Сюзън Кайл
Любовен плам (11)

Единадесета глава

Габи искаше да напише статията така, че тя да отрази и двете гледни точки. Всъщност, едната страна имаше само един поддръжник — Боуи. Или поне така изглеждаше, докато Боб Чалмърс не я покани във вторник сутринта в офиса си.

— Сеньора Маргарита Лопес — представи й той тъмнокоса жена с посребрени кичури в елегантната й прическа. А това е синът й Риц.

— Радвам се да се запознаем — рече Габи на испански.

— Аз говоря английски — засмя се Маргарита. — И на мен ми е приятно да се запознаем, госпожице Кейн. Разбрах, че сте доведена сестра на Боуи Маккайд.

— Не, просто бях осиновена от семейството му — смънка Габи.

— Няма значение. Убедени сме, че е той прав — намеси се Риц. — Ние представяме малка група собственици на имения около „Каза Рио“. И ето от това се страхуваме.

Той разхвърли няколко снимки на бюрото, на които се виждаше опустошена земя с големи пукнатини в нея.

— Това е ерозия — поясни младият мъж. — Резултат от безмилостно експлоатиране на почвата. Тези от нас, който живеят в съседство с проекта, ще загубят толкова, колкото и Боуи. Той не е сам, нали разбирате. Има поддръжници в Ласитър.

— Всяко нещо си има две страни.

Габи включи касетофона и започна интервюто си с двамата Лопес.

Вечерята бе привършила, когато се върна в „Каза Рио“. Влезе в кухнята и завари там само Монтоя, който си мърмореше нещо.

— Какъв ти е проблемът? — попита го, докато си наливаше кафе.

— Елена отиде да успокоява Аги — въздъхна той.

— Защо?!

Монтоя сви рамене.

— Скараха се със сеньор Кортланд.

— Колко лоши са нещата?

— Сеньор Кортланд замина за летището преди един час.

— О!

— Беше, така да се каже, вбесен, а Аги плаче. Не знаем какво се е случило, но нещо не е наред между тях. Страхувах се от това. Твърде е рано. Познават се толкова отскоро.

— Боуи ще бъде доволен — каза мрачно Габи и остави недокоснато кафето си. — Ще видя как е Аги.

— Боуи телефонира от Тексас — извика Монтоя след нея. — Ще пристигне по тъмно.

— От Тексас ли каза? — обърна се тя.

— Да, от Тексас.

— Говори ли с Аги или с Нед? — попита подозрително Габи.

Монтоя поклати глава.

— Само с мен.

Тя махна с ръка и се качи горе.

Завари Аги да лежи по очи върху леглото си и да плаче, а Елена се бе надвесила над нея.

— Слава богу… — прошепна икономката и се оттегли.

— Аги, какво има? — попита нежно Габи.

— Той… си отиде… — проплака възрастната жена. — Замина си и вината е изцяло моя!

— Какво точно се случи?

— Поиска да се откажа от „Каза Рио“… и да живея в онази пустош на Уайоминг с мечките гризли. Да доя крави и да меся хляб вкъщи… — нареждаше, хълцайки тя. — Жена му била вършила всичко това. Омръзна ми да слушам непрекъснато за жена му…

Габи я погали по косата.

— Даде ли му наистина шанс, Аги? Двамата прекарахте толкова малко време заедно.

— Но достатъчно, за да проумее, че не съм създадена за живота, който ми предлага — изрече нещастно Аги.

— Не мога да поддържам къща, не мога да готвя, не бих могла да доя и крави. Той просто не иска да го разбере!

— Какво му отговори?

— Че Линкълн е дал свобода на робите преди сто години и че няма да се откажа от „Каза Рио“ заради някаква колиба в Уайоминг. Няма да го направя. Харесва ми животът такъв, какъвто си е. Ще ми мине. Беше просто ваканционно увлечение.

Аги сведе поглед.

— Нед ми каза, че съм била твърде модерна, за да му подхождам — добави тихо.

— Твърде модерна? — намръщи се Габи.

Аги поруменя.

