Даниел Стийл
Семеен албум (24)

Глава 23

— Сигурен ли си? — Лайънъл го гледаше с недоверие. Това се повтаряше за трети път. Двамата зарязаха жилището преди три месеца, за отчаяние на всички, и пристигнаха в Сан Франциско да търсят Ан. Уорд не пожела да чуе нищо по въпроса, а Боб Уелс се страхуваше, че са си намерили извинение да напуснат училище и да се присъединят към свободно живеещите в Сан Франциско хомосексуалисти.

Но Лайънъл беше сигурен, че тя ще се отправи натам. Това беше раят на избягалите деца и въпреки че не спомена за това на родителите си, те можеха да останат там с години, без да ги открият и разпознаят. Там имаше хиляди бегълци. Наблъскани в миниатюрни апартаменти, те живееха като мравки из къщите на Хейт-Ашбъри, които бяха боядисани в пъстри цветове, а навсякъде имаше пръснати цветя, одеяла, тамян, наркотици и спални чували. Това време и място нямаше да се повторят никога, а Лайънъл инстинктивно усети, че Ан е част от него. Почувства го още с пристигането си. Сега въпросът беше да я открият, ако могат.

Месеци наред те обикаляха безуспешно улиците и не им оставаше време за самите тях. Бяха обещали да се върнат в училище до юни, за лятната сесия и да наваксат пропуснатото време.

„Ако не я откриете за три месеца — каза им Боб Уелс, — ще трябва да се откажете. Само толкова време може да си позволите да я търсите. Та тя може да е в Ню Йорк, на Хаваите или в Канада…“

Но Лайънъл знаеше, че той греши. Тя щеше да дойде тук, за да търси любовта, която не получи от тях. Джон се съгласи с него и ето сега беше сигурен, че я е видял да върви замаяна близо до Ашбъри, увита в лилав чаршаф, с корона от цветя в косите, а очите й едва ли го бяха забелязали. Но за миг, само един миг, той беше сигурен, че тя го позна, а после отново потъна в себе си. Той я последва до една стара порутена къща, която приютяваше цяла колония наркомани и бегълци. Уханието на тамян се носеше по улицата, а поне двайсет от тях седяха на стълбите и припяваха индийска мелодия. Държаха се за ръце, тананикаха си, смееха се и махаха на приятели. Когато тя наближи стълбите, те се разделиха, за да й направят път. Помагаха й да се качи между тях, а един сивокос мъж я чакаше на вратата и после я отнесе вътре.

Това беше най-странната картина, която Джон беше виждал през живота си, и той се опита да обясни на Лайънъл, докато я описваше отново.

— Наистина прилича на нея. — Но същото се отнасяше и за другите, в които се беше припознал Джон.

Всеки ден те се разделяха и бродеха по улиците на Хейт Ашбъри. Чудно, че все още не бяха я открили, ако въобще беше там. Вечер се връщаха в хотелската стая, която наеха с парите, заети им от Фей. Обикновено хапваха на някое спокойно място хамбургери, но нито веднъж не отидоха в бар за хомосексуалисти. Стояха си сами.

На сутринта всичко се повтаряше отново. Фей не беше виждала друг така да упорства в любовта си към някого. На няколко пъти тя идва, за да търси заедно с тях, но само им пречеше. Направо изпъкваше сред тези деца на цветята. С колосаните си ризи, с бижутата си, въпреки че съвсем не бяха много, а и джинсите й бяха прекалено чисти. Изглеждаше точно това, което си беше в действителност — майка от Бевърли Хилс, търсеща избягалото си дете. Бягаха като плъхове от нея. И накрая Лайънъл й го каза направо:

— Отивай си, мамо, ще ти се обадим, ако открием нещо. Обещавам.

Тя се върна и започна работата си върху нов филм.

Беше накарала Уорд да вземе още един продуцент, защото пиеше страшно много и нещата се влошаваха с всеки ден. Той все още отказваше да разговаря с Лайънъл. Когато Лайънъл се обаждаше, за да й каже какво е видял, и се случеше Уорд да вдигне слушалката, още дока то чуеше гласа му, затваряше телефона. Стана изключително трудно Лайънъл и Фей да се свързват и тя побесня. Най-накрая сложи отделен телефон, по който да й звъни Лайънъл. Но тя забеляза, че децата също избягват брат си, страхуваха се от това, което щеше да направи баща им, ако разговарят с него. Близначките никога не вдигаха телефона, който използваше Лайънъл, сякаш Уорд можеше да научи, че са разговаряли с него. Те изпълняваха това, което им каза той, и Лайънъл беше изоставен от всички, освен от Фей.

