Луиз Бегшоу
Искри (48)

Четиридесет и шеста глава

— Красота — каза той. — Наведе се и целуна ръката на невестата си. — Нали така, Наташа?

Наташа се помъчи да преглътне жестокия му въпрос. Той й се усмихна; харесваше му да я гледа как се измъчва. В очите й напираха сълзи и леко хапеше устни, докато се опитваше насила да разтегля устни в усмивка.

— Да, Пьотр — прошепна едва. — Така е.

Добре. Беше все така покорна. Искаше да я изпробва. Досега не се бе изложила. Наричаше го с новото му име — Пьотр; беше му забавно да влиза в нова идентичност, след като бе обърнал гръб на стария си живот. Тя го бе завела при роднините си и се придържаше към историята, която той бе съчинил. Наташа искала да избяга, а Пьотр съвсем безкористно предложил да й помогне. Рискувал личното си благоденствие пред нейното желание.

Естествено, роднините й в Еспу го приеха с отворени обятия. Особено бабата, Катерина. Наташа бе любимата й внучка и тя неспирно се суетеше край Пьотр.

Той бе спасител.

Истински герой.

И най-харесваният ухажор на племенницата на Наташа — Од.

Братът на Наташа, Свен, се бе оженил за французойка от Ним, върнал се бе във Финландия и бе преуспял. След края на войната французите отчаяно копнееха да съберат отново разпилените късчета на живота си и един от начините да го постигнат, след години на режим и ограничени дажби храна, бе да се върнат към разкошната кухня. Мариан имаше роднини в ресторантския бизнес и Свен печелеше добре, като ги снабдяваше с финландски деликатеси — прясна риба, пушено месо, медовина. Цялото семейство живееше, благодарение на тази търговия, в голяма къща в покрайнините на града, с хубава градина. Имаха цветен телевизор и американска кола. Свен издържаше баба си, стария си баща, Алфред, и една пълничка и невзрачна на вид дъщеря.

Бе я нарекъл Од, на името на великата основателка на Исландия — Од Мъдрата. За съжаление името й подхождаше точно толкова, колкото би й подхождало да се нарече Елена от Троя. Од бе глуповата и скучна. Помагаше на баща си в магазина, нямаше никакво желание да учи в колеж и изглежда, нямаше други амбиции, освен всяка вечер да получава допълнителна порция десерт.

Свен полагаше всичкото старание, на което беше способен, да обича дъщеря си. Все не можеше да разбере защо тя не прилича на Мариан, неговата елегантна жена, или на отдавна изгубената му сестра Наташа, страстна натура, която бе избягала в Естония, за да се ожени тайно за богат банкер; и двете бяха жени, готови да се впуснат в съвършено нов свят в името на любовта, да пожертват всичко познато и да скочат в неизвестността. Од само се мотаеше наоколо, трупаше килограми и се взираше късогледо в телевизора. Не се интересуваше нито от дрехи, нито от флиртове с момчета. Все пак колкото и глуповата да беше, Од инстинктивно усещаше, че не е красива и никога няма да бъде жена, предизвикваща интерес. Беше отписала мъжете като загубена кауза и се бе посветила да помага на баща си.

Свен искаше единственото му дете да покаже поне някаква искрица воля за живот. Често му идваше да я разтърси здраво. Друг път искаше да разтърси ядно жена си: откъде бяха дошли тези отчайващи гени на Од? Той бе човек от съвършено друга порода…

И тогава, една нощ, се случи нещо, което промени завинаги неговия живот, както и този на Од.

Беше студено и тъмно като в рог, каквито обикновено бяха октомврийските нощи в Еспу. Той се събуди стреснат и стисна здраво вълнените завивки до гърдите си. Кошмар ли бе това? Не, осъзна, че някой удряше силно по вратата.

Полицията. Може би някой е починал. Или магазинът му е изгорял. С разтуптяно сърце, избута жена си настрани, докато тя се опитваше да се вкопчи в нощната му роба, нахлузи ботушите си и хукна надолу по стълбите. Од се бе подала откъм стаята си; остана да наблюдава откъм стълбищната площадка, докато Свен внимателно открехваше вратата.