— Признах му, че нямам нищо против да се любим, преди да се оженим, а той стана ужасно хаплив и арогантен и ми заяви, че там, откъдето идвал, хората не правели тези неща.

Тя поруменя още по-силно.

— Е… в моя край хората също не го правят, но аз го желаех така силно… — прошепна дрезгаво. — Толкова много, че треперех цялата, а Нед просто стана и си тръгна!

Габи не знаеше как да я утеши и мълчаливо я потупа по рамото.

— Той няма да се върне — продължи Аги, триейки зачервените си очи. — А публично обявих, че сме сгодени! Какво ще кажат хората сега?!

Сълзите й отново рукнаха.

— О, Габи!

— Не се тревожи за хорското мнение. Хайде да изпием по едно хубаво кафе. Трябва да се съвземеш, преди Боуи да пристигне. Не би искала да злорадства, нали?

— Боуи се връща?! — простена Аги. — Нещастието никога не идва само! Ще ми се присмива, докато ме съсипе!

— Няма да му позволя. Да тръгваме. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш и пийнеш нещо. Вечеряла ли си?

— Нямам апетит.

— Нищо чудно тогава, че си толкова потисната. Нивото на кръвната ти захар е спаднало. Хайде, Аги, всичко ще се оправи. Няма да казвам нищо за твоя господин Кортланд. Той не е като повечето мъже.

— Точно така. Повечето мъже в днешно време не очакват жените им да доят крави и да орат с дървен плуг.

Тъкмо си дояждаха сандвичите, когато навън избръмча колата на Боуи.

— Върви погледай телевизия, Аги — предложи внимателно Габи. — Аз ще съобщя на Боуи.

— Ако ми се присмее, удари го — рече студено Аги.

— Колкото сили имаш!

— Няма да ти се присмее. Ще се върна след минута.

Габи излезе тичешком през портата от ковано желязо. Боуи тъкмо слизаше от колата с куфар в ръка. Тъмните му очи засияха, щом я зърна.

— Каква приятна изненада! Ела тук, сладката ми.

Преди Габи да успее да каже каквото и да било, той я обхвана през талията и я целуна нежно по бузата.

— Отбих се на връщане в Тексас, за да проуча нашия господин Кортланд — засмя се широко. — Наех частен детектив, за да ускоря нещата. Като говорим за него…

— Той си замина…

Боуи застина.

— Заминал си?!

— Точно така. За Уайоминг — пое си дъх Габи.

— Защо?

— Аги не иска да дои крави и да оре с плуг, Линкълн е дал свобода на робите и освен това Нед не желае да се любят, преди да се оженят.

Боуи се облегна върху колата.

— Какво?!

— Възрастните хора също се любят — напомни му тя. — Двамата така се бяха прилепили един към друг в неделя близо до конюшнята. Привличат се взаимно, но Нед е заклет пуритан и не би позволил да бъде примамен в леглото без венчален пръстен. Аги побесняла и го отпратила да си върви.

— Защото не иска да се люби с нея?! — избухна отвратен Боуи. — Мили боже, говорим за майка ми!…

— Да, зная — усмихна се свенливо Габи. — Не е ли вълнуващо? А аз си мислех, че ще умра от скука тук.

Той си запали цигара.

— По дяволите, почти ги бях отказал! Скарали ли са се?

— Да.

— Значи Кортланд е изчезнал от сцената. Слава богу! Страхувах се, че щеше да ми се наложи да го прогоня с пушката.

— Боуи, тя е твоя майка. Ти нямаш право…

— Имам пълно право — прекъсна я рязко Боуи. — И съм длъжен да запазя имението. Нямам намерение да го харизвам на някакъв жиголо. Запазвам си моето, скъпа. „Каза Рио“ ми принадлежи.

— Ти си толкова упорит!

— Баща ми ме е научил да виждам нещата само от собствената си гледна точка. По този начин не правя грешки.

— Но това е егоистично, не разбираш ли? Ти не си единственият с права!

— Що се отнася до „Каза Рио“, аз съм единственият.

Той докосна косата й.

