Луиз Бегшоу
Искри (44)

Четиридесет и втора глава

Софи никога не се бе забавлявала толкова много. През онази първа вечер тя написа писмо на Том.

„Скъпо мое момче,

отседнала съм в дома на Хю Монфърт в Ирландия за известно време. Той никога не е бил личен враг на баща ти и се надявам, че някой ден ще му дадеш шанс и ще го опознаеш.

Искам да знаеш, че не изпитвам гняв към теб. Вярвам, че двамата с баба ти направихте грешка, но трябва сам да го разбереш. Винаги ще те обичам. Някой ден ще узнаеш, че любовта към едно дете невинаги означава да се съобразяваш с желанията му.

Можеш да ми се обадиш на мобилния телефон, когато пожелаеш. Надявам се скоро да те видя. И не се доверявай на Джуди. Със сигурност знам, че не те обича.

С обич, мама“

Сама пусна писмото в пощата на селото на следващия ден. А след това, с известно усилие, се постара да забрави напълно за болката около сина си.

След първите ден-два не бе особено трудно. Ирландия бе прекрасно място и двамата с Хю се забавляваха неимоверно. Яздеха из имението му, разхождаха се из горите, а по негово настояване тя опита и риболова. И макар че бе влажно и студено и се чувстваше малко глупаво в един от старите пуловери за крикет на Хю, тя успя да улови една дребна пъстърва. Изпита невероятно силно вълнение, когато я откачи от кукичката и я пусна обратно в потока. Ходеха по разни панаири и купуваха произведения на местни занаятчии, с удоволствие хапваха от местните гозби. Превърна се в специалист по пазаруване от разпродажбите и истински се забавляваше по време на Фестивала на жътвата. Докато Хю тренираше във фитнес залата си по два часа всеки ден, имаше време да си почива с книга в ръка.

Всяка сутрин усещаше как във вените й бликват талази от нови сили за живот.

Колкото и да й харесваше мястото тук, много повече харесваше мъжа до себе си. Хю изобщо не приличаше на Пиер. Сега, от разстоянието на годините, властната му природа, или поне онова, което тя бе смятала за властност, й се струваше дребнаво и жалко психологическо манипулиране. Срамуваше се, че някога е била впечатлена от него. Пиер й бе изневерявал, обичаше да властва над хората, а всъщност бе слаб. Хю бе истински мъж. Мъж-воин, който действително се бе сражавал за страната си. Веднъж бе свалил ризата си пред нея, след като се бе подхлъзнал на един камък и бе паднал в потока, и Софи бе видяла белезите му.

Бе зърнала и мускулестите му гърди и силни ръце, както и тъмните косъмчета по тялото му. И й се бе приискало да види и останалото.

Хю. Приятел, защитник, довереник. Но и мъжът за нея. Софи копнееше физически за него, така както не й се бе случвало досега. Нито с Пиер, още по-малко пък с Грегоар. С тях двамата единствено бе искала да бъде желана.

Хю не бе просто огледало, в което да се оглежда суетно. Беше толкова невероятен, толкова уверен в себе си, зашеметяващо мъжествен. Бе я целунал така, сякаш му принадлежи. През онази първа нощ. Софи се страхуваше да го целуне отново — заради онова, което би могло да последва. Сега, след като го познаваше вече по-добре, тя бе опознала и самата себе си. Ако започнеше да го целува, нямаше да може да спре никога.

* * *

— Става студено — обади се Хю.

— Няма нищо. — Софи обви ръце около тялото си. — На мен ми е достатъчно топло.

Беше вярно. Вървяха сред ниски храсталаци по пътечка през гората, която водеше от селото към замъка. Невероятна красота — ясен, тис, борове и дъб — смесена гора, позлатена от есенните огньове. Въпреки това тя почти не забелязваше околността. Бяха ходили да обядват в селото в бара; Хю си бе поръчал свински пържоли с гарнитура от печен пащърнак, а Софи бе похапнала задушени миди с чаша вино — не помнеше да е яла по-вкусно нещо. Хю бе предложил да се върнат обратно пеша.

