Сюзън Кайл
Любовен плам (2)

Втора глава

Боуи се взря в пребледнялото й лице.

— Не — отсече кратко. — Не е болна или нещо подобно.

Габи въздъхна с облекчение.

— Можеше да го кажеш веднага.

— Привърши ли работата си?

— Трябва да напиша един репортаж, преди да си тръгна.

— Действай. Ще те почакам.

Боуи излезе в приемната и седна на един от диваните. Секретарката Трейси подпря брадичка на ръцете си и впери безсрамно очи в него, докато той четеше някакво списание.

Габи включи компютъра, извади бележките си и за петнадесетина минути предаде в сбит вид двучасовото си бдене около магазина. Боуи все още четеше, когато излезе от новинарската зала, след като набързо пожела лека нощ на Джони.

— Готова съм… о, не! — изстена тя.

Карл Уилсън, репортерът на „Бюлетин“, тъкмо влизаше с анкерпласт на носа, бълвайки огън и жупел.

— А, ето къде си била, предателка такава! — изръмжа ядно той.

Вързаната му на опашка коса бе цялата мокра и Боуи го изгледа неодобрително. Репортерът му обърна гръб, за да избегне тези втренчени тъмни очи.

— Това е последната капка, която преля чашата, Кейн! — продължи да бушува той. — Зная, че държиш в джоба си цялата полиция, но това бе удар под кръста. Фотоапаратът ми е на парчета, филмът осветен!…

— Бедният, нещастен фотограф. Големият лош полицай ли му разби малкото носле?

Уилсън почервеня като рак.

— Престани! Ти им каза да го направят, нали?!

— Не съм аз — отвърна Габи.

Боуи стана и се намръщи.

— Ако не си ти, кой тогава ги насъска? — упорстваше Уилсън, като не изпускаше Боуи от погледа си.

— Ти се движеше точно на огневата линия — напомни му Габи. — Всички те видяхме.

Той въздъхна нещастно.

— Първо отместиха колата ми, въпреки стикера, че съм от пресата, защото я бях паркирал пред един пожарен кран. После ме нападнаха и филмът ми бе унищожен… Някой трябва да е виновен за всичко това!

Габи се засмя.

— Господ сигурно ти е сърдит. Вероятно ти го връща заради историята с Гарисън миналата седмица. Тогава ти накара приятелчето си от общината да ме държи на паркинга, докато научиш окончателното решение по въпроса за новата строителна площадка.

— Не беше лично… Ние сме конкуренти.

— Да, и някои от нас нанасят удари под кръста. Но аз не съм подшушнала на полицаите да те нападнат. Би трябвало да знаеш, че не бива да се разхождаш под куршумите. Полицаите се изнервят от такива неща.

— Ти ли ми го казваш — измърмори Уилсън. — Не беше ли точно ти ранена при онзи банков обир?

Габи се изкашля, забелязвайки буреносното изражение на Боуи.

— Този път стоях на безопасно място зад няколко полицейски коли и не се разхождах пред снайпериста.

— Така ли? Ами… бих могъл да ти простя, ако ми отпуснеш една снимчица на жертвата.

— Никакъв шанс.

— Добре, аз съм сговорчив човек. Какво ще кажеш тогава за кадърче на полицията, заобиколила сградата? Хайде, Кейн, работата ми виси на косъм — опита се да я придума той.

— Ако Джони надуши това, моята също ще увисне. Направи, както правят всички. Помоли се в „Нюз Рекърд“. Вестникът им излиза само във вторник, така че тази история вече ще бъде остаряла до следващия им брой. Ще ти дадат, ако се бръкнеш по-дълбочко.

Уилсън въздъхна.

— Е, просяците нямат избор. Добре, кукличке, благодаря ти все пак.

Той се опита да я целуне по бузата, но Габи отстъпи нервно назад.

— Ще ме заразиш с бацили на „Бюлетин“! — опита се да се пошегува.

Уилсън сви рамене и излезе, като си подсвиркваше.

