Даниел Стийл
Семеен албум (8)

Глава 7

През май напуснаха къщата. И двамата се просълзиха, защото знаеха, че напускат един свят и един живот, в които нямаше да се върнат отново. Лайънъл и Грегъри също се разплакаха. Бяха достатъчно големи, за да знаят, че е завинаги. Това беше домът на тяхното детство — красив, сигурен и уютен. А и нещо в очите на родителите им ги плашеше. Изведнъж всичко някак се промени, но те не бяха сигурни какво точно става. Само Ванеса и Вал не изглеждаха много засегнати от преместването. Бяха само на три години и това не ги притесняваше много, но все пак усещаха, че останалите са напрегнати. Мислеха си, че отиването в Палм Спрингс е наистина вълнуващо.

Уорд закара всички дотам с единствената им кола. Това беше един стар голям крайслер, който се използваше от прислугата, но и сега вършеше добра работа. Дюзенбъргът замина, както и бентлито на Фей, кадилакът и въобще цялата флотилия коли, които имаха.

Уорд и Фей сякаш оставяха младостта зад себе си завинаги. Трябваше да освободят къщата в Палм Спрингс до юни, но междувременно можеха да оставят там децата за няколко седмици.

Фей имаше предвид няколко къщи, които да огледа. Мебелите щяха да стоят складирани, докато решат коя да наемат. Тя мислеше да отиде с всички до Палм Спрингс, а после да се върне до Лос Анжелис сама, за да търси къща, докато Уорд наблюдава пакетирането в Палм Спрингс. Той настояваше, че това е най-малкото, което може да направи, все пак тя сама беше оправила нещата в Лос Анжелис.

Този път нямаше да се наложи да докосне нищо. Само трябва да открие прилично място за живеене. А тя знаеше, че това съвсем няма да е лесно. Когато продадат корабостроителниците, къщата в Бевърли Хилс, всички мебели, произведения на изкуството, колекцията от редки книги, колите и къщата в Палм Спрингс, с това, което е в нея, те щяха да получат достатъчно, за да изплатят дълговете си. Оставаха им петдесет и пет хиляди, които, ако инвестираха внимателно, щяха да им помогнат да се издържат. Мислеха да наемат къща и Фей се надяваше да намери нещо евтино. А когато всички се настанят и децата тръгнат на училище през есента, тя щеше да си потърси работа. Разбира се, Уорд също казваше, че ще работи, но тя вярваше повече в своите възможности за намиране на работа, а пък и щеше да й бъде по-лесно. Имала е работа по-рано и въпреки че сега беше на трийсет и две, още не беше пропуснала всички шансове, поне за това, което мислеше да прави.

Лайънъл тръгваше в първи клас, Грег щеше да ходи в детска градина, а близначките — в ясли, така че тя щеше да има доста свободно време. Задържаха само бавачката им, която ги наглеждаше, грижеше се за бебето и помагаше за домакинската работа и готвенето.

Мъничката Ан беше само на четири месеца и все още не притесняваше никого. Това беше идеалният момент Фей да започне работа. Докато размишляваше за тези неща на път към Палм Спрингс, изведнъж отново усети вина пред бебето. Останалите бяха прекарали толкова много време с нея, когато бяха на възрастта на Ан, но сега тя просто нямаше нито миг свободен. Откакто се роди бебето, тя само едва-едва го поглеждаше. Но разорението ги порази толкова скоро след нейното раждане, че й беше трудно дори да мисли за нея сред другите неща, които имаше в главата си.

Уорд я погледна няколко пъти, докато пътуваха, видя бръчката между веждите й и потупа ръката й. Беше й обещал, че след като се преместят в Палм Спрингс, ще пие по-малко и тя се надяваше да удържи на думата си. Къщата беше по-малка и децата щяха да разберат, ако постоянно е пиян. От друга страна, имаше толкова много работа, че тя се надяваше да е зает през цялото време.

След два дни тя се върна в Лос Анжелис с влака и се нанесе в малка стая в Холивуд Рузвелт хотел. Въобще не й се мислеше за къщите, които видя, бяха изключително потискащи. В лоши квартали, с миниатюрни дворове и малки грозни стаи. Тя прерови вестниците, обади се във всички агенции и в началото на втората седмица успя да намери къща, която не беше чак толкова грозна като другите. Освен това имаше място за всички.

На единия етаж имаше четири доста големи спални. Щяха да сложат в едната стая момчетата, в другата близначките, а в третата — Ан и бавачката. Четвъртата спалня щяха да използват двамата с Уорд. На долния етаж имаше малко мрачна всекидневна с евтина облицовка, трапезария, която гледаше към малка запусната градинка, и старомодна кухня, която беше достатъчно просторна, за да могат да сложат вътре голямата маса.

Със сигурност децата ще бъдат по-близо до нея, отколкото преди и тя се опитваше да се убеди, че това ще е добре за тях, че Уорд няма да се отврати и да откаже да живее в нея и че децата няма да се разплачат, когато видят ужасните стаи. Най-доброто нещо, свързано с къщата, беше наемът, защото можеха да си го позволят. Тя се намираше до Монтерей парк, в квартал, в който цареше семейна атмосфера и който беше много далече от стария им начин на живот в Бевърли Хилс. Нямаше защо да се лъжат за това и тя въобще и не се опита, когато пристигна в Палм Спрингс. Каза на всички, че ще заживеят там само за малко, че това е едно приключение, в което участват всички те, че всеки ще си има задължения и могат да засадят красиви цветя в градината.

