Луиз Бегшоу
Искри (55)

Петдесет и трета глава

Самолетът се снижи и започна да кръжи над Париж; крилото леко се наклони и от мястото си в първа класа Софи зърна Лувъра и стъклената пирамида пред него, която проблясваше под лъчите на зимното слънце. Усмихна се: красив град.

Естествено, щастието, което изпитваше в момента, правеше всичко красиво. Сигурно това бе причината.

Хю, който седеше до нея, стисна ръката й.

— Прекрасно — каза той. — Надявам се Том да е сигурен какво прави.

— Мисля, че е така — отвърна тя с майчина гордост.

— Тогава не мога да му се сърдя, че именно той е измислил плана. Естествено, исках лично аз да се разправя със Стоктън. Но той е навредил на твоето семейство повече, отколкото на мен.

— Том е истински мъж. — Не можеше да скрие удоволствието в гласа си. — Променил се е; не е предишното момче. Справедливо е сам да си върне онова, което му беше отнето. Разбира се, ти би могъл да му помогнеш, но той иска да се бори сам за правото си.

— Не знам защо аз не се сетих за това. — Хю оценяваше високо плана. — Направо гениално хрумване — да го заслепи, използвайки собствената му алчност. Вместо да се мъчи да намери някакво сложно решение на проблема, Том просто разсече гордиевия възел.

Софи целуна продължително съпруга си по устните. Тялото й все още тръпнеше от страстта, която бяха споделили тази сутрин. Беше й странно какво може да предизвика сексът — отпускаше я, помагаше й да се разтовари от стреса и тревогите. Тялото й бе гъвкаво, като след няколко часа прекарани под грижите на масажист.

— За мен важното е, че той иска и ние да сме там. Иска да споделим тържеството му.

— А след това ще се върнеш ли в „Дом Масо“?

Софи се изненада.

— Разбира се, че не. Сега съм Монфърт. Нима си забравил, скъпи, че половината компания е моя?

Той се засмя.

— Ще ми бъде трудно да забравя, тъй като ми го напомняш по пет пъти на ден.

Тя се изчерви.

— Имам предвид, че не съм просто твоя съпруга…

Хю погали ръката й.

— Скъпа, знаех колко си способна още когато се оженихме; сега мисля, че си направо великолепна. Няма какво да ми доказваш. Аз не съм Пиер.

— И слава богу — каза Софи и се засмя, заради красотата на мига.

* * *

— Господин Стоктън.

Икономът — както Пийт предположи заради лъскавия му костюм и всички останали аксесоари — се поклони съвсем леко, доколкото му позволяваше границата на вежливостта.

— Бихте ли били така добър да заповядате в Дъбовата библиотека, моля. Господин Масо и останалите господа вече ви очакват. — Английският му бе безукорен, с едва забележим акцент.

Когато получеше своите милиони като обезщетение, щеше да си наеме такъв лакей, зарече се Стоктън.

— Разбира се — съгласи се отзивчиво. Постара се да събере малко повечко самоувереност. Вярно, това място си беше истински замък, но какво толкова, той предпочиташе стъклото и хрома на своето имение в Бел Еър. — Защо просто не кажеш „библиотеката“?

— Защото в замъка има три библиотеки, сър. Дъбовата, която е на партера, е най-малката. Бихте ли ме последвали…

Пийт се помъчи да му отвърне подобаващо, но не намери думи. Все едно, да върви по дяволите. Човекът бе просто слуга. Да вървят по дяволите и Франция, и Монфърт, и Масо, и всички останали. Той щеше да прибере трите си милиона акции и да се върне у дома. И ако ще, никога повече да не види никого от тази проклета жабарска нация, толкова по-добре.

Икономът отвори тежката врата на библиотеката. Беше тапицирана със зелено сукно и Стоктън започваше да добива някаква бегла представа за богатството на този хлапак. Залата бе с площ поне стотина квадратни метра и всички стени бяха заети от пода до тавана с етажерки, пълни със старинни книги, всички томове бяха с кожени подвързии и надписи със златни букви. Каменните плочи на пода бяха покрити с персийски килим, в камината гореше буен огън, макар да бе едва единадесет часът преди обяд, а всички мебели сякаш бяха излезли от първокласен музей.