Сега тя го обичаше повече отпреди — от съчувствие, както и заради собствената си самота и за всичко, което той правеше, за да открие Ан. Говореше често с Мери Уелс и й благодари за помощта на Джон. Изглежда, вече бяха приели ситуацията. Обичаха сина си, приемаха и нейния. Такова нещо съвсем не можеше да се каже за Уорд, който не проговори на семейство Уелс след деня, в който им съобщи новината и Боб го изхвърли.

Промениха се и отношенията между Уорд и Фей. Той замина за Суперкупата с Грег въпреки изчезването на Ан. Твърдеше, че полицията в края на краищата ще я намери. А когато това стане, той няма да й разрешава да мръдне от къщи през следващите десет години, ако това е единственият начин да й се налее малко мозък в главата. Но вече сякаш не успяваше да се справи с каквото и да било и замина с Грег, където прекара страхотно. Като се върна, той се изненада, че полицията все още не я е открила. През последвалите седмици започна да се разхожда посред нощ из стаите и скачаше при всеки звън на телефона. Най-после разбра, че нещата са сериозни, а и от полицията им казаха, че е възможно да е мъртва или пък, дори и да е жива, може да не я открият никога.

Сякаш загубиха две деца наведнъж и Фей си знаеше, че няма да се възстановят от всичко това. Беше се погребала в работата си, за да облекчи болката, но напразно. А когато близначките бяха свободни, прекарваше колкото време може с тях. Но всичко това се отразяваше и на тях. Ванеса стана по-тиха и отпреди. Големият й роман отшумя малко след започването си. Дори и Валери притихна. Рядко си слагаше вече грим, а и не излизаше. Късичките й поли не бяха така целенасочено шокиращи, гардеробът й не се увеличаваше. Сякаш всички чакаха нещо, което нямаше да се повтори. С всеки изминал ден нарастваше страхът на Фей, че най-малкото й дете е мъртво.

Започна да ходи на църква, нещо, което не беше правила от години. Не казваше нищо на Уорд, когато той не се прибираше нощем. В началото се връщаше към един-два часа, когато затваряха баровете. А пък и не беше трудно да се разбере къде е бил. Но накрая започна въобще да не се прибира вкъщи. Първия път, когато това се случи, Фей беше сигурна, че е убит. Но когато се прибра на другата сутрин в шест, като стъпваше на пръсти, с вестник под мишница, в изражението му имаше нещо, което я изплаши. Не беше пиян или махмурлия, не й предложи никакво обяснение и изведнъж в ума й се появи едно име, за което не се беше сещала от години… Мейзи Абърнети… Спомни си за петте дни преди четиринайсет години, когато Уорд замина с нея за Мексико. Въпреки че очевидно името беше друго, изражението му беше същото… по същия начин не смееше да я погледне в очите… Тогава напълно се отдръпна от него. Той се връщаше все по-рядко вкъщи, но болката така я беше замаяла, че не можеше да усеща нищо повече. Опитваше се да запази разума си. Дните й бяха изпълнени с работа, нощите — с измъчващата я вина. Междувременно се опитваше да направи каквото може за близначките.

За съвсем кратко време цялото им семейство се беше разпаднало.

Най-накрая тя чу слуховете в МГМ. Той имаше връзка със звездата на едно дневно шоу и според слуха историята беше сериозна. Молеше се само това да не се появи из вестниците и да се наложи да обяснява на момичетата.

Беше претрупана с работа и точно когато си мислеше, че вече не издържа, Лайънъл й се обади. Двамата с Джон бяха проследили момичето, за което Джон беше толкова сигурен, че е Ан. Сега и той беше убеден, че е така. Изглеждаше наблъскана с наркотици и абсолютно замаяна, а и беше по-пълна отпреди и увита в нещо подобно на лилаво сари, но вече и двамата знаеха, че това е Ан.

Сълзите се стичаха по лицето на Фей, докато слушаше.

— Сигурен ли си?

Лайънъл й каза, че доколкото въобще може да е сигурен — да.

Тя изглеждаше толкова замаяна и така увита в странното си облекло… Беше заградена от членовете на необикновената малка секта и нямаха възможност да се приближат достатъчно. В случая не можеха да извикат Ан и тя да се обърне и да им махне. Лайънъл не искаше да събужда надеждите на майка си, а след това да я разочарова.

— Не сме съвсем сигурни, мамо. Но искаме да знаем какво ще кажеш да направим сега.

— Полицаите ни казаха да им се обадим.

— А какво ще стане, ако не е тя?