— Свен, пусни ни — плачливо се обади някой отвън. — Толкова ми е студено. Студено е…

Той зяпна. Гледката пред него бе наистина като от кошмарен сън. На прага стояха двама души, замръзнали и треперещи от студ, с посинели устни. Едва ги различи на светлината на уличната лампа. Единият бе някакъв непознат кльощав и блед младеж с прогизнало кожено палто и тъмни, пламтящи очи. А до него бе сестра му.

— Мили боже! — възкликна той. — Мили боже, Таша! Ти си жива — тук си!

Зъбите й тракаха. Свен я сграбчи в прегръдките си, после едва не се дръпна. Тялото й замръзваше и косата й бе натежала от ледени кристалчета.

— Од! — викна силно той. — Мариан! Идвайте тук! Од, напали огън. А после напълни ваната. Мариан, извади печено месо и бутилка от моето уиски. Бързо!

Докато той още прегръщаше Наташа, бледият момък мълчешком се вмъкна вътре и затвори вратата. Погледна Од и каза на много добър финландски:

— Нека водата във ваната да е съвсем хладка, иначе от измръзванията ще се почувстваме още по-зле. Огънят трябва да почака, докато се разтопим малко.

Свен отвори уста да каже нещо, после я затвори. Човекът изглеждаше като мокра гарга, кожата му бе бледа от студа, а очите му бяха кървавочервени от липсата на сън. Но говореше с такава спокойна самоувереност, сякаш бе самият кмет на града, благоволил да посети дома им.

— Кой си ти? — попита го тихо.

Таша погледна нервно непознатия, който й хвърли хладен поглед. Отговори, без да откъсва очи от нейните и без да се обърне към домакина. Едва година по-късно Свен си спомни за този миг и колко бе странно всичко.

— Казвам се Пьотр Владеквич — каза бавно.

* * *

Никога не бе имало подобна вечер в семейството им. Баща му и баба му не се надяваха да видят отново Таша. Не бяха на себе си от радост, прегръщаха я и хлипаха, благославяха Пьотр и благодаряха на боговете, които ги бяха съхранили в такова отчаяно пътешествие. Докато тя разказваше на роднините си историята на бягството им, Пьотр се обади, че пръв ще влезе във ваната. Свен си мислеше, че водата навярно му е причинила силни болки, тъй като човекът бе на ръба на хипотермията, но от банята не се чу нито звук. Донесе чисти дрехи за госта — най-хубавия си костюм и риза, — и каза пред всички, че още утре ще му купи нови дрехи.

Младежът се появи облечен в дрехите на Свен, които му бяха по-големи поне с четири номера, но мрачната му сериозност някак си възпираше усмивките у всички. Каза нещо тихичко на Таша и тя моментално се отдръпна от баща си и баба си и го последва към банята. Мариан й приготви топла нощница и халат, както и подплатени с вълна пантофи, а после се отправи към кухнята, доволна да види съпруга си толкова щастлив. Въпреки охолния им живот, Свен много тъгуваше за сестра си, а го измъчваше и тревогата за бъдещето на дъщеря им. Напоследък не се усмихваше много. Тук, в далечния север, зимата бе тягостна и тежка и трудно се намираха радостни мигове в дългите тъмни нощи. Но тази вечер, след като гостите им бяха облечени в топли дрехи и всички се събраха пред огъня, ги очакваха вино, шотландско уиски, печено месо и топли печени картофи…

Цялото семейство сега бе тук. Мариан им сервира храната направо върху коленете. Таша разказваше и зъбите й вече не тракаха, отпиваше с удоволствие от уискито и все поглеждаше ярките пламъци на огъня, сякаш това бе най-красивата гледка на света. Съпругът й започнал да пие, после да я бие и накрая я заплашвал с убийство. Пьотр, търговец от площада, се изправил насреща му, когато я ударил пред всички. Тогава банкерът заплашил, че ще извика тайната полиция. Бягството било единственият им изход, а без документи имало само един начин — да купят една стара шейна, да вземат колкото могат храна и припаси, един впряг кучета и да поемат дългото и мъчително пътуване през замръзналата пустош към Финландия.

