Даниел Стийл
Семеен албум (6)

Глава 5

Бракосъчетанието се състоя в Холивудската презвитерианска църква на Норд Гауър стрийт, близо до Холивуд булевард. Фей беше облечена в изящна рокля от атлаз с цвят на слонова кост, обшита с подредени в нежни фигурки миниатюрни перли.

Тя се движеше с отмерена грация, с гордо вдигната глава. Косата й бе събрана в атлазена коронка, също украсена с перли. Дълъг фин воал се носеше около нея като шепот, косите й изглеждаха като златни нишки, разпилени от двете страни на коронката, а на лебедовата й шия искреше диамантена огърлица. Тя беше сватбен подарък от Уорд, наследство от неговата прабаба.

Фей бе отведена до олтара от нейния агент, а Хариет Фийлдинг й беше помайчима. Фей преодоля бурните й протести и сега старата й приятелка беше тук и от очите й течаха сълзи, когато Ейб предаде Фей на Уорд пред олтара.

Младата двойка сияеше, бяха по-красиви от филмови звезди. Когато излязоха от църквата, хванати подръка, отвън ги чакаха стотици хора, за да ги поздравят. Почитателите хвърляха цели шепи розови листчета и ориз, млади момичета викаха за автограф на Фей, жените плачеха и дори мъжете се усмихваха меко.

Двойката изчезна в новия дюзенбърг, който Уорд купи преди няколко седмици като сватбен подарък за себе си и своята булка. Отправиха се към рецепцията на Билтмор, където ги посрещнаха Ейб, Хариет и четиристотинте приятели, които бяха поканени.

Това беше най-щастливият ден в живота на Фей и репортерите можеха да снимат колкото си поискат. Но статиите станаха още повече, когато след три седмици се върнаха от сватбеното си пътешествие в Акапулко. Тогава Фей направи изявлението, което шокира дори Ейб, когато му го каза, тъй като тя разумно беше запазила решението си в тайна досега.

Заглавията тази вечер казваха всичко с няколко думи: Фей Прайс изоставя кариерата си заради съпруг милионер. Беше грубо и в самата статия бяха попрекалили, но в общи линии решението й представляваше точно това. Причината за него не бяха точно милионите, въпреки че с тях очевидно нямаше нужда да работи. Сега тя наистина усети, че успя да го направи, и искаше да се посвети изцяло на съпруга и бъдещите деца. И Уорд със сигурност не се оплакваше от решението й.

Той се ласкаеше, че тя е само негова. Можеха да си лежат в леглото до обяд, да се любят, когато поискат, да закусват в леглото или дори да обядват, ако пожелаят. Можеха да танцуват цяла нощ в Сайро и Мокамбо или в домовете на приятелите си.

Уорд си прекарваше чудесно, докато пазаруваха заедно. Купуваха страхотни нови дрехи и ги прибавяха към и без това изобилния й гардероб. Трите й кожени палта изглеждаха жалки в сравнение с чудесата, които той купуваше — две самурени палта, дълги до земята, с леко различаващи се цветове и кройки, приказна сребърна лисица, червена лисица, миеща мечка; имаше всяка кожа, за която можеше да се сети, а и бижутата бяха повече, отколкото би успяла да използва за цял живот. Не минаваше и ден, без той да изчезне за час-два и да се върне с кутия от магазин за кожи, бижута или дрехи. Сякаш всеки ден беше Коледа. Фей беше поразена от щедростта и любовта, с които той я обсипваше непрестанно.

— Трябва да престанеш, Уорд! — Тя се разсмя, както си седеше гола в новото палто от червена лисица и с огърлица от перли върху обожаваното изящно младо тяло.

— Защо?

Той седна с щастлива усмивка и с чаша шампанско в ръка. На Фей й се струваше, че изпива цели реки от него, но никога не изглеждаше пиян, така че тя не се вълнуваше от това. Усмихна му се нежно.

— Не е необходимо да го правиш. Бих те обичала дори и в сламена колиба, даже ако трябва да се увиваме във вестници, за да се сгреем.

— Ама че ужасна мисъл… — Той направи гримаса, но след това примижа и се загледа в дългите й хубави крака. — Но като се замисля… сигурно ще изглеждаш приказно, ако носиш само спортните страници и нищо друго.

— Глупчо! — Тя се спусна да го целуне отново и той я притегли в скута си, като остави чашата. — Уорд, наистина ли можеш да си го позволиш? Не би трябвало да харчим всичко това, ако никой от нас не работи.

Тя все още се чувстваше малко виновна за това, че вече не работи, но беше толкова прекрасно да прекарва цялото си време с Уорд, че кариерата всъщност не й липсваше. Както каза на репортерите при оттеглянето си, тя наистина го направи.

Вгледа се загрижено в Уорд. Беше изхарчил цяло състояние за нея през трите месеца след сватбата им.

— Скъпа, можем да харчим десет пъти по толкова.

Щедра мисъл, но тя се разминаваше с това, което казваха неговите адвокати. Но той знаеше колко са консервативни. Те нямаха усета, стила и чувството за романтика. Дразнеха го дребнавите им предупреждения да бъде по-внимателен. Знаеше, че състоянието му е огромно и има достатъчно излишни пари за малко забавления. Можеше да си позволи това, което харчеше, за малко поне, а след това щяха да заживеят по-разумно. И на никого от двамата нямаше да се налага да ходи на работа. На двайсет и осем нямаше намерение да започва работа. Винаги е имал прекалено много забавления, но сега животът му с Фей си беше чисто съвършенство.

— Къде искаш да вечеряме?

— Не знам…

Не искаше да си признае, но й допадаше сантиментално-екзотичната обстановка на Коконат Гроув, с палмови дървета и прожектираните бели кораби, които се разминаваха в далечината. Все имаше чувството, че ще отплава нанякъде, а палмите й напомняха малко за Гуадалканал, където срещна Уорд за първи път.

— Отново Гроув. Или ти омръзна?

Той се разсмя и извика иконома, за да му предаде да направи резервация. Бяха наели цяла армия нови хора, за да се грижат за дома им.

В крайна сметка Уорд реши да не се нанася в дома на родителите си. Вместо това купи за Фей едно приказно имение, принадлежало по-рано на звезда от нямото кино. Земите около него бяха оформени като парк. Имаше езеро с лебеди, няколко красиви фонтана, алеи за разходка и къща, която изглеждаше като френски замък. Тук нямаше да е трудно да отгледат десетте деца, които той я заплашваше, че иска.

Изпълниха я с чудесните антики от къщата на Фей, която беше купена почти веднага след обявяването й за продан. Взеха някои красиви неща и от къщата на баща му, а останалото купуваха заедно от разпродажби и антикварните магазини в Бевърли Хилс. Новата къща беше вече почти напълно мебелирана.

Уорд искаше да продаде и къщата на родителите си. Беше прекалено голяма, мрачна и старомодна за техния вкус и нямаше смисъл да я задържат по-дълго. Адвокатите на Уорд го бяха убеждавали да не я продава, тъй като може да има нужда от нея един ден, когато се ожени, а и той беше малко сантиментален по въпроса, но стана очевидно, че никога няма да живеят в нея.

И адвокатите му побързаха да го отърват от нея. Убеждаваха го да инвестира парите в нещо, което ще увеличи доходите им, въпреки че Уорд съвсем не се грижеше за това.