— Очевидно това се случва постоянно. Най-вероятно ще се окаже, че е друго момиче, което полицията търси. Казаха да не се колебаем да им се обадим, ако предположим къде може да е. А и отец Флин Браун познава всяко дете там. Постоянно им помага.

Момчетата го знаеха и се съгласиха да се свържат с него и с полицията.

— Мислиш ли, че трябва да дойда още тази вечер?

Вече нямаше какво да прави вечер, тъй като работата й беше приключила. Уорд не се появяваше никакъв. Дори не си правеше труда да измисля оправдания за отсъствията си през нощта. Като че ли я чакаше да му направи скандал, но тя въобще нямаше сили за това. Чудеше се дали са верни слуховете, че е сериозно. Изглеждаше абсурдно да се развеждат след толкова години, но сякаш натам отиваха нещата… само да открият Ан… и Лайънъл да се върне на училище — тогава ще се оправя с историята на Уорд… и развода.

Телефонът, по който се обаждаше Лайънъл, иззвъня към полунощ. Само той можеше да е. Уорд вече не се обаждаше, че няма да се прибере, а и той би звъннал по старата линия. Тя взе слушалката и затаи дъх.

— Лай?

— И полицаите мислят, че е тя. Днес им я показахме. Имат половин дузина цивилни полицаи, които проучват истории за наркотици и търсят избягали. Говориха и с отец Браун. Името й е Слънчоглед. Той я знае. Но той мисли, че тя е по-голяма от Ан.

Ан беше на четиринайсет и половина, но винаги изглеждаше по-голяма, особено напоследък. Той не спомена пред Фей другото, което им каза отец Браун, че тя живее в секта, която се занимава със странни сексуални и еротични практики, включително и групов секс. Няколко пъти се опитвали да ги подведат под отговорност, но било невъзможно да се докаже това, което ставаше там, както и че са малолетни. Всички твърдяха, че са над осемнайсет, и нямаше начин да се докаже противното. Каза им още, че използват ЛСД и магически гъби, както наричаха пейота. Най-лошото беше, че момичето, което следваха, чакаше дете.

Но не смееше все още да каже това на Фей. Ако момичето не беше Ан, нямаше смисъл да я тревожи излишно.

— Мамо, искаш ли да я арестуват, или само да я разпитат?

Досега не бяха се приближавали толкова до намирането й и Фей усети как сърцето й подскочи при мисълта за нейното дете. От пет месеца не беше виждала Ан и само Бог знаеше какво е преживяла през това време. Не смееше да си помисли дори и затова се опита да се концентрира върху думите на Лайънъл.

— Не могат ли просто да я отведат, за да можете да я огледате?

Лайънъл въздъхна. Цял ден бяха приказвали по това.

— Могат, ако се окаже, че е Ан. Но ако не е така и момичето не е от избягалите и е пълнолетно, тогава тя може да ги съди за погрешен арест. Повечето хипита не биха го направили, но те много внимават с тези неща. Предполагам, че са се парили вече.

Звучеше толкова уморено, че тя го съжали и въздъхна. Искаше Ан да се върне. На всяка цена.

— Кажи им да направят каквото трябва, скъпи. Трябва да знаем дали е тя.

Той кимна.

— Ще се срещна с цивилните момчета тази сутрин в десет часа. Набелязали са къщата и ще я проследят отново. Ако можем само да поговорим с нея, ще го направим. Ако не, ще я задържат за употреба на наркотици или нещо такова.

Фей беше шокирана.

— Взема ли наркотици?

Лайънъл се поколеба и погледна към Джон. Беше им дошло до гуша от Хейт-Ашбъри, мръсотията, наркотиците, измета, негодниците, хлапетата. Почти бяха готови да се откажат, но сега… ако все пак беше тя…

— Да, мамо. Така ми се струва. Ако това въобще е Ан. Не изглежда много добре.

— Наранена ли е? — Мъката в гласа й направо разкъса сърцето му.

— Не. Просто е отнесена. Живее на доста странно място. Това е някаква източна секта.

— О, боже…

Сигурно си е обръснала главата. Фей дори не можеше да си го представи. Когато преди беше там да се види с Лайънъл и Джон, цялото това място надмина всичките й очаквания. Почувства се облекчена, когато я изпратиха да си върви. Но сега искаше отново да отиде там. Предчувстваше, че този път ще е Ан, и искаше да бъде там. И сега си я представяше в деня, когато се роди. Не й се вярваше, че това е било толкова отдавна.

— Ще ти се обадим утре, мамо. Веднага след като научим нещо.

— Цял ден ще съм в офиса. Да си направя ли резервация за следобедния полет за всеки случай?

Той се усмихна.

