Фабиан Ленк
Загадката на оракула (4)

Безследно изчезнала

Приятелите се събудиха по изгрев. Първите лъчи на слънцето осветяваха стаичката, където Медиас ги беше настанил. Юлиан, Ким и Леон прекараха нощта върху тънки тръстикови рогозки, постлани на пода. Грубо скована маса, ракла и маслена лампа — това беше цялата мебелировка на стаичката. Къщата на Медиас беше малка и скромна, но чиста. Изглежда гъркът не печелеше много от гадателството. Приятелите потърсиха стопанина, но не можаха да го открият. Точно пред къщата имаше кладенец, измиха се и пиха от студената вода.

— Вижте само как блестят скалите! — с възхита извика Леон и посочи Родини и Флембукос, които лъчите на изгряващото слънце бяха оцветили в червено.

— Да потърсим извора! — настоя Ким. — Иначе Ирини може да си тръгне, преди да я видим.

Тясната камениста пътечка се виеше към планината и от нея се виждаше стръмната Пападийска клисура. Зад приятелите остана обраслата с маслинови дръвчета сребристозелена долина на река Плейстос и комплексът от храмове, в чийто център се издигаше внушителното светилище на Аполон. То се извисяваше величествено сред останалите храмове и многобройните статуи. Юлиан не можеше да се насити на гледката. Все едно беше в прекрасен музей. Изящните, богато украсени храмове се бяха подредили един до друг, сред тях се издигаха портици, пред които се виждаха внушителни статуи — най-вероятно на богове или воини. Имаше и множество бронзови статуи с изображения на жени и на огромни животни. Юлиан беше погълнат от гледката. Трябваше да се спъне в един корен, за да погледне пак към пътя.

След кратко, но напрегнато изкачване приятелите стигнаха до живописен извор. От една скала, гъсто обрасла с храсти жълтуга^[1], бликаше прозрачна вода. Наоколо се носеше аромат на тамян и жужаха пчели. От питията нямаше и следа.

— Сигурно сме дошли твърде рано — предположи Ким и седна върху един голям камък.

Леон приближи до извора и подложи ръце под водата. Внезапно по тялото му полазиха тръпки. Върху един светъл камък близо до извора имаше тъмно овално петно. Леон избърса ръце в туниката и внимателно попипа петното върху камъка. Кръв ли е това?

— Елате, бързо! Вижте! — повика той приятелите си.

Ким, Леон и Кия притичаха до извора.

— Може би е кръв — каза Леон изплашено. — Какво ли се е случило?

— Сигурно нещастен случай — предположи Юлиан. — Вероятно някой е паднал и си е ударил коляното…

— Тук има още кръв — извика Ким.

Следата водеше към голо място между два високи храста и после изведнъж прекъсваше.

— Вижте, следи от коне! — Ким посочи към песъчливата почва. Момичето трескаво съобразяваше. След това каза: — Не е било нещастен случай! Било е престъпление. Престъпникът е дошъл на кон и се е скрил тук, зад храстите.

В този момент Кия измяука възбудено. Винаги правеше така, когато искаше да предупреди Ким, Леон и Юлиан за нещо.

Елегантното животинче застана пред един храст точно над извора и приятелите отидоха при нея.

— Тук виси нещо. — Юлиан дръпна снопче черна вълна от едно клонче. — Може да е от някоя овца. — Момчето объркано погледна към Кия: — Какво да правя с това?

— Сигурно някой пастир е бил наблизо, когато е станало нападението. Значи има и свидетел на случилото се — отвърна напрегнато Ким.

— Добре казано — отбеляза Юлиан и прибра вълната.

— Трябва да отидем в храма и да вдигнем тревога — каза Ким.

— Почакай! — спря я Леон. — Чухте ли нещо?

До ушите им достигна цвилене на кон.

Приятелите се спогледаха изплашено.

— Дали не са конете на злодея? — Ким изрече на глас това, което всеки от тях вече си бе помислил.

Децата се заоглеждаха наоколо, но не видяха никакви коне. Внезапно Кия скочи върху една скала и замяука настойчиво. Приятелите се качиха при нея и пред очите им се откри пътят, който водеше към храмовете.

— Трима ездачи! — възбудено извика Леон.

Силно приведени над конете, тримата ездачи препускаха надолу по каменистия път, а след тях се стелеше облак прах. На Леон му се стори, че на средния кон ездачите са двама, но не беше сигурен. Конниците стигнаха до един кръстопът и поеха на изток.

— Те не отиват към оракула! — каза Юлиан. — И нищо чудно…

— Затова пък ние трябва да отидем — прекъсна го нетърпеливо Ким.

 

 

Децата се затичаха надолу по пътя, без да щадят сили. Пред портите, водещи към храмовия комплекс, стояха двама хоплити^[2], въоръжени с копия. Юлиан им обясни, че трябва незабавно да ги пуснат да влязат.

— Ще ви заведем при Коробий, върховния жрец — каза единият от хоплитите и тръгна с тях. Децата се озоваха на Свещения път^[3]. Великолепието, което се разкри пред тях, спря дъха им. Непосредствено до портите се извисяваше огромна бронзова статуя на бик.

— Подарена е на оракула от керкирците^[4], за да измолят благоволението на Аполон — обясни войникът.

Следваха множество бронзови статуи на различни богове, а отляво се виждаше огромен бронзов кон.