Бавна, дълга и приятна разходка. Софи бе направо замаяна от любов. Беше прекрасно — винаги бе копняла за това и вече бе престанала да вярва, че съществува. Желанието й бе толкова силно, че подкосяваше краката й и все пак всичко й бе толкова познато — имаше усещането, че той винаги е бил до нея, и се молеше на Бога никога да не я напусне.

Беше като опиянение. Бе влюбена до уши.

— Хю. — Софи поспря до една полянка с папрат. — Мога ли да бъда откровена с теб?

Опита се да прозвучи небрежно, но Монфърт веднага усети настроението й. Закова се на място и я хвана за ръка.

— Разбира се — каза й нежно със спокоен тон. — Какво има?

— Става дума за нас.

— Притесняваш се, че не си се чула с Том, и те безпокои мнението му ли? Мога аз да поговоря с него, ако искаш.

— Не, не става дума за Том. — Представата как Хю се обажда в замъка направо я развесели. — Пък и не мисля, че би било добра идея.

— Все някога трябва да се срещна с него.

— Ами, разбираш ли, говоря за друго. — Софи се изчерви и се почувства глупаво. — Заради религията ми.

— Какво?

— Религията ми. — Тя се вторачи в обувките си. — Не мога да спя с теб.

Хю спря и повдигна вежда.

— Е, това е нещо сериозно. Да не би да си дала обет за целомъдрие? Или се каниш да влизаш в манастир?

Софи се размърда притеснено.

— Знаеш какво имам предвид. Просто… мина цял месец…

— Броя дните. Бъди сигурна.

Черните му очи обходиха преценяващо тялото й; Софи се изчерви, сякаш тесните й джинси и пуловерът бяха прозрачни.

— Просто не искам да си мислиш, че те дразня нарочно. Или… че те подвеждам.

— Никакъв секс преди брака.

Тя кимна.

Той извърна поглед.

— Разбирам. Хайде, Софи, да се връщаме, преди да настинеш.

Хю тръгна през гората. И тя усети как стомахът й се свива. Значи това беше, каза си Софи. Това е краят. Той я желаеше от първия ден. Но нямаше да чака вечно.

„Всичко свърши“, помисли си тя. Вдигна с мъка ботушите си и се затътри след него, решена да не допусне Хю да види сълзите й.

* * *

Хю никога не се бе смятал за добър актьор. Можеше да запази самообладание и да не издава емоциите си както по време на битка, така и в бизнеса — но май само толкова. Точно сега единственото, което искаше, бе да се отдалечи от Софи. На достатъчно разстояние, че тя да не отгатне намеренията му.

Когато се върнаха в замъка, той я целуна сдържано по бузата и я помоли да го извини.

— Трябва да свърша нещо в Корк — проклети застраховки. Мислиш ли, че можеш да останеш сама за известно време?

Лицето й бе помръкнало, но тя се опита да се усмихне.

— Не се притеснявай за мен — каза му. — По средата съм на една много увлекателна книга.

— Значи ще се видим по-късно. Само кажи на госпожа О’Конър какво искаш за вечеря, става ли?

— Добре — измърмори тя и се качи нагоре.

Хю издиша с облекчение. Бе успял. Изтича до гаража и извади оттам астън мартина. Пресметна, че ще му трябват около два часа. Обмисляше го от средата на предната седмица, когато двамата се смееха за нещо след вечеря и бе осъзнал, че моментът ще настъпи скоро. Бе се обадил на няколко места и бе подготвен. Сега измъкна мобилния си телефон и звънна на Пол, собственик на един ресторант.

— Мисля да го направим тази вечер.

Пол цъкна одобрително с език.

— По кое време?

— Рано — около шест. Трябва да стане, преди да е хапнала сандвич вкъщи. Мислиш ли, че ще успееш?

— Никакъв проблем. Всъщност ми е нужен само час. Дори и по-малко, може би четиридесет и пет минути.

Хю се изненада.

— Само толкова?

