Фабиан Ленк
Загадката на оракула (7)

Вик в нощта

На следващия ден приятелите постоянно имаха неприятното усещане, че ги следят. Дори за миг не останаха сами. През цялото време с тях беше Теодор, който им възлагаше задачи, а и участваха в церемониите в оракула. Освен това трябваше да донесат дърва за огъня в адитона и да полеят свещеното маслиново дърво.

Едва вечерта жрецът ги освободи:

— Веднага в леглата — разпореди той. — Утре ни чака още по-напрегнат ден. И може би най-после ще бъдем удостоени с височайшето посещение, което отдавна чакаме.

Децата се прибраха в стаичката си. През прозореца видяха как Теодор се скри в съседната сграда, където живееха жреците.

— Чисто е — каза Леон. — В теб ли е вълната, Юлиане?

— Разбира се, но как ще излезем от светилището? На стражите сигурно им е наредено да не ни пускат навън.

— Прав си — отвърна Леон. — Значи ще трябва да използваме друг път. — Момчето се шмугна през вратата и потъна в мрака, който обгръщаше храмовете. Юлиан, Ким и Кия го последваха. Отправиха се към най-близката порта. Както очакваха, пред нея се разхождаше добре въоръжен хоплит.

— И сега какво? — прошепна Юлиан.

— Виждате ли маслиновото дърво зад стената? Клоните му минават над нея — тихо каза Ким. — Ако имахме въже…

Леон и Юлиан веднага се досетиха. Върнаха се на бегом в къщата за гости и я претърсиха. Най-после в един ъгъл Леон откри дълго въже, което му напомни за най-големите им лудории в родния Зибентан. Приятелите успяха да се покатерят върху стената, без да ги забележат. Размотаха въжето и го провесиха през един клон. След това по ствола на дървото се спуснаха от другата страна на стената. Кия беше най-бърза.

— Имаме късмет — каза Леон, когато се приземиха успешно. — Това е второто дърво, което ни помага тук.

Кия поведе малкото шествие. Стигнаха до агората, където цареше весело оживление. До тях достигаха откъслечни разговори, почти всички бяха свързани с предстоящото посещение на Александър.

Приятелите се втурнаха по стръмната улица надолу, скоро и последните къщи на града останаха зад гърба им.

Но ето, че Кия спря и се обърна.

— Пристигнахме — каза Ким и се засмя. Обаче, като видя широко отворените очи на котката, момичето изведнъж стана сериозно. Кия се взираше към пътя, който се губеше в тъмнината. Ушите й бяха наострени, опашката й леко потреперваше.

— Какво има? — попита я Ким и си пожела да има нейния остър поглед, защото тя самата различаваше само малка част от пътечката и очертанията на няколко дървета. — Има ли някой зад нас, Кия?

Чу се сърцераздирателно мяукане. Ким хвърли ужасен поглед към Леон и Юлиан:

— Смятате ли, че ни преследват? — попита тя нервно. — Да не би да е Андротион?

— Не знам — колебливо отговори Юлиан. — Много е тъмно…

— Не се плашете — опита се да ги успокои Леон. — Може би нещо друго е изплашило Кия. Някакво животно например. Да вървим.

Той се наведе към Кия и я погали по главата. Котката отново измяука.

Приятелите мълчаливо продължиха да вървят в нощта, потънали в мислите си.

Не след дълго пред тях изплува, като голяма черна канара, къщата на пастира. Приятелите се скриха зад висок храст близо до нея. Неочаквано в един от прозорците се появи светлина — Ситалк си беше вкъщи.

— Виждате ли овцете? — попита Ким.

— Не — прошепна Леон. — Но сигурно са в кошарата до къщата. Нека погледнем.

Зад тях нещо изсвистя. Беше като силен удар от камшик. Приятелите изплашено се обърнаха, но не видяха нищо друго, освен тъмнина. Кия направи гърбица и изфуча.

— Няма никой — каза Леон и след това додаде тихо: — Да идем при кошарата.

Така и направиха. Щом усетиха хора, животните се скупчиха край оградата. Може би се надяваха да получат храна, но децата усилено се взираха в малкото стадо. За щастие точно в този момент иззад облаците се показа луната и стана по-светло.

— Ето я черната овца — възбудено прошепна Ким и посочи едно дребно животно в края на стадото.

