Фабиан Ленк
Загадката на оракула (10)

В каменната кариера

Децата бяха останали без дъх, когато изскочиха на площадката пред храма. Нощта навън беше топла и спокойна.

— Трябва ли да ходим в кариерата? — колебливо попита Юлиан.

Ким и Леон кимнаха и Юлиан се примири.

— Но трябва да сме много внимателни — предупреди той. — Може и да е капан.

Като не спираха да се озъртат, децата пак прескочиха стената и се озоваха на пътя, който води към града.

— Ужасно съм любопитна какво пише в писмото — каза Ким.

— Аз също — отвърна Юлиан. — Трябва пак да го разгледаме, но на дневна светлина. Може би ще разберем повече. Тайнствената личност, която иска да се срещне с нас, може също да ни помогне.

— Едно е сигурно — смръщи вежди Леон, — в оракула си служат с измама. Иначе защо тайно ще се разменят пари през нощта?!

Ким се закова на място:

— Смяташ, че жреците са подкупени?

Леон кимна.

— Но оракулът говори чрез питията — подхвърли Ким. — Ако предсказанията на оракула са купени, парите трябва да се дадат на питията.

Леон нямаше отговор.

— Да продължим — настоя той. — В противен случай ще закъснеем за срещата.

 

 

На лунната светлина реката изглеждаше сребърна. Плейстос спокойно лъкатушеше покрай кариерата, разположена на няколко тераси по склона. Пред кариерата приятелите се спотаиха зад гъст храст жълтуга и заоглеждаха блестящите каменни тераси.

— Виждате ли някого? — попита Леон, докато напрегнато се взираше в тъмнината.

— Не — тихо отговориха Ким и Юлиан.

— Тогава да се поогледаме — прошепна Леон и се промъкна напред.

Приведени, децата претичаха през скалистия терен и стигнаха до голям плосък камък, легнаха по корем върху него и надникнаха към долната тераса на кариерата. Беше доста обширна — около двеста метра дълга и четирийсет метра широка, без да се смятат няколко внушителни каменни блока. Децата плахо се заозъртаха с надежда да съзрат някой среднощен посетител, но всичко наоколо беше пусто.

Юлиан се огледа наоколо. Работата в каменната кариера със сигурност беше ужасно мъчение. Най-вероятно тук до пълна изнемога работеха роби и от сутрин до вечер ломяха каменни блокове. След това каменоделци обработваха камъните, от които се строяха приказно красиви храмове.

Изминаха няколко минути, в които всеки от приятелите потъна в мислите си. Кия се беше свила на кълбо, но не спеше, а внимателно наблюдаваше околността.

— Вероятно някой се е пошегувал — мрачно предположи Юлиан.

Ким се засмя тихо:

— Много смешно, наистина! Но не ми се вярва. Работата е много по-сериозна.

Леон се изправи:

— Нямам никакво желание да вися повече тук. Ще се поразходя наоколо.

— По-добре недей — предупреди го Юлиан. — Опасно е!

Той все още мислеше, че може да са попаднали в капан.

Но Леон махна с ръка:

— О, хайде стига, тук няма никой!

С уверена стъпка момчето тръгна да пообиколи. Стигна до малка барака с полуразрушен покрив. Леон отвори вратата, на лунната светлина се виждаха няколко счупени кирки и купчина дрипи. Паяжини докоснаха голото му рамо. Леон беше разочарован. Какво очакваше всъщност? Да види тайнствения непознат тук? Ама че глупост!

Леон понечи да затвори вратата, но внезапно спря. Стори му се, че под купчината стари дрехи нещо помръдна. Какво е това, което се подава, крак ли е!?

„Не, не, не може да бъде“, каза си Леон. Превъзмогна страха си и се приближи към купа. Нещо пак зашава. Леон се засмя. Вероятно е мишка.

Момчето с облекчение се обърна, тръгна към вратата и няколко пъти пое дълбоко дъх. Усети, че цялото му тяло трепери, въпреки топлата нощ. Дано останалите не забележат страха му. Леон тръгна решително към Ким и Юлиан.

Както вървеше, нещо проблесна на земята. Момчето се наведе и занемя — украшение на кожена каишка! Върху украшението имаше изображение на красив млад мъж, който свири на лира. Аполон! Но по-важното е, че беше виждал това украшение и преди. Само че не можеше да се сети къде.

Разбира се! На шията на Теодор! През главата му се стрелкаха мисли. Теодор е бил тук тази нощ. Няма съмнение, че той е искал да се срещне с тях! Но къде е тогава? И с него ли се е случило нещо? Сърцето на Леон щеше да изскочи от гърдите.