На север от Естония пътували с влак, с откраднати пари, пазарели се и се карали с местните хора в малки градчета за сушена риба и месо, кожи и сухи шипки, много ценни заради съдържанието им на витамини. Имало и престрелка, когато един капитан от Червената армия започнал да ги разпитва. Рискували затвор и мъчения, и дори смърт сред снеговете; и последното им изпитание — дни и нощи върху впряга с кучетата хъски, дъвчели жилава и полузамръзнала храна, нарязали трупа на едно от кучетата, за да нахранят останалите, и мислели, че жестокият студ ще ги убие нощем, докато се гушели заедно с животните под коженото палто; и накрая, когато вече мислели, че ще загинат, ето че стигнали Финландия — и свободата.

Продали кучетата на безценица; копейките и рублите им вече не стрували нищо. Пътували на стоп и пешком до Еспу, молейки се — както обясни през сълзи Наташа — някой да им каже къде е Свен и семейството му. И ето че бяха стигнали до тук — тя и младият й спасител, който рискувал собствения си живот, за да я доведе — всичко било като сън.

Катерина и Алфред хлипаха, Свен бършеше очите си, Мариан час по час възторжено пляскаше с ръце. А Од не казваше нищо. Седеше мълчаливо в ъгъла, след като запали огъня.

Пьотр, спомняше си после Свен, я гледаше; гледаше я така, сякаш не бе виждал нещо по-красиво. И докато бащата ги наблюдаваше в недоумение, дъщеря му срамежливо сведе очи и от време на време поглеждаше младежа. И изведнъж направи нещо, което се случваше много рядко, всъщност изобщо не се случваше, освен много рядко, докато хапваше нещо вкусно.

Усмихна се.

Дори и в щастливата суматоха покрай завръщането на Таша и въпреки че бе запленен от трогателната история за бягството им, Свен не бе успял да сдържи мигновения проблясък на егоистична надежда, който озари сърцето му. Хващаше се като удавник за сламка — нима бе възможно мъж като Пьотр, дързък герой, който не се бои от смъртта, да се заинтересува от невзрачната му подпухнала дъщеря?

— Е, Таша, Пьотр — обърна се той към тях. — Вие двамата… ще се жените ли, обичате ли се?

Отново Пьотр отговори, мигновено, без да откъсва очи от лицето на Од.

— Не — каза той. — Двамата с Наташа сме само приятели. Изпълних християнския си дълг, като й помогнах. Тя все още е омъжена пред Бога, а и освен това помежду ни има огромна разлика във възрастта. Ще си останем приятели. Всъщност Наташа ме уверява, че най-съкровеното й желание е да ме види щастливо женен. — Той се усмихна на Таша. — Нали така, мила?

Тя се поколеба само за миг, преди да отговори:

— Така е Пьотр… най-съкровеното ми желание.

„Мили боже — помисли си Свен. — Колко зле изглежда… колко е бледа… Сякаш е замръзнала“.

— Ето, Таша — предложи й той. — Хапни още малко месо, имаш нужда от по-силна храна.

Тя поклати глава.

— Аз… не съм гладна — пророни. А само преди миг ядеше лакомо. Може би стомахът й се бе свил от изпитанията и вече се бе натъпкала, помисли си Свен. — Уморена съм — добави тя. — Много съм изморена… Всъщност мисля да си лягам.

— Разбира се, скъпа. — Мариан се засуети като квачка около нея. — Ще спиш в нашето легло, а ние със Свен ще спим на дивана, докато измислим нещо по-добро. — Тя погледна госта. — Скъпи Пьотр, не знам къде точно да те настаня…

— В стаята ми има диван, мамо — обади се Од и стресна майка си. — Господин Владеквич може да спи на него.

— Благодаря. — Пьотр вдигна очи към нея и Свен с изненада установи, че в погледа му проблясва интерес. — Много мило от твоя страна, Од.

А може би и нещо повече. Да не би това да беше… желание?

„О, моля те, мили боже — отправи мислено той гореща молитва към небесата. — Нека да е истина и никога вече няма да мамя с данъците! Нито да играя хазарт, нито да пия водка сутрин. Изпълни само това мое желание. Нека дъщеря ми се омъжи!“

* * *

— Да — каза Наташа.

Усмихна се бодро, но в гласа й имаше престореност. Свен се зачуди какво ли става. За съжаление, откакто се бе завърнала иззад Желязната завеса, тя се държеше много странно.

Излизаше на дълги разходки в студа или пък прекарваше затворена по цял ден в стаята си. Алфред се бе преместил в стаята на Катерина, когато бабата бе починала през пролетта. Свен се тревожеше, че сестра му може нещо да не е наред с главата.

