Сюзън Кайл
Любовен плам (21)

Двадесет и първа глава

Габи замръзна и в гърлото й заседна огромна буца. Боуи й се усмихваше нежно и изглежда не беше особено изненадан.

— Ще… ще се опитам да ти обясня… — заекна тя.

— Вече зная. Всичко.

— Не може да бъде! Нали каза, че вече си се опитал… и не си успял!

Боуи взе куфара от ръката й и го остави на пода. После я вдигна и я отнесе в кабинета. Седна в големия фотьойл и я настани в скута си.

— Опитах се, преди години — поде той. — Госпожа Бартоломю не е от хората, които лесно се отказват. Вчера ми телефонира в офиса.

Габи избухна в плач и скри лицето си в шепи.

— Спокойно — шепнеше й гальовно Боуи и я люлееше като малко дете. — Всичко е наред, малката ми. Няма нищо на този свят, от което да се страхуваш. Всичко свърши. Вече си в безопасност. Ти си с мен и си в безопасност.

— Те… те ще ти причинят неприятности… — изхлипа тя и вдигна пълните си с ужас очи. — Баща ми уби сина на госпожа Бартоломю, когато той ме нападна! Ние избягахме… О, Боже, ние избягахме и се надявах… Но тя ме е открила… и сега всичко ще излезе в пресата. Мога да се скрия! — хриптеше трескаво Габи. — Ако не ме намерят, ще те оставят на мира…

— Габи! — сложи нежно пръст върху устните й Боуи. — Замълчи. Казах ти, че всичко е наред. Госпожа Бартоломю не иска да причини зло нито на теб, нито на нас.

Тя потрепери.

— Какво?!

— Историята е дълга, но ще ти я разкажа с две думи — отвърна тихо той. — Баща ти не е убил сина й.

— Но той го направи! Аз видях…

— Баща ти го е ударил и е имало много кръв. Дори била излязла някаква статия в местните вестници, в която пишело, че е бил убит. Но той не е умрял през онази нощ, Габи. Умрял е в болницата два дни по-късно от сърдечен пристъп. По искане на семейството му била направена аутопсия. Починал е от запушване на сърдечните клапи. Сигурно отдавна е знаел, че има проблеми със сърцето, защото симптомите би трябвало да са очевидни. Но пиел много и не е искал да отиде на лекар. Ударът е предизвикал мозъчно сътресение, но не го е убил.

Габи зарови лице на гърдите му й отново заплака. Плачеше заради баща си, който бе умрял в психиатрична клиника, съкрушен, от мисълта, че е отнел човешки живот. Плачеше заради себе си, заради годините, през които бе преследвана от кошмарите на онази зловеща нощ.

Боуи милваше тъмната й коса.

— Госпожа Бартоломю ми каза, че дълго са ви търсили. Най-после го открили на мястото, където е починал баща ти. Бил е свещеник, нали, Габи? И точно затова да отнеме човешки живот е било така ужасно за него.

— Да… — промълви тя и изтри сълзите си. — Бяхме бедни, но татко беше добър човек, Боуи. Никога не проявяваше нежност, но се държеше добре с мен и се грижеше, доколкото му позволяваха възможностите.

Габи потрепери конвулсивно.

— Живях с този ужас толкова дълго… Толкова много се страхувах, че ще ме открият някой ден.

— Госпожа Бартоломю е видяла снимките от сватбата ни. Искала е да научиш истината и да не се страхуваш, че би могла да попаднеш в съдебната зала. Няма престъпление. Няма вина. Тя остана доволна, когато узна, че си се омъжила за средно преуспял човек и си щастлива. Щастлива си, нали, скъпа?

Габи се притисна към него и обсипа цялото му лице с целувки.

— Щастлива съм… — прошепна задъхано. — Толкова съм щастлива! Боуи, аз си отивах…

— Да, зная. Исках сама да ми кажеш истината. Надявах се до последната минута, че ще ми се довериш, особено след това, което се случи в басейна снощи. Беше за сбогом, нали?

Тя кимна и изтри сълзите си.

— Исках да ти оставя хубав спомен.

— Не бих могъл да живея със спомени. Ти си целият ми свят.

Сълзите й отново рукнаха.