В средата на залата имаше дълга дъбова маса. От едната й страна бяха подредени четири махагонови стола, а от другата — само един. Масо и трима мъже бяха застанали отсреща. Разпозна единия адвокат — онзи стар глупак Едуард Фош. Но другите двама не познаваше. Явно също бяха адвокати. Стоктън се приближи наперено към Масо и му стисна ръка.

— Добро утро, господин Стоктън — официално го поздрави младият мъж.

Явно нямаше да има и намек, че с тази сделка Масо го удари в най-болното място, с омраза си помисли Стоктън. Заслужаваше поне някакво извинение, за бога. Нагъл хлапак.

Но какво пък, нека да бъде на неговото. Може би така бе по-добре. С адвокатите и всичко останало.

— Мога ли да ви представя господата Джон Елджин и Ричард Хартфорд от Лондон? Господин Питър Стоктън, главен изпълнителен директор на „Мейбъри“.

Кимнаха си един на друг. „Каква пародия“, каза си Пийт.

— Предполагам, че сте получили офертата на „Багателс Инкорпорейтид“ за „Дом Масо“ като част от компанията „Мейбъри“.

— Така е.

Стоктън седна и останалите го последваха.

— И сте готов да ни продадете акциите. Носите ли необходимите документи?

Американецът кимна. Подаде кафявия плик на Масо, но френският адвокат се наведе и взе документите; зачете се съсредоточено в тях в продължение на няколко минути.

— И така. — Пийт прочисти гърлото си. Не бе дошъл тук само за да мирува, докато чака французите. — Дайте ми моите документи за акциите в „Багателс“. Три милиона акции в „Багателс“ — настоятелно повтори той. — Може и да нямам правно образование, но мога да се справям отлично с финансовите книжа.

— Разбира се. — Том Масо леко наклони глава. — Разгледайте ги внимателно.

Подаде му договора, който вече бе подписан, включително и от свидетелите, и датиран. Пийт го прочете внимателно. „Багателс Инкорпорейтид, ЮА“, за „консултантски услуги“, „съвети“ и „напътствия“. Назначаваха го за директор в компанията без пряко участие в управлението й. Идеално, каза си той, така имаха основание да му плащат. Членовете на борда на директорите непрекъснато получаваха какви ли не облаги, без да вършат никаква работа.

Договорът бе изряден. Бе сключвал достатъчно съмнителни сделки, за да прецени това. Три милиона акции, без никакви ограничения върху продажбата им. Предостатъчно, за да изплати ипотеката си… и предостатъчно, за да се пенсионира в охолство, когато акциите на „Мейбъри“ се сринат напълно…

По дяволите. Сложи подписа си върху документите. Сега крахът на „Мейбъри“ щеше да остане грижа само за членовете на борда.

Едуар Фош мълчаливо подаде документите на английските адвокати. Те ги разглеждаха цяла вечност. Пийт просто седеше на мястото си. И той можеше да се включи в тази игра. Нямаше намерение да ги пита каквото и да било.

— Всичко е наред — заяви със сериозен тон единият от англичаните, Елджин. — Вътрешният съвет е приложил меморандум. В пълномощията на главния изпълнителен директор е да нареди продажбата на всяко подразделение от компанията, което е на стойност по-малко от осемдесет милиона долара. Одобрението на борда е препоръчително, но не и строго изискуемо в този случай.

— Съгласен съм — каза Фош.

Другият англичанин само кимна.

Глупаци! Сякаш той би поел риска бордът на директорите да отмени сделката. Нали щяха да му платят с акции в „Багателс“. В негов интерес бе сделката да е необратима.

— Отлично.

Том Масо взе масивната златна писалка, която лежеше върху бургундско червената кожа на бюрото до него, и сложи подписа си върху договора. Подаде го безмълвно на Фош, който положи подпис като свидетел.

— Господин Хартфорд…

Том подаде подписания договор на третия адвокат, който го сгъна прилежно и го пъхна в джоба на сакото си. После се извини, стана от масата и излезе от залата.

— Къде отива той? — попита Стоктън.

