Луиз Бегшоу
Искри (5)

Трета глава

— Заповядайте, мадмоазел — леко се поклони сервитьорът на Джуди и с апломб й поднесе закуската, заедно със сметката.

Тя се усмихна.

— Мерси.

Въздъхна доволно. Това със сигурност бе любимото й време от деня, както и любимият й сезон. Закуска в малко кафене на брега на Сена в осем часа в една от топлите утрини, когато пролетта преминава в лято и слънчевите лъчи са златисти и топли, а прохладният бриз вече не е толкова студен. Бе заобиколена от туристи, но това не я притесняваше. Кафето й с мляко ухаеше божествено, както и кроасанът, и можеше да похапне без всякакво угризение, тъй като вече бе направила сутрешния си крос. Четири километра всяка сутрин, неизменно, без да пропусне, независимо от времето. Така фигурата й бе стройна, очите й блестяха, а тонусът й винаги бе на ниво. Резултатите бяха отлични. Понякога, както и днес например сервитьорите се обръщаха към нея с „мадмоазел“, а не с „мадам“.

Мадам. Опитваше се да свикне и да не мрази толкова тази дума. Нямаше смисъл да мрази остаряването. Казваше си, че трябва да пази силите си за нещата, които може да промени. Гордееше се с този подход. Петнадесетте години във Франция не бяха изкоренили всичко американско у нея. Отпи глътка от превъзходното кафе с мляко — само французите можеха да приготвят толкова хубаво кафе — и се загледа към реката, която проблясваше в бавния си ход. Скоро щеше да стане достатъчно топло, за да може да седне на маса отвън.

Погледът й се спря на отражението й в прозореца. Джуди бе доволна от вида си. Беше на тридесет и шест, висока метър и шейсет и осем и тежеше точно петдесет и седем килограма, които много строго следеше. Днес бе избрала особено елегантен тоалет; червена рокля с леко разкроена пола, бежова жилетка и чантичка и кремави обувки с червен кант. Беше си сложила семпли обеци — перлени капчици; на дясната си ръка носеше малък, но много красив рубин, обкован в червено злато. Бижутата бяха от „Дом Масо“. Дори и с отстъпката за служители й се бе наложило да спестява три месеца, за да си позволи всяко от тези бижута. Но изобщо не съжаляваше. Това бе едно от няколкото важни неща, които бе научила във Франция. По-добре да имаш малко, но скъпи и класически модели, както дрехи, така и бижута, вместо претъпкан гардероб с боклуци. Този начин на пазаруване й позволяваше да бъде едновременно по-добре облечена и добре с финансите. Жилетката й например струваше триста евро (тези нови и не толкова романтични като едновремешните франкове банкноти). Но я носеше всяка пролет вече пет години и смяташе, че може да я използва поне още пет.

Да, тоалетът й бе елегантен. Джуди не се съмняваше, че мосю Лазар ще го одобри. Намаза кроасана си с масло и го изяде с наслада. Днес щеше да помоли — не, да поиска — повишение и нямаше никакви съмнения, че ще успее да го получи. Бяха минали седем години и вече бе крайно време.

Откакто Пиер бе заминал, всъщност бе изчезнал, кариерата на Джуди бе в застой. Естествено. Той бе помогнал на младата си любовница да се издигне бързо в йерархията и я бе направил шеф на отдела за връзки с обществеността точно преди да напусне както живота й, така и всичко останало. Дори и сега, когато мислеше за него, я пробождаше остра болка. Пиер. Плейбой, заслепяващ с чара си. Бе я пленил от самото начало — елегантният му външен вид, несметното богатство, положението му в обществото. Всичко, което амбициозната млада Джуди се стремеше да постигне и да бъде. Беше й предложил да сподели това с него. С какво нетърпение го бе последвала…

Но сетне, когато замина и не се върна и след като полицейското разследване и издирването не дадоха никакви резултати, никой не знаеше какво да прави с нея. Накрая решиха да не предприемат нищо. И Джуди, тъй като нямаше по-добър избор, просто сведе глава и продължи да работи.

Разбира се, мосю Лазар, новият изпълнителен директор, знаеше. Всички в офиса знаеха. Но той явно нямаше принципни възражения. А и отначало всички си мислеха, че Пиер може просто да се появи един ден. Никой не смееше да уволни неговото момиче.

Всъщност едно от момичетата му, както разбра по-късно.

За миг си каза, че би трябвало да го мрази, но бързо изгони тази мисъл. Нямаше полза да се рови в миналото. Не. След години на усърдна и прецизна работа, организиране на рекламни партита и ухажване на журналисти най-сетне я бяха направили вицепрезидент. Джуди бе започнала да обича работата си. В деня, в който й дадоха новия пост, тя усети как част от болката й заглъхва. Отначало болката от загубата на Пиер, а после и болката от загубата на представата й за Пиер. Но както и да е… Тя бе заслужила тази позиция изцяло благодарение на личните си качества. Никой не можеше да каже, че я е спечелила в леглото.