— Просто бъди там. Ще ти се обадя, когато научим дали е Ан, или не.

— Благодаря ти, скъпи.

По-добър син не можеше и да иска. Какво от това, че е обратен? Тя обичаше и двамата си сина, но Грег никога не е бил толкова добър, липсваше му чувствителността на Лайънъл. Никога не би пропуснал три месеца от училището, за да търси Ан. Всъщност, когато си дойде за Великден, той каза, че Лайънъл сигурно е полудял. Уорд веднага го изгледа ядосано заради изговарянето на забраненото име и тя трябваше да се сдържа, за да не му изкрещи пред Грег. Вече не можеше да понесе нищо повече и разводът щеше да й дойде като облекчение. Но въобще не можеше и да помисли сега за това. Единственото, за което можеше да мисли, беше Ан.

Дълго след като говори с Лайънъл, тя лежа будна, замислена за Ан, когато беше малко момиченце, за нещата, които правеше, за смехориите, които беше казала, как постоянно се криеше и как се беше залепила за Лайънъл. Моментът, в който тя се роди, беше лош, прозря сега Фей, но това не беше ничия грешка. Нещастието ги застигна само седмици след раждането й и Фей имаше толкова много работа с продажбата на къщата, антиките и бижутата, с преместването на всички тях в ужасната малка къща на Монтерей парк. След това Уорд ги изостави и тя трябваше да издържа всички съвсем сама. Малко или много, Ан се изгуби в бъркотията. Другите вече бяха достатъчно пораснали, за да не се нуждаят толкова много от нея, а и по-рано им беше посвещавала цялото си време. Но не и на Ан… Никога на Ан… Оттогава все работеше и Ан някак все се губеше между другите.

Сега Фей си припомняше моментите, когато бавачката идваше при нея, месеци след раждането на Ан, с въпроса дали ще подържи детето или дали иска да я нахрани, а Фей й отговаряше: „Не сега… нямам време“. Беше я отхвърляла, отново и отново, и Ан сега плащаше цената за това. Как да обясниш на такова дете, че наистина го обичаш и винаги си го обичала, но че просто не си имала време… какво право имаш над това дете, ако нямаш време за него? Но все пак, когато я зачена, животът беше толкова хубав и тя имаше безкрайно много време.

Лош късмет… лоша майка, повтаряше си тя, докато лежеше в голямото празно легло. Мислеше за Ан и се чудеше дали вече е твърде късно, дали Ан ще я мрази през целия си живот. Беше възможно, това й стана ясно сега. Някои неща са непоправими, като отношенията й с Уорд… с това дете… и неговите с Лайънъл… тъканта на тяхното семейство се разнищи непоправимо през последните месеци и това й тежеше като камък.

Стана в шест часа, без да е мигнала цяла нощ. Но не можеше да заспи сега, докато се чудеше дали момичето, което е видял Лайънъл, е Ан. Взе си един душ, облече се, изчака близначките да заминат на училище и се запъти към офиса си в МГМ. Учуди я, че Уорд въобще не се и преструва. Дори не й се обаждаше, нито пък се опитваше да обяснява къде е прекарал нощта. Понякога се прибираше, но тя не го питаше нищо. А сега, когато се появеше, той спеше в стаята на Грег и въобще не разговаряха.

Късно същата сутрин тя го мярна в коридора, но не го заговори. Не искаше да казва още нищо за Ан. Нямаше смисъл, преди да е сигурна, че е тя. Към обяд секретарката й каза, че Лайънъл е на телефона и тя натисна забързана бутона на своя апарат.

— Лай?

— Всичко е наред, мамо, спокойно.

Той трепереше от главата до петите, но не искаше тя да знае. Страшна лудница беше, докато я измъкнат оттам, но полицаите се оправиха и никой не беше наранен, дори и Ан. Беше малко замаяна, но дори не се разтревожи, че я отвеждат, което не можеше да се каже и за възрастния мъж. Той размахваше ръце и им говореше, че боговете ще ги накажат за кражбата на детето. Но тя ги остави просто да я отведат, като се усмихваше на Лайънъл. Сега, изглежда, го позна, но беше много дрогирана и сигурно щеше да им се ядоса страшно, когато отмине въздействието на наркотиците. За това бяха подготвени. Полицаите имаха опит с тези неща, затова с тях дойде и лекар.

Фей спря да диша и след миг думите й експлодираха по телефона:

— Ан ли е? — Тя притвори очи.

— Да, мамо, тя е. И всичко е наред. Малко или много…

Поне я бяха намерили.

Той отново погледна Джон. Изминалите месеци ги бяха свързали здраво, за цял живот. Сякаш вече бяха женени един за друг. Но Лайънъл отново върна мислите си към майка си, на другия край на линията.

