Сюзън Кайл
Любовен плам (4)

Четвърта глава

Габи прекара уикенда в тревоги за Аги и опити да преодолее внезапното си привличане към Боуи. В понеделник сутринта, докато напредваше бавно сред натовареното улично движение, обмисляше какви аргументи ще изтъкне на Джони Блейк за двуседмичната си отпуска.

Когато влезе в офиса, той тъкмо даваше някакви нареждания по телефона.

— Хммм… Защо не се повъртиш там още половин час, да видиш дали не можеш да дръпнеш някой съдебен заседател настрани. Трябва да имаме представа какво става. Не компрометирай единството им — просто разбери как вървят дебатите. Окей, действай!

Джони остави слушалката с гримаса.

— Е, днес едва ли бихме постигнали нещо по-добро. Не зная как ще успеем да разберем нещо за случая „Хайман“, ако не склоним някой от съдебните заседатели да проговори.

— Опитайте със съпругата на някого от тях — подхвърли Габи.

Той се засмя.

— Имаш непочтени мисли, Кейн.

— Проницателни звучи по-добре. Джони, мога ли да си отида вкъщи за две седмици? Преди да започнеш да ругаеш, изслушай ме. Нуждая се от ваканция, но има още нещо. Една голяма селскостопанска компания се опитва да купи земя около Ласитър за създаването на някаква огромна ферма. Това ще има благоприятно въздействие върху местната икономика, но използването на водата и унищожаването на историческото наследство правят проекта доста противоречив. Вече е имало две смъртни заплахи. Бих могла по време на отпуската си да проследя как вървят нещата. Какво мислиш? Може да се окаже събитие от щатски мащаб. Ще се доберем до сензационните новини на всички вестници в Таксън. Бихме могли дори да бъдем цитирани в ефир.

Джони присви устни.

— От щатски мащаб, а?

— Точно така.

— Замесен ли е някой, когото познаваме, Кейн?

Габи се засмя.

— Боуи. Той ще се бори с нокти и зъби против тях.

— Е, това е друга работа. Все още си спомням как се противопостави на онзи проект на строителната компания, който костваше два човешки живота. Всичко, което прави Боуи, се превръща в новина на деня. Той винаги внася смут… Извинявай, че говоря така за твой роднина, но си е истина.

— Боуи не ми е роднина — отвърна Габи и изведнъж се почувства ужасно доволна от този факт, представяйки си суровото му красиво лице.

— О, да. Все забравям — рече Джони, като гледаше с любопитство поруменялото й лице. — Добре, Кейн, приятна почивка. Приключвай със задачите си и можеш да заминеш утре сутринта.

— Благодаря, шефе.

— Не ми благодари. Аз съм беден, онеправдан редактор, който прави всичко по силите си, да запази демокрацията за бъдещите поколения.

— Кой знае, може пък да останеш в историята.

Той въздъхна.

— Само ако променя, фамилията си на Линкълн. Залавяй се за работа!

— Слушам шефе!

 

 

Габи се бе подготвяла за това интервю от седмици. Един депутат бе обвинен, че е вземал подкупи, за да подкрепи проекта за магистрала. Габи се съмняваше в това обвинение, тъй като той имаше репутация на честен човек.

— Какво искате да узнаете, млада госпожице? — попита я мистър Гуерано и приглади побелелите си слепоочия.

— Кой ви преследва и защо, разбира се. Не мога да повярвам, че сте взел пари от когото и да било.

Той й се усмихна ласкаво.

— Бог да ви благослови за тази сляпа вяра, но в случая сте права. Аз обаче имам само подозрения без неоспорими доказателства и общественото ми положение не позволява да отправям голи обвинения.

— Знаете ли какво — предложи Габи, като се приведе напред. — Вие ми кажете кой, кога и защо, а аз ще съобщя на Джони Блейк. В нашия екип имаме репортер-следовател, който може да изрови всичко.

Уморените му сини очи се оживиха.

— Така ли мислите?

— Да, наистина. Междувременно аз ще опиша гледищата и на двете страни в спора, както би трябвало да направи един добър журналист.

— Това няма ли да ви изложи на риск?

— Добрата журналистика трябва разкрива цялата истина.

Депутатът кимна.

— Напоследък репутацията ми бе твърде много подронена. Не можете да си представите какъв ад е да бъдете в центъра на скандала, млада госпожице. Семейството ми страда повече от мен самия. Дори и да докажа невинността си, косвените последици остават. При всички положения с кариерата ми е свършено.

