Фабиан Ленк
Загадката на оракула (9)

Нова загадка

С настъпването на утрото Флембукос и Родини, двете величествени скални възвишения край оракула, се обагриха в алено. Из въздуха се носеха гласове на птици и аромат на лавър^[1]. Над светилището цареше измамно спокойствие.

Филип нервно пристъпваше от крак на крак. Той и баща му Батос, жрецът Теодор, Леон и Юлиан очакваха да ги допуснат в храма на Аполон.

— Всичко ще мине добре — опита се да успокои сина си Батос. — Аполон ще ти посочи правилния избор.

— Да се надяваме, че всичко ще мине добре — тихо промърмори Теодор.

Батос го погледна остро:

— Какво искаш да кажеш?

Жрецът вдигна рамене с въздишка:

— Нищо, нищо…

Батос го погледна недоволно, но не посмя да задава още въпроси. Вместо това сложи ръка върху рамото на сина си.

— О, татко — промърмори Филип. — Нека изборът падне върху Елефтерия!

— Това, синко, не е в моята власт — отговори Батос.

 

 

В това време Таргелия, Коробий, Андротион, Ким, Кия и другите помощници пристигнаха в храма на Аполон след ритуалното измиване на извора. После поредното животно беше принесено в жертва.

След като питията изпадна в екстаз, групичката се отправи към адитона, където в светлината на свещения огън Таргелия седна върху жреческия триножник. Ким застана зад нея и внимателно я наблюдаваше, но и самата тя се чувстваше наблюдавана. Струваше й се, че Андротион не я изпуска от очи. Кия успя да избегне погледа му, като се скри зад ствола на свещеното маслиново дърво.

Днес Таргелия се държеше съвсем различно. Тя се усмихваше, но някак странно — очите й оставаха сериозни. Тази усмивка беше неуверена, принудена и фалшива, отбеляза Ким. Изведнъж питията погледна строго и плътно стисна устни.

Зад завесата се чу шум. Очевидно Леон и Юлиан бяха застанали там заедно с Филип и Теодор.

Из мрачното помещение се разнесе дълбокият глас на жреца:

— Аз, жрецът на Делфи — това отдадено на Аполон свято място, те питам, всемогъщи Аполоне, от името на Филип — ще се ожени ли той за Пано?

Настана напрегната тишина, в която можеше да се чуе пращенето на свещения огън. Погледът на Ким бе прикован в питията. В този момент Коробий й подаде купата с бобените зърна.

Питията пое купата и бръкна в нея. Като че цяла вечност не се случваше нищо. После странната усмивка отново се появи върху лицето на Таргелия и жрицата внезапно се закикоти глупаво. После рязко блъсна купата, която с дрънчене се търколи по пода. Ким настръхна — купата беше празна.

Неочаквано питията скочи от триножника и нададе писък. Пронизителният й глас се понесе над адитона. Ким запуши ушите си, макар че не беше редно да постъпва така на това свещено място. Кия направи гърбица. Настъпи моментът, когато питията най-после трябваше да разтвори лявата си ръка.

Тя равнодушно остави черното зърно да се изтърколи на пода. След това Таргелия протегна дясната си ръка и я показа на Коробий. В нея лежеше едно обикновено бобено зърно — малко и бяло.

— Аполон каза! — извика върховният жрец. — Отговорът е да!

Иззад завесата се разнесе сподавен вик. Ким затвори очи. Бедният Филип, помисли си тя.

След питането питията беше толкова изтощена, че се наложи почивка. Ким се втурна към изхода на храма заедно с Кия. Там вече бяха Юлиан и Леон, заедно с Филип и баща му Батос. С тях беше и жрецът Теодор.

— В името на Афродита, какво нещастие! — вайкаше се Филип. — Обичам Елефтерия, а сега трябва да се оженя за тази гроз…

— Мери си думите, синко! — прекъсна го Батос. — Или поставяш под съмнение желанието на боговете? Оракулът се произнесе и изборът му е добър.

— Лесно ти е да говориш, нали не ти ще се ожениш за Пано — гневно извика Филип.

Това вбеси Батос, но той се овладя:

— Успокой се — бащински каза той. — Не е важна външността, важно е и това, което е отвътре. А Пано е умна жена.