— Да, изглежда много хубава — повтори тя с безизразен и равен глас.

— Наистина. Като истинска принцеса си, Од, скъпа — викна Свен. Потупа Пьотр по гърба. — А ти, момчето ми, ти си късметлия, задето успя да откраднеш дъщеря ми.

— Знам. — Пьотр отвърна на усмивката му. — Никога не бих могъл да ти се отблагодаря за този дар, Свен.

В гърлото на по-възрастния човек се надигна буца и очите му се замъглиха. Всъщност беше точно обратното, каза си гузно. Той бе длъжникът, бе длъжник на Пьотр за това невероятно и неочаквано щастие — да види дъщеря си сгодена! И преобразена от радостта и любовта!

Тайничко вътре в себе си бащата трябваше да признае, че „принцеса“ и „красива“ са малко прекалено силни думи в случая. Но Од наистина се бе променила. През зимата, в която Пьотр бе дошъл да живее при тях, тя бе разцъфнала под погледите му, пълни със скрит интерес. Бе изгубила обичайния си апетит и бе започнала да проявява известен интерес към роклите и грима. Стараеше се да се включва в разговорите и говореше с видим ентусиазъм. Понякога наивната й глуповатост караше Свен да се срамува, например веднъж бе казала, че Русия се е присъединила към нацистите в последната световна война. Таша не сдържаше язвителните си реплики. Но Пьотр никога не й се подиграваше; дори и когато всички останали едва прикриваха усмивките си.

Свен намираше оправдания за раздразнителното поведение на Таша. Беше минала през толкова много. И му бе довела Пьотр — наистина, блед, слаб и без пукната пара в джоба, но за Свен той бе като принца от приказките.

Од се бе променила видимо. Бе отслабнала, бе ведра, приказлива и често се смееше. Веднъж през пролетта, когато бе излязла навън с новата рокля, която Мариан бе поръчала от Франция, бе забелязал няколко местни момчета да подсвиркват подире й. Той ги нахока, но вътрешно изпита радост. Е, дъщеря му не се бе превърнала с вълшебна пръчица в умна и красива девойка, но все пак беше едно съвсем нормално на вид момиче.

Само на това се бе надявал.

А толкова дълго чаканият му бъдещ зет притежаваше и други изненадващи качества. В замяна на леглото и храната, които щедро му предоставиха, той бе предложил да помага на Свен в бизнеса. И само за няколко месеца го преобрази напълно. През цялата зима този младеж не бе спрял да звъни по телефоните. Свърза се с нови клиенти, уреди сериозни отстъпки за доставките, дори успя да откупи бизнеса на Гутмонд Еджилсон — а той отдавна бе като трън в петата на Свен. Появиха се нови клиенти и поръчки. Пьотр бе безскрупулен и жесток в преговорите и Свен му отстъпваше, когато трябваше да се действа от позиция на силата. Това се оказа добър ход — спечели доста пари и се канеше да си купи хубава къща в нов квартал, по-близо до Хелзинки. Еспу вече бе тясна територия за Свен.

Разбира се, плащаше добре на Пьотр, но освен за нови костюми и обувки той не харчеше нищо. Искал да има собствен дом, така бе казал на тъста си. Да може да издържа семейството си. Последното бе заявил, докато гледаше влюбено Од, която също го гледаше с обожание.

Когато обявиха официално годежа си, Свен с гордост връчи зестрата на дъщеря си. Десет хиляди американски долара. Солидна сума, с която дъщеря му можеше да живее охолно. Од плесна с ръце и викна от радост, а Пьотр му стисна ръка едновременно със сърдечно и сериозно изражение и го увери, че това ще бъде основата на всичко, което ще постигне по-нататък в живота си. Каза, че съдбата му е предначертала велики дела. Свен не се съмняваше.

Сега гледаше дъщеря си, облечена в дълга бяла рокля, фигурата й бе нормална и дори съвсем не пухкава — с къс бял воал и блестяща тиара в косата, и се усмихваше. Мислеше си, че едва ли някога ще я види отново толкова хубава.

И се оказа прав.

