Даниел Стийл
Семеен албум (2)

Глава 1

Горещината в джунглата така потискаше, че дори стоенето на едно място приличаше на плуване в гъст и плътен въздух. Беше като присъствие, което можеш да усетиш, да помиришеш, дори да докоснеш, но въпреки това мъжете се натискаха напред с желанието поне да я видят… да се приближат… да видят повече… Раменете им се притискаха плътно, докато седяха един до друг на земята с кръстосани крака. Отпред, много напред, имаше сгъваеми столове, но те се бяха свършили преди часове. Мъжете седяха там от залез, като се печаха, потяха и чакаха. Имаха чувството, че от сто години седят в гъстите джунгли на Гуадалканал, но не им пукаше. Можеха да я чакат и половин живот. Точно сега тя представляваше всичко за тях — майки… сестри… съпруги… приятелки, които бяха оставили… жени… Жена.

След падането на нощта се носеше почти осезаемо бръмчене, докато те седяха там — говореха и пушеха, ручейчета пот се стичаха по вратовете и гърбовете им, лицата лъщяха, косите бяха влажни, униформите лепнеха по телата, а всички те бяха толкова млади, почти деца… и същевременно бяха вече пораснали. Бяха вече мъже.

До 1943 те бяха престояли тук по-дълго, отколкото им се искаше да си спомнят, и всеки се чудеше кога ще свърши войната, дали въобще някога ще свърши. Но тази вечер никой не мислеше за войната, само дежурните щяха да се притесняват за това. Повечето от мъжете се бяха откупили от дежурство за тази нощ с всякакви средства за размяна, до които бяха успели да се доберат, всичко от шоколад до цигари и твърдо заплащане в брой… всичко… всичко, за да я видят… биха направили всичко, за да видят Фей Прайс отново.

Когато групата засвири, въздухът бе по-скоро зноен, отколкото плътен, горещината не бе вече потискаща, а чувствена и те усетиха, че телата им потръпват така, както не им се беше случвало отдавна. Не само желание изпитваха към нея, а нещо по-дълбоко и нежно, нещо, което би ги изплашило, ако останеше по-дълго.

Почувстваха първото му раздвижване, докато чакаха… чакаха… всеки момент продължаваше цяла вечност, когато започнаха да се вият звуците на кларинет. Музиката ги изгаряше отвътре, беше почти болезнена, но нито едно лице, нито един мъж не дишаше и не помръдваше.

В мрака сцената оставаше празна. Изведнъж, смътно, те я видяха или си помислиха, че са я видели… беше невъзможно да са абсолютно сигурни, малкото петно светлина я търсеше в далечината. Откри крака й и се появи сребърен проблясък, искра в далечината, като падаща звезда в лятно небе… Докато се приближаваше, трептящата светлина на тялото й ги накара да усетят физическа болка и изведнъж тя вече стоеше пред тях. Ослепително съвършенство в рокля от сребристо ламе. Въздишките на мъжете, които я гледаха, бяха почти осезаеми, вулканична смес от желание, възторг и болка. Кожата й приличаше на бледорозово кадифе в ослепителната сребриста рокля. Дългата руса коса с цвят на зрели праскови беше разпусната. Очите й танцуваха, устните й се усмихваха, ръцете й се протягаха към тях, докато пееше, а гласът й беше по-плътен от гласа на всяка друга жена, за която си спомняха. Беше и по-красива от всички, които познаваха. Когато помръдна, роклята откри безкрайно фина плът — розовото съвършенство на бедрата й. О, боже, промърмори някой на задния ред, а петдесетината млади мъже наоколо се усмихнаха.

Всички я чувстваха по този начин, от години. Не повярваха, когато им казаха, че тя ще изнесе програма за тях. Беше го правила, обикаляйки половината свят. В Пасифика, в Европа, в Щатите. Година след Пърл Харбър^[1] вината я завладя и тя почти непрекъснато пътуваше повече от година. Напоследък спря, за да направи нов филм, но сега отново беше на път… а тази вечер беше тук… с тях.

Гласът й стана скръбен и мъжете на първия ред, ако се вгледаха, можеха да видят пулсиращата вена на шията й. Тя беше жива… беше човек… пресегнеха ли се през сглобяемата сцена, можеха да я докоснат… да я усетят… да вдишат аромата на тялото й. Това ги караше да се изпълват с желание просто да я гледат и Фей Прайс не разочарова никого, защото когато пееше, всеки един имаше чувството, че го гледа в очите.

На двайсет и три години Фей Прайс вече беше легенда в Холивуд. Първия си филм направи на деветнайсет и оттогава се втурна устремно към успеха. Беше красива, шокираща и така добра във всичко, с което се захващаше! Имаше глас, който се променяше от гореща лава до стопено злато, коси, които блестяха като златен залез, смарагдовозелени очи на лицето й с цвят на слонова кост. Но това, което очароваше света, не бяха чертите, гласът или нежната кожа на високата й, крехка фигура, изненадваща с меко закръглените бедра и пълните гърди. В нея имаше пламък и тя сияеше, интелигентността прозираше в очите й, а когато не пееше, в гласа й се прокрадваше смях.

Тя беше жена в най-добрия и пречистен смисъл на думата.

Мъжете искаха да са с жена като нея, жените се вглеждаха в нея, а децата обичаха да я разглеждат. Тя притежаваше това, от което са направени принцесите от приказките.

