Луиз Бегшоу
Искри (11)

Девета глава

Джуди се гордееше със себе си. Всички я наблюдаваха крадешком, в това поне бе сигурна. Просто клюката бе прекалено пикантна, за да бъде подмината. Вдовицата и любовницата; добре де, една от любовниците. Но пък единствената, която работеше в компанията. Централата на „Дом Масо“ представляваше малка и сплотена общност. Назначаваха се малко хора и още по-малко биваха уволнявани; повечето секретарки работеха тук още от времето на Пиер и се бяха вълнували както от дръзкото му ухажване, така и от свежите цветя — орхидеи и всякакви екзотични и скъпи букети, — които се появяваха на бюрата им всяка сутрин.

Напоследък подобни развлечения в „Масо“ обаче нямаше.

Не се бе случвало нищо любопитно, откакто Хю Монфърт и „Мейбъри“ ги бяха наобиколили като глутница вълци, пък и последния път, когато той бе опитал да направи нещо, бе преди няколко години. Да върви по дяволите този Монфърт! Джуди беше безсилна да отклони вниманието от продуктите им, тъй като в момента проклетите му витрини бяха навсякъде. За модерно се смяташе всичко ръбато, обемисто и шантаво, а не уравновесените класически модели на „Масо“.

Погледна секретарката си, която направо пърхаше от вълнение, откакто мадам Масо бе благоволила да се появи. Джуди не бе глупачка. Много добре знаеше, че веднага щом излезе на обяд — малко пилешка салата с изцеден лимонов сок, — зад гърба й ще се разнесе развълнувана глъчка.

Сви рамене. Бе уверена, че се е справила перфектно. Нека клюкарстват.

— Мари, донеси ми отзивите от Ню Йорк за последната ни колекция.

— Веднага, мадам — отвърна секретарката.

Джуди седеше с гордо изпънат гръб зад бюрото си, когато Мари й донесе купчината изрезки и ги остави пред нея. Нямаше намерение да се занимава с тях, но искаше да наложи авторитета си.

— Благодаря ти. И чаша кафе, ако обичаш.

— Да, мадам — покорно отвърна Мари.

Имаше виновното изражение на човек, когото са хванали в провинение. Джуди не я съдеше строго. Трудно би било да се въздържи от клюките, след като вдовицата се бе оказала истинска изненада.

И съвсем не бе такава, каквато бе очаквала. Категорично. Джуди си бе представяла, че Софи е надебеляла с възрастта, отпусната и със занемарен външен вид след изчезването на Пиер. Разбира се, тя можеше да си позволи най-добрите шивачи, които можеха да прикрият поне пет килограма от теглото на една жена.

Но съвсем не бе очаквала Софи Масо да е толкова елегантна. Сигурно тежеше около петдесет и четири килограма, а може би и по-малко. Бе дребничка, около метър и шейсет и три според Джуди, ако не се броят токчетата. И с прекрасна кожа, лъскава кестенява коса и искрящи очи. При това — с изключителен стил. Изглеждаше невероятно в черно и с акцента в бяло на шията — онези огромни, блестящи перли. Определено струваха колкото няколко годишни заплати на Джуди.

Тя мислено благодари на боговете на модата, задето бе решила да се появи без никакво украшение за тази първа среща. Вярно, притежаваше няколко отлични бижута, но правилно бе преценила, че нищо от онова, което има, не би могло да се сравнява с личната колекция на Софи Масо.

Сведе поглед към малиновия си костюм. Ярък и дързък цвят. Отново се поздрави мислено, задето бе положила допълнително старание за грима и прическата си тази сутрин. Вярно, че мадам Масо се бе оказала по-привлекателна, отколкото бе очаквала. Но Джуди ожесточено си каза наум, че тя все така не може да се състезава с нея. Нито преди, нито сега.

Нека се кичи със своите страхотни перли; Джуди щеше да я засенчи с красотата си и тя щеше да е единственото украшение, което й е нужно. Знаеше, че всички французойки в офиса ще ги сравняват и беше сигурна, че сравнението ще е в нейна полза!

Отново се замисли: каква глупост е да се твърди, че жените се обличат добре заради мъжете. Та какво разбират те от стил? Нищо. Истината е друга — тя търсеше уважението на равните си. А за една американка във Франция това бе истинско постижение. Гордееше се, че е успяла. Ежедневно се сравняваше с вродената елегантност на жените около себе си, които сякаш не полагаха никакви усилия за вида си; нейният стил изискваше доста труд, но пък бе сигурна, че не им отстъпва в нищо.

Прегледа набързо изрезките от списанията. Най-доброто, което можеше да се каже за отзивите, бе, че са посредствени, но Джуди все пак бе доволна. При последната им колекция целта й бе да ограничи нанесените щети. Моделите направо бяха освиркани на подиума; наложи й се да се постарае доста, за да не изтече историята в централните издания.

Донякъде бе задължена на Хю Монфърт и талантливото му протеже — спечелилата „Оскар“ актриса; статиите за този успех бяха заели толкова много място, че провалът на тяхната модна марка бе минал на заден план.