Габи я побиха студени тръпки, защото добре знаеше какво може да причини един скандал дори на обикновените хора, а камо ли на политиците. Миналото й, ако някога бъдеше разкрито, би могло да нанесе непоправим удар върху Маккайд.

Тя тръсна глава, за да прогони тази мисъл.

— Всичко, което мога да ви обещая, е, че ще напиша хубава статия, а Джони ще я сложи на видно място. Ако отречете обвиненията, някои хора може и да се вслушат. Ако наистина имате предвид разследване, аз ще ви окажа пълно съдействие. Ще включа също и моя екип.

— Бъдете сигурен, че ще положим максимални усилия.

— Тогава, да започваме. Питайте каквото желаете.

И статията се получи — една от най-хубавите, които Габи някога бе писала. А когато излезеше във вестника, тя тъкмо навреме щеше да отсъства от града, докато страстите поутихнеха. Никога не бе бягала от неприятности, но понякога бе по-добре да ги заобиколиш.

Джони Блейк бе доволен. Даде непотвърдената информация на репортера — следовател Ланг, който се залови незабавно за работа.

 

 

На следващата сутрин Габи сложи два куфара в малкия си бял кабриолет, остави цветята си на една съседка да ги полива и се отправи към „Каза Рио“.

Спря да хапне в Таксън, преди да се отправи на юг през Томстоун към Ласитър. Тази територия й бе позната. На изток Ласитър бе обграден от планината Чирикахуа, където някога апахите са били пълновластни владетели. Далече на югоизток, на мексиканската граница, се намираше Дъглас, а на запад бяха планините Драгун. Местността бе свързана с много исторически събития и въпреки че Габи нямаше свои собствени корени тук, разбираше обичта и привързаността на Боуи към земята. Но докато шофираше през пустеещата равнина, в която се мяркаше някое и друго ранчо, далеч от магистралата, тя се питаше дали Боуи бе преценил достатъчно добре потенциалните възможности за работа, които селскостопанският гигант щеше да предложи на местните жители. Щяха да са необходими не само обикновени работници, но и оператори, техници, шофьори. Хората, които работеха там, можеха да харчат заплатите си в Ласитър — нещо, което щеше да съживи и града. Безработицата беше голяма, защото множество по-малки имения бяха фалирали през последните години.

Подобни мисли бяха обсебили съзнанието й през целия път към Ласитър. Той приличаше на повечето малки градове в Аризона — съчетание от минало и настояще. Нямаше почти никакви развлечения за младите хора и те го напускаха, след като завършеха гимназия, за да си търсят късмета на друго място. Бяха останали само няколко магазина и половината от тях бяха затворени заради слабата търговия. Имаше двама полицаи, но и те нямаха много работа, с изключение на почивните дни, когато местният бар се изпълваше и страстите се разгорещяваха.

Габи прекоси моста над притока на Сан Педро. Беше началото на лятото и водата в реката беше много отъняла. След моста се виеше дълъг път, който водеше към долината в тесния каньон. Там, сред рядка горичка, се намираше „Каза Рио“. Белезникавите каменни стени на старинната къща се сливаха с фона на планините зад нея. Беше двуетажна и на прозорците имаше решетки от ковано желязо. Въпреки не особено впечатляващия си външен вид, интериорът й бе модерен. Зад къщата се намираше гаражът, а до него бе построен закрит басейн с олимпийски размери, който се затопляше през зимата. Имаше още тенис корт, малко стрелбище и спретната конюшня за расовите коне. Следваха обор, хамбар и модерна къща от бетон за шестимата ергени — каубои, които се грижеха за животните. Управителят, заместник-управителят и мениджърът живееха със семействата си в малки къщи на територията на имението.

Габи паркира пред централната порта. Загледа се с възхищение в единствения истински дом, който бе имала някога. Навсякъде растяха цветя — мушката, бегонии, петунии. От двете страни на къщата бяха разцъфнали рози във всички възможни нюанси на червеното. През малката градина в двора се извиваше настлана с плочи пътека, която водеше до стълбището на широка веранда.

Габи отвори голямата черна врата от ковано желязо и влезе в градината. С усмивка тръгна по алеята, като от време на време се спираше, за да вдъхне упойващия аромат на някоя роза.

— Винаги правиш това — дочу се от верандата глас с лек испански акцент. — Добре дошла, малката.

— Монтоя! И ти никога не се променяш.

— Хубаво е, че си тук. Омръзна ми да готвя само за себе си и за Елена. Самотни сме без сеньора Агата и сеньор Боуи.

— Имаш ли новини от Аги?