— За теб съм тренирал специално — каза готвачът.

— Имаш горещите ми благодарности — отвърна Хю и затвори телефона.

Бе трогнат от доброто отношение на тези хора, които познаваше бегло — икономката, готвачката, собственика на любимия му ресторант в селото. За пръв път този ден усети лека тръпка на притеснение да се прокрадва в радостта му. Надяваше се никой да не остане разочарован.

Можеше да стигне до Корк точно за двайсет минути, ако караше с превишена скорост. Натисна здраво педала на газта и колата се понесе по пътя като заек, хукнал през полята.

* * *

Слънцето тъкмо бе залязло, когато се върна в замъка, и синьото небе все още бе прорязано от златни лъчи. Хю побърза да влезе вътре, където го посрещна госпожа О’Конър.

— Госпожа Масо вечеря ли вече? — нетърпеливо попита той.

— Още е в стаята си, сър. Преди половин час се обади да си поръча салата…

Раменете на Хю увиснаха. По дяволите.

— … но аз й казах, че готвачката още не се е върнала от Килкпатрик, там е на покупки.

— Отлично! — възкликна Хю, на когото му идваше да я разцелува. — Би ли я извикала да слезе и я попитай дали би желала да излезе на вечеря с мен. Кажи й, че не е нещо специално и няма нужда да се преоблича.

— Да, сър. — Възрастната жена остана за миг на мястото си. — Желая ви късмет — добави след пауза тя.

Хю се ухили и й намигна сериозно.

— Благодаря, госпожо О’Конър.

* * *

— Къде отиваме? — попита Софи.

Все още бе потисната: Хю я бе помолил да се погрижи сама за вечерята си за първи път, откакто бе пристигнала в Ирландия.

Чувстваше се като спукан балон. Със сигурност нямаше да мине много време, преди той да намери някакъв претекст и да й подскаже, че е добре да си тръгне. Той бе определено мъжествен — съвременен човек, а не отшелник като нея. Едва ли бе мъж, който е готов да чака.

Софи си мислеше, че това може да се окаже и последната й вечер тук. Защо да усложнява живота на Хю? По-просто ще е да си тръгне сама, отколкото той да се опитва да я отпрати. Бе прекарала един фантастичен, невероятен месец с него. Не искаше да се разделят с огорчение.

— Едно местно заведение. Нарича се „Сляпата щука“.

Въпреки волята си, тя се усмихна.

— Страхотно име за бар.

— Не е бар, а прекрасно бистро. Единственото място, което има звезда на „Мишлен“, поне в радиус от сто мили. Моят приятел Пол Бегала е главен готвач, невероятен майстор. Използва само местни продукти, всичко е сезонно и готви традиционни ястия. Овнешкото задушено, което приготвя, е направо божествено — трябва да се опита задължително. А пълненият му омар… направо не знам как да се изразя! Всъщност всичките му ястия са страхотни.

Софи изведнъж усети остър глад.

— Звучи чудесно. Трябва да си призная, че с теб се храня много по-обилно, отколкото някога през живота си.

Това прозвуча доста лично; изчерви се и й се прииска да върне думите си назад.

— О, стига. Това е заради физическото натоварване. Ходиш пеша, непрекъснато яздиш. Откровено казано, мисля, че би могла да напълнееш малко.

Той погледна право напред.

— Ето, пристигнахме.

— Направил ли си резервация? Предполагам, че щом има звезда на „Мишлен“, сигурно е пълно с хора.

— Обикновено е така — съгласи се кротко Хю.

Паркира колата и мина откъм нейната страна, за да й отвори вратата. Един бърз поглед вътре в ресторанта го увери, че Пол се е постарал.

— Благодаря. — Софи слезе и затвори вратата на колата. — Каква приятна музика.

— Това е дъщеря му, Брона. Свири в Лондонския симфоничен оркестър. Върнала се е тук през ваканцията си. — Сега, когато моментът бе настъпил, нервността му се бе върнала. — Заповядай.

Вратата се отвори широко и на прага застана Бегала, слаб мъж с блестящи очи и широка усмивка.