Двамата с Фей се разхождаха бавно из градините, после седяха край езерото, прекарвайки времето си в целувки и разговори. Никога не се изморяваха да са заедно, а и през тези златни дни имаха много теми за разговор.

Фей вдигна поглед с мечтателна усмивка, когато Артър им донесе две чаши шампанско. Радваше се, че Уорд няма нищо против да задържат Елизабет и Артър, а и те изглеждаха доволни от новия си живот.

Артър, изглежда, одобряваше Уорд, но не можеше да отрече, че понякога той се държи лудешки, като хлапак. Един ден купи дори каляска с четири бели коня за разходка из имението, а в гаража имаше шест чисто нови коли, постоянно излъсквани от единия от двамата шофьори.

Такъв начин на живот Фей досега не беше виждала, камо ли да е живяла и понякога се чувстваше доста смутена. Но Уорд превръщаше всичко в такова удоволствие, че това вече не й изглеждаше нередно — просто веселба и така дните незабелязано си отлитаха.

— Не си пиеш шампанското.

Уорд й се усмихна. Никога не е била по-красива от сега, дори и на върха на кариерата си. Беше сложила някой и друг килограм, лицето й излъчваше сияние, а очите й бяха най-бляскаво зеленото нещо, което някога е виждал, особено под слънчевата светлина. Обичаше да я целува в градините… в спалнята… в колата. Обичаше да я целува по всяко време… навсякъде. Обожаваше съпругата си, а и тя лудееше по него.

Беше по-доволна от когато и да било и лицето й го показваше, когато го погледна и отклони предложеното шампанско.

— Мисля, че предпочитам лимонада.

— Уф.

Той направи ужасена гримаса и я разсмя. Бавно, ръка за ръка, се върнаха в къщата. Любиха се мързеливо, преди да се изкъпят и преоблекат за вечерта. Беше хубав живот, но Фей знаеше, че никога няма да се повтори идилията на тези дни. Щяха да си имат деца, които трябваше сами да отглеждат. Не можеше да прекарат в бездействие целия си живот. Но докато имаха тази възможност, беше весело и дните на медения им месец сякаш се проточваха безкрайно.

Тази вечер в Гроув Уорд й подари разкошен пръстен с три крушовидни смарагда и Фей зяпна, като го видя.

— Уорд! Боже мой… но…

Страшно обичаше възторга и радостта й от нещата, които й купува.

— За нашата трета годишнина е, глупаво момиче!

Ставаха три месеца от сватбата им и те бяха най-щастливите в живота на Фей и Уорд. Нямаха дори и облаче, което да затъмнява небосклона им. Той постави пръстена на ръката й и те танцуваха часове наред. Направи му впечатление, че тя изглежда малко уморена, когато се връщаха на масата. Няколко нощи стояха до късно, няколко месеца всъщност, си призна той с лека усмивка, но това беше първият път, когато той забеляза да й се е отразило.

— Добре ли се чувстваш, скъпа?

— Чудесно.

Усмихна се, но яде съвсем малко, въобще не пи и в единайсет вече се прозяваше, което съвсем не беше в стила й.

— Е, както виждам, меденият месец свърши. — Уорд се престори на съкрушен. — Започвам да те отегчавам.

— Не… колко ужасно… съжалявам, скъпи… просто…

— Знам… няма значение. Не се опитвай да обясняваш.

През целия път до дома той я дразни безмилостно, но след като отиде в банята да се съблече и да измие зъбите си, я намери дълбоко заспала, свита на голямото двойно легло. Беше много привлекателна в розовата атлазена нощница, но опитите му да я събуди останаха неуспешни. Беше мъртва за света и на другата сутрин стана ясно защо. Събуди се отчайващо болна, особено след като хапна от закуската. За пръв път виждаше да й е зле, страшно се притесни и настоя да извикат веднага лекар въпреки протестите й.

— За бога… това е просто грип или нещо такова. Не може да домъкваш чак дотук горкия човек. Добре съм.

Но не се чувстваше добре.

— Не си, дявол да го вземе. Цялата си прежълтяла. Отивай в леглото и стой там, докато дойде лекарят.

Но когато той дойде, не намери причина мисис Тейър да остава в леглото, освен ако нямаше намерение да остане там и през следващите осем месеца. Според изчисленията му бебето трябваше да се очаква през ноември.

— Бебе! Бебе! Наше бебе!

Уорд съвсем излезе от кожата си от възторг и облекчение и Фей се разсмя, когато той се разтанцува из стаята след заминаването на лекаря. Веднага се настани до нея, като я молеше да му каже какво иска, от какво се нуждае и какво да направи той, за да се почувства тя по-добре.

Тя беше очарована от новината и от неговата реакция. И, разбира се, когато всичко се разчу, вестниците гръмнаха: Бивша кралица на киното очаква първото си дете. Нищо в живота им не оставаше тайна за дълго, но Уорд така или иначе не можеше да си мълчи. Разказваше на всеки, който би го изслушал, и се отнасяше с Фей като с най-фина порцеланова статуетка. По-рано й се струваше, че я засипва с подаръци, но това беше нищо в сравнение със сега. Тя не успяваше да намери достатъчно чекмеджета и кутии, където да държи изключително скъпите дрънкулки, които й купуваше.

— Уорд, трябва да престанеш! Дори нямам къде повече да ги слагам.

— Тогава ще построим къщичка специално за бижутата ти.

Той се разсмя непослушно и смъмрянето й остана напразно. Когато не й купуваше бижута, той харчеше за детски колички, двуколки с понита, торбички за спане от норка и мечета, а вече си имаха дори и въртележка. Той позволи на Фей бавно да се повози, когато през един октомврийски ден тя отиде да я види.

Чувстваше се забележително добре след първите неприятни месеци. Единственото й оплакване беше, че е толкова огромна, като балон, готов за излитане.

— Всичко, от което се нуждая, е един кош, закачен за петите ми, и могат да ме наемат за разглеждане на забележителностите на града — каза тя на един приятел и Уорд побесня. Той смяташе, че е красива, дори и в толкова надуто състояние. Така се вълнуваше, че едва щеше да издържи оставащия месец. Тя имаше резервация за най-добрата болница в града и ходеше при най-добрия лекар.

— Само най-доброто за съпругата и бебето ми — обясняваше той и се опитваше да я напие с шампанско, но тя беше изгубила желание да пие.

Понякога й се искаше същото да се отнася и за него. Струваше й се, че по цял ден не спира да пие, въпреки че не се напиваше. А когато излизаха вечер, минаваше на уиски.

Но тя ненавиждаше оплакванията. Той беше така добър с нея, как да се противи за такава дреболия? Знаеше, че с добри намерения е поръчал да изпратят каса от любимото им шампанско в болницата, за да е готово за големия момент.

— Надявам се, че ще го изстудят.

И когато той нареди на Уесткот, техния иконом, да се обади в болницата и да им обясни как точно го изстудяват, тя му се присмя.

— Предполагам, че може би мислят и за някои други неща, скъпи…

Но в болницата, където отиваше тя, бяха свикнали на подобни искания. Там раждаха всички големи звезди.

— Въобще не ми идва наум какви. Кое може да е по-важно от изстудяването на шампанското за моята любов?