Когато останаха сами с Уорд, той я погледна открито и й зададе въпроса, от който тя се страхуваше:

— И колко лошо е в действителност, Фей?

Тя си пое дълбоко дъх. Единственото, което можеше да му каже, беше истината. И без това щеше да я открие съвсем скоро. Нямаше смисъл да го лъже.

— В сравнение с това, което имахме ли?

Той кимна.

— Някак тъжно е. Но все пак не е чак толкова лошо, стига да направим усилие да не си припомняме това, което имахме. Къщата е прясно боядисана и е достатъчно чиста. Малкото мебели, които оставихме, ще се поберат вътре. Можем да я освежим със завеси и цветя. И — тя отново пое дъх, като се опитваше да не забелязва съкрушения му поглед — поне сме заедно. Всичко ще се оправи.

Тя му се усмихна, но той се извърна.

— Постоянно повтаряш все това.

Ядоса й се, като че ли вината за това беше нейна. Тайно в себе си той започваше да вярва в това. Може би не трябваше да го насилва да погледне истината в лицето. Може би беше по-добре да го остави да прави дългове, докато краят дойде сам. Но рано или късно тези проблеми трябваше да се разрешават… нали? Тя вече не намираше отговорите. Той поне държеше на думата си, че ще пакетира всичко в къщата в Палм Спрингс и няма да започне отново да пие.

Когато се върна, тя отново пое нещата в свои ръце, той можеше да си отдъхне. Поне за малко… поне докато се преместят.

Денят, в който напуснаха къщата и се отправиха към Лос Анжелис, беше ужасно горещ. Фей беше пооправила малко нещата в къщата в Монтерей парк, преди да се присъедини към тях в Палм Спрингс. Разопакова това, с което можеше сама да се справи, закачи картини във всички стаи, напълни вазите с цветя, сложи чистите чаршафи по леглата. Направи всичко възможно, за да се чувстват уютно. Децата бяха заинтригувани, когато пристигнаха. Като кученца, които душат новия си дом. Зарадваха се, като откриха стаите си със собствените им играчки и собствените им легла.

Фей ги наблюдаваше обнадеждена, но Уорд изглеждаше сякаш ще припадне, когато влезе в тъмната грозна всекидневна, цялата облицована с дърво. Той присви очи. Хвърли поглед към градината, огледа трапезарията, забеляза масата, която преди беше в кабинета, и инстинктивно вдигна поглед, очаквайки да види познатия полилей. Но той беше продаден преди месец. Поклати глава, когато погледна Фей. Никога не беше виждал подобно нещо. Всъщност никога досега не беше влизал в толкова беден дом. Веднага прекрати огледа си.

— Стига толкова. Надявам се поне да е евтино.

Отново усети как го залива вината за това, което причиняваше на нея, а и на всички. В очите й имаше нежност, когато го погледна насред новия им дом.

— Това не е завинаги, Уорд.

Точно това си казваше тя и преди години, когато копнееше да избяга от мизерията в дома на родителите си. Но онова беше много по-лошо от сега. А и това нямаше да е завинаги. Този път тя беше сигурна. Все някак щяха да си проправят път към по-добро.

Уорд се огледа отново със съжаление.

— Не мисля, че бих могъл дълго да издържа тук.

За първи път от месеци тя усети как гневът закипява в нея и му изкрещя:

— Уорд Тейър, всички в това семейство се опитват да забележат най-доброто тук и по-добре и ти да направиш същото! Не мога заради теб да върна часовника обратно. Не мога да се преструвам, че това е предишната ни къща. Но това е нашият дом, наш — мой, на децата, а и твой също.

Тя цялата трепереше, когато той я погледна в очите. Беше решена да се справи и той я уважаваше за това, но не беше убеден, че самият той има сили да постъпи така. А когато отиде в спалнята, вече беше почти сигурен, че няма да успее. Стаята миришеше на изгнило, сякаш е била влажна години наред, а и цялата къща беше пропита от мирис на плесен. Завесите бяха от бившата стая на прислугата им и въобще не подхождаха. Сякаш бяха станали слуги в собствения си дом. Като в някакъв невероятен, сюрреалистичен, грозен сън. Но това беше техният дом, беше истина и трябваше да се справят колкото е възможно по-добре.

Той се обърна, за да каже нещо, но тя вече беше заспала дълбоко, свита на малка топка в нейната страна на леглото. Като изплашено дете. И той се почуди дали и тя не се страхува.

Чувстваше се ужасен почти през цялото време, дори и пиенето вече не помагаше. Замисли се какво ще стане с живота им. Завинаги ли беше това? Със сигурност сега не можеха да си позволят нищо по-добро. И той се питаше дали изобщо някога ще могат. Тя казваше, че това е само едно стъпало, междинно място, което някога ще напуснат, но кога, как и накъде? Дори и в най-лудите си сънища не можеше да си представи това тук, в тази грозна плесенясала спалня, боядисана в светлозелено.