Фабиан Ленк
Загадката на оракула (11)

Хитрият ход на Леон

Сутринта рязко почукване на вратата стресна децата. Все още сънен, Леон отиде да види кой ги буди.

Пред вратата стоеше Андротион, който кисело каза:

— Трябва незабавно да дойдете в булевтериона. Има събрание на жреците.

Едва изрекъл това и жрецът вече беше изчезнал.

— За какво трябва да ходим на събранието на жреците? — разсъждаваше на глас Леон, имаше лошо предчувствие. — Дали някой не е видял, че сме били в кариерата през нощта? Ще ни разпитват ли?

— Скоро ще разберем — успокои го Ким. — Нямаме друг избор. Да тръгваме, защото може да се ядосат, че закъсняваме.

Когато децата се появиха, Коробий се разхождаше нервно насам-натам, а наобиколилите го жреци мълчаха тревожно.

— Пак имам лоша новина за вас, в името на Аполон — извиси глас Коробий. — Както виждате, Теодор не е сред нас. Изглежда, че и той е изчезнал безследно.

Думите му предизвикаха сподавен шепот сред жреците. Коробий вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Някой забелязал ли е нещо подозрително? Знае ли някой къде е Теодор? — рязко попита Коробий.

Никой не отговори. Тогава Коробий мина покрай редицата на жреците, като вперваше изпитателен поглед във всеки от тях. Повечето не издържаха дълго на погледа му и свеждаха очи към пода. Андротион изглеждаше най-неспокоен.

След това Коробий застана пред приятелите, те също бяха удостоени с подобен изпитателен поглед. Юлиан усети, че очите на жреца просто го пронизват и той буквално се сниши под този властен поглед.

— Ами ти, момчето ми? Може би ти искаш да ми кажеш нещо? — попита Коробий тихо, с подкупващи нотки в гласа.

Юлиан мълчаливо поклати глава.

Главният жрец кимна бавно и въздъхна:

— Колко жалко, никой нито знае нещо, нито пък е видял нещо. В такъв случай можем да разчитаме единствено на хоплитите. Те вече търсят Теодор. Да се надяваме, че не е разгневил Аполон и не е станал жертва на проклятието.

През редицата на жреците премина тревожен шепот.

— Както знаете, Теодор беше близък приятел на Ирини — продължи Коробий. — За нея той беше нещо като настойник.

Приятелите изненадано се спогледаха.

— Да, Теодор й беше близък — продължи Коробий. На челото му се появиха дълбоки бръчки. — Питам се обаче, дали той не се опита да се възползва от това?

— Смяташ, че е знаел, че Ирини е влюбена?

Коробий кимна:

— Да, възможно е, дори нещо повече. И ако Теодор не е попречил на измяната на Ирини към Аполон, Аполон няма да пощади и него…

— Ериниите са отнесли Теодор — прошепна Андротион жлъчно. — И сега той е в царството на мрака.

— Но какво ще стане с нас? — ужасено попита един жрец. — Ние сме общност и всеки от нас е отговорен за останалите…

Всички започнаха да говорят един през друг. Този път на Коробий не му беше лесно да въдвори тишина.

— Бъдете силни във вярата си и тогава нищо няма да ви се случи — каза той. — Аз нося отговорност за това свято място, за вас, за Теодор, за Ирини…

— Смяташ, че ти ще си следващият, застигнат от проклятието? — предположи с безпокойство един жрец.

— Възможно е — отвърна Коробий твърдо и изправи рамене. — Но ако нещата са такива, аз съм готов да понеса своята съдба. Това не трябва да е ваша грижа. Нека всеки се заеме със задачите си. Всичко трябва да върви, както и преди. И не забравяйте — очакваме владетеля. Възможно е Александър да пристигне в Делфи още тази вечер. Не бих искал нашият гост да разбере за произшествието. Това няма да се отрази добре на светилището. Никой от вас не го желае, нали?

Жреците и приятелите побързаха да се съгласят с думите му.