Джуди остави няколко евро на масата и излезе от кафенето. Щеше да повърви пеша до офисите на „Масо“, разположени в сграда от осемнадесети век на улица „Трико“, на повече от километър разстояние от най-близкия луксозен магазин на компанията. Бе помолила мосю Лазар да я приеме точно в девет и нямаше намерение да закъснява.

Усмихна се развълнувано и ускори крачка. Старши вицепрезидент, със съответното заплащане за поста. Двеста и петдесет хиляди на година. Да! Джуди искаше всичко. Искаше да смени луксозния си малък апартамент с голяма градска къща, искаше да има още тоалети като този, с който бе днес. Няколко класически куфара на „Луи Вюитон“, може би няколко дни пазаруване в Ню Йорк. Бе научила по трудния начин, че в този свят може да разчита само на себе си. И именно кариерата, а не някой мъж, щеше да й осигури всичко, което иска.

Не бе имало мъж в живота й от дълго време.

Джуди загърна леко жилетката си. Колко години бяха минали, три? От онази злополучна нощ с лондонския търговски директор. Ужасна история — и двамата нямаха търпение да избягат от хотелската стая на другата сутрин. А шест месеца по-рано бе срещнала онзи фолк китарист в един джаз клуб по време на отпуска си в Ню Орлиънс. Но това не се броеше, беше просто ваканционен секс.

И двете връзки бяха без каквото и да било значение за нея. Понякога изпитваше нуждата, почти клинично любопитство, просто да провери дали все още функционира като жена. Но удоволствие… Какво удоволствие би могла да изпита от нечие непохватно опипване и няколко бързи тласъка?

Никакво. Не бе изпитала никакво удоволствие.

Тя нямаше любовници. Мислеше за един-единствен мъж, мислеше прекалено често, макар да се опитваше да се отърве от навика. Пиер — великолепния, очарователния Пиер, искрящ като шампанско. Нейния учител в бизнеса, секса и живота.

Ето че стигна до пресечката и до офисите на компанията. „Дом Масо“ — дискретен надпис върху малка месингова табелка. Изпита облекчение при вида на познатата фасада. Животът й щеше да продължи доста комфортно, с повече пари и солидни постижения в работата, с установено място в бизнеса, което сама си бе извоювала.

— Радвам се да ви видя, мадам — посрещна я мосю Лазар.

— Благодаря, че ми отделихте време за среща, сър — отвърна Джуди на отличен френски.

— Мисля, че е по-добре да продължим на английски — предложи Лазар. Намести очилата с половинки стъкла на носа си и й се усмихна кратко.

Джуди настръхна — смяташе, че произношението й безукорно.

— Защо? — попита тя.

— Не сте ли чули?

Джуди се поизправи на стола с орехова облегалка, озадачена. Грегоар Лазар й се усмихна. Беше висок и много добре облечен, в очите му проблясваха весели пламъчета. Но въпреки това я притесняваше.

— Смятах, че вече сте чули слуховете — отбеляза той.

Тя поклати глава.

— Последните две седмици прекарах в Лондон, мосю.

— О, да, модните ревюта.

— Убедихме „Вог“ да публикуват статия за новата ни колекция — продължи целенасочено Джуди.

— Да. Поздравления.

— Исках да поговоря с вас за моята позиция — бе добила навика да говори стегнато с хората, да насочва разговора, накъдето тя желае.

— О, Джуди. Не мисля, че позицията ви е застрашена по някакъв начин.

Тя зяпна.

— Моля? — възкликна на френски.

— На английски — напомни й той.

Застрашена? Бе дошла да получи повишение.

— Не разбирам за какво говорите, мосю.

— За новия шеф — отвърна той. Въпреки отличното произношение, в английския му се долавяше следа от френския спокоен тон, а дори и намек за още нещо под него; може би славянско влияние или източноевропейски полъх. Очите на мосю Лазар бяха съвсем леко и много секси удължени, което напомняше на Джуди за Чингиз хан. Макар че той бе, погледнато като цяло, доста по-уравновесен човек. — И моят — добави той.

Джуди издиша шумно.

— Нов шеф.

Идеше й сама да се ощипе. Как е могла да изтърве това? Две седмици в мрачния и влажен Лондон, а и не си бе направила труда да следи деловите издания. Цялото й внимание бе съсредоточено върху женските списания, където „Масо“ трябваше да се бори за място с всички останали дребни дизайнери и големи бижутерски къщи.

— Някой е купил компанията? — попита предпазливо.

Това беше проблем. Голям. Новите шефове обичаха да съкращават щата, да уволняват, да сменят служители. Лесно можеше да се озове на улицата. Макар Лазар да бе казал, че мястото й не е застрашено, как би могъл да знае със сигурност?

— Не, няма такова нещо. Просто мадам Масо е решила най-накрая да обяви официално мосю Масо за починал.

Джуди замръзна на мястото си шокирана.

— Минаха седем години — продължи Грегоар Лазар.

Погледна я, после преднамерено отклони поглед, вероятно за да й даде време да се съвземе.

Тя мъчително преглътна.

— Какво… какво означава това за нас, мосю?

Той сви рамене по типично галски маниер — с цялата горна половина на тялото.

