен отряд

— Какво имаш предвид? — нетърпеливо попита Камоз.

— Не каза ли пазачът, че е жаден?

— Е, и? — отвърна Юлиан.

— Остави ме спокойно да обясня! — помоли го Леон. — Трябва да утолим жаждата му… с една специална напитка. Камоз, ти познаваш добре билките, нали?

Лекарят кимна.

— Можеш ли да прибавиш към напитката някаква приспивателна отвара?

Лицето на Камоз светна:

— Сега вече започвам да разбирам…

 

 

Всички се втурнаха обратно към къщата на лекаря. Той счука някакви билки в едно хаванче и след това ги разбърка с малко вино. Докато приятелите гледаха какво прави, Леон им обясни плана си.

— Когато пазачът заспи, Камоз и аз ще се промъкнем покрай него и ще изведем Ити.

— И аз ще да дойда с вас — отсече Ким.

— Това няма да е добре! — опита се да я разубеди Леон. — Ти и Юлиан ще следите да не дойде някой и ако е необходимо, ще ни предупредите, като свирнете.

Ким все още не беше напълно убедена в идеята на Леон:

— Този тип на входа няма да е единственият пазач в тъмницата…

Леон сбърчи чело:

— Възможно е и да си права. Трябва да сме много предпазливи и по някакъв начин да надхитрим останалите пазачи…

— И как ще го направим? Ужасно е опасно — отсече Ким.

— Знам — съгласи се Леон. — Но се боя, че трябва да опитаме. Това е единственият ни шанс. В противен случай Ити няма да дочака утрешния ден.

— Във всеки случай аз съм с вас — решително каза Камоз и разклати една глинена стомна. — Това тук ще упои и вол.

— Тогава да не губим време и да тръгваме към затвора! — извика Леон.

Пазачът беше на поста си и пак се възхищаваше на нощното небе.

— А, вие ли пак — изръмжа той, когато видя групичката. — Само не започвайте отново да ми ходите по нервите!

Ким се усмихна мило:

— Още ли те мъчи жажда?

Пазачът кимна:

— Че как, не съм мърдал оттук.

Камоз му подаде стомната:

— Съжалявам, че преди малко бях толкова невъздържан. Донесохме ти нещо за пиене.

Пазачът дрезгаво се засмя:

— Да бе! И кой ще ми гарантира, че не си сложил отрова, в името на Амон?

— Отрова? — възмутено се дръпна Камоз. — Как можа да ти дойде наум, в името на Амон?

— Нас, пазачите в затвора, не ни обичат много — каза часовоят. — Няма да е първият път, когато искат да ни отмъстят. А ние не можем да променим присъдата. Само стоим тук и пазим.

— Разбира се, ти само изпълняваш задължението си — съгласи се миролюбиво Камоз.

— Отпий първо ти — каза пазачът и предизвикателно погледна лекаря.

Леон усети буца в гърлото си. Всичко е загубено! Целият му план се обезсмисли за миг.

Камоз стоеше в нерешителност. Стомната в ръцете му трепереше.

— Какво има? — отново попита пазачът.

— Нямаш проблеми — отвърна Камоз, обърна се малко настрани и допря стомната до устните си.

Леон потисна желанието си да я грабне от ръцете му. В този момент видя, че Камоз изобщо не пие от виното. То се стичаше по брадичката и гърлото в ризата му. Накрая лекарят избърса устата си и подаде стомната на пазача.

— Благодаря — каза мъжът, хилейки се. — Извинявай за подозрителността, но малко повече предпазливост никога не е излишна.

— Ти го казваш — отвърна Камоз, докато гледаше как пазачът жадно пие.

— Добро вино — каза той и върна стомната.

Камоз се засмя:

— Това наистина е много специално вино. А сега трябва да вървим.

Пазачът кимна й изгледа как групата изчезна в мрака.

Скриха се зад една стена и зачакаха. Сънотворното подейства по-бързо, отколкото очакваха. Пазачът започна да се прозява, после седна до портата и се облегна на стената. След малко главата му се килна настрани. Мъжът заспа дълбоко.

Леон кимна на Камоз, двамата се затичаха към портата. Кия също се шмугна заедно с тях в тъмницата.

