Луиз Бегшоу
Искри (51)

Четиридесет и девета глава

Джуди се наслаждаваше на момента. Най-сетне се бе случило. Един Масо й предлагаше всичко, което бе мечтала. Ръката си — фамилното си име. Гледаше Том трескаво, горчиво и тържествуващо едновременно.

— Джуди, моля те.

Той я умоляваше! Нещастният хлапак й се молеше! „Презирам го — мислеше си тя. — Той не е Пиер, само едно негово бледо и нищожно копие“.

— Джуди, ще имаме дете…

— Аз ще имам дете. — Тя сви рамене. — Или ще направя аборт. Още не съм решила.

— Господи, не можеш — каза той.

— Мога да правя каквото си поискам. — Измъкна пакет цигари „Голоаз“ от джоба на сакото си и се наслади на вцепенението му, докато палеше една, предизвиквайки го да каже нещо. Беше нов навик за нея, породен в последно време от целия стрес в работата й. Джуди го наблюдаваше с наслада, докато той се дръпна смаян.

— Не е добре за бебето — измърмори той.

— Това не е твой проблем. — Обърна му гръб. — Не беше толкова загрижен последния път, когато те видях. Преди да хукнеш при скъпоценната си майка.

Том се бореше с гнева и страха си. Сега, когато бе тук, срещу нея, със сигурност разбра, че я ненавижда. Тя заплашваше да убие детето им. И това бе жената, за която трябваше да се ожени?

— Просто ми трябваше малко време да помисля. Джуди, бъди разумна. — Не можеше да понася да й се моли, но трябваше. — Нали това искаше — не ми ли каза сама, че съм те подвел? — Всяка дума го разкъсваше отвътре. — Ето, предлагам ти всичко. Брак, семейство, дом. — Опита се да смекчи малко разговора. — Всички бижута, които пожелаеш.

— И какво мисли твоята мила майчица?

Том стисна зъби и пренебрегна обидата.

— Тя приема с любов внучето си. Каза ми, че няма нещо, което да не може да бъде поправено — и между нас двамата, и между теб и нея — тя настоя да ти предложа брак. Заради доброто на детето. — Той замълча за миг. — Джуди, тя каза, че миналото трябва да остане минало.

Американката се изсмя някак диво. Том се запита дали не е леко пийнала.

— Ако не искаш да се омъжиш за мен, аз пак ще се грижа за теб. Можеш да се пренесеш за постоянно в замъка. Ще прехвърля на твое име цяло крило и ще уредя създаването на попечителски фонд. Можеш да живееш от доходите. Ще споделяме попечителството над детето и поне ще живеем в една и съща къща…

— И ще организираме партита. — Отправи му ленива и високомерна усмивка. — Аз ли ще бъда домакинята? Какво е старшинството в Шато дез Етоал? Ти си младият крал? Ами ако не искам да се омъжа за теб? Ако не искам да се подчинявам на онази стара вещица Катрин? Нито да бъда по-долу от Софи Масо?

— Не говори така за баба ми, Джуди; а майка ми вече се нарича Софи Монфърт.

— Точно така. — Тя отметна глава. — Следователно аз мога да стана новата мадам Масо.

— Ако пожелаеш — каза Том, като очевидно се надяваше тя да откаже.

— Много добре знаеш, че баба ти се държа ужасно с мен. Определено е била зла и със Софи. Понякога ти явно предпочиташ да не обръщаш внимание.

Той се сви.

— Затова ще я наричам както ми е угодно. И ако искаш да ме спреш да не абортирам твоето копеле, изобщо не си в позиция да ми нареждаш каквото и да било. Нали! — Джуди се смееше.

„Явно в това сбъркано семейство поне веднъж всички козове са в ръцете ми“, помисли си тя.

Том отиде до прозореца и се загледа през дебелото стъкло към градината зад кухнята; двама от готвачите беряха зеленчуци и подправки за вечерята. Не искаше Джуди да види омразата, изписана ясно по лицето му.

— Да — каза той със съжаление. — Така изглежда наистина.

— Е, ще ти кажа какво ще направим — заяви Джуди, забивайки ножа още по-дълбоко в раната. — Не съм сигурна, че искам да родя детето ти. На каквато и да било цена. Не мога да те понасям и ми е дошло до гуша от цялото ви семейство. Ако реша да се подложа на всичко това, ще настоявам за независимост. Ще ми купиш мое лично имение — на мое име, и ще плащаш всички данъци. Ще ми трябва и персонал. — Тя прокара един от дългите си нокти по облегалката на стола в стил „Луи Четиринадесети“, драскайки по кадифената му тапицерия. — Ако искаш да задържа детето ти, ще трябва да ме издържаш по начин, по който аз реша.

— Това е изнудване — направо отсече Том.

Тя се усмихна снизходително.

— Том, скъпи, каква грозна дума — след всичко, което означавахме един за друг.

— Ще платя каквато цена назовеш — каза той.

Не се обърна да я погледне.

— О, знам, че ще го направиш — съгласи се хладно Джуди. — Но още не съм решила как ще постъпя. Не съм особено майчински настроена.

Зад гърба му долетя шумолене — звукът от плъзгането на чантата й от крокодилска кожа по шезлонга.