Боуи я наблюдаваше като ястреб.

— Куршуми? — изръмжа той.

— Обир. Крадецът сви двадесет долара, уби управителя на магазина, взе една бременна жена за заложница и заплаши, че ще убие и нея. Трябваше да го застрелят — сведе очи Габи. — Беше почти момче. Репортерът за полицейската хроника е болен, затова аз трябваше да отида…

— Куршуми? — повтори грубо Боуи.

Тя погледна към тавана.

— На двадесет и четири години съм. Това ми е работата. Не се нуждая от разрешението ти, за да я върша…

— Благодари се на щастливата си звезда. Хайде да вървим.

Трейси се втренчи в него, когато минаваха покрай бюрото й, но Боуи гледаше право пред себе си. Отвори вратата на Габи и я поведе към черния си скорпио. Тя се отпусна на меката кожена седалка с въздишка. Не можеше да си позволи такава луксозна кола.

Боуи си сложи предпазния колан и запали двигателя.

— Защо момичето в приемната така се взира в хората? — попита раздразнено той, когато ловко се вмъкна в натоварения уличен трафик. — Почувствах се като музеен експонат.

— Някой път се погледни в огледалото — отвърна шеговито Габи. — Моите приятелки в колежа стигаха до отчаяние, като разберяха, че не живееш в „Каза Рио“. Мечтите им за идеален уикенд направо рухваха.

— Мразя да ме преследват.

— Не ме гледай така. Аз съм последната, която ще те преследва.

— Забелязах. Уверих се и че все още не обичаш да те докосват.

— Уилсън е донжуан. Не харесвам такъв тип мъже.

— Ти въобще не харесваш мъжете. Имаш дяволски късмет, че майка ми не знае каква отшелничка си. Би те включила в списъка на гостите на всяко парти, където присъства дори само един ерген.

— Зная. Няма да ме издадеш, нали?

— Правил ли съм го някога?

Габи се облегна назад.

— Не се виждаме толкова често, откъде тогава знаеш какъв живот водя?

Боуи си запали нова цигара.

— Цялата си мокра. Искаш ли да се отбием в апартамента ти и да се преоблечеш, преди да отидем на ресторант?

— Да, с удоволствие, ако нямаш нищо против.

Нещо вътре в нея се сви при представата, че ще бъдат сами в апартамента й. Той забеляза тревожното й изражение.

— С мен си в безопасност, Габи. Надявам се, че го съзнаваш.

Габи преглътна мъчително и се загледа в дългите му пръсти.

— Съзнавам го… Малко съм развълнувана от следобеда. Вече не водя полицейските новини и отдавна не бях виждала убит човек.

— Каква проклета професия си си избрала.

— Харесвам си я, въпреки всичко.

— Каза, че не водиш вече криминалната хроника, нали?

— Така е. Защото след като Аги те накара да кажеш на господин Смит да ме премести, колкото и да увещавам Джони Блейк да ме върне отново в този отдел, той не се решава. Е, във всеки случай, не ми липсва. Обичам политическите репортажи.

— Това е успокояващо — заключи сухо Боуи.

— Всъщност, като стана дума за Аги, как е тя?

— Ще ти разкажа по време на вечерята.

Той паркира пред сградата, където се намираше жилището й.

— Преместих се, след като ти за последен път беше във Финикс — вметна Габи подозрително. — Откъде знаеш, че живея тук?

— Хайде, слизай. Цялата си вир-вода.

— Отговаряш ли някога на въпроси?

— Ще се простудиш, ако не се отървеш от тези мокри дрехи — рече той невъзмутимо.

Започваше да се стъмнява вече, а и Габи бе твърде уморена, за да упорства. Тя отключи и влязоха в апартамента й. Интериорът беше в бяло и жълто и бе обзаведен с дъбови мебели и мексиканска керамика. По стените висяха няколко модернистични картини и навсякъде имаше цветя.