— Харесва ми така, както си я пуснала свободно да пада.

— Какво ще правим с Аги? — настоя Габи. — Откакто Нед си е заминал, плаче непрекъснато.

— Време е да правим някои неща като семейство. Ще я поразсеем с някои семейни филми и ще я заведем на родеото в Таксън утре. Това ще я ободри.

— Утре ли? Боуи, трябва да замина за Лос Анжелис, за да се срещна с вицепрезидента на селскостопанската компания. А утре вечерта има заседание на градския съвет на Ласитър, на което ще присъствам.

— В такъв случай аз ще те придружа. Няма да ти позволя да шофираш вечер сама из този район без охрана.

Начинът, по който го изрече, и изражението на лицето му озадачиха Габи.

— Не те разбирам…

— Във Финикс ти споменах, че ме заплашват. Все още не са престанали.

— Би могъл да отстъпиш… — предложи неуверено тя.

— Тревожиш ли се за мен?

— Разбира се, че се тревожа. Могат да те убият заради няколко акра земя.

— Няколко хиляди — поправи я Боуи.

— Няма значение! Те не струват колкото живота ти!

Всичко, на което държиш, си заслужава да се бориш за него. Ако не мислех така, щях да те пусна да избягаш обратно във Финикс още на другия ден, след като дойде тук, защото ти точно това възнамеряваше.

Габи избягна втренчения му поглед.

— Може би… — отвърна уклончиво. — Оставането ми тук не беше много разумно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Боуи, можем ли да бъдем приятели?

— Приятели и нищо повече? Това ли имаш предвид?

— Наблюдавах как Аги целува господин Кортланд в неделя — поде бавно Габи, като подбираше внимателно думите си. — Не зная защо… бях някак стъписана. Разбираш ли, Боуи, никога не съм изпитвала подобно силно чувство. Не зная дали мога да го изпитам. Знам само, че страстта ми е странно чужда… Не искам да изпитам болката на Аги в момента. Мисля, че за мен би било също така лошо, ако… ако станем по-близки и после не се получи нищо…

— Не искаш да рискуваш?

— Не…

— А ако успея да те науча на страст?

Габи го изгледа със смесица от любопитство и страх.

— Това може ли да се научи?

— Навъртай се наоколо и ще пробваме — усмихна се Боуи. — Ако не рискуваш, не печелиш, скъпа.

— Сигурно има дузини жени, готови да се мушнат в леглото ти при първа възможност.

— Дузини, които биха го направили заради парите ми. Няма да са много тези, които биха ме пожелали без тях.

— Струва ми се, че прекалено се подценяваш. Впрочем какво толкова намираш в мен?

Тъмните му очи се присвиха.

— Ами, имаш добро сърце. Обичаш животните, залезите и романтичната музика. Мечтателка си. Държиш на своето, когато смяташ, че си права, и си вярна на хората, които обичаш. Щедра си, работиш много и си добра за компания.

Боуи се приближи към нея.

— И си истинска райска наслада, когато те целувам. Да, харесвам това, което виждам.

Габи поруменя.

— Аги ми казва, че си обичал поезията.

Той прокара пръст по веждите й.

— Вярно е. А ти обичаш ли я?

— О, да, много.

Пръстът му се спусна надолу и докосна устните й.

— Никога не съм си те представяла като студент по литература — промълви тихо Габи.

— Защото не ме познаваш достатъчно.

Боуи обхвана лицето й с длани и се наведе бавно към копнеещата й уста. Тя долови дъха и почувства топлината на снажното му тяло. Този път мисълта за това, което щеше да последва, не я изплаши. И тъкмо когато устните му почти докосваха нейните, входната врата се отвори.

— О, по дяволите! — простена Боуи.

— Сеньор, слава богу! Бихте ли дошъл, майка ви… — занарежда Елена, без да подозира на каква бурна целувка бе попречила.

Той яростно я изгледа.

— Къде е майка ми?!

Взе куфара си и тръгна към къщата. Габи го последва с омекнали колене.

Аги седеше на дивана в дневната.

