Фабиан Ленк
Загадката на оракула (6)

Новата пития

На следващата сутрин Теодор ги събуди в ранни зори.

— Ставайте бързо! — викна той. — Чака ни много работа.

— Каква? — сънено промърмори Леон.

Жрецът въздъхна:

— Ирини все още я няма и ние, жреците, избрахме нова пития — казва се Таргелия.

— Как всъщност се става пития? — полюбопитства Ким.

— Питията трябва да е родена в Делфи, да бъде млада, да има пророчески дарби и да бъде готова да посвети живота си на Аполон. Таргелия отговаря на всички изисквания. Тя ще е чудесна пития, каквато беше и предшественичката й. Бедната Ирини, надявам се, че е добре, в името на Афродита^[1].

— Ще бъде ли отворен оракулът днес? — попита Юлиан.

Теодор кимна:

— Да, и вие ще получите нови задачи, така се разпореди Коробий.

Най-после приятелите окончателно се разсъниха.

— Ще помагате по време на церемониите — продължи жрецът. — Ето защо трябва да се разделите. Момичето ще помага на питията и ще пали лаврови листа върху олтара. Момчетата ще съпровождат хората, които са дошли за съвет и ще помагат при измиванията и жертвоприношенията.

Ким скочи от нара:

— Значи ще влезем в храма на Аполон?

— Да — лаконично отвърна Теодор. — Но не се радвайте предварително. Тези привилегии носят и задължения.

— И какви са те? — подозрително попита Леон.

Жрецът сниши глас:

— Ще бъдете довереници на Аполон, ще бъдете негови слуги. Това означава, че ще трябва да му се подчинявате напълно. — Той изпитателно огледа децата, чиито очи блестяха от вълнение. — Нямате право да напускате оракула без разрешение, както направихте вчера. Коробий се разпореди за това.

Приятелите се спогледаха озадачено. Очевидно всяка тяхна стъпка се следеше…

— Освен това ще трябва да престанете да задавате въпроси — продължи Теодор. — Не е ваша работа — каза Коробий, — да се интересувате от волята на боговете. Разбрахте ли?

Приятелите кимнаха колебливо.

— Опичайте си акъла, защото в противен случай ще ви застигне проклятието! — предупреди ги Теодор, докато отиваше към вратата. — И бъдете готови, скоро ще дойдем да ви вземем за церемониите.

 

 

Половин час по-късно се появи дребният, мрачен Андротион, за да отведе Ким. Кия се умилкваше в краката й и скочи след нея, докато момичето излизаше от стаята.

— Кия, тук! — извика Юлиан, но Кия не го послуша и продължи след Ким като сянка.

Андротион заведе Ким в малка постройка в задната част на храма, където й дадоха нов хитон, дълъг до глезените.

След като Ким се облече, Андротион я заведе при процесията, която чакаше до една от портите. Там вече бяха Коробий, още няколко жреца и Таргелия — новата пития.

Ким се стресна, като я видя отблизо. Тясното лице на младата жена беше невероятно бледо, почти мъртвешко. Смолисточерната й коса падаше в безпорядък върху челото. Таргелия гледаше към Ким, но сякаш не я виждаше. Лицето на питията приличаше на маска, очите й бяха вторачени някъде зад Ким. Въпреки жегата, която се усещаше още от ранни зори, Ким потрепери. Новата пития я плашеше.

Коробий мълчаливо бутна Ким към края на малкото шествие. След това застана в началото му и тръгна към портата. Останалите го последваха. Питията забули лицето си с покривало.

Ким наведе глава, страхуваше се да не би някой да прочете мислите й, ако случайно срещне погледа й. Рояк въпроси се въртяха в главата й. Защо нямат право да напускат оракула? Защо всяка тяхна стъпка се следи? Може би са видели твърде много? В опасност ли са? Ще бъде ли потулено изчезването на Ирини? Ким се надяваше да си изясни всичко това. Животът обаче трябваше да продължи, Делфи се изхранваше от оракула и нямаше да се допусне нещо да попречи на работата му.