 

 

Към обяд на децата им се удаде възможност незабелязано да напуснат храмовия комплекс. Навън отново се опитаха да разчетат загадъчното писмо, но не успяха. Бяха твърдо убедени, че разбулването на загадката е свързано с това писмо. Надяваха се да намерят Медиас в града. Може би той знае нещо за Теодор — гадателят имаше очи и уши навсякъде.

И този път им провървя — Медиас седеше на чаша вино в любимата си гостилница „При Дионис“.

— Я гледай ти, къде са ти клиентите? — вместо поздрав попита Ким.

Гадателят се усмихна:

— Тъкмо си тръгнаха — и измъкна изпод туниката си пълна кесия с пари, разклати я, за да се чуе звъна на монетите.

Приятелите седнаха на масата на Медиас.

— Чу ли вече, че… — започна Юлиан.

— … Теодор е изчезнал? — довърши изречението Медиас и си взе една маслина от купичката на масата. — Е, добре, в името на Зевс, какво ви засяга това?

— Нас ли? Разбира се, че не ни засяга.

Медиас остана сериозен:

— Защото би могло. Носят се разни неща — додаде той хладно.

— Какво искаш да кажеш? — сепнато попита Ким.

Медиас не отговори и се загледа към вратата. Приятелите проследиха погледа му — за тяхно учудване точно в този момент в гостилницата влязоха Филип и Батос. Медиас скочи от мястото си:

— Време е да си тръгвам, приятели — прошепна той, хвърли няколко монети върху масата и изчезна през прозореца.

Леон се изсмя:

— Добре, че Филип не успя да го спипа. Май доста е понабрал на нашия прочут гадател.

Филип и Батос седнаха на една маса в ъгъла. Докато Филип седеше замислен, баща му извади папирус, навит на руло, и го разгъна върху масата. След това даде знак на гостилничаря, който веднага дотича и взе поръчката.

— Тези пък какво правят още тук? — зачуди се Ким. — Нали Филип вече зададе въпроса си на оракула?

— Ще разберем — каза Юлиан и се надигна.

— А, малкият слуга от оракула! Седнете — приятелски поздрави децата Батос. Той приглади с ръка папируса. След това извади подострена тръстика и мастило.

— О, ти трябва да работиш? — изненадано попита Ким.

Батос й хвърли надменен поглед:

— Един търговец трябва винаги да работи, ако иска да има успех. — После потопи тръстиката в мастилото и започна да пише.

Междувременно приятелите се заговориха с Филип и се опитаха да го разведрят. Малко по малко младият мъж се поотпусна — най-вече, когато гостилничарят донесе голям киликс^[1] с вино за него и за баща му. Батос ги покани да пийнат козе мляко и да хапнат хляб и плодове.

Но мислите на Леон бяха другаде. Той хвърляше тайно поглед към това, което Батос пишеше. Вероятно ставаше дума за някакъв договор, но не съдържанието на договора интересуваше Леон. Нещо друго приковаваше погледа му.

Момчето се досети и изведнъж му стана горещо. Умът му трескаво заработи, на всяка цена трябва да вземе папируса! За щастие в този момент му хрумна нещо. Уж без да иска, той блъсна купичката с мляко и тя се обърна върху писмото.

— Защо не внимаваш? — ядосано извика Батос, вдигна високо писмото, но част от мастилото се смеси с млякото и се разтече.

— По дяволите! — простена той. — Сега трябва да започна отначало.

— Не беше нарочно! — виновно каза Леон.

— Добре, добре! — изръмжа Батос. — Но бъди по-внимателен!

След това направи онова, което Леон тайно се надяваше — смачка писмото и го хвърли под масата.

Леон погледна под масата — писмото падна близо до крака му. В същото време дойде гостилничарят да избърше млякото и никой не обърна внимание на Леон, който бързо се наведе, грабна папируса и го скри под туниката си. С разтуптяно сърце момчето отново седна на мястото си и крадешком се огледа. Никой не забеляза маневрата му. Сега трябва да изчезнат възможно най-бързо! Леон изгаряше от нетърпение да разкаже на Ким и Юлиан за предположението си.