— Да се погрижи прехвърлянето на собствеността върху акциите да бъде регистрирано от съответните финансови институции. В южното крило разполагаме с офис, снабден с високоскоростен интернет и всички съвременни комуникации.

— О, колко прекрасно — подигравателно се засмя Стоктън.

Той държеше собствените си три милиона акции на сигурно място в джоба си. Вече нямаше нужда да се подмазва на Масо.

Том се обърна към двамата адвокати:

— Бихте ли ни извинили за момент, ако обичате, господа? И моля ви, разпространете изявлението за пресата, което подготвихме.

Те кимнаха. Французинът му пожела приятен ден, докато излизаше. Стоктън не обърна внимание на стария глупак. Не го интересуваха тези наемници.

Масо се изправи и Стоктън също стана.

— Бихте ли желали едно питие?

Той посочи към гарафа с уиски, поставена на малка дъбова масичка, до която бе приготвена една-единствена кристална чаша.

— Май ми е прекалено рано, синко. Не всички сме пияници като теб — грубо го отряза Стоктън.

— Не ме наричай „синко“. — Масо сви рамене. — Реших, че може да ти потрябва.

— И защо?

На вратата се почука.

— Влезте — извика Том Масо.

И се усмихна.

Пийт Стоктън зяпна. Влязоха Хю Монфърт и Софи Масо. Или по-точно, Софи Монфърт. Все тая. Хладнокръвни като статуи, Монфърт бе с един от неизменните си стилни тъмни костюми, а Софи бе с кремава копринена пола, чорапи и обувки в тон и кремава риза, цялата окичена с перли и златни гривни.

— Мамо, Хю, Пийт тъкмо ме питаше защо ще му е нужно питие в единадесет часа сутринта.

Софи заговори първа. Помнеше гласа й, мек и галещ английски с лек френски акцент. Винаги се бе присмивал на наивността й, но когато днес заговори, в тона й се долавяше стоманена нотка.

— Сигурно защото Том ви разори, господин Стоктън. Така, както вие искахте да разорите нас и както ограбихте спестяванията на милиони акционери на „Дом Масо“.

Пийт се засмя.

— Нека не се увличаме, госпожо. Той получи обратно компанията на баща си, но си плати солидно за това. Искате да се наречете победители? Та вие само платихте откупа, който аз поисках. — Изгледа презрително Том. — А това боли много повече от ритник в слабините… синко.

— Том не ти е платил нищо — обади се Хю Монфърт. — Или поне нищо, което си струва. Докато продажбата на част от компанията на толкова ниска цена определено ще предизвика уволнението ти.

— Щом наричаш нищо три милиона акции в компанията майка. — Пийт вдигна очи към тавана. — Не се отказваш никога, нали, Монфърт? Винаги когато той продаде и едно бижу и аз ще получавам дял. Когато той спечели някакви пари, и аз ще печеля. Нека ме уволни от „Мейбъри“! Нямам нужда от онези нещастници. Предпочитам личните доходи. Работата е за глупаците.

Той самодоволно потупа договора си. Беше на сигурно място, до гърдите му, съвсем солиден в белия си плик с монограм на Масо.

— Не съм ти дал три милиона акции в компанията майка — заяви Том Масо.

Стоктън зяпна.

— О, да, добър опит, нещастнико. Прочетох договора пет пъти. Три милиона акции на „Багателс Инкорпорейтид“.

— Казах ти, че „Багателс“ е учредена в Швейцария. Докато ти си горд собственик на три милиона акции в „Багателс Инкорпорейтид, ЮА“, „Багателс Инкорпорейтид, Южна Африка“. — Младежът вдигна рамене. — Която няма никакви активи.

Стоктън остана без дъх, изведнъж му призля.

— Ти!? Ти… дребен негодник! Да не би да искаш да ме измамиш!

— Навярно така както и ти ме измами, когато ми обеща ръководен пост в „Дом Масо“.

Стоктън се запъти с препъване към вратата. С ужас си спомни репликата на адвоката, че ще побърза да обяви сделката. И че Том бе помолил да подготвят изявление пред пресата…

— Можеш да вървиш по дяволите — изсъска той. — Няма да ми откраднеш компанията!