— Прилича на джунглата край Амазонка — отбеляза Боуи, след като се огледа наоколо.

— Благодаря — отвърна Габи и свали дъждобрана си. — Няма да се бавя дълго. На масата има бренди, ако искаш, налей си.

— Шофирам — напомни й той.

Габи се скри в спалнята и затвори вратата. Чувстваше се много странно. За пръв път в апартамента и влизаше мъж и нервите й се бяха изопнали. Взе си набързо душ, облече си спретната сива рокля от креп с бяла яка и маншети, а после сви косата си на тила, сложи си лек грим, дискретен парфюм и се върна при Боуи.

Той стоеше до прозореца и се взираше навън. Тъмните му очи бяха присвити и замислени. Обърна се и преценяващият му поглед й подейства като електрически ток, когато се плъзна от лицето надолу по тялото й.

— Много ли съм официална? — попита сконфузено Габи.

— Струва ми се, че би трябвало да носиш тази рокля след двадесетина години. Ти си привлекателна млада жена. Защо се обличаш като матрона?

Тя настръхна.

— Това е последният стил…

— Не, не е. Това е безопасен стил. Покрила си се от шията до средата на прасците, както обикновено.

Бузите й станаха алени.

— Обличам се, както ми харесва!

— Вярвам ти. Но начинът ти на обличане едва ли би се харесал на някой мъж.

— За което трябва да си ми благодарен — процеди Габи със студена усмивка. — Няма да ти се налага да ме защитаваш цяла вечер.

Боуи обмисли думите й внимателно, присвил чувствените си устни.

— Никога не съм се опитвал да флиртувам с теб, забелязала ли си? Колко години минаха — осем?

— Девет…

— И сега зная за теб толкова малко, колкото и през онази първа нощ. Ти си истинска загадка.

— Тази загадка умира от глад — смени темата с пресилена усмивка Габи. — Къде ще вечеряме?

— Зависи от теб. Какво предпочиташ?

— Нещо горещо и с много подправки. Мексиканска кухня.

— Нямам нищо против.

Отидоха в един мексикански ресторант на две преки от апартамента на Габи, където ги настаниха на маса върху малък подиум близо до множество посадени в големи сандъчета декоративни дръвчета и цветя.

— Обожавам ги — кимна Габи към бегониите.

— Забелязал съм, че с майка ми много си падате по цветята.

Боуи остави табакерата си на масата и я изгледа сърдито.

— Мразя проклетите цигари.

Габи повдигна вежди.

— Тогава защо пушиш?

— Не зная.

— Нерви?

Той се облегна назад и кръстоса дългите си крака под масата. Черните му очи се впиха в нея.

— Може би.

— Заради Аги?

— Заради нея — отвърна вяло Боуи.

— Какво е направила?

— Въпросът не е толкова в това какво е направила, а какво ще направи.

Той внезапно се приведе напред.

— Ще доведе мъж в „Каза Рио“!

— Аги ще доведе мъж?! Трябва да пийна нещо силно…

— И аз изпитах същото, когато научих.

Сервитьорът донесе менюто и Габи го изчете цялото два пъти, докато си избере салата тако.

— Боже Господи, въобще не ти трябваше меню, за да си поръчаш една салата — каза троснато Боуи, когато келнерът се отдалечи.

— И на теб не ти трябваше за медальон по мексикански — отвърна Габи с усмивка.

— Исках да се уверя, че го имат.

— Хайде да не спорим за дреболии. По-добре ми разкажи нещо за приятеля на майка си.

— Запознали се по време на екскурзията до Ямайка. Казва се Нед Кортланд.

— Не съм чувала нищо за него.

— Нито пък аз. Отглеждал добитък някъде на север. Сигурно има едно-две телета и си търси някоя богата вдовица.

— Аги не би се забъркала с някой използвач… — рече малко неуверено Габи.

— Майка ми се чувства самотна след смъртта на баща ми и се е впуснала във ваканционна авантюра.

Тя се вцепени.