Ким здраво стисна устни — няма да се остави да я сплашат. Беше твърдо решена да разгадае тайната, свързана с Ирини. Сигурно Леон и Юлиан бяха на същото мнение.

 

 

В това време, под ръководството на Теодор, Леон и Юлиан се грижеха за хората, които бяха дошли за съвет и искаха да се обърнат с въпрос към оракула. Беше дошъл един богат търговец на скъпоценности от Атина, водиха го при извора, но разбира се, след питията. После жрецът отведе децата и търговеца в пронаоса^[2], преддверието на храма. Там имаше надпис, издялан върху камък: „Опознай себе си“.

Щом очите им привикнаха към тъмнината, Леон и Юлиан не можаха да скрият възхищението си. Всичко наоколо блестеше. В единия ъгъл имаше златен съд за светена вода, в другия — сребърен бик, в третия — колона от бронз, украсена със златни звезди.

— Готов ли си да платиш пеланоса? — обърна се Теодор към търговеца на скъпоценности.

Мъжът кимна и извади тежка кесия изпод богато украсения си химатион. Теодор погледна в нея. Без да промени изражението си, той прибра кесията под дрехата си.

— Почакай тук — каза Теодор и посочи към пейката до широката двукрила врата от кипарисово дърво, украсена с фигурки от слонова кост.

— Зад тази врата ли се намира адитонът^[3], най-святото място? — осмели се да попита търговецът на скъпоценности.

— Ти го казваш — отговори му Теодор и кръстоса ръце пред гърдите си. — Но сега мълчи и чакай.

След като питията се изми на Касталския извор, процесията се върна при оракула и влезе в храма на Аполон. Питията вдигна покривалото си. Върху олтара на богинята Хестия^[4], в средата на храма, гореше вечният огън. Двама мъже донесоха живо козле и го сложиха върху олтара. Коробий изля от котел, който Ким му подаде, малко студена вода върху гърба на животното и внимателно се взря в него.

— Добре — каза той с облекчение. — Козлето потрепери. Това е знак, че Аполон е готов.

 

 

Козлето беше принесено в жертва върху олтара. Ким се обърна ужасена, а Коробий тихо я смъмри. След това сложи в ръцете й тамян^[5], черен блян^[6] и лаврови листа и й нареди да ги хвърли във вечния огън. Ким се подчини. Питията се приближи до олтара и жадно започна да вдишва ароматния дим, който се разнесе наоколо. Изведнъж жената започна да залита. Димът изглежда я замая. Коробий веднага й се притече на помощ. След това заведе питията и останалите в адитона. Ким незабелязано се огледа за Кия, но никъде не видя котката.

Свещеният огън осветяваше адитона. Примигващата му светлина играеше върху внушителната златна статуя на Аполон, свещеното лаврово дърво и някаква надгробна плоча. Ким с усилие успя да разчете надписа върху нея — това беше гробът на Дионис, сина на Зевс.

На задната стена на помещението се виждаше голям конусовиден камък. Ким се досети, че това е омфалът^[7] — пъпът, гърците го смятат за центъра на света. Когато момичето се обърна, с ужас видя, че Кия се е промъкнала в адитона и се е скрила точно зад свещения камък. Ким се притесни. Ако Коробий открие котката, много ще се ядоса.

Но жрецът бе насочил цялото си внимание към Таргелия. Питията колебливо седна на гадателския триножник и затвори очи. Коробий й подаде сребърна купа, в която имаше едно бяло и едно черно бобено зърно.

Чу се шум от стъпки. Ким долови тихи гласове — сред тях беше и гласът на Теодор. Едва сега тя забеляза вдясно от себе си една обикновена завеса, която леко се размърда. Ким предположи, че зад нея са Теодор, Леон, Юлиан и мъжът, който иска да зададе въпрос на оракула.