— Да. Пристига днес или утре.

Лицето на слабичкия мъж придоби съзаклятническо изражение.

— С някакъв непознат… и на сеньор Боуи това никак не му се харесва. Ще има неприятности.

— Разкажи ми нещо повече. Той ме убеди да дойда в имението, за да я наблюдавам, и само Господ знае какво ще каже Аги, като ме завари тук.

— Когато завари и двама ви тук — поправи я Монтоя.

— Кой е другият?

— Сеньор Боуи пристигна преди час. Изглежда, че не е спал въобще и вече принуди Елена да се скрие в банята.

Внезапно и необяснимо защо Габи бе връхлетяна от вълна на истинска възбуда.

— Боуи е тук?! Но той трябваше да е в Канада…

— Обаче не е — въздъхна Монтоя. — Оставил е проекта на своя заместник и хванал самолета за Таксън. Каза, че не можел да стой настрани и да позволи на майка си да направи такава грешка. Щял да я спаси…

Той изрече последните думи почти шепнешком и Габи едва се сдържа да не прихне.

— Ако се смееш, госпожице, внимавай господарят да не те забележи — предупреди я сухо Монтоя. — Защото може да отидеш при Елена в банята. Погледът му е като на койота, който се опита да изяде котката ни миналата седмица.

— Толкова ли е лошо? — поклати глава тя. — Добре, ще видя какво мога да направя. Бедната Аги!

— Не знаем нищо за този мъж. Възможно е и да е подходящ.

— Но може и да не е.

— О, шокиран съм, че можеш да допуснеш подобно нещо!

— А защо не? Къде е Боуи?

— Вътре е…

Монтоя сви рамене.

— Аз бих проявил повече разум и не бих го потърсил.

Габи го изгледа присмехулно и влезе в къщата. Елена, жена около петдесетте, мрачна като нощта със своята черна рокля и свита на руло коса, надникна предпазливо иззад ъгъла в антрето.

— Не се крий, аз съм — успокои я Габи и я прегърна.

Елена поклати глава.

— Нищо не правя както трябва. Застлала съм леглото с цветни чаршафи, сеньорът искал бели. Излъскала съм пода твърде много и той не го харесва, защото бил хлъзгав. Банята миришела на сандалово дърво, а той го мразел, климатичната инсталация била включена твърде слабо, а той изгарял от горещина. Сигурна съм, че преди да се стъмни, ще намери начин да ме обвини, че съм спуснала облаците твърде ниско, а пясъкът е твърде дълбок в задния двор.

— Всичко ще отшуми — потупа я Габи по рамото. — Не му е за пръв път.

— Твърде съм стара за такива бури — въздъхна Елена. — Ще направя салата и ще нарежа малко месо за сандвичи. Господарката и приятелят й ще пристигнат скоро. Нищо чудно сеньорът да ме обвини, че съм се опитала и да отровя месото… — измърмори тя и се върна в кухнята.

Габи тръгва по дългия коридор на първия етаж, заобиколи стълбището към спалните на горния етаж, мина покрай кабинета на Боуи и елегантната всекидневна, покрай библиотеката с дървена ламперия и кожени мебели, покрай огромната трапезария и пое по пътеката към басейна.

Боуи беше там. Когато я забеляза, с мощни загребвания прекоси басейна и се приближи до нея. Черните му очи я заоглеждаха с любопитство.

— На проверка ли си дошъл? — подхвърли тя.

— Не съвсем.

— Нали трябваше да си в Канада?

— Тревожех се за Аги.

Боуи се хвана за ръба на басейна и с лекота излезе от водата. Беше по плитък бял бански и коленете на Габи омекнаха при вида на великолепното му мощно тяло. Беше го виждала така и преди, но никога не й бе въздействал по подобен начин.

Боуи долови възхитения й поглед и осъзна, че той го смущаваше. Причината да се появи тук не беше само неизвестният ухажор на Аги. Бе размишлявал през целия уикенд върху това, което бе почувствал по време на вечерята с Габи в мексиканския ресторант. Накрая бе оставил канадския проект на главния си изпълнителен директор и бързо се бе отправил към Ласитър.

— Защо не си сложиш бански? Ще поплуваме заедно — предложи й с бегла усмивка.

Тя вдигна очи към неговите и усети, че сърцето й ще изхвръкне.

— Не си нося… — успя да изрече.

Всъщност нямаше бански костюм въобще.

— Има няколко в съблекалнята, избери си.