— Котката трябва да остане тук! — прошепна Камоз. — Няма да можем да се грижим и за нея.

— Остави я. Няма да се наложи да се грижим за нея — тя ще се грижи за нас! — отвърна Леон.

Лекарят не разбра какво иска да му каже момчето, но нямаха време за обсъждания.

Мърморейки, Камоз помогна на Леон да преместят упоения пазач зад арката на входната врата, така че да не го виждат отвън. С общи усилия успяха да дръпнат тежкото резе, отвориха портата и се озоваха в дълъг коридор, в който едва-едва мъждукаше маслена лампа.

Кия тичаше напред с наострени уши. Нямаше мускул от тялото й, който да не беше напрегнат. Тя беше като локатор, готова да улови и най-малкия шум и да регистрира и най-малкото движение.

Леон и Камоз се промъкваха след животното, като се стараеха да не вдигат много шум. Внезапно глезенът на Леон изпука. Беше толкова тромав и непохватен в сравнение с Кия.

Котката рязко спря. Леон едва не се блъсна в Камоз, който също като Кия се закова на място. Котката стоеше неподвижно, само опашката й се поклащаше насам-натам. По челото на Леон изби пот, той затвори очи и се концентрира върху шумовете наоколо. Долови слаби гласове, които идваха от доста далече.

Леон излезе от вцепенението си и приклекна до Кия. Успокояващо я поглади по козината и й кимна, после тръгна напред. Продължиха да се придвижват на пръсти. Постепенно стана по-светло, а гласовете се чуваха по-силно и отчетливо. Коридорът зави надясно и Леон погледна иззад ъгъла. Далеч напред, в светлината на една факла, бяха седнали двама пазачи и хвърляха зарове. Но ето че Леон видя нещо, което накара сърцето му да забие по-силно — в килията до тях седеше свита фигура. Светлината на факлата падаше върху лицето й — беше Ити!

Леон нервно загриза долната си устна.

Ким се оказа права — има и други пазачи. Трябваше да помисли за това. Как ще минат покрай двамата мъже? Трябваше да признае, че нямат никакъв шанс. И Леон започна още по-силно да се поти.

А сега накъде? Погледна го Камоз.

Каква глупост, помисли си Леон. Планът му не беше добре обмислен. Но все пак трябва да има някакво решение!

Ако не предприемат нещо, шансовете на Ити да оцелее стават нищожни.

В този момент Кия се стрелна напред и се хвърли между стражите, които уплашено подскочиха.

— Откъде се взе това животно? — изръмжа единият от мъжете.

Другият се разсмя гръмко се разсмя:

— Сега ще я хванем!

Той вече тичаше след Кия.

Изпълнен с ужас, Леон гледаше как пазачите се опитват да хванат котката. Само че тя беше твърде пъргава, всеки път, когато големите им ръце се сключваха, за да я хванат, тя успяваше да им се изплъзне. Ето че се настани в една празна килия с отворена дървена решетка и започна да фучи.

— Сега ще те пипнем, повече няма да излезеш оттук! — зарадваха се пазачите и се втурнаха в килията.

Нещо щракна в главата на Леон. С един скок се озова до вратата на килията и затвори дървената решетка. Преди мъжете да реагират, той беше пуснал резето.

— Какво ти става? — развикаха се стражите. — Веднага отвори вратата! Кой вятър те довя тук?

Кия се промуши през решетката и се заумилква в краката на Леон.

— Браво, Кия! Ти си най-умната котка на света — похвали я Леон. — Без теб отново щяхме да сме загубени!

Зад решетките се разнасяше тежкото дишане на пазачите:

— Хей, на теб говорим, малкия! Отвори вратата!

Леон само попипа челото си и тръгна към килията на Ити, която Камоз вече отваряше. Баща и син безмълвно се прегърнаха.

— Не искам да преча, но трябва да побързаме — каза Леон. — Тези двама господа вдигат твърде много шум, така че все някога ще ги чуят отвън.

— Благодаря! Благодаря! — слисано заекваше Ити и стискаше ръката на Леон.

— Благодари на нея — отвърна Леон и посочи към котката. — Идеята беше нейна.

След това тримата побързаха да изчезнат от това зловещо място.