Фабиан Ленк
Загадката на оракула (5)

Проклятието

През следващите няколко часа децата помагаха на робите и изметоха площадката пред храма на Аполон.

— Какъв красив храм! — възхищаваше се Юлиан.

Момчето тайно се надяваше, че ще ги пуснат да влязат вътре. Какво ли не би дал да присъстват на някой от ритуалите! Но за това не можеше и дума да става, докато не се появи Ирини или някоя друга жрица.

Следобед един жрец на име Теодор им показа стаичката, където щяха да спят. Къщата за гости се намираше точно до храма. Ким, Юлиан и Леон бяха единствените обитатели на непретенциозната постройка.

Жрецът Теодор беше плешив шишко с гъсти вежди.

— Чух, че сте загубили родителите си. Много съжалявам — каза той, докато си играеше с едно украшение, висящо на кожена верижка върху гърдите му. На украшението се виждаше бог Аполон, свирещ на лира.

— Времената са наистина ужасни. Моля се на Аполон да не допусне война между македонци и тиванци. Страната ни има нужда от мир. А и Александър ще пристигне скоро. Да се надяваме, че оракулът ще му даде съвет — много ми се ще да вярвам — в полза на мира.

Прекъсна го един роб, който се втурна в малката стаичка:

— Теодор, моля те, ела в булевтериона. Коробий иска да съобщи нещо важно на всички.

Теодор изпъна рамене:

— Любопитен съм какво ще ни каже. Сигурно вече са намерили Ирини.

— Можем ли да дойдем и ние? — попита с надежда Леон.

Жрецът поклати глава и се отдалечи с бързи крачки.

— По дяволите — ядоса се Леон. — Какво не бих дал и ние да сме там!

— Дали пък да не си понаострим ушите? — погледна ги невинно Ким.

— Да не би да искаш да подслушваме?

— Каква ужасна дума — отвърна Ким с невинна усмихна. — Защо просто не се поразходим до булев… не знам какво си.

— Булевтериона — поправи я Юлиан и въздъхна тежко. След това тръгна след Ким и Леон.

Имаха късмет. От един отворен прозорец до тях достигаше познат глас — гласът на Коробий, върховния жрец. Приятелите трескаво се заоглеждаха, но наоколо нямаше жива душа. Ако останат в сянката на двете пинии, които растяха до булевтериона, можеха да чуят разговора на жреците.

— За съжаление нямам добри новини — подхвана Коробий. — От Ирини все още няма и следа. Страхувам се, че проклятието ще застигне всички ни!

— Но защо? — самотно прозвуча гласът на Теодор.

— Както ти е известно, питиите дават обет само на Аполон — отговори Коробий. — По всичко изглежда обаче, че Ирини се е влюбила в смъртен!

Сред присъстващите се понесе шепот.

— Но това не е всичко — въздъхна тежко Коробий. — Най-вероятно Ирини е избягала със своя любовник. А това означава, че тя сигурно е била застигната от проклятието. В нашето светилище се отдава почит на бога на светлината Аполон. Но който злоупотреби с доверието му, ще бъде застигнат от проклятието. Аполон ще го запрати в света на вечния мрак, в света на Ереб. Нашата задача е да бдим над оракула. Трябваше да сме по-внимателни с Ирини и да я предпазим от пагубните влияния. За съжаление не успяхме. Не оправдахме очакванията!

Настъпи мълчание.

— Какво ще правим сега? — попита с плачлив глас Теодор.

— Ще се молим — отговори му Коробий толкова тихо, че приятелите почти не го чуха. — Ще се молим Ирини да се появи. А ако това не стане до утре, ще се наложи да намерим нова жрица. Може би така ще успеем да умилостивим Аполон. А сега, вървете!

Приятелите се снишиха и се втурнаха към къщата за гости. Минута по-късно се появи и Теодор.

— О, небеса! — простена той — Как стана така, че се стигна дотук!

— Докъде? — невинно попита Ким.

Известно време Теодор не можа да промълви и дума. След това успя само да каже, че Ирини все още не е намерена. Изглеждаше потиснат и унил.

— Имай малко търпение — извика Ким. — Може би съвсем скоро всичко ще се подреди по най-добрия начин.

Теодор поклати глава:

— Не, не вярвам. По-скоро ериниите^[1] ще дойдат при нас и тогава…

— Кой? — попита Ким.

Жрецът я погледна учудено:

— Не знаеш кои са ериниите?

— Ннне… — заекна Ким.

Теодор се почеса по главата.

— Трябва да полагаме повече грижи за образованието на децата — промърмори той. — Ще ти обясня. Трите богини на отмъщението Алекто^[2], Тисифона^[3] и Мегера^[4] са зловещи крилати създания. Изглеждат като беловласи старици, в косите им са вплетени змии и факли, а от очите им капе кръв. Носят мечове и копия, но най-страшното им оръжие са техните писъци — толкова са ужасни, че сърцето на човек спира да бие. Ериниите са пазителки на морала и законността и наказват всеки, който ги престъпи! Много е възможно Аполон да е изпратил богините на отмъщението, за да отведат нашата мила Ирини в царството на мрака…

— Успокой се — помоли го Ким. — Още не се е стигнало дотам.

— Какво разбираш ти? — уморено отвърна Теодор. — А сега трябва да отида при портата. Налага се да известим поклонниците, че утре трябва да дойдат отново. Това ще ги ядоса много.