— Тя е добре, мамо. Ние сме на Брайънт стрийт заедно с полицая. Ако искаш, ще я оставят под мое попечителство. Ще я върна вкъщи след ден-два, за да свикне малко.

— Да свикне с какво!

Имаше да й казва неща, които не бяха за телефона. Трябваше да я подготви.

— Доста време тя не беше с нас, мамо. Трябва й малко време, за да свикне с действителността. Водила е съвсем различен живот през последните месеци.

Търсеше някакъв тактичен начин да й го каже, но се надяваше, че тя никога няма да чуе историите, които му разказаха полицаите. Познаваха тази секта добре, както и ритуалите й. Щеше да умре, ако узнаеше през какво е минала Ан, въпреки че външно Ан не изглеждаше по-зле. Всъщност Лайънъл смяташе, че тя изглежда по щастлива, отколкото вкъщи, но всичко това сигурно беше от наркотиците. Съвсем нямаше да й е чак толкова добре, когато отмине въздействието им. Полицаите обсъдиха възможността да я приберат за употреба на наркотици, но тъй като беше само на четиринайсет и вероятно е била принуждавана, те се отказаха да повдигат някакви обвинения. Искаха да знаят дали семейството й ще повдига обвинения към членовете на сектата за похищение и прелъстяване, но Лайънъл знаеше, че родителите му трябва да решат това. Фей все още се опитваше да разбере това, което й казваше Лайънъл.

— Взема ли наркотици? Силни наркотици? Като хероин… — Фей пребледня на другия край на линията. Това щеше да е краят на живота й. Хората никога не се отърват от хероина.

Но Лайънъл побърза да я успокои.

— Не, не. По-скоро марихуана, ЛСД и други халюциногени. — Започваше да става експерт по въпроса.

— В полицията ли е тя?

— Не. Реших да дойде с нас в хотела, да вземе една вана и да се поразсее.

— Ще взема следващия самолет.

Лайънъл стисна зъби. Искаше да я пооправи, преди Фей да пристигне, а следващият самолет не му оставяше много време. А имаше и още нещо, което Фей трябваше да знае и което вече не беше трудно да се забележи.

— Мамо, има още нещо, което трябва да знаеш… — Инстинктивно тя беше усетила, че не й казва цялата истина. Ан е била наранена… или пък… — Мамо?

— Какво има, Лай?

— Бременна е, мамо.

— Господи — избухна тя в сълзи. — Та тя е само на четиринайсет.

— Знам. Съжалявам, мамо.

— Хванали ли са момчето?

Сърце не му даваше да й каже, че детето е заченато не от момче, а от тринайсетина мъже в сектата. Мъгляво й обясни нещо и й каза, че това трябва да се остави на Ан.

След всичко това Фей с много труд успя да си възвърне самообладанието и да надраска набързо в бележника си: „Да се обадя на д-р Смит“. При него щеше да уреди аборта й. Предната година се беше погрижил за една от звездите в нейния филм. А ако той не се съгласи да направи такова нещо с дете на нейните години, тогава ще я заведе в Лондон или в Токио. Не би трябвало да го оставя. Сигурно са я изнасилили. Това, че Ан е бременна, сякаш беше най-ужасното нещо в цялата тази трагична история. Но тя си напомни, че трябва да е благодарна, че въобще са я намерили.

Все още плачеше, когато затвори телефона. Но си пое дълбоко дъх, издуха носа си, стегна се и тръгна надолу по коридора, за да се види с Уорд. Трябва да му каже. Ан беше и негово дете. Въпреки проблемите между тях двамата.

Тя се чудеше как ще разделят бизнеса си. Всичко си вървеше постарому, но така не можеше да продължава вечно. И след като намери Ан, Лайънъл щеше да се върне вкъщи. Вече нямаше извинение, ако не се противопостави на Уорд. Тя спря пред офиса му и секретарката му скочи нервно.

— Мистър Тейър вътре ли е?

Знаеше, че е. Видя го преди малко.

Секретарката я погледна, изтърва молива си на пода и през цялото време избягваше погледа й.

— Не… не е…

— Не е вярно. — Фей нямаше настроение да слуша глупости от когото и да било. — Случайно знам, че е вътре. — Налучкваше, но й провървя.

— Не е… добре, вътре е… но каза да не го безпокоят.

— За да се чука на спокойствие ли?

Очите на Фей хвърляха искри. Много добре знаеше какво става в офиса. Той проявяваше дяволско нахалство.