— Е, сещам се за някои неща…

Очите й му казваха всичко, което искаше да знае, и както винаги той я прегърна и се целунаха. Желаеше я, дори сега, но лекарят беше забранил да се любят. А и Фей Прайс едва дочакваше да го направят отново. Чакането им се струваше цяла вечност и ръцете му галеха облия й корем нощ след нощ. Наслаждаваше се дори на това. И я желаеше отчаяно.

— Това е толкова лошо, колкото и преди да се любим за пръв път — оплака се той с крива усмивка една вечер, докато ставаше от леглото, за да си налее чаша шампанско.

Терминът й беше само след три дни, но докторът ги предупреди, че бебето може да закъснее с няколко седмици, било обичайно за първо дете. Така че те бяха подготвени за по-късно раждане, а чакането започваше да им изглежда безкрайно.

— Съжалявам, скъпи…

Изглеждаше уморена, а през последните дни всяко движение я изтощаваше. Дори не поиска да се разходи в градината тези следобед. Не успя да я измъкне навън даже след като й каза за миниатюрното пони, което е купил.

— Толкова съм уморена, че не мога да помръдна.

А след това настоя, че е прекалено изморена дори да вечеря. Отиде направо в леглото в четири следобед и в два през нощта си беше още там, като огромен розов копринен балон с перца на якичката.

— Искаш ли малко шампанско, мила? Може да ти помогне да заспиш.

Тя поклати глава. Гърбът я болеше и от няколко часа се чувстваше прекалено отпаднала. На всичкото отгоре й се струваше, че започва да се разболява от грип.

— Не мисля, че нещо вече може да ми помогне да заспя.

Едно нещо може, предложи тя похотливо след малко, но то им беше забранено сега.

— Предполагам, че ще бъдеш отново бременна още преди да си излязла от болницата. Не вярвам да успея да стоя далече от теб за повече от час, след като родиш.

Думите му я разсмяха.

— Е, поне нещо, което да очаквам с нетърпение.

За пръв път от девет месеца тя изглеждаше натъжена и той я целуна нежно. Но когато отиде да загаси светлината, чу вик и се обърна изненадан. Лицето й беше изкривено от болка, която премина за секунди. Двамата се гледаха учудени.

— Какво беше това?

— Не съм сигурна.

Беше прочела някоя и друга книжка, но й беше доста мъгляво как да е съвсем сигурна, когато родилните болки започнат. А и всички я предупреждаваха, че през последните седмици ще има много фалшиви тревоги, така че и двамата знаеха, че е малко вероятно да е това.

Но болката наистина беше остра и Уорд реши да остави лампите светнати и да видят дали ще се повтори. Двайсет минути по-късно нищо не се беше случило и той стана, за да угаси, но отново чу вик и този път тя сякаш се сгърчи в леглото, а когато се приближи до нея, по лицето й се виждаха капчици пот.

— Ще извикам лекаря.

Усещаше как сърцето препуска в гърдите му, а дланите му се овлажниха. Изведнъж тя му се видя малко бледа и изплашена.

— Не бъди глупав, мили. Добре съм. Не можем да викаме горкия човек всяка нощ през следващия месец. Най-вероятно ще минат седмици, преди да се случи.

— Но ти си определена за след три дни.

— Да, но всички казват, че вероятно ще е по-късно. Нека просто да се отпуснем и да изчакаме до сутринта.

— Да оставя ли лампата да свети?

Тя поклати глава. Той изгаси и се плъзна внимателно до нея в леглото, като че ли се страхуваше, че ако разклати леглото, тя ще се спука и ще роди бебето. Фей се разкиска в тъмното, но изведнъж той усети как тя задържа дъха си, после се пресегна и стисна здраво ръката му. Трябваше да се бори за въздух, когато болката отмина. След това седна в леглото.

— Уорд…

Той лежеше неподвижен и се чудеше какво да прави, а гласът й стопи сърцето му. Звучеше толкова уплашено, че той инстинктивно я грабна в прегръдката си.

— Скъпа, да извикаме доктора!

— Наистина се чувствам глупаво, че ще го безпокоим по това време…

— Това му е работата.

Но тя настоя да почакат и да видят какво ще се случи до сутринта. В седем часа Уорд вече не се съмняваше. Моментът беше настъпил. И пет пари не даваше какво са й наговорили за фалшивите тревоги, контракциите вече бяха през пет минути и тя се стараеше да не пищи при всяка болка, която я пронизваше. Отчаян, той напусна стаята и се обади на лекаря, който остана доволен от това, което чу, и предложи на Уорд веднага да я закара в болницата.

— Оттук нататък ще отнеме още време, мистър Тейър, но е добре да я откарате в болницата и да я приготвят.

— Може ли да й дадете нещо за болката? — Уорд беше страшно притеснен, след като я гледа как страда цели пет часа.

— Ще мога да реша, когато я видя.

Докторът не беше много загрижен.

— Какво, по дяволите, значи това! За бога, тя едва издържа сега… трябва да й дадете нещо.

Самият Уорд отчайващо се нуждаеше от едно питие, и то доста по-силно от шампанското.

— Ще направим каквото можем за нея, мистър Тейър. Просто се успокойте и я докарайте в болницата възможно най-бързо.

— Ще бъдем там след десет минути. След пет, ако успея.

Докторът не каза нищо, но самият той нямаше намерение да отива в болницата по-рано от час. Трябваше да вземе един душ, да се обръсне, а и вестника не беше дочел. Знаеше за акушерството достатъчно, за да е наясно, че ще минат часове, преди тя да роди, а можеше да е дори на следващия ден, така че нямаше причина да хуква, независимо от паниката на младия баща. Щеше да му каже каквото трябва, когато пристигне, а сестрите щяха да го задържат след това в чакалнята.

Предната седмица един от мъжете се опита да влезе в родилната зала и се наложи хората от охраната да го измъкнат, като го заплашиха, че ако не се държи както трябва, ще го затворят. Но с Уорд Тейър не се предвиждаха проблеми.

Докторът се чувстваше поласкан, че ще акушира на Фей Прайс Тейър, тя му носеше престиж. Когато Уорд се върна в стаята, той ужасен я намери свита на две над локва вода върху белия мраморен под на банята, а в погледа й се смесваха шокът и болката.

— Водите ми изтекоха. — Гласът й беше по-дрезгав от обикновено, очите й — широко отворени и уплашени.

— О, боже мой, ще извикам линейка.

Тя се усмихна на думите му и седна на ръба на ваната.

— Да не си посмял. Добре съм.

Но тя не изглеждаше чак толкова добре, беше изплашена почти колкото него.

— Какво каза докторът?

— Веднага да те закарам.

— Добре. — Тя погледна съпруга си в очите. — Мисля, че наистина не е фалшива тревога.

След това малко се поотпусна и той я прегърна и й помогна да се върне до гардероба.

— Какво ще облека? — Тя се загледа в рафтовете и той простена.

— О, за бога, Фей… каквото и да е… само побързай, какво ще кажеш за един халат?

— Не ставай смешен. Ами ако там има фотографи?

Уорд я погледна и се засмя.

— Не се притеснявай за това. Хайде.

Той измъкна една рокля от гардероба, помогна й да я облече и внимателно я поведе надолу по стълбите. Искаше да я носи, но тя настоя, че и сама може да върви. След няколко минути беше настанена удобно в дюзенбърга върху няколко кърпи, а краката й топлеше самурена завивка.