— Хайде, давай — рече мрачно на Боуи, щом влязоха. — Присмивай ми се!

— Не ти се присмивам — отвърна той и седна до нея. — Съжалявам.

— Наистина ли? Нали искаше да ни разделиш!

— Исках да бъдеш щастлива. Може би съм попрекалил. И може би съм забравил, че си жена, въпреки че имаш няколко побелели кичура коса.

Аги се намръщи, а после избухна в смях. Протегна ръце към него, но изведнъж се отдръпна.

— Какво има? — присви очи Боуи. — Да не се страхуваш, че ще ти поникнат брадавици, ако ме прегърнеш?

Взе я в прегръдките си и започна успокояващо да я люлее, защото тялото й се разтърси от ридания.

Габи излезе на пръсти и отиде в кухнята да приготви кафе. Когато се върна, всичко изглеждаше наред и Боуи разказваше на Аги как бе преминало пътуването му. После включиха телевизора и в новинарската емисия показаха един репортаж за изнасилване, от който Габи настръхна цялата. Стана много нервна, извини се и се прибра в стаята си. Облече си меката памучна нощница и си легна, надявайки се, че току-що видяното няма да й коства поредната безсънна нощ. Но веднага щом се унесе, кошмарите отново я връхлетяха. Цялата плувнала в пот, преживяваше отново онзи ужас от конюшнята в Кентъки, който бе предопределил живота й и я бе превърнал в самотница, в сянка на собствената си личност. Отново усещаше грубите ръце, които разкъсваха дрехите й, отново я задушаваше дъхът на уиски, отново чуваше пиянски смях, отново изпитваше погнуса от тежкото тяло, което до болка притискаше нейното. После — злобна псувня, силен удар и кръв. Навсякъде кръв…

— Габи!

Бореше се отчаяно. Бореше се с нокти и зъби.

— Ще… те убия!… — задъхваше се тя. — Ще те убия! Пусни ме!…

Очите й бавно се отвориха и видя над себе си загриженото лице на Боуи. По бузите й се стичаха едри сълзи и трепереше безпомощно.

Боуи не знаеше какво да прави.

— Успокой се, скъпа. Искам да те подържа. Това е всичко… Само докато престанеш да трепериш. Ела тук, Габи. Няма да позволя на никого да те нарани.

— Боуи… — отрони се от устните й.

Той я прегърна нежно.

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм до теб. Няма от какво да се страхуваш.

Габи се притисна към широките му гърди.

— Намокрих ризата ти… — прошепна съкрушено.

— Ще изсъхне. Предполагам, че няма да има смисъл да те питам какво сънуваше?

— Не мога да говоря за това — поклати глава тя.

— Надявам се, осъзнаваш, че не мога да те оставя тук така.

Боуи взе халата й и й помогна да го облече, като се опитваше да не гледа изкусително очертаващите се форми на тялото й под тънката нощница.

— Къде отиваме? — попита Габи.

— Твоето легло е твърде късо за мен. Затова ще изберем моето.

Сърцето й престана да тупти.

— Боуи…

— Няма да те оставя тук сама в тъмното — заяви рязко той.

Габи въздъхна, осъзнавайки, че е безсмислено да му противоречи. Беше влизала в стаята му само веднъж или два пъти, но не и в негово присъствие. Помещението беше огромно и бе обзаведено със стилни мебели. Покривката на двойното легло беше небрежно отметната.

— Тъкмо щях да си лягам, когато те чух да викаш — рече Боуи. — Ще спиш с мен. Само ще спиш, а аз ще си облека пижама, за да не ме гледаш с тези огромни очи. Нямам нищо повече за показване от това, което вече си виждала.

Габи си спомняше много добре как изглежда гол, но не се осмели да спомене нищо при тези обстоятелства.

— Какво ще каже Аги? — попита нервно.

— Предполагам, че ще се събудя по-рано, за да те изведа оттук. Страхуваш ли се от мен?

— Не, Боуи.

— Това все пак е нещо — промърмори той и влезе в банята, за да се преоблече.