— Трябва да пренеса куфара си от колата и да си разопаковам багажа…

— Монтоя сигурно вече го е пренесъл, а Елена ще нареди нещата ти в чекмеджетата. Ако е излязла от банята — добави иронично Боуи.

— Чух, че ти си я изпратил там — засмя се нервно Габи.

— Лъжи. Всичко това са лъжи. Не съм и наполовина, толкова лош, колкото се носи славата ми.

Той присви устни, загледан в поруменялото й лице.

— Водата е чудесна, Габи, ще се ободриш след пътуването.

— Може би по-късно…

— Окей, скъпа.

Габи изтръпна от това обръщение, а нежната му усмивка направо я довърши. Боуи бе най-красивият мъж, когото бе срещала през живота си.

— И какво се предполага, че правим тук? — смънка тя, опитвайки се да се овладее. — Аги веднага ще разбере защо сме дошли и ще се вбеси.

— Ще я вкараме обратно в правия път. Ти няма да ме предадеш, нали?

— Разбира се, че не! И аз като теб не искам Аги да бъде наранена. Но ако сметне, че се месим в живота й, тя може да ни изпрати да си съберем багажа. Това е нейната къща. Ние сме натрапници, макар да сме част от семейството й.

— Знам. И на мен не ми харесва да й се натрапвам. Не съм го правил често, дори когато татко бе жив.

— Предполагам, че ме ненавиждаше повече, отколкото си го признавал — осмели се да вметне Габи.

Боуи се усмихна едва доловимо.

— От време на време. Ти се превърна в любимка на родителите ми. И двамата са искали дъщеря. Но съм се родил аз.

— Съжалявам…

— Хайде да не се връщаме назад в миналото. Трудно ли те пуснаха в отпуска?

— Казах на Джони, че ще му предоставя сензационни разкрития за този селскостопански конгломерат, който се опитва да се настани тук.

Лицето му стана сурово.

— Само за работата си ли мислиш?

— Трябваше ми претекст. Не можеш просто да отидеш при шефа си и да му кажеш, че искаш ваканция!

— Защо, по дяволите, да не можеш?! Мили боже, Габи, ти ще наследиш част от „Каза Рио“. Тук има повече, отколкото ни е необходимо, за да се издържаме и двамата цял живот.

— Не желая никакво наследство! — пребледня Габи. — Това се полага на теб. Аз съм външен човек!

— Не мисля, че си външен човек — каза тихо Боуи. — И вече не се дразня от чувствата на Аги към теб.

— Все пак, ранчото трябва да бъде твое. Ти го обичаш повече от мен. Някой ден ще се ожениш и ще имаш синове, които ще го наследят…

Тя замълча, защото мисълта, че Боуи би могъл да се ожени и да има деца, я разтревожи.

— Честно казано, Габи, не се разбирам особено с жените. Те искат да ги лаская, а аз им казвам каквото си мисля и се опитвам да поведа интелигентен разговор. Да ти кажа ли какво очакват повече жени от мен или си достатъчно умна, за да се досетиш?

— Не би могъл да ги обвиняваш — отвърна Габи и с усилие откъсна поглед от гърдите и раменете му.

— Нямах това предвид. Приятелките ми очакват някакво веществено доказателство за моето уважение: диамантена огърлица, рози на закуска — такива неща.

— Колко жалко, че не те познават. Ти си мъж, който се занимава с продаване и купуване на тела.

— Откъде знаеш, това?

— Аги ми е говорила много за теб…

— Трябва да се облека — смени темата Боуи и с усилие потисна желанието си да я погали. — Монтоя ми каза, че Аги вече пътувала насам с приятеля си.

— И ти искаш да си готов, за да ги причакаш в засада, нали? — пошегува се Габи.

Боуи се усмихна.

— Да, това ми е замисълът.

— Никога не е разумно да се месиш в работите на хората — въздъхна тя.

— Знам, но какво да се прави. Е, аз тръгвам. Ще се върна след няколко минути.

— Окей…

Беше истинско облекчение за Габи да остане сама и да успокои разклатените си нерви. Близостта му пораждаше невероятно сладостни усещания. Питаше се какво ли би изпитала, ако бе влязла в басейна с него, ако бе докоснала голото му тяло. Еротичните й фантазии я накараха да се изчерви.

Отмаляла, тръгна към стаята си. Едва бе стигнала до фоайето, когато вниманието й бе привлечено от някакъв шум навън. Излезе бързо на предната веранда и видя как Монтоя прегръща сияещата Аги. На няколко крачки зад нея стоеше човекът, причинил цялата тази суматоха в „Каза Рио“.