Шофьорът паркира пред болницата и Уорд й помогна да излезе. Веднага я поставиха на носилка и я отнесоха, а него оставиха да крачи нервно из залата през следващите шест часа. Непрестанните му молби да види доктора бяха напразни, докато най-накрая го видя да идва към него с висяща на врата маска и с протегната ръка.

— Поздравления. Имате дебеличък хубав син.

Докторът се усмихваше, а Уорд изглеждаше шокиран, сякаш случилото се беше съвсем неочаквано. Дори и след всичките тези часове, когато като полудял крачеше по коридорите. Тъкмо си мислеше, че не би издържал и половин час още.

— Тежи три килограма и половина, а жена ви се чувства добре.

— Мога ли да я видя?

Уорд усети как тялото му се отпуска след тези новини. Отдъхна си, че всичко свърши, че Фей и бебето са добре.

— След няколко часа. Сега спи. Не е лесна работа, знаете ли, да се извадят на бял свят тези малки човечета.

Докторът се усмихна отново. Не му каза колко трудно е било за Фей и как едва не й направиха цезарово сечение. Не искаше да й слага упойка, преди главичката да се е показала. Бяха изчакали до самия край на раждането, преди да я упоят, за да я зашие той по-лесно. И сега нямаше никаква причина да я будят. Бе си свършила работата.

— Благодаря ви, сър.

Уорд разтърси ръката му и почти изтича навън. У дома я чакаше подарък — огромна диамантена брошка с подходящи пръстен и гривна, които лежаха в кутийка от синьо кадифе на Тифани. Искаше да вземе подаръка и да й го занесе, но в момента се нуждаеше най-вече от едно питие. Всъщност отчайващо се нуждаеше от него. Каза на шофьора да кара възможно най-бързо и когато пристигнаха, той почти влетя в къщата.

Ама че невероятен ден! След едно двойно чисто уиски той седна и се отпусна, пое си дълбоко дъх и най-накрая наистина усети, че има син. Беше толкова доволен, че му се искаше да се качи на покрива и да изкрещи оттам новината. Нямаше търпение да види жена си. Той гаврътна питието си и си наля второ, преди да изтича нагоре по стълбите, за да погледне подаръка, който я очакваше. Знаеше, че тя ще е доволна, но преди всичко той беше доволен от нея… момченце!… Син!… Първороден.

Уорд си взе душ, избръсна се и се облече, за да се върне при Фей в болницата. През цялото време си мислеше за всички неща, които щяха да правят заедно, за пътуванията и за пакостите, които щяха да измислят. Неговият баща никога не е имал желание да правят нещо заедно, но сега всичко щеше да е различно. Щяха да играят тенис и поло, да ходят на риболов в океана, да пътуват и въобще да си прекарват чудесно.

Той сияеше лъчезарно, когато се върна в болницата към пет часа и помоли сестрата да донесе шампанското в стаята на Фей. Но когато влезе на пръсти, той я намери все още дремеща и унесена. Тя отвори очи и в първия миг сякаш не го позна. После се усмихна, русата коса блестеше като ореол около бледото й лице. Изглеждаше почти нереална, когато му се усмихна сънливо.

— Здравей… какво си имаме?

Гласът й заглъхна, очите й отново се затваряха. Той я целуна по бузата и й прошепна:

— Искаш да кажеш, че още не са ти казали? — Изглеждаше шокиран и Фей поклати глава. Сестрата напусна тихо стаята. — Момче! Малко момченце!

Тя му се усмихна сънливо и отказа шампанското. Нямаше сили да седи, а и все още му изглеждаше прежълтяла. Въпреки думите на сестрите, че всичко е наред, той беше изключително разтревожен. Дълго седя, стиснал ръката й.

— Беше ли… много… трудно, мила?

Той не намираше думи, а нещо в очите й му казваше, че е било ужасно, но тя смело поклати глава.

— Видя ли го вече? На кого прилича?

— Не знам… не съм го видял още… Надявам се да прилича на теб.

След това я остави отново да заспи. Беше й показал страхотния подарък, който наистина много я развълнува, но тя съвсем не приличаше на себе си. Може би е трябвало да изтърпи много болка, но просто не иска да му го признае.

Той слезе тихо в залата, където можеше да види собствения си син. Сестрата му го показа през прозореца на детската стая. Бебето приличаше на Фей. Беше голямо, закръглено и красиво, имаше лек мъх с цвета на косата на Фей. Докато Уорд го наблюдаваше, бебето нададе един здрав вик и Уорд си помисли, че никога през живота си не се е чувствал така горд. Излезе от болницата и скочи в дюзенбърга.

Отиде да вечеря в Сайро, като знаеше, че там ще се натъкне на всичките си приятели. Хвалеше се на всички, черпеше ги с пури и се напи с шампанско, докато Фей заспиваше в болничната стая, опитвайки се да забрави цялата болка.

Напусна болницата след по-малко от седмица и когато се прибра вкъщи, вече започваше да заприличва на себе си. Тя искаше да се занимава сама с бебето, но Уорд я убеди, че не е практично. Имаше нужда от сън.

Наеха бавачка, която пое работата, докато Фей си възвърне силите, но след две седмици тя беше отново на крак и бебето стоеше в ръцете й почти през цялото време. Уорд забеляза, че сега тя изглежда по-красива отвсякога.

Решиха бебето да се казва Лайънъл. На Коледа го кръстиха в същата църква, в която се ожениха.

— Той е идеалният коледен подарък. — На път за дома Уорд държеше сина си в ръце и го наблюдаваше със светнал поглед. Фей се усмихна. Лайънъл беше почти на два месеца.

— Красив е, скъпа. И толкова прилича на теб.

— Бива си го, на когото и да прилича. — И тя щастливо се загледа в спящото дете.

То почти не заплака по време на кратката церемония, а когато пристигнаха вкъщи, се събуди и въобще не протестира, че го прехвърлят от ръка на ръка. Всеки искаше да го погледне. Всички важни личности и знаменитости на Холивуд бяха на празненството — големите филмови звезди, продуценти и режисьори от предишния живот на Фей, както и някои от светските приятели на Уорд. Списъкът от имена беше поразяващ и всички те дразнеха Фей, че е зарязала кариерата си…

— Фей, нима смяташ просто да продължаваш да раждаш деца до безкрай!

Тя отговори, че точно това смята, а Уорд до нея сияеше. Толкова се гордееше с Фей и Лайънъл. Цял ден шампанското се лееше като Сена, а същата вечер Уорд и Фей отидоха да потанцуват в Билтмор Боул. Тя се възстанови забележително бързо. Отново имаше стройната си фигура, а и се чувстваше добре. Уорд си помисли, че е по-красива отвсякога. Изглежда, и фотографите бяха на същото мнение.

— Готови ли сме да го направим отново? — подразни я Уорд.

Но тя не беше съвсем сигурна, че е готова. Споменът за болката все още не я напускаше, но пък беше си загубила ума по Лайънъл. Може и да не е толкова страшно, ако го направим пак, си помисли тя, въпреки че само няколко седмици по-рано би изпищяла при тази идея.

— Какво мислиш за втори меден месец, в Мексико? — предложи той.

Идеята й допадна. Тръгнаха малко след Нова година и прекараха приказни три седмици в Акапулко. Попаднаха на няколко приятели, но през повечето време предпочитаха да са сами. Дори наеха яхта, за да ловят риба, и прекараха два дни в блаженство. Ваканцията беше съвършена и всичко щеше да е страхотно, ако през последната седмица Фей не се беше почувствала зле. Тя обвини рибата, горещината, слънцето и за друго не успя да се сети. Когато се върнаха вкъщи, Уорд настоя да отиде на лекар и да се прегледа, и когато го направи, новината я зашемети.