— О, Хю, това си ти. И госпожа Масо. Приятно ми е да ви посрещна, мадам. Последвайте ме, моля, масата ви е готова.

Софи се усмихна и прекоси дървената веранда. След миг зяпна изумена.

Малкият салон на ресторанта бе абсолютно празен — само една маса в центъра бе приготвена за двама. Старинен сребърен свещник бе поставен върху бяла покривка от фин ирландски лен, а стотици по-малки свещи бяха разположени из цялата зала. По стените имаше драперии от зелена коприна и навсякъде бяха подредени огромни вази с цветя, както и красиво аранжирани горски плодове и зелени клонки; уханието на рози и ярките цветове, които се открояваха на тъмнозеления фон опияняваха сетивата. Брона, облечена в рокля от червено кадифе, седеше в единия ъгъл, без да се натрапва на погледа, и свиреше нежна мелодия на изящната си златна арфа. В сребърна кофичка с лед ги очакваше огромна бутилка „Круг“.

— Хю. — Сърцето й подскочи. — Какво става?

Бегала се усмихна и дискретно се оттегли.

— Просто вечеря — усмихна се широко той. — Заповядай, седни. Цялата трепериш… да не би да ти е студено?

Софи поклати глава.

— Нервна съм — прошепна тя в отговор.

— Колкото и да е странно, аз — също. Да пийнем шампанско.

Той задържа стола й, докато тя се настаняваше, наля вино в чашата й, а после размисли, хвана треперещата й ръка и коленичи в краката й.

— Софи, колкото повече те опознавам, толкова по-силно те обичам — каза й простичко. — Възхищавах ти се още преди да те срещна. Останах запленен още в мига, в който те зърнах. А сега ми липсваш дори само като излезеш от стаята.

Една сълза се търкулна по бузата й. Но тя се усмихваше.

— Скъпа моя. — Хю целуна ръката й. — Ще се омъжиш ли за мен?

— О! — прошепна, тя. — О, да… о, Господи! Обичам те, Хю. Толкова много те обичам.

Той скочи на крака, грабна я в прегръдките си и я целуна от цялото си сърце.

— О, слава богу — каза Хю, когато най-сетне я пусна. — Имах намерение да изчакам — да се насладим на прекрасната вечеря, нали разбираш, да те накарам да се отпуснеш и да се успокоиш след няколко чаши шампанско. Но после осъзнах, че съм прекалено нервен и не бих могъл да вкуся и залък, освен ако веднага не чуя отговора ти.

Софи се засмя. За пръв път от ужасно много време насам се чувстваше напълно свободна и безгрижна.

— Абсолютно съгласна съм. И аз не бих могла да преглътна нищо. При това умирам от глад.

— О! — Хю се плесна по челото. — Пръстенът — проклетият пръстен! Шофирах като луд чак до Корк, за да го взема, а после толкова се развълнувах, че забравих даже да го извадя. — Измъкна малката кожена кутийка от джоба си и я отвори. — Надявам се да ти хареса.

Софи сведе поглед. Пръстенът я остави без дъх. Прекрасен шлифован диамант с много наситен жълт цвят, допълнен от два ледено кристални диаманта, обковани в двадесет и четири каратово злато.

— Мисля, че жълтите диаманти ти подхождат — обади се Хю. — Защото където и да отидеш, носиш светлина.

Тя бе смаяна.

— Ако не ти харесва…

— Не… не… Мисля, че това е най-изумителният пръстен, който някога съм виждала. — Софи протегна лявата си ръка и той го сложи на пръста й с усещането, че по този начин я бележи като своя, единствената награда, която има значение за него. — Красив е. Необикновен. Винаги ще ми напомня за теб. — Целуна го по устните. — Целият искри.

* * *

Хю я бе прегърнал с една ръка и двамата се бяха излегнали удобно един до друг в неговата спалня на шезлонга от времето на кралица Ан, тапициран с червена дамаска — един от любимите му, загледани в тлеещите въглени в камината.