— Аги прилича на мен и едва ли би се задоволила само с обикновен флирт.

Тъмните му очи се впиха в лицето й. Габи притеснено се размърда и блъсна чашата си с вода.

— Внимавай!

Боуи задържа чашата и голямата му длан покри нейната. Топлината и силата му й подействаха като токов удар. Тя срещна погледа му и установи, че докосването им го бе притеснило леко. Не се опита да издърпа ръката си. Боуи я караше да бъде нервна, но никога не бе изпитвала физическо отблъскване към него, както й се случваше с останалите мъже. Хареса й твърде много допирът на кожата му и се хвана, че се взира в устните му с истинско любопитство. Запита се какво ли би станало, ако я целунеше, и се шокира от смелостта си.

Боуи отдръпна бавно ръката си, напомняйки си, че Габи е недосегаема. Би си имал големи неприятности с майка си, ако се опиташе да направи нещо с любимката й. Родителите му никога не бяха прикривали обичта си към нея. Те като че ли бяха престанали да се интересуват от сина си в деня, когато Габи се настани в „Каза Рио“. Боуи се бе почувствал излишен в собственото си семейство. Тя бе заграбила полагащото му се място. Габи бе бдяла до предсмъртното ложе на баща му, защото старият се бе обадил първо на нея. Аги пък нито веднъж през последните години не го бе прегърнала.

Никой не бе разкрил тайните на Габи. Появата й го бе озадачавала в продължение на години. Странно бе да откриеш петнадесетгодишна девойка сама в конюшнята през нощта и без никакви документи. Искаше да узнае всичко за нея, но връзките и парите му не бяха дали никакъв резултат. Габи бе прикрила следите си с изключително умение и това го правеше още по-подозрителен.

— Защо дойде да ме видиш? — попита тя, за да наруши неловкото мълчание.

— Нуждая се от помощта ти. Трябва да направим нещо за Аги.

— Какво имаш пред вид?

— Искам да си вземеш отпуска.

— Какво?!

— Отпуска. За Коледа не си взе почивка. Можеш да го направиш сега.

— И сигурно искаш да я прекарам в „Каза Рио“. Аги с друг мъж — мили боже! Трябва да е някой голям бързак, щом е успял за толкова кратко да й завърти главата.

— Вероятно. И точно за това се тревожа. Ако не беше този проект в Калгари, сам бих отишъл при нея. По дяволите! Защо й трябваше да хуква към Карибско море и да влачи непознати мъже вкъщи!

Габи се засмя, но после отново стана сериозна.

— Първата ми работа сутринта ще бъде да отида при Джони Блейк. А след това ще позвъня на Аги, за да я попитам мога ли да остана при нея две седмици. Ами ако каже „не“?

— Някога да е казвала „не“? — отвърна с раздразнение Боуи. — Не зная дали можем да я разубедим, но със сигурност поне можем да забавим решението й, ако е нещо сериозно. Междувременно ще открием някаква информация за нейния обожател.

— Би могъл да е на ниво… — предположи замислено Габи.

— Би могъл да е всичко или нищо. Мошениците си търсят за плячка жени на нейната възраст. Трябва да признаеш, че поведението на майка ми е необичайно. Толкова дълго време беше вярна на паметта на стария.

Габи си спомни снажния, вечно ругаещ Коупланд Маккайд — пълна противоположност на Аги във всяко отношение. Бе властен и не твърде нежен, но тя го бе обичала истински.

— Хората забравят за отговорността, когато се влюбят — добави Боуи.

— От опит ли го знаеш?

— Жените лесно губят разсъдъка си, особено ако са самотни и без никакъв социален живот.

Начинът, по който я гледаше, караше Габи да се чувства неловко.

— Говорим за Аги, нали?

— Разбира се.

Боуи й се усмихна така, че сърцето й подскочи.

— Предполагам, че твоето присъствие ще й подейства като спирачка. Хайде, яж.