Отново беше бременна.

И двамата се развълнуваха, защото точно това искаха от самото начало. Този път всички ги дразнеха безмилостно.

— Не можеш ли да оставиш на спокойствие горкото момиче, Тейър? Какво ви става и на двамата? Не можеш ли да я изчакаш поне да си среше косата?

Но двамата бяха доволни и този път се любиха почти до края, по дяволите лекарските съвети. Уорд каза, че ако тя има намерение да прекарва девет от всеки десет месеца бременна, то той няма да се откаже така лесно от нея. Този път роди с пет дни по-късно и всичко мина по-лесно. Когато всичко започна през един горещ септемврийски следобед, тя разпозна симптомите. Едва успяха да стигнат до болницата. Болките станаха толкова чести и силни, че Фей пристигна със стиснати зъби и юмруци.

Момченцето се роди за по-малко от два часа. Когато я видя този път, Уорд не се притесни от сънливостта й. Купи й сапфирени обици и подходящ трийсеткаратов пръстен. Нарекоха детето Грегъри. Фей Прайс се оправи изключително бързо, но се закле, че вече ще е по-внимателна, поне за малко.

Когато бебето стана на три месеца, те тръгнаха с кораба „Куин Елизабет“ на дълго пътешествие из Европа. Бяха ангажирали отделна кабина за бавачката и двете момчета. Навсякъде, където отиваха, имаха резервирани огромни апартаменти — Лондон, Париж, Мюнхен, Рим.

През март минаха за няколко дни през Кан. Времето беше чудесно. Най-накрая се върнаха в Париж и оттам поеха към дома.

Пътешествието се хареса на всички и Фей беше безкрайно щастлива със съпруга си, когото обожаваше, и с двамата си сина. Няколко пъти я спираха за автограф, но сега това се случваше рядко. Все още беше изключително красива, но нещо в нея се беше изменило. Стана някак по-зряла и не така бляскава, с изключение на вечерите, когато излизаха с Уорд. Но тя се чувстваше изключително доволна, ако можеше да облече панталон и пуловер, да увие шал около златистите си коси и да изведе двете малки момчета. Не можеше да си представи по-съвършен живот, а и Уорд очевидно се гордееше страхотно с тях.

Всичко вкъщи беше наред, когато се прибраха, но клюките в Холивуд бяха ужасни. Преди няколко месеца се беше появил черният списък на Холивуд и цяла армия актьори, режисьори, сценаристи и много други не можеха вече да си намерят работа. Изведнъж думата комунист влезе в устата на всеки, всички станаха подозрителни, посочваха се дори стари приятели.

Беше тъжно време за много хора и Фей дори се радваше, че вече не е част от този живот. Най-лошото беше, че заподозрените внезапно се оказваха без никакви приятели и без работа. Хората се страхуваха да не ги забележат с тях.

Уорнър Брадърс^[1] поставиха огромен плакат пред студиата. На него пишеше: „Да съчетаем добрите филми с добро изпълнение на гражданските задължения“ и там всеки можеше да прочете в какво положение се намира.

Парламентарната комисия за разследване на антиамериканските прояви действаше от десет години, но никога досега не беше се вземала толкова насериозно. Когато през октомври 1947 осъдиха на затвор Холивудската десетка, целият град сякаш полудя.

На Фей й ставаше лошо от историите, които се разнасяха за стари приятели, за хора, които бяха познати на всички. До 1948 много талантливи хора, които бяха обичани от всички, се принудиха да напуснат Холивуд и да започнат работа като водопроводчици, дърводелци, въобще всяка работа, която биха могли да вършат. Дните им в Холивуд приключваха и Фей с болка разговаряше за тези неща с Уорд.

— Радвам се, че не съм част от това. Не съм си и представяла, че може да стане толкова грозно.

Уорд се вгледа в нея внимателно. Трябваше да признае, че тя изглежда доволна от сегашния си живот. Но понякога се чудеше дали не й липсват дните от филмовата й кариера.

— Сигурна ли си, че не ти липсва, скъпа?

— Дори и за секунда, мили.

Но в последно време тя му се виждаше някак неспокойна, сякаш имаше нужда да върши нещо. Започна работа като доброволец в местната болница, а и с момчетата прекарваше много време. Лайънъл щеше да навърши две години, а Грегъри беше на девет месеца — едно безценно бебе с щастлива усмивка и танцуващи къдрици. Но само няколко дни преди първия рожден ден на Грег, Фей доволна обяви на Уорд, че отново е бременна.

Този път беше по-трудно. Почувства се зле още от самото начало и през следващите месеци постоянно се чувстваше уморена. Все не й се излизаше, а и на Уорд му се струваше, че е по-наедряла. Въпреки че тя изглеждаше по-слаба от обикновено, коремът й почти изведнъж стана огромен и до Коледа лекарят вече подозираше защо. Прегледа я внимателно и когато тя стана, той й се усмихна.

— Мисля, че великденското зайче може да има голяма изненада за теб този път, Фей, ако въобще изчака толкова.

— Какво?

Едва се движеше, въпреки че й оставаха още три месеца.

— Имам подозрение, съвсем слабо подозрение, че може да са близнаци.

Тя го зяпна изумена. Въобще не й беше минавала през ума тази възможност. Просто си беше решила, че е по-изморена. Но сега се замисли, че наистина е доста по-едра.

— Сигурен ли сте?

— Не. След известно време ще можем да направим рентгенова снимка, но със сигурност ще знаем при раждането.

И точно това се случи. Изскочиха две хубави момиченца с разлика от девет минути.

Когато видя бебетата, Уорд съвсем се побърка. Този път подаръкът бяха две гривни — диамантена и рубинена. Два рубинени пръстена. Диамантени и рубинени обици. По две от всичко. Дори и Лайънъл и Грег се изненадаха, когато двамата се върнаха вкъщи с две бебета вместо едно.

— По едно за всеки — каза им Уорд и пъхна по едно малко розово вързопче в ръцете на момчетата.

Близначките се харесваха на всички. Не бяха абсолютно еднакви, но много си приличаха. По-голямата, която невероятно приличаше на Фей, нарекоха Ванеса. Тя имаше същите зелени очи, руса коса и съвършени черти на миниатюрното личице и беше по-тихата от двете. По-малката близначка беше тази, която пищеше по-силно, когато огладнее, но и първа се усмихваше. Същото съвършено личице и огромни зелени очи, но Валери имаше огненочервена коса още от раждането си, заедно със съответния характер.

— Мили боже, откъде е взела това?

Уорд изглеждаше шокиран, когато червената коса започна да расте, но като порастваше по-голяма, и тя, и косата й ставаха все по-красиви. Беше поразително красиво момиченце и хората често се заглеждаха по нея.

Понякога Фей се тревожеше, че тя затъмнява близначката си. Ванеса беше много по-тиха и изглежда, приемаше да живее в сянката на сестра си, която обожаваше. Тя също беше сладко дете, но по-спокойно, някак ефирно. Разглеждаше щастливо книжките си или наблюдаваше как Валери измъчва момчетата. Лайънъл винаги запазваше спокойствие, но Грег сграбчваше здраво червената коса. Така ако не друго, Валери поне научи изкуството да се защитава сама. Но като цяло децата си живееха добре заедно и хората казваха, че са най-сладкото нещо, което са виждали.