— Не мога да повярвам, че съм сгоден.

— Съжаляваш ли вече? — усмихна му се Софи.

„Господи, колко е красива“, мислеше си Хю. Беше изпълнена с енергия и топлота. И все така елегантна, дори и след дългата разходка, вана и след това вечеря. Беше с вталена копринена пола, тъмносиня, със златна бродерия. Напомняше му с нещо за коприната на индийските сарита — беше разкошна и необичайна, и я бе комбинирала с яркосиня копринена блуза и наниз едри златисти перли. Софи бе от жените, които изглеждаха естествено елегантни. За нея стилът бе нещо инстинктивно и нормално като дишането, а външният й вид допълваше дълбоката й вътрешна красота.

— Никога. — Той помълча за миг. — Сам изненадах себе си и все пак — изобщо не ми се струва странно. Подхождаме си идеално. Познаваме се едва отскоро…

— Технически погледнато. — Софи сви рамене. — Но имам усещането, че съм свикнала с теб.

— Свикнала си с мен ли?

— Знаеш какво имам предвид — завъртя глава тя.

— И какво ще предприемем оттук насетне?

— Най-напред трябва да кажем на Том. — Сянка помрачи за миг красивото й лице, но Хю видя, че решимостта й не е намаляла. Вече не се съмняваше в това. Беше негова. — А после ще отидем при моя свещеник, отец Сабен. Той ще те обучи и ще извърши бракосъчетанието. Обикновено трябва да се изчака шест месеца. — Тя го погледна. — Ще се опитам да ускоря малко нещата.

Хю я целуна нежно по устните, като се стараеше да запази самообладание, макар всеки мускул в тялото му да бе напрегнат от желание.

— Мисля, че мога да чакам и шест месеца — каза той, но леко се отмести, за да не се притиска до тялото й. Но без особен резултат. Извивката на гърба й също го интригуваше силно. Най-добре напълно да избегне изкушението. — Струва ми се, че съм чакал години наред. Откакто почина Джорджи.

— Ще трябва да кажеш на семейството й.

— Сигурен съм, че ще се зарадват.

И наистина, колкото и да бе иронично, Хю се бе отдалечил от роднините си заради безкрайните им пожелания за късмет и непрестанните им подканвания да си намери някоя друга. Струваше му се, че никога не би могло да има друга.

Но ето че имаше. Слава богу.

— На какво се смееш? — попита го Софи. — Непрекъснато си усмихнат.

— Просто съм щастлив — отвърна той с притворени очи.

Това бе самата истина. Ако се опиташе да анализира чувствата си, радостта бе неизменно техен фон. Не беше бурна и шумна, не бе такава, че да го накара да подскача на място. Но обгръщаше всичко останало; беше тиха и дълбока, прилична на езеро, а не на водопад.

— И после ще се оженим. А може би ще си имаме и деца?

— Малко е късно за това. За съжаление.

— Така ли мислиш? Всичко може да се случи. Не си прекалено възрастна за деца.

— Вероятността е много малка — каза Софи и този път сянката върху лицето й се задържа малко по-дълго.

Хю се притесни.

— Мили боже, нали не мислиш, че ще те обвинявам, ако не се получи нищо, скъпа. Това просто би било чудесен допълнителен дар. Животът с теб е повече от достатъчна награда за мен. Честно казано — продължи той и усети как гласът му леко одрезгавява, без да иска, — смятах, че никога повече няма да изпитам щастие.

Софи се обърна и го погледна право в очите.

— Бил си депресиран?

— Нищо подобно. Не бях депресиран. Просто не бях щастлив. Имах своите вълнуващи мигове, професионални успехи, но бих могъл да ги определя само като носещи известно задоволство.

Това бе истина — бе работил по осемнадесет часа на ден за „Мейбъри“ само за да изпита това задоволство.

Хю се пресегна и стисна ръката й.

— А сега всичко се промени.

Софи се поколеба, сякаш не бе сигурна дали да каже нещо или не.