Габи мълчаливо се зае със салатата си тако. Тя бе вкусна, топла и пикантна. Имаше подложка от листа от марули и сирене със студена гарнитура от домати. Когато стигна до слоя от пържен боб, Габи успя да изяде едва половината от него.

— Май нямаш апетит — отбеляза сухо Боуи, като обираше последните хапки от своя медальон.

— Теглото ми не достига и половината от твоето. Ако погълна толкова храна, колкото теб, ще трябва да ме изнесат оттук с кран.

— Не съм чак толкова тежък.

— Не съм казала, че си много тежък. Ти си голям.

Очите й се плъзнаха свенливо по широките му рамене и гърди.

— Обзалагам се, че повечето от хората ти не се осмеляват да спорят с теб.

— Един или двама го правят понякога — замислено отвърна той.

— И се превръщат в малки размазани петънца по паважа — заключи Габи.

Боуи се засмя и тъмните му очи загубиха част от студения си блясък.

— Строителите по принцип са големи чешити. Биха работили само за човек, когото уважават. Празните приказки не издигат сградите.

— И ти не си падаш по-долу. Спомням си как отиваше със строителните бригади на обекта и работеше наравно с всички, ако изоставаше с договорените срокове.

— Бих умрял, ако седях непрекъснато на бюрото си. Обичам да бъда на открито.

Габи си представи мускулестото му тяло с бронзов загар и поруменя. „Намерих подходящо време да си мисля затова!“ — ужаси се тя.

Боуи забеляза странното изражение на лицето й и се зачуди каква ли бе причината. Габи беше истинска загадка. Не знаеше какво точно изпитва към нея, но тя определено му въздействаше смущаващо.

— Какво има? — попита я рязко.

Габи се стресна и си пое дълбоко въздух.

— За бога! Какво ти става?!

Тя потръпна от тона му.

— Стрелбата… — излъга набързо. — Все още съм малко разстроена.

Този отговор като че ли го поуспокои.

— Още едно доказателство, че се нуждаеш от отпуск.

— Добре. Ще се опитам да държа под око влюбените гълъби.

— Браво. Искаш ли десерт?

„Звяр — помисли си Габи. — Постигна своето, както обикновено и е толкова самодоволен.“ Мразеше тази арогантност, изписана на лицето му.

— Не обичам сладко.

— Окей. Аз пък обичам.

Боуи си поръча най-голямата ягодова торта, каквато Габи някога бе виждала, и я унищожи до последната троха.

После я откара обратно до апартамента й.

— Забравих за партито на Мери! — хвана се за челото тя на входната врата.

— Коя е Мери? — намръщи се Боуи.

— Една колежка, с която съм в приятелски отношения. Току-що се е сгодила. Организирала е парти вкъщи и се предполагаше да бъда там…

— Искаш ли да отидеш?

Габи въздъхна.

— Не особено, но трябва. Аз ще…

— Хайде, тогава. Все още не е толкова късно.

Тя се поколеба.

— С теб?

Боуи я изгледа така, че дъхът й замръзна в гърлото. Не разбираше какво става с нея и това малко я плашеше.

Той изглежда знаеше, защото се усмихна и намали малко напрежението.

— Мери ще има ли нещо против, ако не бъдеш сама?

— О, не, разбира се. Винаги е искала да се запознае с теб… Ако нямаш други ангажименти, заповядай.

— Нямам, дойдох да видя теб.

Изпита странно удоволствие. Усмихна се свенливо, без да съзнава какво въздействие му оказа усмивката й.

— Добре, тогава да вървим.

Боуи бавно хвана ръката й, наблюдавайки реакцията й. Габи дори не се опита да се отдръпне и пръстите му се преплетоха с нейните. Тя изтръпна. Усещането беше ново и много вълнуващо. „Боуи е просто учтив“ — опита се да го игнорира.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита колебливо, когато се настани в колата му.

Той запали двигателя.

— Не, нямам нищо против.

Не каза нито дума повече през целия път и Габи също бе необичайно мълчалива.