Двете прекрасни малки момиченца щапукаха из имението и си играеха с миниатюрните понита, които баща им беше купил преди няколко години. Двете момчета лудуваха наоколо, катереха се по дърветата и с радост правеха хубавите си копринени ризки на парцали.

Сега всички се наслаждаваха на въртележката, на ездата с понита и на всички хубави неща, които баща им купуваше. На трийсет и две, той самият изглеждаше като момче. Фей беше доволна от семейството си, а и двамата смятаха, че четири е идеален брой деца. Тя не искаше повече и Уорд нямаше нищо против да спре дотук, въпреки че понякога я дразнеше, че все още желае да има десет. Но само да й го припомнеше и Фей го поглеждаше отчаяно. Обичаше да обръща внимание на всички и нямаше и минутка свободна.

Правеха си чудесни ваканции. Преди година Уорд купи къща в Палм Спрингс и там прекарваха част от зимата. Фей с удоволствие ходеше с него в Ню Йорк на посещения при приятели. Водеха приятен живот, далече, далече от бедността на ранните й години и самотата на неговото детство.

Веднъж той й разказа всичко. Беше водил живота на бедното малко богато момче. Можел да има каквото си поиска, но родителите му никога не били наоколо. Баща му работел постоянно, а майка му не спирала да се занимава с разни доброволни комитети. От време на време заминавали на скъпи екскурзии, но никога не вземали Уорд със себе си. И в резултат на това Уорд се заклел, че никога няма да причини това на семейството си. Вземаха децата навсякъде, където отиваха — в Палм Спрингс, на пътешествия, дори в Мексико. Радваха се на компанията им и децата разцъфтяваха под обгръщащото ги внимание, всяко по свои начин.

Лайънъл беше спокоен, схватлив, сериозен и много близък с Фей. Сериозността му понякога нервираше Уорд. Грег беше по-твърд и палав, можеше с часове да играе футбол с Уорд. Много приличаше на него, когато е бил дете — безгрижен, атлетичен, весел… по-скоро би бил такъв, ако му обръщаха същото внимание.

Валери ставаше все по-красива. От четиримата тя изискваше най-много и осъзнаваше чара си и поради това изглеждаше, като че ли Ванеса не иска абсолютно нищо. Валери й вземаше куклите, играчките, любимите дрехи, а Ванеса дори и не забелязваше. С удоволствие се отказваше от всичко заради близначката си. Интересуваха я други неща — погледа в очите на майка й, топла дума от Уорд, разходка в зоопарка, хванала ръката на Лайънъл, и нейните скрити мечти, докато разглеждаше книжките, лежеше под някое дърво или се вглеждаше в небето. Тя беше мечтателят в семейството. Можеше да лежи на тревата с часове, загледана към небето с някакви свои мисли, тананикайки си някоя песничка.

— На нейната възраст бях същата — прошепна Фей на Уорд, когато той се загледа в сладкото русо момиченце.

— И за какво мечтаеше, любима? — Целуна я и взе ръката й в своята, а очите му я стопляха като утринно слънце. — Мечтаеше ли да станеш филмова звезда?

— Понякога. Но бях вече доста по-голяма.

Малката Ванеса дори нямаше представа какво е това филм.

— А сега за какво мечтаеш? — усмихна й се щастливо той.

Толкова му беше хубаво с нея. Тя измести самотата от живота му. А беше и толкова весела. Това значеше много за него. Родителите му сякаш никога не се веселяха. Баща му се занимаваше само с работата си, доколкото забелязваше Уорд, а майка му не преставаше да участва в безкрайните си благотворителни дейности. Беше се заклел пред себе си, че никога няма да живее така. Искаше да се радва на живота си. И двамата му родители починаха млади, без въобще някога да са се забавлявали. А с него и Фей съвсем не беше така. Прекарваха времето си чудесно.

Той вдигна очи към нея. Беше толкова уравновесена и красива, изглеждаше като нарисувана, докато обмисляше въпроса му.

— Мечтая за теб, скъпи… и за децата. Имам всичко, което искам… дори повече.

— Добре. Винаги съм искал да е така.

И той държеше на думите си, докато времето минаваше и децата растяха. Все още пиеше много шампанско, но беше безопасен и запазваше доброто си настроение. Фей го обичаше толкова много, независимо от детинщините му, от желанието му за непрестанни забавления, а дори и от навика му да си пийва доста. Нямаше нищо лошо в това.

В последно време адвокатите му го посещаваха доста често във връзка с имението на родителите му, по-скоро на това, което беше останало от него, но тя не се грижеше за тези неща. Парите си бяха негови, а и без това тя си имаше достатъчно работа с Лайънъл, Грегъри, Ванеса и Вал. Но някъде по времето, когато близначките навършиха две, тя забеляза, че той е започнал да пие повече. И то не толкова шампанско, колкото уиски, което наистина я притесни.

— Има ли нещо неприятно, скъпи?

— Разбира се, че не.

Усмихна й се с фалшива безгрижност, а в очите му имаше някаква уплаха, която я накара да се замисли. Той упорстваше в твърденията си, че всичко е наред, но адвокатите продължаваха да ги посещават и да се обаждат. Чудеше се какво ли имат да му казват.

Но всичко това започна да й изглежда маловажно.

Една нощ през април 1957 те забравиха взетите решения. Върнаха се от тържеството на наградите на Академията, страстта ги завладя и те зарязаха всяка предпазливост.

И през последните дни на май Фей вече беше сигурна.

— Отново?

Уорд изглеждаше изненадан, но не неприятно. Все пак не се развълнува много този път. Имаше прекалено много други неща в главата си, въпреки че не беше ги споменавал пред Фей.

— Ядосан ли си? — Тя се притесняваше, но той я грабна в прегръдките си, широко усмихнат.

— Само ако не е мое, глупаво момиче! Разбира се, че не съм ти ядосан. Не мога да ти се ядосвам.

— Пет деца са ужасно много, предполагам…

Тя се чувстваше раздвоена. Семейството й се струваше завършено в този си вид.

— Ами ако отново имаме близнаци…

— Тогава ще станат шест! Звучи ми добре. Може дори да достигнем първоначалната си цел в близко време, като ги направим десет.

Но в този момент в стаята влетяха всичките четири деца, като пищяха развълнувано, скачаха едно върху друго, смееха се, крещяха и си дърпаха косите, така че Фей трябваше да извика, за да я чуе Уорд.

— Пази Боже!

Всичко вървеше добре и през януари се роди Ан Уорд Тейър. Тя беше най-дребничкото й дете, изглеждаше толкова мъничка и чуплива, че човек се страхуваше да я вземе в ръце. Всъщност тя беше толкова миниатюрна и изящна, че и Уорд не посмя да я вземе, но изглеждаше доволен. Фей получи огромен смарагдов медальон, но Уорд не се вълнуваше както преди. Тя си казваше, че не би трябвало да очаква от него прекалено много емоции за петото им дете, но се разочарова, че той не е по-развълнуван.

Само няколко дни изминаха и тя разбра какво става. Адвокатите не се и опитаха да говорят с Уорд. Разговаряха с нея, защото разбираха, че е крайно време тя да узнае какво е положението.