* * *

Ожениха се в църквата „Свети Стефан“, лутеранския храм, който Свен посещаваше от време на време; присъстваше цялото семейство, както и неколцина познати от бизнеса. Од стискаше малък букет червени рози — прекрасни оранжерийни цветя, внесени чак от Южна Европа, но тя заслужаваше най-доброто. Пьотр беше в строг тъмен костюм. Бе помолил Наташа да им бъде кума. Тя бе много красива в тясната си червена рокля и тъмна коса, вдигната на висок кок, но на Свен му се струваше, че изглежда остаряла и измъчена — имаше нещо чуждо и плашещо в изражението й. За разлика от Од, тя държеше букет бели рози и Свен забеляза колко силно стиска бодливите им стъбълца, така че малки капчици кръв бяха избили по бледите й пръсти. Когато свещеникът подкани Пьотр да целуне Од, му се стори, че Таша залитна леко. Дали мислеше за съпруга си? Или пък това бе чувство на облекчение, че смешната й неугледна племенница най-сетне си е намерила мъж?

Мина му през ум и ужасната мисъл, че Таша може би ревнува. Всъщност едва ли можеше да е вярно. Никога не бе казала и дума. А освен това, както бе изтъкнал и Пьотр, той бе прекалено млад за нея. Ако тя някога се омъжеше отново, щеше да е за някой солиден човек горе-долу на нейната възраст.

При тази мисъл Свен се успокояваше.

* * *

Само седмица по-късно Пьотр заяви по време на вечеря, че има важна новина.

— Време е ние да тръгваме. Двамата с Од ще живеем във Франция. Всяко семейство трябва да бъде самостоятелно. Сигурен съм, че и вие смятате, че е време да се разделим.

Това предизвика буря от протести. Мариан заплака, Алфред замърмори как било хубаво всички да са заедно, а Свен само поклати глава и се опита да успокои спора.

Всъщност той смяташе, че е отлична идея Пьотр и Од да се преместят във Франция. Финансовите умения на Пьотр можеха да са много по-полезни за бизнеса, ако действа откъм страната вносител. А и откровено казано, бе му дотегнало да живее в многолюдна къща. Искаше да се порадва на малко мир и спокойствие в охолните си години на средна възраст. Ако Пьотр искаше да се преселят във Франция, за предпочитане в слънчевия юг, Свен и Мариан можеха да им ходят на гости и да се радват на внуците си по време на суровата финландска зима.

— Од има френско гражданство благодарение на теб, Мариан, и като неин съпруг, аз успях да си извадя паспорт.

Пьотр бръкна в джоба си и извади оттам тънката, подвързана с кожа книжка.

— Доста бързо — отбеляза учудено Мариан.

Наистина бе така. Свен не се изненада. Пьотр категорично бе от хората, които си съставяха най-прецизен план и после действаха светкавично.

— Заминаваме утре.

Мариан изхлипа шумно, Пьотр не каза нищо. Од притеснено потупваше майка си по рамото.

— Дългите сбогувания са тежко изпитание — каза тя. — Ще ти се обадя, майко, ще ти се обадя веднага щом влезем в пристанището.

— Тръгваме рано призори — заяви Пьотр. — Няма нужда да ни изпращате до пристанището. — Гласът му бе странно сдържан; дори някак студен, спомняше си по-късно Свен. — Мразя сърцераздирателни сцени.

— По-добре аз да ти се обадя — добави и Од. — Да гледаме към бъдещето, а не към миналото. — Обърна се към съпруга си с обожание в погледа. — Двамата с Пьотр искаме да идем на някое топло място, да си купим къща. Ще е хубаво да ни идвате на гости, а след време да се радвате на внуците си, нали?

Свен се зарадва, като забеляза усмивките по лицата на жена си и на баща си. Од прегърна всички с насълзени очи, а той измъкна бутилка шампанско.

— Но аз мога да ви закарам с колата до пристанището — предложи Свен. — Ще имате много куфари. А на такситата не може да се разчита.

— Няма да носим никакъв багаж, освен малко дрехи за преобличане. Не обичам да нося много багаж. Колкото по-малко товар, толкова по-добре. — Пьотр погледна Наташа, която бе седяла през цялото време в края на масата и се бе взирала в ръцете си. — А и Наташа вече се съгласи да ни закара. И бездруго става рано сутрин.

— Ами, много мило от твоя страна — кимна Свен. Усмихна се на сестра си. Може би вече бе преодоляла проблемите си. — А после ще се върнеш при нас.