— Не знаех, че толкова често използва кушетката от реквизита. — Фей тръгна към вратата и секретарката направо зяпна. — Не се притеснявайте. Ще му кажа, че съм ви изблъскала. — И с тези думи тя отвори вратата и влезе.

Сцената, която се разкри пред очите й, беше относително спокойна. Той и Каръл Робинс, звездата от „Последвай ме в моя свят“, дневния сериал, напълно облечени разговаряха, но той държеше ръката й и въобще всичко подсказваше, че връзката им е сериозна. Тя беше хубава блондинка, с дълги крака и огромни гърди. В сериала играеше медицинска сестра и мъжете обичаха да гледат как копчетата й се опъват.

Фей гледаше право в Уорд и той остави ръката на момичето да се изплъзне. После погледна нервно жена си. Тя въобще не обърна внимание на момичето и не отклони поглед от него.

— Намерили са Ан. Мислех, че ще искаш да го узнаеш.

Очите му се отвориха широко, наистина беше много загрижен. За миг съвсем забрави момичето в стаята.

— Добре ли е?

— Да. — Не му каза за наркотиците и бременността. Не искаше и момичето да узнае. Иначе щеше да се разпространи из цял Холивуд до вечерта. — Всичко е наред.

— Кой я намери? Полицията?

Тя поклати глава.

— Лайънъл. — В очите й се появи тържество, когато забеляза, че лицето му се стегна. — След два часа заминавам. Ако мога, ще я доведа у дома още тази вечер. Можеш да наминеш утре, след като се е наспала.

Той я изгледа с изненада.

— Има ли някаква причина да не мога да се върна вкъщи тази вечер?

Фей се усмихна горчиво и си позволи да погледне едрогърдото момиче, което седеше срещу него.

— Това си е твоя работа. Утре ми изглежда достатъчно далече.

Тя отново го погледна и той се изчерви под бялата си грива. Когато се вгледа, тя видя колко се беше състарил през последните шест месеца. Скоро щеше да навърши петдесет, но изглеждаше по-стар. Вече пет месеца се забавляваше с това момиче и пиеше много, а преди това беше преживял два жестоки шока. Всичко това си казваше думата, но тя въобще не го съжаляваше. И тя се беше състарила, а той не си помръдваше пръста за нея. Изостави я и потърси утеха при това момиче. Тя съжали, че не постъпи по същия начин, но беше прекалено притеснена за Лайънъл и Ан. Една връзка щеше да й се отрази добре. Но сега щеше да има достатъчно време, а и не беше съвсем за изхвърляне, въпреки че беше на четирийсет и шест.

Погледна го с презрение.

— Ще кажа на Ан да ти се обади, когато се върнем, ако въобще поиска да говори с теб.

Той я изгледа, ужасен от тона и от погледа й. Хвърли един притеснен поглед към красивата блондинка, когато Фей излезе от офиса и затвори вратата. Отвън секретарката му седеше в очакване той да я убие, но Фей й се видя изключително спокойна, когато мина покрай нея, кимна й и продължи по коридора. След час трябваше да е на летището.

Тъкмо хвърляше в чантата си една четка за зъби, когато Уорд влетя в стаята.

— Какво точно имаше предвид с всичките тези глупости? — Целият се беше зачервил.

Фей нямаше как да знае, че току-що е казал на Каръл да си отива вкъщи. Тя си тръгна обляна в сълзи, като го обвиняваше, че я е измамил, което го накара да се за мисли сериозно. Той все още беше женен за Фей, доколкото това зависеше от него, но тя сякаш го беше забравила. Цялата история започна на шега, но в последните няколко седмици той изтърва юздите.

Фей го погледна без капчица интерес. Отчасти играеше, но не съвсем.

— Нямам време да говоря с теб. Полетът ми е в три часа.

— Добре. Тогава ще говорим в самолета. Идвам с теб.

— Нямам нужда от помощта ти. — Очите й бяха студени, а неговите — тъжни.

— Никога не си имала. Но тя е и мое дете.

Фей млъкна веднага щом чу това. Най-накрая го погледна, неспособна да устои на желанието отново да го нарани. Напоследък той я нараняваше прекалено често.

— Ще вземеш ли и приятелката си?

— За това ще трябва да поговорим някой ден.

И тя го знаеше, затова кимна, но двамата нямаха предвид едно и също нещо.

— Исках да се пооправят нещата с Ан и Лайънъл, преди да се захванем с това. Но след няколко седмици всичко ще бъде относително нормално. Тогава ще имам време да говоря с адвокат.

— Решила ли си вече?

Изглеждаше потиснат, въпреки че не се изненада. Не беше направил нищо, за да предотврати това й решение, а сега сигурно беше много късно.