… Изминаха седем години след края на войната, а Корабостроителниците Тейър не бяха виждали печалба от почти четири години. Загубите растяха въпреки опитите им да убедят Уорд, че трябва да им обърне внимание, да намали мащаба на операциите и въобще да се постарае да се справи с нещата. Караха го да ходи на работа в офиса, както беше правил баща му. И той твърдо им отказа. Вместо това пренебрегна увещанията им и не само позволи на корабостроителниците да се съсипят, но пропиля и имението. Настояваше, че няма да погуби живота си, като работи ден и нощ, че иска да бъде със семейството си. Вече нищо не беше останало, всъщност още отпреди две години.

Шокирана, Фей ги слушаше в мълчание. Спомни си кога Уорд започна да изглежда прекалено зает, загрижен и да пие повече. Но не й беше признал нищо. И през последните две години продължаваха да си живеят все така, без да имат някакви доходи.

Не бяха останали никакви пари. Само огромни дългове, натрупани в резултат на екстравагантния им начин на живот. Фей Прайс Тейър слушаше това, което й говореха, пребледняла, с вкаменено лице. Изглеждаше като че ли е в шок. Всъщност беше в шок. Адвокатите си тръгнаха и тя напусна стаята зашеметена. Когато Уорд се прибра късно следобед, намери я седнала в библиотеката да го чака мълчаливо.

— Здравей, скъпа? Защо си слязла толкова рано, а не си почиваш?

Да си почива? Да си почива! Как, когато нямаха пукната пара и тя трябваше да започне да си търси работа. Единственото, което имаха, бяха дълговете им. Когато срещна погледа й, той разбра, че се е случило нещо ужасно.

— Фей… Скъпа, какво има?

В очите й напираха сълзи и тя се чудеше откъде да започне. Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя започна да ридае. Как е могъл да си играе така? За какво е мислил? Само като си помислеше за всичките скъпоценности, които й беше купил, колите, кожите, къщата в Палм Спрингс, понитата за поло… Списъкът нямаше край… Само Бог знаеше колко големи са дълговете им.

— Скъпа, кажи ми?

Той коленичи до нея, но тя не можеше да спре да плаче. Накрая пое дълбоко дъх и докосна нежно лицето му. Нима можеше да мрази този мъж? Никога досега не се беше замисляла, но той всъщност си беше дете, едно момче с претенции, че е мъж. Беше на трийсет и пет, но шестгодишният им син беше по-зрял от него. Лайънъл вече ставаше практичен и разумен… Но Уорд… Уорд…

В очите на Фей се четеше съжаление по изгубения разкошен живот, докато се опитваше да се успокои, за да поговори с него за нещата, които чу този следобед.

— Уорд, днес следобед идваха Бил Джентри и Лосън Бъфорд.

В гласа й нямаше заплаха, само мъка. За него и за всички тях. Уорд веднага се раздразни, обърна се и се насочи към бара. Наля си едно силно питие. Денят беше преминал забавно, досега. Погледна жена си през рамо, търсейки очите й.

— Не ги оставяй да те тревожат, Фей. И двамата не се търпят. Какво искаха?

— Да налеят малко разум в главата ти, Уорд.

Той пребледня, същото се беше случило и с нея преди часове.

— Казаха ми, че нищичко не ни е останало. Корабостроителниците трябва да се закрият, къщата трябва да се продаде, за да покрие дълговете ни… всичко ще се промени, Уорд. Ще трябва да пораснем и да престанем да се преструваме, че живеем в страната от приказките и че не сме подвластни на същите затруднения, както всички хора.

Единствената разлика между тях беше, че той никога не беше работил. И имаха пет деца, които да издържат. Само ако знаеше… Никога нямаше да ражда това последно дете. Дори и не се почувства виновна от мисълта си. Нямаше значение, че новото бебе е толкова сладко. В момента животът им беше поставен на карта и тя предчувстваше, че Уорд дори няма да си помръдне пръста, за да промени нещата. Той не беше способен да го направи, но тя беше. И ако той не можеше да докара лодката до брега, щеше да се наложи тя да го направи и толкова.

— Уорд… трябва да поговорим за това.

Той скочи и закрачи из стаята.

— Някой друг път, Фей. Уморен съм.

Тя се изправи въпреки слабостта, която все още чувстваше. Това трябваше да се забрави. Беше забранен лукс. Още едно нещо, което вече няма да си позволят.

— По дяволите! Слушай ме добре! Докога смяташ да играеш театър пред мен? Докато те затворят за неплатени дългове ли? Докато ни изхвърлят от къщата? Според Лосън и Бил пукната пара не ни е останала или ако е останало нещо, то е дяволски малко.

Те бяха брутално прями с нея. Трябваше да продадат всичко и то щеше да им стигне само за изплащане на дълговете. И после какво? Този въпрос измъчваше Фей.

Уорд се обърна към нея.

— И какво предлагаш да направя, Фей? Да започна да продавам колите си? Да изпратя децата да работят?

Изглеждаше ужасен. Светът му се срутваше около него, той не беше подготвен за друг начин на живот.

— Трябва да погледнем действителността в лицето, независимо колко страшна е тя.

Тя бавно се приближи към него, очите й горяха със зелен пламък, но не беше ядосана. Целия следобед размишляваше върху това. Разбираше го, но нямаше начин да го остави да се преструва пред себе си и пред нея. Имаше промени, които трябваше да направят.

— Трябва да направим нещо, Уорд!

— Какво например?

Той потъна бавно, като пукнат балон, в едно кресло. Беше мислил за тези неща и по-рано, но те надхвърляха познанията му. Може и да е било погрешно, че е скрил от нея, но нима можеше да й каже в какво отчайващо положение са? Сърце не му даваше. Вместо това й купуваше някаква скъпоценност, макар да знаеше, че тя не се интересува прекалено много от тези неща. Обичаше децата и него… наистина го обичаше, нали? Точно това го спираше да й каже. Ами ако реши да го напусне? Не би го понесъл.

Когато я погледна, той видя в очите й надеждата. Тя все пак нямаше да го изостави. Изведнъж очите му се изпълниха със сълзи и той зарови лице в скута й, изплаквайки болката от това, което беше сторил.

Тя разроши косата му и му заговори меко. Стоя до него, докато сълзите му пресъхнаха. Нямаше да го напусне, все още не, но нямаше и да му позволи да се крие повече.

— Уорд, ще трябва да продадем къщата.

— Но къде ще отидем? — изрече като изплашено дете и тя му се усмихна.

— Някъде другаде. Ще уволним прислугата. Ще продадем повечето от скъпите неща, редките книги, моите кожи и бижута.

Болеше го от тази мисъл, защото всичко това й беше подарък от него, при всички важни моменти в живота им.

И тя имаше сантиментално отношение към тези неща, но знаеше, че бижутата й струват много, а те не можеха да си позволят да задържат нищо.

— Колко големи са дълговете, как мислиш?

— Не знам.

Беше заровил лицето си в скута й и тя го повдигна към себе си.

— Трябва да разберем. Заедно. Заедно стигнахме до тук, мили, но сега ще трябва да се измъкнем.

— Наистина ли мислиш, че ще можем?

Дори и заедно с нея, пак не беше лесно да погледне истината в лицето.

— Сигурна съм.

Така поне му каза, но вече не беше сигурна в нищо.