Въздъхна. Работата в „Масо“ в последно време много напомняше „Изкуплението Шоушенк“ — сякаш се мъчеше да изкопае тунел с лъжичка, за да се измъкне от затвора.

Телефонът й звънна.

— Да, Мари?

— Мосю Лазар пита дали можете да му отделите пет минути за среща в кабинета му, мадам.

— Предай му, че се качвам веднага.

Тържествуващо затвори телефона. Прекрасно. Мосю Лазар — не, Грегоар, поправи се тя — бе обработил Софи Масо, бе я накарал да си тръгне, да се прибере обратно в Шато дез Етоал и да се заеме с обичайните занимания за хората от породата „много богати“. И тъй като тя бе успяла да се държи пред нея достатъчно достойно, навярно търпението й щеше да бъде възнаградено.

Старши вицепрезидент.

Джуди приглади полата си, огледа се в голямото огледало, което бе поискала да сложат в кабинета й, за да може винаги да е сигурна, че подгъвът й не е провиснал или някое копче не се е разкопчало.

Умът й се проясни напълно. Софи Масо бе изтласкана на заден план в съзнанието й, където й бе мястото. Сега именно Лазар и отношенията й с него трябваше да са на първо място в мислите й. Джуди моментално отметна в списъка си като вече получен поста старши вицепрезидент — дали вече да не се прицели в следващото ниво?… Трябваше да накара да уволнят Жил Керуал — абсолютно безполезен тип — и да назначат нея за директор на отдела.

Качи се с асансьора до кабинета на изпълнителния директор в отлично настроение.

Когато застана пред вратата на Лазар, почука тихичко.

— Грегоар?

— Влез, Джуди — покани я той.

Тя влезе.

— Толкова се радвам… О, извинете ме.

Софи Масо не си бе тръгнала. Стоеше до Грегоар и се усмихваше много глуповато, реши Джуди. Потисна раздразнението си и на свой ред отвърна със сияйна усмивка.

— Надявам се, че обядът ви е харесал, мадам — обърна се тя към Софи през стиснати зъби.

— Много ми хареса — отвърна Софи с леко изчервяване.

— Джуди, мадам Масо ще се настани в свой кабинет тук, докато преглежда нашите доклади и финансови отчети.

— Много добре.

Не можа да измисли как да реагира по друг начин. Вдовицата направо сияеше насреща й. Положи огромни усилия да сдържи яда си. Да преглежда финансовите отчети ли? Колко благородно, скромната домакиня сега се е заинтересувала от бизнеса. Джуди би трябвало да се почувства поласкана.

— Да, за нас е истинска радост да я приветствам тук.

Джуди погледна съчувствено Грегоар. Той несъмнено искаше помощта й да се отърве от тази добре облечена кукла. Каза си, че все ще измисли нещо.

— Мислех си, че двете може да работим заедно — обади се Софи.

— Моля? — рязко реагира Джуди. После се изчерви. Забележката я бе сварила абсолютно неподготвена. Побърза да се поправи. — Исках да кажа… О, Господи. Не го очаквах, все пак вие сте собственик на фирмата… и всичко останало — изтърси объркано тя.

— Няма защо да се страхуваш от мен — отвърна с усмивка Софи.

Снизхождението й направо я прониза.

— Радвам се да го чуя, мадам Масо — спокойно отвърна Джуди. Вече се бе съвзела и сега бе нащрек. Усети дланите си овлажнели от прилива на адреналин.

— Но трябва да ме наричаш Софи, моля те. А аз ще те наричам Джуди, ако нямаш нищо против.

— Абсолютно нищо.

— Ще бъде чудесно да работя с друга жена.

— Разбира се — сърдечно отвърна Джуди.

Дали знаеше? Сигурно. Не можеше да не знае! Защо ли постъпваше така? Косъмчетата на тила и по ръцете й настръхнаха. Запита се дали Софи не търси някакво извинение, за да я уволни; нямаше обаче никакво намерение да се предава.

— Ти май си и единственият служител в компанията, чийто майчин език е английският.

— Вярно е, макар че всички говорят свободно английски. В „Дом Масо“ много държим на езиковите умения — не можа да устои на изкушението да покаже професионална гладкост Джуди.

— Виждам, че е така — кимна Софи. Тази млада жена й се стори някак настръхнала и напрегната. Нима вътрешно бе решила да й се опълчи? И защо? Не, навярно просто бе нервна. — Е, сигурна съм, че ще се разбираме чудесно.

— Несъмнено. Нямам търпение, Софи.

— Отлично — намеси се Грегоар Лазар. Доволно местеше поглед от едната жена към другата. — Наредих за Софи да подготвят кабинета срещу моя, Джуди, а в съседство има още един свободен офис.

Джуди го знаеше. Стаичка без прозорци, два пъти по-малка от сегашния й кабинет.

— Идеално — каза тя, докато вътрешно кипеше.

— Ако помолиш хората от помощния персонал да започнат с пренасянето на папките и документите ти още днес, утре можеш да започнеш работа направо там.

— Разбира се. И тъй като ще се наложи да преместят всичко, вероятно е по-добре днес следобед да работя у дома.