— Казвай! — Хю четеше мислите й. — Виж, скъпа, именно сега е моментът да си излееш душата. След като се оженим, няма да можеш да се измъкнеш. Нали такива са вярванията на католиците?

— Никакъв развод. — Тя се усмихна широко. — Което лично мен напълно ме устройва. Ти би трябвало да се притесняваш.

Отново се целунаха нежно.

— Не мислех за това — каза Софи след дълго мълчание. — А за бизнеса. Мисля си с какво бихме могли да се заемем, след като се оженим. Не се ли ядосваш понякога, като се сетиш за Питър Стоктън? Защото като сетя за него и за Джуди Дийн — „и за Катрин“, едва се сдържа да не каже тя, — направо побеснявам. Те измамиха сина ми. И съм сигурна, че този Стоктън ще съсипе компанията.

— Да, за съжаление в това няма никакво съмнение. — Хю реши, че това са въпроси, които изискват абсолютна откровеност. — Случвало се е неведнъж да го възпирам да не съсипе напълно качеството на продукцията, макар да е предназначена за масовия пазар. Аз исках „Мейбъри“ да се превърне в новата „Тифани“, с колекции от авангардни бижута. Стоктън винаги настояваше да се използват евтини камъни с по-лошо качество или пък злато с по-ниски карати — десет карата например вместо четиринадесет.

— Десеткаратово злато ли? Та нали ще цапа пръстите. Това изобщо не е злато.

— Разбира се, че не е. Но той все се стреми да пести средства. Няма никаква представа за качество или за налагане на определена марка.

Софи въздъхна.

— Жал ми е също и за акционерите, а не само за Том.

— Направили са своя избор, след като са се продали на него.

— Е, повечето се довериха на теб.

Хю наклони глава.

— Вярно. Но няма смисъл да съжаляваш за станалото, Софи. Това е бизнес. И независимо колко красив е продуктът — а в случая с „Масо“ става дума за истински произведения на изкуството — в крайна сметка си остава просто бизнес.

— Не мисля, че е така — възрази Софи. — Само се замисли. „Масо“ е била изградена за едно поколение.

— Две, ако броиш и чичото на Пиер. Нали е бил бижутер?

— Бижутер и часовникар, но да имаш скромно ателие на левия бряг на Сена през шейсетте години, съвсем не означава да основеш империя. Преди Пиер да съгради „Масо“, не е имало нищо.

— Да. Този човек явно е бил голям измамник, но определено е разбирал от бижута — призна Хю. — И е притежавал изключително безскрупулен стил в бизнеса. Не мога да го отрека.

— И щом той е създал „Дом Масо“ само за едно поколение… — Софи леко се плъзна и стана от шезлонга, след което започна да крачи из стаята. Представляваше великолепна гледка и той й се наслаждаваше — коприната обгръщаше нежно стройното й тяло, а очите й искряха от вълнение, докато ръцете й жестикулираха. — Тогава защо да не го направи и друг? Не може ли друг да постигне същото? Защо да не бъдем ние?

— Да основем собствена фирма за бижута?

— „Дом Монфърт“. Защо не? Явно буквата „М“ е на мода сред скъпоценностите напоследък. — Шегуваше се, но той забеляза също, че е обмисляла това и говори напълно сериозно. Софи се приближи отново до него и сграбчи ръцете му.

— Виж, Хю. — Беше напрегната. — Ти си прекрасен бизнесмен. Постигнал си невероятни успехи. Можеш да вземеш заем. Сигурна съм, че инвеститорите ще се надпреварват да ти дадат парите си. А моето парти и проектът ми за преобразяване на магазините ме окуражиха, получиха добри отзиви в пресата. Бих могла да се заема с дизайна на салоните на новата компания.

Хю се засмя.

— Мислиш, че идеята е глупава?

— Съвсем не. Смея се, защото и аз се канех да ти предложа същото.

Тя засия.

— Наистина ли искаш? Да направиш нова компания заедно с мен?

— Със сигурност. — Той я притегли по-близо и я целуна. — Компания. Семейство. Цял един живот. Искам всичко.