— Точно така. Не я крада — купувам я за тридесет милиона евро. Отстъпката наистина е голяма, но не и нелогична. Ще издържи пред съда. — Масо се усмихна. — Освен това правя услуга на акционерите. Онези, които ще притежават акции в новата компания „Дом Масо“, ще спечелят много пари. Собствениците на „Мейбъри“ може и да пострадат първоначално, но след като те уволнят, управлението ще се подобри. В крайна сметка всички печелят. — Той замълча за миг. — Освен теб, разбира се.

— Противен малък негодник! — изкрещя Стоктън. — И ти също, Монфърт, както и ти, проклета…

— На твое място много бих внимавал как се обръщаш към съпругата ми — тихо го прекъсна Монфърт.

Пийт отстъпи и измъкна мобилния телефон от джоба си.

— Ще анулирам сделката. Ще я отменя. Ще кажа, че съм бил заплашен…

— Ще кажеш, че си приел подкуп? — Хю Монфърт се усмихна. — Едва ли, Пийт. Можеш да продадеш къщата си, да върнеш колите си, да продадеш бижутата на жена си — тогава може би ще ти останат достатъчно пари, за да си наемеш апартамент с две спални. Но съм сигурен, че това е много по-добре, отколкото да идеш в затвора.

— Сделката е приключена — осведоми го Масо. — Вече е обявена в цялата преса. Предлагам ти да се опиташ да подадеш оставка с останките от достойнството си.

— Да се продъниш вдън земя дано! — Стоктън видимо не бе на себе си. — Дано гориш в ада!

Мушна мобилния телефон обратно в джоба си и със залитане излезе от залата. Монфърт и Софи отстъпиха встрани, за да му направят път.

— Май беше забавно.

Том се усмихна широко, докато наблюдаваше отстъплението му. Обзе го невероятно спокойствие и облекчение, примесено с усещане за справедливост. Беше си върнал компанията на баща си. И този път нямаше да обърка всичко.

— Добра работа, Том — кимна му топло Монфърт.

Софи се приближи до сина си и го прегърна.

— Толкова се гордея с теб, скъпи. Сигурна съм, че чудесно ще се справиш с управлението на „Дом Масо“.

— Определено ще се постарая. — Той я целуна по бузата. — Може да сключим сделка с „Монфърт джуълс“, ако правилно изиграете картите си. Вие можете да правите масовите бижута, а ние ще се съсредоточим върху индивидуалните модели.

— Искаш сливане? — попита Софи.

— Не. „Масо“ ще си бъде „Масо“. Но вероятно можем да се съюзим.

Монфърт се обади:

— Не виждам никакви пречки.

Том се поколеба.

— Хю, би ли ни извинил? Искам да остана за малко насаме с майка си.

— Разбира се. Имате разкошен парк, ще се поразходя.

Софи изчака, докато съпругът й излезе и входната врата се затвори. После се обърна към Том. Тържеството бе изчезнало от лицето му.

— Скъпи, за бебето ли става дума?

— Да. Не мога да се оженя за нея… не и както е редно във всеки случай.

Разказа й, възможно най-съкратено, същината на последния си разговор с Джуди.

— Това беше преди два дни — завърши той — и оттогава не съм чувал нищо от нея.

Софи потръпна. Бе очаквала, че ще е тежко, но това… Джуди сякаш бе полудяла, сякаш напълно бе изгубила ума си.

— Мислиш ли, че е направила аборт?

Той изглеждаше много зле.

— Господи, надявам се, че не е. Така не би получила никакви пари.

— Предполагам, че си прав.

— Но, мамо, има и друго. Нещо, което не исках да обсъждам с теб по телефона. — Том махна към тапицирания с кадифе диван. — Мисля, че е добре да седнеш…

— Няма нищо, скъпи. Мога да приема всичко, което ще ми кажеш. — Софи се опита да се усмихне уверено. — Поне в момента.

Том не можеше да издържи погледа й.

— Мамо, Стоктън ми каза за татко и Джуди. И за другите жени.

Софи за миг затвори очи.