— От аргийците^[5] — обясни хоплитът, който с удоволствие пое ролята на екскурзовод. — Дар за Аполон след победата им над спартанците.

Пътят завиваше надясно и водеше нагоре към планината. Една след друга се редяха квадратни съкровищници без прозорци, които пазеха ценното си съдържание от любопитни погледи и наподобяваха малки крепости. Едва ли не всеки гръцки град и всеки народ бе построил в Делфи по една съкровищница, за да се отблагодари на боговете и да си осигури тяхното благоволение. Очаровани, приятелите последваха войника и стигнаха до булевтериона^[6], където заседават старейшините на Делфи. Хоплитът им нареди да го почакат отвън.

Оттук се откриваше прекрасна гледка към величествения храм на Аполон. Приятелите с интерес го разглеждаха. Храмът беше дълъг около 60 м. и широк 21 м., покривът му лежеше върху мощни колони без украса, които завършваха с дорийски капители^[7]. В целия храм нямаше нищо излишно, напротив, въпреки големината си, изглеждаше скромен. Това беше мястото, където се отдаваше почит на бога — място на покой и вглъбеност.

След малко пред тях се появи дребна съсухрена фигура.

— Аз съм Андротион, един от жреците съм — каза мъжът едва чуто и неприветливо. Погледът му играеше, устата му беше свита и изглеждаше доста нервен. — Последвайте ме — промърмори той под носа си и ги въведе в булевтериона.

Влязоха в прохладно помещение, където, независимо от малкото прозорче цареше здрач. Андротион безшумно изчезна.

Иззад някаква маса се надигна едър брадат мъж, загърнат в снежнобял химатион. Косата му също беше бяла, отдавна трябва да бе прехвърлил шейсетте. Тъмните му очи се задържаха за кратко върху Юлиан, Ким и Леон и те почувстваха как се смаляват под изпитателния му поглед. Едрият мъж излъчваше сила и добре осъзнаваше това.

— Аз съм Коробий, върховният жрец — каза най-после мъжът с нисък и твърд глас. — А вие кои сте?

Юлиан преглътна. Разбираше, че както винаги, от него се очаква да представи останалите. Леон и Ким смятаха, че той говори най-добре.

— Попитах ви нещо! — рязко се обърна към тях жрецът.

Юлиан пристъпи напред и разказа на върховния жрец историята, която вече беше разказал на Медиас. След това разказа и какво бяха видели при извора.

Когато свърши, Коробий кимна бавно:

— Три деца, една котка и едно ужасяващо подозрение — каза той загрижено. Студенината и високомерието бяха изчезнали от лицето му. — Възможно е, разбира се, кръвта да е от някое животно… Хм, все пак е странно — както обикновено, при изгрев-слънце Ирини тръгна към извора, но още не се е върнала. А ние вече трябва да започнем ритуала. Първите поклонници чакат пред портите. Незабавно ще изпратя няколко хоплита при извора, за да потърсят Ирини. Чувствайте се мои гости. Гладни ли сте?

Приятелите кимнаха. Коробий даде нареждания на един роб. След това жрецът отведе децата в съседната стая, където седнаха, а малко по-късно им поднесоха току-що изваден от фурната хляб, плодове и мляко.

Докато се хранеха, Коробий им разказа някои неща за оракула.

— В Делфи се намира най-важният оракул в Гърция. Към нас се стичат поклонници отвсякъде, за да чуят волята на Аполон, който говори с устата на питията. Тя възвестява волята на бога, като вади зърно боб от купата и така получават отговор на въпрос. Черното зърно означава „не“, а бялото — „да“^[8]. Но вие сигурно го знаете…

Приятелите дадоха вид, че това е най-ясното нещо на света.

— Оракулът помага и при вземане на решения, свързани с частния живот, но значението му е особено голямо, когато става въпрос за важни политически стъпки — продължи Коробий и в гласа му отново се доловиха твърди нотки. — Делфи е център на власт и могъщество, тук се изпълнява божествената воля.

Децата мълчаха впечатлени.

Половин час по-късно се появи един офицер:

— При извора наистина има следи от кръв — потвърди таксиархът.^[9] — Но дали кръвта е на Ирини, не можем да кажем. От нея няма и следа.

Коробий отпрати таксиарха. За момент в стаята с изкусни мозайки по пода се възцари гробна тишина.

— В името на Аполон — мърмореше Коробий, — къде може да е Ирини?

— Със сигурност й се е случило нещо! — извика Ким.

Жрецът я погледна навъсено:

— Млъкни! Не знаем чия е кръвта. Това е свещено място, а не място за празни приказки и измислици. Разрешавам ви да живеете на територията на оракула, но не желая да разпространявате слухове.

— Наистина ли можем да останем тук? — зарадвано попита Юлиан.

Коробий кимна:

— Нека бъде така, в името на Зевс. Но ще си държите езика зад зъбите. И без това слуховете за Ирини са достатъчно.

Жрецът се надигна.

— А сега имам работа. Попитайте робите дали не можете да свършите нещо. Винаги има какво да се върши! Да ви приготвят и стая в къщата за гости. Тя се намира точно до булевтериона.

Щом Коробий излезе, Юлиан прошепна:

— Какви слухове за Ирини имаше предвид той?

Леон вдигна рамене:

— Нямам представа, но едва ли ще е трудно да разберем.