— А аз не бих могла да понеса мисълта, че ще ти причинят болка заради мен! Можеха просто да те съсипят.

— По-скоро бих жертвал бизнеса си и „Каза Рио“, отколкото да загубя теб. Мъжът не може да живее без сърцето си, малката ми.

— Значи не трябва да заминавам? — въздъхна тихо Габи. — И мога да остана с теб?

— Да, до края на дните ми. Надявам се, че ще бъда достоен за теб. Не можеш да си представиш колко съм трогнат, че беше готова да пожертваш щастието си заради мен.

Тя се отдръпна назад и се взря в очите му.

— Боуи… а ти нямаше ли да направиш абсолютно същото за мен?

— Да, щях да го направя — отвърна Боуи. — Впрочем какво е истинското ти име?

— Габриела Кейн.

— Май ми беше споменала, че е фалшиво.

Габи се засмя.

— Исках да те заблудя, за да не се опитваш да откриеш нещо.

— По дяволите!

— Никога ли не ти е хрумвало, че трябваше да фалшифицирам всичките си документи — обществената осигуровка, шофьорската книжка и така нататък? Властите не са особено нежни с хората, които правят подобни неща.

— Не, никога не ми е минавало през ума. А и вече няма никакво значение. Сега си госпожа Маккайд — и си цялата моя.

— Бях преследвана толкова много години… Не мога да повярвам, че наистина съм свободна.

— Ще те накарам да повярваш. Започваме още сега, Габи. Заедно.

— Да… Никакви кошмари повече. Никакви лъжи повече. Никакви тайни повече. Предполагам, това означава, че мога да си разопаковам багажа, нали?

— По-късно… — задържа я Боуи, когато тя се опита да стане.

Устните му намериха нейните и Габи се стопи в обятията му.

 

 

Габи прие с удоволствие предложението на Аги за двойна сватба. В празничния ден двете бяха облечени в бели рокли до коленете с воалетки в стил от двадесетте години. Аги се бе изчервила като младо момиче, докато изричаше брачния обет. Габи и Боуи се заклеха за втори път в любов и сега любовта им беше още по-силна и по-искрена.

Сякаш половината Аризона се бе стекла на приема в „Каза Рио“. Присъстваха приятелите на Габи от вестниците в Ласитър и Финикс, тук бяха шефовете на строителните бригади на Боуи и целият борд на директорите. Бяха пристигнали и много от роднините на Тед Кингман заедно със сестрите му.

Габи тъкмо бе вперила влюбен поглед в съпруга си, когато до нея застана Харви с две чаши шампанско.

— Моите поздравления — рече той и й подаде едната.

— И двамата ги заслужаваме — засмя се Габи. — Ние сме сърцето на вестника и ако заплашим с напускане, мисля, че Боб ще ни предложи да му станем съдружници.

— Можеш ли да си представиш?! Дори ни се размина съдебният процес.

— Господин Самуелс очевидно е свикнал да прави бързи пари и хората в някои градове са достатъчно отчаяни, за да му позволят. Най-лошото от всичко е, че се чувствам така, сякаш съм се опълчила срещу прогреса на земеделието в нашия край.

— Направихме, каквото трябваше, за да защитим екологията. Не бива да съжаляваме.

— Сигурно си прав. Но съм разтревожена, че това костваше новите работни места на Ласитър.

— Ще намерим друг начин да ги осигурим, без да ни се налага да жертваме природата.

— О, надявам се…

— Престани с твоите угризения — намеси се Боуи. — Предполага се, че ще празнуваме.

— Вече го правим — рече Харви и отпи от шампанското си. — Поздравления.

— За съпругата ми или за втория ми баща? — усмихна се Боуи. — Мисля, че съм щастлив и от двамата, благодаря.

— Личи си — облегна се на ръката му Габи. — Аз също преливам от щастие.

— И на теб ти личи — увери я Харви. — А сега по-добре да отида да спася Боб от конкуренцията.

— Той въобще не е лош човек — каза Габи, когато той се отдалечи. — И е добър репортер.

— Познавам един още по-добър.

Боуи я притегли към себе си.

— Казвал ли съм ти колко съм горд с теб? Свърши дяволски добра работа.

— Направих, каквото можах, но все още се тревожа дали то е полезно за града ни. Боуи, толкова работни места…

Той се наведе и я целуна нежно.

