Луиз Бегшоу
Искри (9)

Седма глава

— Хайде, миличък.

Поли стоеше насреща му и нетърпеливо потропваше с крак. Беше обула джинси и грамадни ботуши тип „Уелингтън“, които напълно скриваха иначе красиво оформените й според Том прасци. Бе навлякла широка тениска, която прикриваше формите й, а под нея вероятно бе с онова сивкаво бельо от „Марк & Спенсър“, което явно предпочиташе, вместо секси бельото, което той понякога й подаряваше — „Ла Перла“, „Ажан провокатор“. Оплакваше се, че дантелата драскала кожата й.

Донякъде го беше яд, че Поли може да е толкова размъкната и въпреки това да изглежда добре. Имаше типично английска млечнобяла кожа и ясносини очи, които отлично подхождаха на червената й коса. Неведнъж се бе случвало негови колеги в университета да се зазяпват замечтано след нея, докато двамата вървяха заедно. На Том му идваше да им откъсне главите. Беше нахално от тяхна страна — Поли бе с него.

— Казах ти вече, шери, днес нямам време.

— Трябва да намериш. Тук не всеки ден можем да разчитаме на такова хубаво време, ако не си забелязал.

Поли махна към небето с аристократичната си длан — дълги и нежни пръсти, макар че ефектът значително се разваляше заради неизменния й навик да си гризе ноктите. И никога не използваше лак.

— Знам.

Слънцето наистина приличаше от наситеносиньото небе, изпъстрено с няколко пухкави бели облачета, пръснати като маргаритки из морава.

— Може дори да се окаже, че ни чака топло лято. Мамка му, направо обичам глобалното затопляне. — Поли въздъхна. Повдигна найлоновата торбичка. — Взела съм всичко. Яйчени рулца.

— Гадост — възкликна Том.

Но я погледна с обич. Наистина беше много забавно момиче.

— Франзела и пастет — допълни тя, сякаш не го бе чула. — Ягоди. Сметана. И бутилка шампанско.

Против волята си, той все пак погледна шампанското; беше евтина марка.

— Е, това е непоносимо. Истинска помия. Най-долнопробната марка на пазара.

Тя се изчерви.

— Не може всички да имаме собствени лозя, Том. Беше по-евтино, ясно? Вземам онова, което мога да си позволя.

Искаше му се да я успокои.

— Казвал съм ти, че няма нужда да плащаш за нищо, Поли. Аз ще се погрижа.

— Не става така — тя се усмихна. — И без друго след първите две чаши изобщо няма да ти пука за качеството, повярвай ми.

— Много бих искал да изляза на пикник с теб — замечтано каза той. Не би могъл да се сети за друго, което да му се прави повече в момента. — Но следобед имам важна среща. Трябва да се подготвя.

Тя само изсумтя.

— Ти! Да се готвиш за занятие! Това е нещо ново.

— Не е учебно занятие — обясни Том. Искаше му се да може да й сподели всичко, но не биваше да влиза в подробности. — Става дума за семейния бизнес и е много важно.

Поли прокара пръстите си с изгризани нокти през пищната си червена коса и седна на леглото.

— Изобщо не си забавен — оплака се тя. — Е, предполагам, че храната няма да се развали. Прибери я в твоя хладилник. Явно и утре ще бъде слънчево.

— Звучи ми добре — разсеяно се съгласи той.

Тя се облегна на възглавниците и косата й се разпиля върху тях.

— Предполагам, че ако исках бърз секс, навярно щеше да намериш време.

Тя се ухили и Том й се усмихна в отговор.

— Искаш да кажеш „да правим любов“ — поправи я той.

Поли поглади с длан безформената си тениска. Това простичко движение очерта гърдите й. Том се опита да не гледа, но му беше трудно. Макар добре да познаваше тялото й, всеки път му се струваше различно. Усети познатата неумолима възбуда; писмото от адвокатите стана напълно безинтересно.

— Ммм — измърка тя и изпъна гръб. — Така ли го наричаш, шери?

Търколи се върху копринените му завивки, примамвайки го с прелестните си гърди и крака, и…

— Чакай, какво е това?

— Кое? — попита Том, като съжаляваше за прекъсването.

— Това — студено изрече тя.

Издърпа нещо отстрани на матрака. Евтин и с подплънки. Веднага го позна. Сутиенът на Джема.

— Сигурно е твой — побърза да реагира Том.

Тя стана и го изгледа, сякаш иска да го убие с поглед. Той помисли унило, че Поли може да ругае като моряк и да не е от висшата класа, но това съвсем не я прави глупава.

— Върви на майната си — каза тя.

— Поли! — Тя вече бе грабнала чантата си. — Мога да ти обясня — излъга нагло.

— Не си прави труда. Изобщо няма смисъл — сините й очи го пронизаха отвисоко. — Не ме интересува. Ти си подлец.

— Дай ми още един шанс…

— О, първо порасни — отсече рязко тя и тръшна вратата.