Почувства се победен от живота. Бракът му се провали, синът му беше педераст, а дъщеря му избяга и само Бог знаеше какво й се е случило. Струваше му се мъчително да се справя с всичко, Фей изглеждаше незасегната от това. Беше забележителна. Никога не потъваше. Продължаваше да плува, докато достигне спасителния бряг и сякаш вече беше успяла да го направи. Радваше се за нея.

— Съжалявам, че се стигна дотук…

Вече беше готова за тръгване. Изправи се и му заговори спокойно:

— И аз. Но мисля, че по-скоро за теб може да се каже, че си решил. Вече дори не се и обаждаш. Просто не се прибираш вкъщи. Всяка вечер се връщам и очаквам да видя, че вещите ти са изчезнали.

— Нещата не са стигнали дотам, Фей.

— Не разбирам как можа да го кажеш. Просто си замина, без да си направиш труда да дадеш някакво обяснение.

Не беше редно да се карат сега, тъкмо след като намериха Ан. Би трябвало да крещят от облекчение, но между тях имаше прекалено много горчивина. Избягваха се един друг от дълго време.

— Не знаех какво да ти кажа, Фей.

— Очевидно. Чисто и просто излезе от живота ни.

Той знаеше, че е така, че вече за втори път прави това, но не притежаваше нейната сила. Каръл се изпречи на пътя му и това го накара отново да се почувства мъж. Това смекчи удара от откритието, че синът му е обратен… вече не обвиняваше себе си… оправи се… но междувременно беше прегазил Фей. Забеляза го сега. Но как можеше да й го обясни? Нямаше начин.

Тя се запъти към вратата, минавайки покрай него.

— Ще ти се обадя, като се върнем.

Уорд я погледна объркано.

— Аз също си направих резервация за самолета в три часа. Предположих, че ще летиш с него.

— Няма смисъл и двамата да ходим.

Наистина не го искаше със себе си. Имаше да мисли за толкова неща, особено пък след като Лайънъл й каза за наркотиците и бременността на Ан. Само Уорд й трябваше, с неговите извинения за това какъв кучи син е бил. Не й се слушаше сега. Не му беше времето. Тя го погледна раздразнено, но прочете в очите му молба.

— От пет месеца не съм я виждал, Фей.

— Не можеш ли да почакаш още един ден? — Той не помръдна от мястото си и тя въздъхна. Изведнъж се примири. — Добре. Долу ме чака една от колите на студиото.

Тя се обърна и излезе, а той я последва. Не продума по пътя към летището, а очевидно и тя нямаше желание да разговаря. Местата им в самолета не бяха едно до друго, но когато мъжът на гишето се опита да им направи услуга и да размести други пътници, тя отказа. И докато се качваха поотделно в самолета, Уорд вече не се съмняваше, че с брака им е свършено. Но най-тъпото беше, че той не даваше и пет пари за другото момиче. Тя му послужи само като потвърждение на собствената му мъжественост и за да облекчи болката, но вече беше прекалено късно да се опитва да обяснява на Фей. Тя се съгласи да вземат заедно такси до хотела на Лайънъл, но му постави условието си, като го погледна в очите.

— Искам да ти е ясно, Уорд. Тези две момчета са посветили пет месеца от живота си на търсенето й. Ако останеше на полицията, и досега нямаше да знаем къде е! Така че само да им кажеш и една лоша дума, никога повече няма да те погледна и ще се опитам да ти взема всичко, което имаш, само за да станем квит. Ако искаш да се разведем като приятели, дръж се добре със сина си и Джон. Ясно ли е?

Очите й бяха твърди като скала, а неговите гледаха все така тъжно. Напоследък изглеждаше сразен, но грешката си беше негова.

— А ако не искам да се разведем като приятели!

— Тогава дори и не се опитвай да пътуваш с мен, Уорд. — Тя вдигна ръка, за да спре такси, но той я дръпна по-силно, отколкото смяташе да го направи. Вече беше се отчаял.

— Нямах предвид това. Защо си толкова сигурна, че искам развод? Не съм се съгласявал с това. Въобще не съм споменавал такова нещо.

Тя му се усмихна горчиво.

— Не ставай смешен! Почти не съм те виждала през последните четири месеца. Дори и нощем не се прибираш вкъщи. И очакваш да остана омъжена за теб? Сигурно ме вземаш за по-голяма глупачка, отколкото съм.

Освен това той беше разрушил неща, които най-вероятно никога нямаше да се оправят.

— Не си глупачка, Фей, аз съм.