Гласът й го накара да почувства облекчение. Веднъж-дваж дори беше замислял самоубийство, между бутилките шампанско. Но си знаеше колко е слаб. Беше напълно неподготвен да посрещне сегашните си проблеми. Без Фей той никога нямаше да го направи. Даже и с нея не беше много по-лесно.

На следващия ден тя го принуди да отидат двамата при адвокатите му. Лекарят я беше предупредил да не излиза все още, но тя пренебрегна съветите му. Това беше петото й дете и вече не се впечатляваше от тях както при първото раждане. Нямаше да остави Уорд да се измъкне. Подкрепяше го през цялото време, но можеше да бъде и безмилостна. Трябваше да се справят. Двамата.

Според адвокатите дългът им възлизаше на три и половина милиона. Уорд беше мъртвешки блед, докато слушаше, а Фей едва не припадна. Адвокатите им обясниха, че ще трябва да продадат всичко и ако са късметлии, може и да им останат малко пари, които да инвестират, но няма да могат да живеят само от тях. Бил Джентри гледаше към Уорд многозначително: ще трябва да работят, или поне единият от двамата. Чудеха се дали Фей би се върнала към кариерата си, но все пак бяха минали седем години от последния й филм. Никой вече не й искаше автограф и вестниците не пишеха за нея както преди. Тя беше остаряла новина. На трийсет и две можеше да успее да се завърне в киното, но нямаше да е същото, а и тя имаше наум нещо малко по-различно. Но беше много рано да се мисли за това.

— Какво ще стане с корабостроителниците?

Въпросите й бяха интелигентни и прями и Уорд си отдъхна, че не се налага той да разпитва. Всичко това го потискаше, имаше нужда от едно питие, докато Фей продължаваше да притиска адвокатите. Те отговориха твърдо:

— Трябва да обявите банкрут.

— А къщата? Колко мислите, че ще вземем от нея?

— Половин милион, ако някой се влюби в нея. Но най-вероятно ще е по-малко.

— Добре… все пак е начало… а имаме и къщата в Палм Спрингс.

Тя извади лист от чантата си. Предната вечер, след като Уорд заспа, тя направи списък на всичко, което притежаваха, включи дори и кучето. Отбеляза, че с малко късмет биха могли да се съберат пет милиона за всичко, което имат. Или поне четири.

— И после какво? — За пръв път Уорд я погледна с горчивина. — Ще облечем децата в дрипи и ще ги изпратим да просят по улиците. Трябва да живеем някъде, Фей. Имаме нужда от прислуга, дрехи, коли.

— Кола. Не коли. А ако не можем да си го позволим, ще трябва да използваме автобус.

Нещо в лицето му изведнъж я изплаши. Замисли се дали той ще се справи успешно с промяната. Налагаше се, нямаха избор, а и тя щеше да го подкрепя. Единственото нещо, от което нямаше желание да се отказва, беше той.

След два часа адвокатите се изправиха и се ръкуваха с тях. Лицето на Уорд беше мрачно. Изглеждаше състарен с десет години и почти не проговори на път за дома. Едва не се просълзи, като си помисли, че това може да е последният път, когато излизат с дюзенбърга.

Още с влизането им бавачката отиде при тях. Малката Ан имаше треска. Бавачката беше сигурна, че се е заразила от Вал, и се тревожеше. С разсеян вид Фей отиде до телефона и се обади на лекаря, но не пое детето в ръцете си. Когато малко по-късно бавачката отново й предложи да подържи бебето, тя я отпрати с необичайно резки думи.

— Нямам време.

В главата й имаше други неща. Други неща… Преобразяването на целия им досегашен начин на живот. Само от мисълта за това, което имаше да свърши, й призляваше. Но всичко трябваше да бъде направено и тя беше тази, която щеше да се оправя с нещата. Уорд нямаше да се справи.

Беше й благодарен, когато тя се зае с работата. Обади се на всички агенции за недвижимо имущество в града и уговори срещи за оглед на къщата. Отново говори с адвокатите, уреди срещи с няколко търговци на антики и започна да прави списък на това кое ще оставят и кое ще продадат.

На другия ден по обяд тя седна зад бюрото си — делова, експедитивна, замислена. Уорд я наблюдаваше изумен. Той поклати глава. Всичко това го изнервяше.

Тя вдигна очи към него. Беше леко намръщена, но не той бе причина за това.

— Какво ще правиш днес?

— Ще обядвам в клуба.

И това ще се наложи да забрави — всичките тези членства в различни клубове, но сега тя не му каза нищо. Просто кимна с глава и след миг той напусна стаята. Върна се в шест и беше в много добро настроение. Цял следобед играл табла с един приятел и спечелил деветстотин долара. Но какво ще стане, ако загубиш, каза си наум Фей, но си премълча и той тихо се качи на горния етаж. Не й се искаше да го вижда, като си играе с близначките, защото знаеше, че е пиян.

Вече знаеше всичко.

И имаше толкова много работа. Утре се започваше с уволненията на персонала… трябваше да се продадат колите… а когато всичко тук приключи, оставаше къщата в Палм Спрингс…

Очите й се напълниха със сълзи при тези мисли, не толкова от съжаление, а просто защото товарът беше много тежък и лежеше изцяло върху нея. Нямаше спасение. Беше като кошмар, като някакъв странен сън. За някакви си двайсет и четири часа целият им живот се разпадна. Но едва ли можеше да си позволи да се замисля върху това. Ако го направеше, щеше да се разпищи.

Беше толкова странно. Само допреди няколко дни умът й се занимаваше със съвсем различни неща… с новороденото бебе… още един забележителен подарък от Уорд. Мислеха да прекарат няколко седмици в Палм Спрингс. А сега изведнъж, всичко изчезваше… завинаги. Беше абсурдно.

Когато се изкачваше с натежало сърце по стълбите и се чудеше какво ще правят, бавачката отново я пресрещна. През деня беше правила това няколко пъти, но Фей нямаше време за бебето. Прекалено много неща ставаха наоколо.

Жената в бяло стоеше загледана неодобрително във Фей. В едната си ръка държеше шишето с храната, а с другата притискаше до гърдите си новороденото бебе, увито в розово бродирано одеялце, купувано за близначките.

— Искате ли сега да нахраните бебето, мисис Тейър? — Хубавичката английска бавачка я гледаше недоброжелателно или поне така се стори на Фей сега, когато си мислеше за заплатата й, а и за това, че през целия ден тя се опитваше да събуди чувството й за вина.

— Съжалявам, мисис Маккуин, не мога… — Тя се извърна, а вината прониза сърцето й. — Прекалено съм изморена…

Но всъщност искаше да прегледа бижутата си, преди Уорд да се качи. На следващия ден имаше среща с Франсис Клайн и сега трябваше да реши какво иска да им продаде. Тя знаеше, че от тях ще получи добра цена. Вече нямаше връщане назад… нямаше и време за малката Ан… горкото крехко мъничко детенце…

— Може би утре вечер… — прошепна тя на бавачката, избягвайки очите й, и забързана се отправи към стаята си.

Щеше да й е по-лесно, ако не вижда детето, което толкова скоро беше напуснало утробата й. Само допреди седмица-две тя беше най-важното нещо в мислите й. Но не и сега… вече не…

Разплакана, тя побърза да влезе в стаята си и затвори вратата.

Мисис Маккуин я наблюдаваше как се отдалечава, поклати глава и се насочи към детската стая.