Тревожно се огледа наоколо, но от Теодор нямаше и следа. Вместо него видя Ким и Юлиан, които оживено разговаряха.

— Хей, вие двамата! — възбудено извика Леон, забравил всякаква предпазливост. — Открих нещо! Мисля, че е на Теодор.

И момчето вдигна високо украшението, за да могат да го видят приятелите му.

Юлиан и Ким погледнаха към него.

— Внимавай! — извика Ким в тази секунда.

Леон се обърна рязко. Две маскирани фигури тичаха към него.

— Бягай! — изкрещя Юлиан, който разбра, че приятелят му не може да помръдне от страх.

Най-после Леон се окопити и затича към приятелите си. Обърна глава и погледна назад — преследвачите бяха по петите му. Още малко и ще го хванат!

— Защо се бави! — извика Ким. — Трябва да му помогнем.

Тя се наведе и грабна един камък, колкото юмрук. Юлиан също се наведе:

— Огън!

Първият камък не улучи целта, но вторият профуча близо до главата на Леон и удари в коляното единия от преследвачите. Мъжът извика от болка и закуцука. Вторият преследвач се скри зад една скала.

— Тичай, Леон, тичай! — подкрепяха го приятелите му.

Но какъв беше ужасът им, когато видяха, че двете фигури пак изплуваха от мрака и се насочиха към тях.

— О, не! — промълви Ким.

Най-после Леон дотича при тях и тримата се втурнаха към пътя, който вървеше покрай реката. Но там ги очакваше засада. Един ездач беше опънал лък и се прицелваше в децата.

— Залегнете! — извика Леон и се хвърли на земята.

Над главите им изсвистя стрела.

— Ами сега? — Ким се огледа. Наоколо имаше само камъни. — В капан сме!

— Ще ни хванат! — Леон трепереше от страх.

Следващата стрела се удари в камък, близо до тях, и се пречупи.

— Няма да могат! — прошепна Юлиан. — Вижте, Кия намери път!

И той посочи към котката, която в този момент изчезна зад високата до кръста трева край реката.

— Да вървим! — Юлиан пълзешком последва Кия.

Тревата беше толкова висока, че спокойно можеха да се скрият в нея. На четири крака запълзяха към реката, зад гърба им се чуваха гласовете на преследвачите и шумоленето на тревата.

— Търсят ни! — прошепна Ким. — Къде е Кия?

Леон и Юлиан също не я виждаха. Изведнъж откъм пътя се разнесе изплашено пръхтене, а после и цвилене. Земята затрепери от тропота на тежки копита. Ким се осмели да надникне иззад тревата — двама от преследвачите се опитваха да спрат изплашения кон, а ездачът се беше свлякъл от гърба му. Ето защо Кия е изчезнала — сети се Ким.

— Ти изплаши животното и ни отърва от преследвачите — възхитено извика момичето. — Кия, какво щяхме да правим без теб!

Ким притисна котката към себе си.

— Не се радвай преждевременно, двама са още тук — прошепна Юлиан. — И се приближават към нас! Залегнете!

Момчето бързо се просна на земята. Нещо го убоде по крака. Юлиан инстинктивно посегна към бедрото си и напипа малко бодливо клонче. Без да мисли много, той го запокити далече от себе си.

— Нещо изшумоля! — чу се мъжки глас. — Тук някъде са!

Юлиан внимателно наблюдаваше как се движат върховете на тревите. Двете тъмни фигури се отдалечиха в посоката, в която хвърли клона. Номерът му мина!

— Гениално! — прошепна Леон.

Приятелите предпазливо запълзяха обратно към кариерата. Преследвачите ги търсеха в грешна посока — бяха успели да се изплъзнат, но решиха да избягват пътя и заобиколиха през ниви и маслинови горички.

След малко Ким попита:

— Да кажем ли на жреците?

— Не — противопостави се Леон. — Не знаем на кого може да имаме доверие.

— Коробий е извън всякакво подозрение или не съм прав? — обади се Юлиан.

Леон обаче поклати глава:

— Нека бъдем предпазливи. А и какво да им кажем? Не успяхме да разпознаем извършителите и не можем да помогнем за изясняване на престъплението.

— Така е — каза Ким. — А и Коробий със сигурност ще ни изгони, защото сме излизали през нощта.

Приятелите решиха да не вдигат тревога. Късно след полунощ, доста изтощени, те стигнаха до храмовия комплекс.