И ето, иззад завесата прозвуча гласът на Теодор — този път силен и ясен:

— Аз, жрецът на Делфи — това отдадено на Аполон свято място, се обръщам към теб, всемогъщи Аполоне, и те питам от името на Архилох, търговец на скъпоценности, ще достигне ли корабът му невредим пристанището на Атина?

Първоначално питията не реагира. На Ким й се строи, че Таргелия изобщо не е чула въпроса. Лицето й остана неподвижно, както и цялото й тяло. Измина цяла минута в пълно мълчание. Ким дори не смееше да си поеме дъх.

Внезапно питията отвори очи. Устните й помръднаха, сякаш иска да каже нещо. Но Таргелия остана безмълвна. Тялото й затрепери, ръцете й посегнаха към купата и стиснаха здраво двете бобени зърна. Тя отметна глава назад и отвори широко уста, задъхваше се, през тялото й премина гърч, сякаш от висока температура. В очите й се появи особен блясък и по бледите й бузи започнаха да се стичат сълзи. Тя протегна лявата си ръка, отвори я и остави черното зърно да падне на пода. След това издигна нагоре дясната ръка, в която държеше бялото зърно.

— Аполон каза! — извика в този момент Коробий. — Бялото зърно. Отговорът е „да“.

Иззад завесата се чу ликуващ вик. Коробий се приближи до завесата и я открехна, след това размени няколко думи с Теодор.

Ким отново погледна питията. Таргелия се беше отпуснала върху триножника и сякаш бе заспала.

 

 

Вечерта, изморени, но развълнувани, приятелите почиваха в стаичката. През деня ги допуснаха при още четири запитвания. Но сега вратите на светилището бяха здраво заключени и децата не можеха да мръднат от задушната стаичка.

— Видя ли колко бяха тежки кесиите, които Коробий получаваше всеки път? — попита Леон.

— Нищо чудно, че съкровищниците са натъпкани до пръсване.

Юлиан кимна:

— По всичко изглежда, че тук се печелят много пари. Любопитен съм, колко от предсказанията се оказват верни.

Ким, която си играеше с Кия върху рогозката, допълни:

— Димът, който вдишваше Таргелия, я доведе до транс. И през ум не ми минаваше, че в оракула се използват най-обикновени бобени зърна.

— Невинаги — отговори Юлиан. — Коробий каза, че Аполон отговаря на търсещите съвет и чрез думите на питията. А Теодор ми обясни, че това се отнася за въпроси, на които не може да се отговори само с да или не.

Ким стана и започна да се разхожда из стаичката като тигър в клетка. Момичето не можеше да забрави бобените зърна. Бяло и черно, бяло и черно, бяло и черно…

Изведнъж Ким спря и щракна с пръсти:

— Сетих се! — извика тя. — Черният цвят — това е разковничето!

Леон и Юлиан я гледаха с неразбиране.

— Момчета! — продължи Ким. — Чудехме се как да изобличим Ситалк. Благодарение на бобените зърна ми дойде една идея. На извора намерихме не просто някаква вълна, а черна! А черни овце не се срещат толкова често. Ако намерим черна овца в стадото на Ситалк, тогава…

— Гениално! — възкликна Леон. — Трябва още веднъж да отидем при пастира и…

Той прекъсна изречението по средата и сложи пръст на устните си. Под прозореца се чу сподавено кихане. С бърз скок Леон се озова пред прозореца и погледна навън. Една забулена фигура побягна към храма и се скри зад него.

— Някой ни подслушваше! — простена Леон.

— Видя ли го? Кой беше? — попита Юлиан със затаен дъх.

Леон ядосано поклати глава.

— Не, за съжаление, но този тип е дребен като Андротион — момчето замислено погледна към приятелите си. — Мисля, че трябва да сме внимателни, много внимателни.

— Да — прошепна Юлиан. — Не бих искал да изчезна безследно като Ирини. Започвам да си мисля, че ни предложиха гостоприемство в оракула, само за да ни контролират. Може би сме видели нещо, което не е трябвало да видим…