И жрецът се отправи към портата.

Приятелите също излязоха от къщата за гости и седнаха на сянка пред една от съкровищниците.

— Супер! Теодор не ни даде никаква работа — каза Ким.

Кия се заумилква в краката й и момичето я взе в скута си.

— Не вярвам в това проклятие. Зад изчезването на Ирини се крие нещо друго.

— И на мен така ми се струва — подкрепи я Леон. — Трябва да проследим следата с вълната. Кой е бил със стадото си на извора, когато Ирини е изчезнала?

Юлиан щракна с пръсти:

— Това може да ни каже Медиас. Той познава всички в Делфи. Няма да е зле да го поразпитаме.

 

 

Приятелите незабелязано се промъкнаха покрай войника, който стоеше на пост пред портите на храма и оживено разговаряше с някакъв поклонник. После се затичаха към агората. Не след дълго откриха Медиас в гостилницата „При Дионис“. Гадателят седеше на една маса и разговаряше с двама мъже, единият — възрастен, а другият — млад. Мъжете бяха облечени в скъпи дрехи и по всичко личеше, че са доста богати. Децата не искаха да пречат и останаха да чакат наблизо, откъдето успяха да чуят разговора. За щастие гостилничарят беше зает, иначе сигурно щеше да ги изгони навън.

— О, благородни Батос — тъкмо казваше Медиас със сладък като мед глас, — повярвай ми, няма да намериш по-добър от мен в гадателското изкуство.

Мъжът, наречен Батос, отсече:

— Няма да ти направя този подарък! Ние искаме да питаме оракула, а не някакъв си гадател.

— Но днес оракулът е затворен — напомни Медиас и се наведе към младия мъж. — Какво искахте да научите от оракула, достойни Филипе?

Младият мъж въздъхна тъжно:

— Трябва да се оженя и баща ми намери богатата Пано. Само че тя е ужасно грозна. А аз обичам красивата Елефтерия, която…

— … е отчайващо бедна — сурово додаде бащата. — Една такава женитба е напълно безсмислена.

— Виждам — прошепна Медиас, — че това е сериозен проблем. Тъкмо като за мен. За няколко драхми^[5] с радост ще попитам боговете кое е правилното решение — това, което казва сърцето, или това, което говори кесията.

Батос рязко се изправи и блъсна недояденото ястие към средата на масата.

— Достатъчно! Тръгваме, Филипе!

Филип неохотно последва баща си.

Медиас примирено вдигна рамене. След това се обърна към приятелите:

— Къде бяхте? Не че ми липсвахте, но очаквах да кажете поне едно благодаря.

Юлиан разказа какво се случи междувременно.

— Прекрасно, в такъв случай сте обезпечени — зарадва се Медиас. — А аз се надявам все пак да извадя късмет днес. Не можах да убедя Батос, че бъдещето на сина му е в моите ръце, но знам, че те пак ще дойдат.

— Откъде са Батос и Филип? — искаше да знае Леон.

— От Тир^[6] — отговори Медиас. — Батос е богат търговец или поне така твърди този стар скъперник.

Юлиан най-после успя да насочи разговора към целта. Имаха късмет, защото Медиас познаваше всички пастири в Делфи.

— Старият Ситалк обича да пасе стадото си около Касталския извор. И вчера беше там. Когато тръгвах на лов, го видях да отива към извора с овцете си.

Приятелите набързо се сбогуваха. Те оставиха озадачения Медиас в гостилницата и потърсиха къщата на Ситалк. Тя се намираше на един хълм извън града, заобиколена от ниви с пшеница и маслинена горичка. Къщата беше проста каменна постройка с кладенец отпред. В кошарата до нея се бяха скупчили около петдесетина овце.

— Това е добър знак — каза Ким. — Изглежда, че днес пастирът си е у дома.

Момичето се оказа право. Почука на вратата и отвътре се показа възрастен мъж.

— Три деца и една котка — странно… Жена ми и аз рядко имаме гости. Някаква новина ли ми носите? Ако е така, да се надяваме, че е добра, в името на Хермес^[7].

— Не носим известия — отговори му Ким и се усмихна. — Но искаме да те питаме нещо.

Внезапно Ситалк стана подозрителен:

— Така ли?

— Идваме по заръка на Коробий — захитрува Ким и си спечели озадачените погледи на Леон и Юлиан. — Вероятно си чул за изчезването на Ирини. Следите й се губят при Касталския извор. А ти си бил там вчера…

Ситалк отбранително вдигна ръце:

— Аз? Нищо подобно! — той припряно заклати глава и по челото му изби пот. — Не съм бил там, не съм видял нищо. Оставете ме на мира! Иначе…

Ситалк грабна вилата, която беше изправена до вратата и заплашително насочи острите й зъбци към приятелите:

— Изчезвайте! — просъска пастирът.

Юлиан, Ким и Леон побягнаха, колкото им държаха краката, надолу по хълма. Спряха запъхтени, едва след като изминаха стотина метра.

— Нищо не постигнахме — каза Юлиан разочаровано.

— Не мисля така — възрази Ким. — Ситалк не ни каза истината — беше много нервен. Сигурна съм, че крие нещо.

Леон кимна:

— Освен това изглежда, че нещо силно го е изплашило. Но какво?

— Скоро ще разберем — решително заяви Ким.