— Тръгвам си — каза тя. — Прибирам се в апартамента си. Ще ти се обадя, когато имам какво да ти кажа.

Вратата се хлопна. Том остана неподвижен, заслушан в потракването на токчетата на обувките й по величествените мраморни стълби.

Замисли се как бе започнал денят: как се чувстваше на брачната церемония на майка си и Хю Монфърт, как се радваше на взаимната любов в очите им; на невероятната щастлива енергия, която струеше от майка му, изпълваща всеки жест, всеки поглед.

А ето, че той се молеше да му бъде позволено да прекара остатъка от дните си в грижи за една зла и противна американка.

Почувства се наистина зле. Искаше просто да легне и да заспи, да се събуди отново в миналия си живот. Отново в Оксфорд, отново с Поли, преди да е започнало всичко това.

Но животът му щеше да продължи. И нямаше никакъв избор.

* * *

Джуди шофираше. За щастие пътуването обратно до града й бе станало като втора природа, защото мислите й бушуваха, също като стомаха. Не можеше да намери спокойствие от вълнение и злорадство; едва виждаше пътя пред себе си.

Защо не й бе хрумнало по-рано?

Нямаше начин да се омъжи за момчето. Никакъв шанс. Прекалено много приличаше на Пиер и същевременно се различаваше от него — евтино негово подобие, картонен силует. Отвращаваше я. Сега направо й се гадеше от мисълта да легне с него. Нямаше никаква мъжествена сила у него, никаква магия; само едно наперено хлапе, лесно за манипулиране.

Лесно за залъгване.

Отблъсна противните спомени, които нахлуха в главата й и я накараха да настръхне — как му се бе подмазвала, как го бе съблазнила само за да задържи интереса му — интереса на мъж, когото не можеше да понася. В началото Том наистина й приличаше на Пиер. По-късно обаче не можеше да си избие от главата, че е син на Софи — дете на жената, която мразеше, доказателството, крачещото и говорещо доказателство, че Пиер не бе предпочел нея…

Беше се превърнало в мания — болестно състояние — да не изгуби за втори път играта, да не позволи на Катрин и Софи да тържествуват над нея отново…

И това бе идеалното решение. Една бременност, заради която той би направил всичко. Тя натисна педала на газта. Най-сетне виждаше ясно изхода.

Край на Масо. Щом не можеше да има Пиер, любовта на живота й — Пиер, нейния бог, нейния крал, тя нямаше да има никого.

Но заради петнадесетте години копнеж, петнадесетте години страдание, заради съсипаната си кариера и разбитото си сърце…

Щяха да си платят. Щяха да платят скъпо и да продължат да плащат години наред. Щеше да ги разори. Да вървят по дяволите Монфърт и всички останали. Щеше да основе „Дом Дийн“, защо не! Всички велики династии започваха отнякъде.

Забави ход, когато влезе в натовареното движение. Човек трябваше да внимава в Париж, където шофьорите гледаха на червената светлина на светофара като на любезно предложение. Джуди се постара да се овладее. Умът й обаче бе съвсем бистър, пределно съсредоточен; изострен от омразата.

Щеше да изкопчи каквото може от Масо, от майката и от сина. А после щеше да се махне далеч от тях.

Стигна до улица „Де Клош“. Фасадите на сградите от осемнадесети век, които й бяха толкова добре познати, сега й се сториха тесни и застрашително надвиснали; копнееше да се махне от Париж, а може би и от Франция. Но след като бе прекарала толкова години в тази страна, тя се бе превърнала в част от нея. Освен това имаше още работа: да съсипе семейство Масо, да ги победи на тяхна територия.

Паркира на улицата и потърси ключа си в чантата; отдавна не бе идвала тук. Цветята в саксиите сигурно вече бяха изсъхнали. Опита се да си спомни дали е почистила хладилника, или щеше да я лъхне зловоние на разлагаща се храна.

Домакинстване. Не се бе занимавала с такова нещо отдавна. Разбира се, с новата си заплата можеше да си позволи нова къща в много по-хубав квартал. Но тя никога нямаше да се откаже от това място. Щеше да остане нейното убежище завинаги. То бе връзката й с Пиер; неоспоримото и явно доказателство, че той я бе обичал, че каквото и да казваха Софи и Катрин, тя не бе просто поредното му момиче.

Пиер й бе купил този апартамент. И когато погледнеше хладните сиви стени на сградата, Джуди виждаше любовта му.

Кимна на портиера във фоайето, който изобщо не вдигна глава от вестника си, и се качи в стария асансьор, който сякаш бе истински близнак на викторианската машинария в офиса. Той спря с тържествено полюляване на последния етаж и Джуди слезе. Разполагаше с мансардно жилище с две спални и собствена тераса на покрива; неведнъж се бе наслаждавала на чаша вино там привечер, докато наблюдаваше как слънцето потъва зад красивите покриви на града, замечтана за Пиер, за щастливо бъдеще…

Преметна чантата си през рамо и завъртя ключа в бравата. Подготви се да усети лъх на застоял въздух и бутна вратата, след което остави чантата си на пода в антрето.

Очите й се спряха на дивана във всекидневната.

И изпищя. Не спря да крещи още дълго.

Там седеше Пиер Масо. Той я погледна. И се усмихна.