За миг понечи да я последва, после се отказа. Нямаше да постигне нищо, познаваше я добре. Смяташе се за много разкрепостено светско момиче, но едно мъничко залитане от негова страна — е, няколко всъщност — и нейното самочувствие отиваше по дяволите. Не, Поли Дженкинс едва ли щеше да му прости и той нямаше да хаби сили в опити да я умилостиви.

Том усети болка на угризение заради загубата и се опита да я омаловажи. Освен това и бездруго скоро щеше да скъса с нея, самоубеждаваше се той. Може би не веднага, но скоро. Поли не би могла да бъде негова съпруга… нали! Не притежаваше нито едно от качествата, които той търсеше. Е, освен интелигентност и сексапил, призна си. И добро чувство за хумор. Да де, но никое от наистина важните качества, които трябваше да притежава съпругата на сина на Пиер Масо. Добър произход, умение да се облича изискано, да има светски обноски. А Поли пет пари не даваше дори за елементарната хигиена.

Зачуди се какво ли ще направи тя сега. Дали ще се върне в стаята си, или ще иде да плаче на рамото на Марк Олстън, нападателя на отбора по ръгби, с когото я бе видял миналия вторник в бара?

Не, не биваше да мисли за това… Всичко между тях бе свършило. Погледна сутиена, който тъжно висеше на стола, където Поли го бе метнала. Обзе го гняв: без съмнение Джема го бе оставила нарочно, за да го намери Поли. Не бе предполагал, че е толкова коварна, с това нейно кротко личице и мек характер. Но една жена не можеше просто да „забрави“ сутиена си. Когато Джема се бе измъкнала от леглото му тази сутрин, се бе постарала да остави визитната си картичка.

Доста лукава постъпка, проява на животинска хитрост и смелост. Но предизвика у него единствено гняв. Той бе Томас Масо — и следователно не можеше да бъде манипулиран от някакво си градско момиче. Отново си повтори, че не усеща никаква загуба след сцената с Поли; просто се бе случило по-рано, отколкото го бе планирал. Подобни неща трябваше да решава той. Още днес щеше да приключи и с Джема.

Подобен ход бе донякъде малко рискован, тъй като така му оставаше само Флора, тъмнокоса шотландка, математичка и най-малко интересната от трите. А той се нуждаеше от жена и по-скоро от много жени. Имаше своите нужди и не биваше да ги пренебрегва.

Момичета колкото искаш, каза си той успокоително. Лесно беше да си намери ново. Букет цветя, изискан ресторант, няколко многозначителни усмивки и да се настроиш да ги слушаш как бъбрят, без да ти се замъгли погледът. В това се състоеше подходът му; повече не му бе нужно. Но засега разполагаше с Флора. Щеше да се задоволи с нея за седмица-две. И без това планираше да прекарва доста време в Лондон, далеч от Оксфорд. Трябваше да се погрижи за делата си. А така нямаше да има опасност и да се натъкне на Поли.

Стига вече! Ядоса се на себе си, задето мисълта му се бе закачила толкова натрапчиво за някакво проклето момиче. Вече изгуби достатъчно време, май щеше да е по-добре да бе отишъл на глупавия й пикник.

За да се разсее от мислите за Поли, Томас взе писмата от бюрото си и отново ги прегледа. Бе свел кандидатурите до три; едната от тях, господата Елджин и Хартфорд от „Линкълнс Ин“, изглеждаше най-подходящата за целта му. Беше направил проучване. Фирмата им бе малка, но много стара и с безукорна репутация. Именно в това бе разковничето. Другите кантори бяха спечелили важни дела и бяха коментирани надълго и нашироко в пресата, но той трябваше да мисли и за нещо повече от победата си. Отнасяше се до репутацията на майка му, както и до паметта на баща му, и до доброто име на „Дом Масо“. Всичко трябваше да бъде извършено тихомълком, дискретно.

Да. В случай че интервюто днес премине удовлетворително, Елджин и Хартфорд щяха да получат тлъст чек от него.

Изведнъж изпита зверски глад. Жени и храна — тези дни Том явно непрекъснато се нуждаеше и от двете. Погледна найлоновата торба, която Поли бе оставила на пода, и се зае да тършува из нея. Вътре наистина имаше франзела и някакъв обикновен пастет, английски, а не френски, но щеше да се задоволи и с това. Докато ловко отваряше бутилката с шампанско, си каза, че Поли наистина бе права. След чаша-две нямаше да има значение какво пие. Вярно, че беше долнопробно, но можеше да го преглътне.

После си напомни, че е най-добре да спре след втората чаша. Нямаше да е проява на добър тон да се появи в кантората на адвокатите пийнал. Все пак ставаше дума за делата на „Дом Масо“. Тъй като бе прекалено млад, за да поеме контрол над наследството си, трябваше да подходи внимателно. И решително — като мъж.

Сипа си премерена доза в чашата. Докато размазваше дебел слой пастет върху франзелата, отново му се прииска Поли да е до него, за да споделят храната.