— Напълно съм съгласна с теб. Но сега не му е нито мястото, нито времето да го обсъждаме. — Изгледа го с неописуемо раздразнение. — Наистина не знам защо дойде.

— За да видя Ан… да поговорим… толкова дълго време мина, Фей…

— Не е моя грешката.

— Знам. Моя е.

Изглеждаше готов да поеме вината. Сякаш беше поумнял най-после. Но беше твърде късно и за двамата. Изгледа го недоверчиво.

— Какво се е случило? Да не би твоята малка медицинска сестра да те е зарязала тази сутрин, когато ви заварих в офиса?

— Не. Всъщност аз я зарязах.

Можеше и така да се каже. Тя беше си тръгнала вбесена, че той заминава за Сан Франциско с Фей и той й каза, че ще поговорят, когато се върне. Но съвсем сериозно се канеше да й каже, че нещата помежду им са приключили, независимо дали Фей ще остане омъжена за него или не. Тя беше само на двайсет и две и той започваше да се чувства глупаво с нея. Това беше краят. Историята беше абсолютна лудост, но точно от това се нуждаеше в онзи момент. Сега имаше нужда от Фей. Както винаги. Но тя беше потънала в собствената си болка и той не успяваше да достигне до нея. От известно време нямаха нищо общо, но сега той искаше още един шанс — стига тя да пожелае да го изслуша. Засега нямаше такива изгледи.

Спря едно такси, отвори си вратата и го изгледа.

— Идваш ли, Уорд?

— Чу ли какво ти казах? Всичко с това момиче приключи.

— Не ме интересува.

— Добре. Просто да знаеш какво е положението.

— Ти също. Всичко свърши. Край. Ясно ли ти е?

Тя даде адреса на шофьора и се облегна назад.

— Не съм съгласен.

Беше ужасно ядосана, но си наложи да се сдържи. Опита да сниши гласа си, за да не ги чува шофьорът.

— Имаш дяволско нахалство. Зарязваш ни за половин година, правиш ми един куп мизерии, ставаш за смях с момиче, което е почти трийсет години по-младо от теб, и сега величествено се завръщаш. Е, майната ти, Уорд Тейър! Искам развод. — Тя видя, че шофьорът им хвърля погледи в страничното огледало, но Уорд не забелязваше.

— Искам да съм ти съпруг.

— Ти си кучи син.

— Знам. Но съм женен за теб от двайсет и една години и не искам това да се променя.

— Защо не! Не се притесняваше да го направиш преди пет месеца.

Но и двамата знаеха защо се случи. Шокът с Лайънъл беше прекалено силен за него. Тя го знаеше отдавна и усети как съчувствието потрепва в нея.

— Знаеш причината.

— Това не е извинение, че ме изостави.

— Нямах друг начин да докажа отново, че съм мъж.

— Извинението ти е мизерно.

— Но е вярно. — Той се загледа навън, после отново се обърна към нея. — Никога няма да разбереш какво ми причини това.

— А сега? Смяташ ли да го наказваш отново?

— Благодарен съм му, че намери Ан. — Но гласът му говореше друго.

— Но никога няма да му простиш, нали?

— Не мога да забравя какъв е.

— Той ти е син, Уорд. И мой.

— За теб е различно.

— Може. Но аз го обичам и такъв. Той е изключителен млад човек.

Уорд въздъхна.

— Знам… не знам вече какво чувствам. Бях наранен и объркан толкова дълго, че сега не е лесно да си изясня нещата… а и Ан…

Фей се намръщи, замислена над това, което й беше казал Лайънъл. Чудеше се дали да предупреди Уорд, дали шокът отново нямаше да е прекалено голям.

Когато отново му заговори, гласът й беше нежен за пръв път от месеци.

— Лайънъл смята, че тя взема наркотици.

Той веднага я погледна притеснен.

— Какви?

— Не е много сигурен. Марихуана, ЛСД…

— Можеше да е и по-лошо, предполагам.

— По-лошо е. — Фей продължи. — Бременна е.

Уорд стисна очи. Отвори ги и я погледна.

— Какво се случи с нас през последните шест месеца? Целият ни живот се разпадна…

Тя му се усмихна нежно. Вярно беше. Но след време щяха да оправят нещата заедно, щяха да се измъкнат някак. И преди са го правили. Той я погледна и взе ръката й.

— И двамата преминахме през ада.

Не му каза нищо, но и не отдръпна ръката си. Сега се нуждаеха един от друг, дори и да беше само за следващите няколко часа. Изведнъж тя се зарадва, че той е с нея. Няма значение, че може и да не го види никога след това.

Таксито се носеше из града, а те двамата седяха, потънали в мислите си за своето малко момиче.