— Не поемай бремето на целия свят върху плещите си. Особено днес. Хайде, искам да се запознаеш с новите ми роднини.

Габи го прегърна през кръста и му се усмихна с много любов.

 

 

През следващите няколко седмици Боуи работеше необичайно продължително и присъстваше на заседанията на градския съвет, които пазеше в тайна от репортерския й нос. Един понеделник я качи в пикапа, откара я на мястото, където се бяха любили за пръв път, и й разгъна плановете, за които очакваше одобрение от съвета.

— Боуи, това е невероятно голямо! — възкликна Габи. — Какво е?

— Комплекс за пенсионери. Тук ще се грижат за възрастните самотни хора. Ще има търговски център със супермаркет, медицински пункт и аптека. А това е малък музей с библиотека, в който ще съхраняват всички исторически ценности на областта. Целият комплекс не би изразходвал дори нищожна част от водата, от която селскостопанският конгломерат щеше да се нуждае. Всичко ще струва около три и половина милиона долара. Надявам се да получим федерални субсидии, а и градският съвет ще отпусне нещичко. Можем да кандидатстваме и за дарения от частни предприятия, а аз ще се заема със строителната работа. Искаше работни места за Ласитър, скъпа. Ето ти ги.

Габи импулсивно обви ръце около врата му.

— Мисля, че си страхотен! — прошепна му щастливо.

— Радвам се, че ме оценяваш — отвърна Боуи. — Хубаво е да знам, че ставам за нещо.

Тя се засмя.

— Мога да се сетя за едно нещо…

— Можеш ли?

Боуи се наведе и я целуна чувствено.

— Първият ни път беше тук… Нараних те.

Габи сложи пръст върху устните му.

— Обичах те — отвърна тихо. — И точно тук оставих миналото зад гърба си. Нямам никакви рани от това, което се случи — нито една…

— Слава богу — въздъхна той.

— Кога очакваш одобрение на проекта от съвета? — смени темата Габи.

— На следващото събрание, освен ако няма голяма обществена опозиция. Впрочем не виждам как би могло да има, защото земята е моя.

— Колко време ще е нужно да се построи комплексът?

— Две години, предполагам. За тези неща трябва време. Но те дават надежда на хората.

— Така е. Мога ли да напиша статия?

— Можеш — чукна я по нослето Боуи. — Аги и Тед ще дойдат за уикенда.

— Знам. Аги ми каза, че Тед бил купил билети за родеото във Финикс. Помислил си, че може би ще поискаш да отидеш с него.

— Да, с удоволствие. А двете с Аги можете да обиколите магазините.

— Шегуваш ли се?! Да обикалям магазините, когато има родео?!

Той я погледна изненадано.

— Не знаех, че обичаш родео.

— Един братовчед на Тед от Тексас ще се състезава. Трябва да го подкрепим.

— Е, щом настояваш.

Боуи я прегърна и двамата започнаха да се любуват на залеза.

— Това е дяволски красива страна, Габи — каза той.

— Наистина.

Габи склони глава на рамото му.

— Боуи, ти нямаш нищо против да свържеш миналото с бъдещето, нали? Искам да кажа, няма да лежиш буден нощем заради компромиса, който направи?

— Не ми беше лесно да взема това решение. Но ти си права — хората също са много важни. Въпросът е да се подпомогне икономиката, без да се ощети твърде много екологията. Мисля, че може да се постигне.

— Радвам се.

— Аз също. Ние си обещахме да нямаме повече тайни. Можеш ли да ми простиш, че запазих тази?

— Разбира се. Всъщност и аз имам една.

— Така ли? И каква е тя?

Габи хвана ръката му, сложи я на корема си и потърси тъмните му очи. Той онемя от щастие. Беше истинско чудо, че я имаше, че тя го обичаше и щеше да го дари с дете, което да затвори кръга на любовта им.

Наведе се и я целуна с цялата нежност, на която бе способен. Габи се усмихна и й се стори, че устните му я изгарят като жар в късния следобед.

Вековните дървета наоколо поклащаха клони и листата им нашепваха предания за пламенния залез, за свещените места и за белите ветрове.

Габи ги чуваше. Детето й също щеше да ги чува.