— Том — започна тя колкото може по-спокойно, — Пийт Стоктън няма представа за какво говори. Баща ти не беше такъв човек. Винаги е бил верен и…

— Сам разбрах. — Той вдигна ръка, за да я спре. — Мамо, аз също не исках да му повярвам. Но разпитах. Всички… всички казаха същото.

Раменете на Софи се отпуснаха и тя погледна притеснено сина си. Той винаги бе обожавал Пиер.

— Времената бяха други — неискрено каза тя.

— Няма значение. Не искам да знам. — В очите на Том се четеше болка. — Било е ужасно от негова страна. Но защо ти си го допуснала, мамо? И защо, защо не ми каза за Джуди?

Тя се пресегна и сложи ръка на рамото му. Сърцето й се късаше да гледа колко го боли.

— Скъпи мой — каза Софи, — нямах представа за всичко това. Наистина. Нашият брак беше щастлив. — Това бе благородна лъжа, но какво толкова? — Пазел е всичко в тайна от мен… може би по типично френски маниер. Бях много млада и бях доволна да си стоя у дома с теб. Той се занимаваше със своята работа и… Никога не съм подозирала.

— Ясно.

— Когато за пръв път стъпих в офисите на „Масо“, не знаех, че всички говорят за мен и Джуди. Тя се сприятели с мен. Искала е да си отмъсти на Грегоар и да забие нож в гърба ми. — Софи въздъхна. — А вероятно е била и любопитна. Ако изобщо има значение, мисля, че тя посвоему, колкото и да е извратено, е обичала баща ти. Или поне е била заслепена от него. Била е много по-млада от мен.

— Но тя се нахвърли върху мен — измъчено се обади Том. Опитваше се да запази самообладание, но думите на майка му направо разкъсваха сърцето му. — Аз излизах с нея. С любовницата на баща ми. Защо не ме предупреди, защо не ми даде никакъв знак?

— Не разбираш ли, че не можех? — попита Софи и очите й се напълниха със сълзи. — Не го ли разбираш, Том? Ти толкова много обичаш баща си… и ме обвиняваше, че предавам наследството му…

— Съжалявам, мамо. — Том се извърна настрани, за да не заплаче. — Наистина съжалявам.

— Недей. Ти обичаш баща си, Том. И искаше да му бъдеш верен. Аз се опитах да те предупредя да не се срещаш с Джуди, но не можех да ти доверя истинската причина, без да нараня част от душата ти — така както се случи с мен.

Той се отпусна тежко на дивана и скри глава в ръцете си.

— Тя си играеше с мен, използва ме.

— И мен също.

— О, да, но не ти си баща на детето й.

Софи въздъхна.

— Миличък, бебето е невинно. Не е негова вината.

— Знам. И това няма да повлияе на чувствата ми към детето. Но разбираш, че не мога да се оженя за нея. Дори и заради бебето.

Тя го прегърна.

— Да, скъпи, наистина разбирам. — Целуна го по косата. Нищо че той бе истински мъж вече, силен, умен, самостоятелен, но за нея винаги щеше да си остане дете. — Ще се борим за това дете и ще се справим и с това. Нашето малко семейство все още е здраво.

Тя се изправи. През дебелите стъкла на прозорците можеше да види силуета на Хю, който се разхождаше под върбите.

— В известен смисъл, Том, се радвам, че стана така. Радвам се, че знаеш. Защото сега всичко е напълно ясно. Най-после нямаме никакви тайни помежду си.

* * *

Пиер седеше на топло в колата под наем. И никой не поглеждаше към него. Нито един от тях. Нито синът му, нито жена му, нито англичанинът. Излязоха от неговия замък, засмени и весели; дебелият американец вече си бе тръгнал с колата.

Видя как жена му и англичанинът се сбогуват със сина му. Томас, естествено, беше възмъжал неузнаваемо. Всяка черта на лицето му му напомняше за годините на собствената му младост.

Но в душата му нямаше никаква топлота.

В гърдите му бушуваше гняв. Усещаше, че губи контрол, и дълбоките чувства, които изпитваше, го шокираха.

Беше се завърнал. И всички, които го бяха предали, скоро щяха да го научат.