— Чудесно. — Леон беше доволен. — Трябва пак да поговорим със Ситалк. Той ни излъга!

— Да не бързаме — спря приятелите си Юлиан. — Вълната, която намерихме при извора, може да е от друга овца. Да не изключваме възможността в Делфи да има и други черни овце.

Леон подръпна крайчеца на ухото си:

— Може и така да е. Но смятам, че трябва да опитаме. Освен това нямаме други следи. Ще изненадаме Ситалк и ще видим какво ще стане.

Юлиан се съгласи. Приближиха се до вратата и почукаха.

Ситалк отвори с маслена лампа в ръка:

— Какво искате пак, в името на Пан^[1]? — ядосано попита той.

— Покажи му вълната, Юлиан — хладно отвърна Леон.

Юлиан извади вълната изпод туниката си.

— Е, и какво? — Ситалк понечи да затвори вратата.

— Почакай — извика Леон. — Става въпрос за Ирини. Тя изчезна безследно при извора. Там намерихме и тази вълна. Тя е от черна овца. Беше ли при извора, когато изчезна Ирини?

Ситалк направи крачка напред и сложи пръст върху устните си:

— По-тихо! Жена ми не трябва да чуе. Тя е много приказлива — прошепна мъжът. След това заведе децата в маслиновата горичка до къщата. В тъмнината дърветата изглеждаха мрачни и зловещи. — Да, бях при извора — призна Ситалк. — Но кой ви изпраща?

— Никой — отвърна му Леон. Той се радваше, че планът му успя. — Ние намерихме вълната и кръвта при извора и искаме да разберем какво се е случило.

Пастирът кимна. Върху челото му заблестяха капчици пот. Той трескаво се огледа.

— Страх ли те е? — попита Юлиан. — От кого?

Ситалк поклати глава:

— Не ме е страх… Е, добре. Бях при извора онази сутрин. Нахраних овцете, както обикновено, поседнах за малко, докато дялках едно конче от дърво за моя внук — по устните му пробягна усмивка. — И тогава дойде тя, Ирини. Хубаво момиче. Изми се на извора и дори не ме забеляза. И тогава…

Ситалк не довърши изречението си.

— И тогава?

Пастирът нервно потриваше дланите си:

— Появиха се конници… Като изневиделица… И се нахвърлиха върху Ирини.

В този момент Кия изфуча. Приятелите се обърнаха и се взряха в тъмнината. Сърцата им щяха да изхвръкнат от гърдите. За момент им се стори, че нещо се движи между дърветата.

— Какво е това? — произнесе Ким, останала без дъх.

От всички страни, безмълвно и стремително, се приближаваха сенки. Ким се видя заобиколена от едри, маскирани фигури.

— Спасявайте се! — изкрещя Ситалк и панически се спусна да бяга. За миг пастирът изчезна в горичката. Леон, Юлиан и Ким се канеха да побегнат след него, но в този момент котката се стрелна точно в противоположната посока. Децата се поколебаха за секунда, обаче усетът им подсказа, че трябва да последват Кия. Котката беше открила пролука в редиците на нападателите. С бързи скокове тя се втурна между маслиновите дръвчета и се скри в храстите. Приятелите се хвърлиха на земята и пълзешком се провряха след нея в гъсталака. Тръните раздираха ръцете и краката им.

Земята край тях се разтресе от тежки копита. Огромен кон профуча досами скривалището на децата, които се бяха притиснали плътно едно до друго и се молеха ездачът да не ги открие. Ето че конят, цвилейки, се изправи на задни крака. Затаиха дъх и треперейки наблюдаваха през клоните онова, което става. Маската на конника имаше само една тясна цепнатина, през която можеха да се видят очите му, беше въоръжен с лък и стрели. Оглеждаше се на всички страни — очевидно търсеше децата! След това обърна коня и препусна.

Децата въздъхнаха с облекчение:

— Отървахме се на косъм! Браво, Кия!

— Да, още веднъж ни провървя — прошепна Юлиан. — Какво ли става със Ситалк?

В този момент отекна ужасен вик, който смрази кръвта във вените им. Можеха да се закълнат, че това беше гласът на Ситалк. След това над маслиновата горичка се възцари тягостна тишина.