Грегоар леко склони глава.

— Къде живееш, Джуди? — попита Софи Масо.

— На улица „Клоше“ — отговори Джуди. Би дала шестмесечната си заплата, стига да можеше да добави: „В апартамента, който Пиер ми купи и в който се любехме всеки ден“. Вместо това се задоволи само с: — Вече седма година живея там.

Прехапа устни. Неканен в ума й проблесна ярък спомен: след бурен секс точно в този кабинет Пиер й бе наредил да се качи в колата му; прекосиха града…

Тя попита къде отиват. Той мълчеше. Но когато спря пред сградата от осемнадесети век, с красива фасада от бледосив камък, осветена от залязващото слънце, той просто посочи нагоре.

— Виждаш ли това?

Тя кимна.

— Мансардният апартамент — а после извади ключа от джоба си. — Целият е твой, скъпа.

Това бе най-големият подарък, който й бе правил някога. Истинско нейно жилище! В този един-единствен миг, в този златен приказен момент Джуди бе почувствала, че Пиер наистина я обича.

В очите на Грегоар Лазар проблесна весело пламъче; той дискретно сведе поглед към бюрото си.

— Улица „Клоше“? О, чудесно! — сърдечно възкликна Софи. — Струва ми се, че това е доста престижен квартал, който се развива много бързо.

Джуди окончателно реши, че мрази тази жена.

— Ами, добре, значи до утре — усмихна се тя бодро. — Извинете ме.

* * *

Когато се върна в кабинета си, Джуди уведоми Мари, с възможно най-равен и спокоен тон, че ще се местят на десетия етаж.

— Но защо, мадам? — слисано попита секретарката й на френски.

Джуди се досети, че и тя никак не иска да се мести. Всичките й приятелки бяха тук долу, а дори и тя имаше прозорец.

— Мадам Масо е решила, че иска да работи заедно с мен — поясни Джуди.

Сякаш искаше да предизвика секретарката си да направи коментар.

Мари преглътна.

— Разбирам — мина отново на английски тя.

— Това е прекрасна възможност да работим близо до председателя на борда на директорите — жизнерадостно продължи Джуди. — Трябва да се постараем и да бъдем в най-добрата си форма, Мари.

Усети как я задушава вълна от умора. Работата във „Връзки с обществеността“ научава човека да си дава вид на щастлив и доволен дори когато е точно обратното, но това… това щеше да е изтощително. Да се усмихва и кланя по цял ден. Силно се надяваше на Софи скоро да й омръзне целият този маскарад. Тази жена да бъде неин шеф? Все едно Мария Антоанета да се прави на овчарка.

— Мари, обади се на хората от поддръжката да се погрижат за преместването. Внимавай какво правят с апаратурата. След това можеш да си вземеш половин почивен ден. Аз си тръгвам още сега.

— Ако някой ви потърси, мадам, как може да се свърже с вас?

— Никак — категорично отсече Джуди. — Ще бъда на разположение утре.

— Да, мадам.

Тя грабна дамската си чанта, семпъл модел на „Прада“ в черно, с тънка презрамка, слезе надолу и излезе от сградата възможно най-бързо. Нуждаеше се от чист въздух, за да се разведри и да събере мислите си. Забърза към центъра на града. Щеше да наруши собственото си желязно правило да не похапва между храненията и да си намери местенце, където да хапне нещо сладко. Една-две петифури или плодово парфе. И чаша кафе, макар че бе толкова напрегната, че вероятно бе по-добре да вземе безкофеиново.

Денят бе започнал толкова добре, толкова обещаващо. А сега… какво странно развитие…

Е, какво пък, връщаше се към основното си правило: да не мисли за недостижими цели, както и за неща, които не може да промени. Тя бе Джуди Дийн, жената, която умее да търси — и да намира — предимствата и изгодата във всяка ситуация.

Докато вървеше по улиците и усещаше как сърцето й забавя ускорения си ритъм, тя си припомни известния на всеки бизнесмен израз, че на китайски йероглифът за „криза“ всъщност е съставен от два йероглифа: единият означава „опасност“, а другият — „възможност“.

Трябваше да се опита да види възможността в това положение. Вярно, че щеше да е много болезнено жената, която Пиер бе предпочел, да бъде близо до нея и да й демонстрира житейския си успех, но Пиер отдавна го нямаше. Сега Джуди трябваше да се съсредоточи върху кариерата си. Софи Масо в настоящия момент бе пречка. Джуди обаче споделяше принципа „опознай врага си“.

Винаги бе знаела — бе таила в сърцето си тази мисъл — че е по-умна, по-страстна, по-жизнерадостна от съпругата на Пиер. И разбира се, за разлика от тази нещастна жена Джуди го бе обичала с цялото си сърце и душа. А може би това бе нейната възможност да си отмъсти. Да покаже на света и на самата себе си какво бе изпуснал Пиер.

Щеше да намери начин да се възползва от намесата в бизнеса на окичената с бижута вдовица. И още… вече нямаше да си позволява никакви прикрити изрази на враждебност. Не, първото, което щеше да направи, бе да се сприятели с нея.