— Нямам представа. Вероятно нищо особено. Означава просто, че мадам Софи сега ще контролира компанията, както и акциите на съпруга си. Очакваме скоро да посети главния офис, затова помолих служителите да говорят на английски. Доколкото разбрах, френският на мадам Софи е все още леко тромав.

Тромав? След двадесет години във Франция? Джуди се изненада от силната омраза, която изведнъж я разтърси цялата. Но разбира се, Софи можеше да си позволи лош френски; какво ли имаше да прави тази жена, освен по цял ден да командва слугите?

Не можа да измисли какво да каже, затова само измърмори:

— Ясно.

— Съмнявам се, че мадам ще извърши много промени — продължи Лазар. — Не ми прилича на дама, която се интересува особено от бизнеса.

— Смятате, че просто ще дойде да види как стоят нещата.

— Точно така.

Лазар леко наклони глава.

— А след това вие ще продължите да ръководите компанията, както и досега?

— Да, предполагам, че мадам Масо ще предпочете така.

— Смятам, че е време да бъда повишена в старши вицепрезидент на „Връзки с обществеността“ — заяви Джуди внезапно и подчертано решително.

Изхвърли от съзнанието си образа на невзрачната Софи Масо. Бе я виждала веднъж, много отдавна, на едно парти за представянето на нова лятна колекция. Слаба и тъмнокоса, донякъде привлекателна, бе стояла в ъгъла, стиснала чашата си с шампанско, без да откъсва очи от Пиер, който светски елегантно се движеше сред гостите.

Тази жена бе предпочел той пред нея. Пред Джуди и нейната страст и пламенност.

Опита се да отхвърли от мисълта си факта, че сега вдовицата на Пиер ще контролира акциите му. Щеше да продължи нататък, сякаш нищо не е станало. Джуди бе дошла да настоява за повишение и нямаше да се отклони от намерението си.

— Да, очаквах го. — Лазар й се усмихна. — Но мисля, че в тази ситуация трябва да изчакаме мадам Софи да ни запознае с плановете си за нас. Ако има такива.

Джуди вирна брадичка наперено.

— Много добре — каза тя. — Тогава, ако ме извините, мосю Лазар, мисля, че трябва да се връщам на работа. Колекциите бяха посрещнати с известно недоверие. Ще бъде трудно да се опитаме да ги представим на пресата.

— Разбира се — отвърна той. — Изправи се и й протегна ръка. — И моля, наричай ме Грегоар. От доста години сме колеги.

Джуди се изчерви от удоволствие.

— Грегоар — повтори тя.

— Може да се наложи да доведа мадам Масо, за да ви запозная — извинително добави той.

Очите й проблеснаха ядно. Връзката й с Пиер бе известна на всички, но никога не говореха за това. И точно сега би желала положението да си остане такова.

— Разбира се, ще се радвам да се срещна с мадам Масо — отвърна небрежно.

— Приятен ден, Джуди.

— Доскоро — отвърна тя на френски и му се усмихна, преднамерено минавайки в неформален тон.

Лазар също й се усмихна и усмивката му не се стопи дори когато тя излезе от кабинета му. Само дето не ми намигна, помисли си младата жена. Слезе по мраморното стълбище до кабинета си на третия етаж, нарочно избегна приличния на катафалка викториански асансьор. Сърцето й биеше до пръсване. Не знаеше какво да мисли.

Софи Масо. Представи си как изглежда сега, напълняла през изминалите години, пухкава, скучна вдовица. Щеше да обиколи офисите, да си завре носа навсякъде, да стисне ръцете на служителите. Да остави мосю Лазар — Грегоар — да се занимава с деловата работа. Джуди щеше да е принудена да изтърпи срещата, както и подхилкването на секретарките.

Но от друга страна, Лазар я бе помолил да се обръща към него на малко име. Добър знак. Не, отличен знак. Щом Софи си тръгне, тя щеше да получи повишението. „Но няма да остана тук и да понасям визитите й, когато реши да се появи като кралицата майка — каза си Джуди. — Ще се върна у дома, в Ню Йорк. Ще оглавя клона ни там. Ще наложа името си, може би ще кандидатствам за преместване“.

Но после решително се отказа. Не. Защо да се оставя да я прокудят от Париж?

Никога. На секундата взе решение да се бори: няма да отстъпи пред Софи. Тази жена бе застанала между нея и единствената й любов. Джуди я мразеше и нямаше да позволи на разглезената богаташка да я победи.

Зави по коридора на своя етаж. Секретарката й вече подреждаше на бюрото в кабинета й факсовете от изминалата нощ и списъка с телефонните обаждания.

— Бонжур, мадам — бодро поздрави тя.

Джуди си помисли за Пиер, нейният любим, с шоколадовите очи и гладкото тяло, надвесено над нея. Споменът й причини почти физическа болка, остро пробождане.

— Говори на английски, Мари — каза тя. — Нали можеш?

— О, да.

— Мадам Масо пристига, за да поеме компанията — спокойно съобщи Джуди. — И всички трябва да се постараем да я приветстваме с добре дошла.

Каквото и да стане, ще посрещне и това. Както всичко друго досега — с вдигната глава. По дяволите, наистина ще се справи!