— Да, скъпа — обади се дрезгаво и баща му. — Поне ще ми остане моята мила Таша.

Тя само кимна безмълвно. Свен си каза, че наистина е много по-добре младата двойка да замине. Сестра му щеше да остане при тях — искаше му се тя да се превърне пак в онова жизнерадостно, страстно момиче, което познаваше някога. Освен това искаше дъщеря му да следва собствения си път.

Когато на другата сутрин Свен се събуди, вече бяха потеглили. Мебелите и вещите им бяха прилежно подредени в стаите им. Зачака Наташа да се върне и да разкаже по-подробно за отпътуването им.

Тя обаче не се върна. Не се обади и Од. Те позвъниха притеснени в полицията и в имиграционната служба; оттам им казаха, че Пьотр и Од Владеквич са слезли в Кале една седмица след заминаването си от Финландия, и това бе последното, което Свен чу за дъщеря си.

Никога повече не видя никого от тримата.

* * *

— Ще паркираме тук.

Пьотр кимна и Наташа отби встрани. Уличката бе тясна и тъмна, встрани от осветената главна улица и доста далеч от пристанището.

— Какво? — Од изненадано се озърна наоколо. — Но това е глупаво, миличък. Можем да стигнем много по-близо.

— Предпочитам да повървя, да се поразтъпча.

Наташа мълчеше, просто отвори вратата и слезе от колата.

Од погледна леля си с раздразнение. Искаше й се баща й да ги бе докарал. Наташа все я поглеждаше злобно или й правеше хапливи забележки. Непрекъснато се мотаеше около тях, докато Од искаше да е насаме с Пьотр.

— Навън вали — изтъкна тя.

Но Пьотр не каза нищо, затова тя покорно слезе от колата. Може би го правеше от сантименталност — вероятно искаше да се сбогува с Финландия по този начин. Дори и така да е, беше й много студено.

— Носиш ли си паспорта? Изобщо няма да се учудя, ако си го забравила — каза Наташа с толкова остро презрение в гласа, че племенницата й се стресна.

Почувства се обидена и отвърна:

— Нося го. — И го измъкна от горния джоб на платото си.

— Аз ще го взема — заяви Наташа.

Пристъпи и издърпа документа от ръцете на младата жена.

— Какво правиш? — погледна я втрещено Од.

Леля й се извърна.

— На теб няма да ти трябва — със злобно опънато лице процеди тя. — Аз ще го използвам.

— Ти си полудяла — възкликна Од. — Скъпи, кажи й да престане.

Но изражението на съпруга й, който се бе приближил към нея, бе странно. Нито следа от обич, нито дори от някаква топлота. Изглеждаше… безразличен. Далечен и чужд.

— Едва ли наистина си си въобразявала, че жена като теб може да привлече вниманието ми, Од — каза Пьотр. — Ти ми беше полезна, но ролята ти вече приключи.

— К-к-какво?

— Чу ме. Сега коленичи — нареди той.

— Какво? Защо? — викна тя.

Вече притреперваше от внезапна вълна на силен страх. Искаше да е при баща си.

— Защото ще те убия — равно каза Пьотр.

Светът й се завъртя.

— Не! — изпищя тя.

Пьотр се наведе рязко и вдигна голям камък, който намери встрани от пътя. Од се помъчи да побегне, но Наташа я стисна с изумителна сила и я задържа на място. Момичето се вторачи диво в нея.

— Какво правиш? — извика тя. — Ти си моя леля!

Наташа я погледна с омраза.

— Как смееш да си въобразяваш? И да го докосваш! — просъска тя. — Не виждаш ли, че той е мой!

— Не! — изхлипа Од. — Нищо не разбирам!

Наташа я бутна напред. Пьотр замахна силно и я удари с камъка, много точно прицели удара в слепоочието й. От раната потече тънка струйка кръв и тя се строполи на земята безмълвно.

Наташа се наведе и изхлузи палтото от неподвижното тяло.

— Какво ли разбираш ти от любов? — възкликна тя.

После се изправи и се усмихна сияйно на Пьотр.

— Хайде да тръгваме — каза той и закрачи напред.

— Където пожелаеш, скъпи — спокойно отвърна тя.

Затича подире му, подобно на бездомно кученце, което си е намерило господар.