Луиз Бегшоу
Искри (46)

Четиридесет и четвърта глава

„Трябва да се отърся от това!“

Том си го повтаряше стотици пъти на час, но без особен ефект. Сутринта се събуди с натежала глава след неспокойната трескава нощ, но кошмарът остана като отровна топка в стомаха му.

Неговото дете. И на Джуди.

Вързан до живот за по-възрастна жена, която майка му мразеше и която и той все по-малко можеше да понася.

Нямаше представа какво да направи.

Нито какво да каже на Софи.

Затова се опитваше да отложи момента. Поемането на ръководството на „Масо“ се бе оказало истинска катастрофа. Предложенията на Том за увеличаване на продажбите бяха пропаднали с гръм и трясък. Никой в магазините не бе харесал идеите му за намаляване на разходите; последваха масови оставки, а той не знаеше как да намери нови хора; заливаха ги лоши отзиви в пресата и семейство Брант, основните дизайнери, бяха напуснали. Заместниците им, засега на изпитателен срок, не се справяха особено добре. А счетоводителите искаха отговори…

Даваше си сметка, че е затънал до гуша. Лъскавият ъглов офис бе едно, а да знаеш как да го използваш — съвсем друго.

— Селин! — викна той. — Би ли ми донесла още едно кафе?

Секретарката му надникна през вратата и повдигна вежди.

— Още едно ли, мосю?

— Макар че, честна дума, достатъчно съм изнервен и без него.

— Тогава ще ви приготвя безкофеиново — каза тя и вдигна поглед към тавана.

Акциите на „Мейбъри“ спадаха. А затъването на „Масо“ бе сред основните причини за това. Том приглади с длан косата си, потеше се. Стресът бе ужасен. Едва девет и половина, а вече се нуждаеше от питие.

Чу вратата да се отваря.

— Много си бърза — отбеляза Том, без да се обръща.

Но не беше Селин. Мигновено осъзна, че през и бездруго тежкия му ден се задава още нещо неприятно.

— Здрасти, хлапе — каза Пийт Стоктън. Стоктън бе точно толкова брутално откровен, колкото и неприятен. Миришеше на пот и вонята бе само частично прикрита от противно сладникавия мирис на кубинската му пура. — Не изглеждаш особено щастлив да ме видиш.

— Здравей, Пийт. — Том говореше далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Не ме наричай хлапе.

— Опаа. — Дебелакът завъртя очи към тавана. — Големи приказки от човек, който ще бъде уволнен.

— Какво?

— Уволнен. Изритан. На улицата. Au revoir — злорадстваше Стоктън. — Нали така казвате вие, жабарите?

— Не можеш да ме уволниш, Пийт. Имаме споразумение…

— Имахме споразумение. След като вече получих дяловете ти, не ми трябваш. И ако трябва да съм откровен, на никого не си нужен. Особено на акционерите ми. Отнемам ти поста и го давам в ръцете на истински експерт. Приемственост, това искат хората.

— На кого по-точно го даваш?

Пийт Стоктън се ухили.

— На старото приятелче на майка ти — Грегоар Лазар. Връщам го в компанията и му предоставям твоя кабинет. Справедливостта ще тържествува, тъй като именно човек от фамилията Масо го е изритал оттук — от неговия кабинет. Не мислиш ли, че нещата идват на мястото си?

Том избухна.

— Не можеш. Имам писмен договор. Че ще бъда председател на борда и главен…

— Дрън-дрън-дрън. — Стоктън описа кръг във въздуха с пурата си „Монте Кристо“. — Трябва да четеш по-внимателно договорите си, хлапе. Пише, че ще те направя председател на борда. Не е казано за колко време. Трябва да те уволня — акциите са спаднали с близо седем процента. Ако трябва да съм честен обаче, бих те уволнил дори и да се бяха покачили.

— Защо?

Том не можеше да събере мислите си.

— Не те харесвам. Разглезен наследник на голямо богатство, който никога не е бил учен да работи. Надут европеец. Ти и Монфърт, и префърцунената ти майка. Тази проклета жена за малко да ми докара уволнение. Отказа да продава. Между нас казано — Стоктън се захили и двойната му брадичка се разтресе като желе, — тя нямаше да допусне такава глупава грешка. Така се получава, като предаваш скъпоценното си мамче!

Том не се поколеба. Юмрукът му улучи Стоктън в слепоочието.

— Оох, мамка му! Ще те съдя, мамка му! Аз… оох!

Левият крак на Том го бе уцелил право в слабините. Стоктън се сви на две, пищейки. Вкопчи се в масата като гигантско тлъсто насекомо, което със сетни сили се опитва да не се търколи на земята.

Селин бе подслушвала до вратата. Сега отвори и зяпна Том, без да може да повярва на очите си.

— Извикай полицията! Обади се на проклетата полиция! — крещеше Стоктън.

— Защо, мосю? — бързо се обади Селин. — Те ще трябва да ви арестуват, тъй като ви видях как нападнахте мосю Масо без никакво основание.

— Благодаря ти, Селин.

— И напускам. Не искам да работя за такъв човек — каза тя и задържа вратата за Том, който я последва навън.

— Не беше нужно да напускаш заради мен — каза той с благодарност в гласа.

Тя го погледна хладно.

— Не е заради вас. Чух какво каза за мадам Масо. Тя е невероятна жена, за която човек работи с радост. — Селин го изгледа неодобрително. — Не бяхте прав да я освободите от поста, мосю. Тя е страхотен ръководител.

Том въздъхна.

— Мадам Масо бе вдъхновение за всички нас. Ако искате да знаете защо хората напускат, именно това е причината. Тя донесе промяна. Отнасяше се добре със служителите. Наистина разбираше и от хора, и от бижута. Ценеше красотата.

— А аз — не. Това ли искаш да кажеш?

— Точно така. — Селин бе категорична. — Но може би щяхте да се научите.

Стенанията на Стоктън достигнаха до тях през затворената врата.

— Той плаче — отбеляза Том.

— Като всички грубияни и той е страхливец. — Селин вирна брадичка. — Отивам си у дома.

— Мога ли да те закарам до някъде?

— С кола съм. Кажете ми, мосю Масо, мадам Масо обясни ли ви за Джуди Дийн?

Том замръзна.

— Каза ми, че не я одобрява.

— Нищо повече?

— Защо, има ли и друго?

Селин се замисли за момент.

— Не — каза тя накрая. — Не е моя работа. Но послушайте съвета ми, мосю. Обадете се на майка си. Мисля, че има какво да научите от нея. И не само за диамантите.