Но Филип беше неутешим:

— Този лъжец Медиас ми каза, че изборът ще падне върху Елефтерия. Само да ми се мерне пред очите! Лошо му се пише, мога да му го предскажа със сигурност. Освен това си искам парите обратно!

Теодор се закашля и каза:

— Не трябва да слушаш Медиас. Той е измамник. Винаги казва на хората това, което искат да чуят. Някой ден и той ще си навлече гнева на Аполон — също като Ситалк.

Приятелите изненадано се спогледаха. Очевидно жрецът беше в течение.

— Какво се е случило с пастира? — простодушно попита Ким.

Теодор й хвърли такъв поглед, че тя съжали, задето попита.

— Изчезнал е — мрачно каза Теодор. — Носи се слух, че проклятието е застигнало и него.

— Но защо Аполон трябва да му праща проклятие? — искаше да знае Леон.

Жрецът сведе очи:

— Не питайте повече, за да не си навлечете някоя неприятност. Предупреждавам ви! Никой няма право да се съмнява във волята на боговете.

След този толкова напрегнат ден над светилището най-сетне се спусна вечерта. Приятелите бяха седнали в стаята и си играеха с Кия. Леон намери вълнени конци и направи от тях малка топка. Кия беше вратар и пазеше вратата, направена от два сандала. Леон, Ким и Юлиан се опитваха да вкарат гол, но в повечето случаи Кия беше по-бърза от тях.

След известно време Ким се изправи:

— Не мислите ли, че трябва да тръгваме?

— Стъмни ли се? — попита Леон, приведен над топката, взрян в очите на готвещата се за скок котка.

Ким отиде до прозореца и погледна навън:

— Да, съвсем тъмно е. Вече можем… — тя не довърши изречението си, защото видя една сянка, която притича към храма, отвори вратата му и изчезна вътре.

— Какво има? — попита Юлиан.

— Някой току-що се промъкна в храма! Доста странно, като се има предвид колко е часът! — възбудено извика Ким.

— Да, така е — съгласи се Юлиан. — Видя ли кой е?

— Не, за съжаление, но нали се готвехме да тръгваме. Дали пък да не наминем покрай храма?

— Само секунда — извика Леон и ритна топката към долния десен ъгъл на вратата, но Кия с елегантен плонж улови вълненото кълбо. Леон се надигна с въздишка.

— Добре, да тръгваме. Само че трябва да сме нащрек.

— Разбира се — откликна Ким.

Приведени, приятелите безшумно притичаха до храма. Бялата му фасада студено блестеше на лунната светлина. Промъкнаха се в преддверието и наостриха уши. Нищо не се чуваше. Тихо влязоха вътре. Свещеният огън хвърляше трепкащи сенки по стената и златната статуя на Аполон проблясваше в мрака. Изведнъж дъхът им спря — до лавровото дърво, с гръб към тях, стояха двама мъже.

Юлиан, Ким и Леон се скриха зад колоните и продължиха да наблюдават. Единият мъж даде на другия свитък и кесия с пари, след това бързо се обърна и изчезна зад завесата. Кесията изчезна под туниката на втория мъж, той разви свитъка и пробяга с поглед по него. После прибра свитъка и също се отправи към завесата. Когато я дърпаше зад себе си, писмото падна изпод химатиона му, но мъжът не забеляза това и изчезна.

Приятелите почакаха няколко минути, преди да излязат от прикритието си.

— Познахте ли мъжете? — попита Ким.

— Не — прошепна Леон. — Нали бяха с гръб към нас. Със сигурност сред тях не беше Андротион. И двамата бяха доста едри. Но мога да се обзаложа, че тук се крие нещо доста гадно.

— Във всеки случай — додаде Юлиан, — парите смениха собственика си, но с каква цел?

— Може би писмото ще ни помогне да узнаем — с надежда каза Ким, вдигна го от пода и го разгъна пред огъня на Хестия.

— Странно, няма никакъв смисъл — промърмори тя и прочете на глас първия ред. — Вз нс ем ад ет ре да ру те вп то…

Момичето спря и безпомощно погледна към приятелите си.

— Може би е някакъв тайнопис — предположи Юлиан.

— Шт, тихо — възкликна в този момент Леон, сочейки към завесата. — Чухте ли стъпките? Някой идва!

Приятелите се спогледаха ужасени и се втурнаха навън.