Фей измина пътя от малкия град в Пенсилвания до Ню Йорк, след като завърши училище и започна работа като модел. След шест месеца тя започна да печели повече от всяко друго момиче в града. Фотографите я обичаха, лицето й се срещаше върху кориците на всички по-големи списания в страната, но тя тайно призна на приятелите си, че е отегчена. Обясняваше, че в това няма нищо особено, само трябва да стои, за да я снимат. Опитваше се да го обясни, но другите момичета я гледаха като луда.

Двама мъже обаче успяха да открият какво се крие в нея — това бяха бъдещият й агент и Сам Уормън — продуцентът, който, щом попаднеше на златна мина, не я пропускаше. Беше виждал нейни снимки по кориците на списанията и смяташе, че е хубава, но едва когато я видя, осъзна, че е страхотна. Веднага разбра, че тя не си търси мъж за леглото — по походката, начина, по който го гледаше право в очите, докато разговаряше с него, по гласа. Сам инстинктивно подозираше, че тя не иска абсолютно нищо от никой друг, освен от себе си. И всичко, което Ейб, нейният агент, беше говорил за нея, се оказа истина.

Беше страхотна. Единствена. Звезда. Това, което Фей Прайс искаше, го искаше от себе си. Търсеше предизвикателство и много работа, искаше да опита всичко, за което й даваха възможност.

И той й даде шанса, който искаше. Ейб не се затрудни да го убеди. Сам я заведе в Холивуд и й намери роля във филм. Ролята беше малка и така, както беше написана, не изискваше нищо особено. Но тя успя да влезе под кожата на сценариста. Понякога той открито признаваше, че го подлудява, но тя получи това, което искаше от ролята, а то беше много добро както за нея, така и за филма.

Ролята беше малка, но пълна с енергия, а изпълнението на Фей Прайс беше пронизано от някакво сияние, което спираше дъха. Около нея имаше нещо магическо, полумомиче-полужена, фея и сирена, понякога тя рисуваше цялата гама човешки емоции само чрез изражението на лицето и на несравнимите си зелени очи. Тази роля й донесе още две други, а четвъртата спечели Оскар. За четири години тя направи седем филма, на петия Холивуд откри, че тя може да пее.

И сега правеше точно това, изливаше душата си в песни за войници, разпилени из половината свят. Отдаваше душата, сърцето и живота си на тези мъже така, както правеше всичко друго, с което се захващаше. Фей Прайс не вършеше нищо наполовина. На двайсет и три тя за никого не беше момиче, всички виждаха само жената. Мъжете, които я гледаха на сцената, разбираха това. Да виждаш как се движи Фей Прайс, да я слушаш как пее и да я гледаш пред себе си, беше като прозрение за Божил промисъл, когато е създавал жената. Тя беше безкрайното… върховното… и всеки мъж, който присъстваше тази вечер, копнееше да я докосне поне за миг…

Копнееше да бъде в обятията й с устни, нежно притиснати до нейните, а ръцете му да потънат в копринената руса коса… Искаха да почувстват дъха й върху раменете си… да чуят лекия й стон.

Едно от момчетата изохка и приятелите му се изсмяха, но на него не му пукаше.

— Свети Мойсее… не е ли фантастична! — Очите на момчето светеха като на дете по Коледа, а лъжете наоколо се усмихнаха.

Дълго време гледаха в пълна тишина, но след първия половин час вече не можеха да издържат. Викаха, свиреха, желаеха я, виеха. Когато последната песен свърши, те викаха толкова силно и продължително, че тя изпълни още пет-шест песни за тях. Те не можаха да видят, че когато Фей Прайс напусна сцената, в очите й имаше сълзи. Толкова малко можеше да направи за тях — няколко песни, сребриста рокля, поглед върху краката й, намек за женствеността, споделена сред хиляди мъже в нощната джунгла на пет хиляди мили от дома. И кой можеше да знае колко от тях ще доживеят да се завърнат вкъщи.

Сърцето й се късаше от тези мисли. Затова дойде тук и правеше това за тях. През тези месеци си беше позволила да се появява в образа на сирена много повече, отколкото би го направила у дома. Щеше да умре, ако в Лос Анжелис й се наложеше да облече рокля, цепната почти до чатала, но ако те искаха това, а беше ясно, че е така, тогава тя щеше да им го даде. Нямаше нищо лошо в това да им даде малко въображаемо удоволствие от сигурността на сцената.

— Мис Прайс?

Тя се обърна бързо към един от адютантите на командващия офицер, който я заговори, докато слизаше от сцената. Все още се чуваха виковете на мъжете и тя едва успяваше да чуе гласа на адютанта.

— Да?

Изглеждаше развеселена и разсеяна. Лицето и гърдите й бяха мокри от пот и той си помисли, че по-красива жена не е виждал. Не само че чертите й бяха съвършени, но просто ти се искаше да я докоснеш… да я прегърнеш… Тя излъчваше нещо, което не беше усещал преди, поне не толкова отблизо. Някаква смесица от магия и блясък, чувственост, която те привлича да я целунеш, без да си попитал дори за името й.

Тя се канеше да го остави и да се върне при мъжете, които я искаха обратно, но той инстинктивно докосна ръката й. Всичко в него се ускори и той се почувства като глупак заради реакцията си. Беше лудост. Какво толкова беше тя? Още една филмова звезда, нагласена и издокарана и ако всичко в нея изглеждаше толкова убедително, това означаваше, че тя просто е по-добра в изкуството си. Всичко беше само илюзия, нали?… Но той разбра, че не е само това, когато очите им се срещнаха и тя му се усмихна. Нямаше нищо фалшиво в жената пред него. Тя изглеждаше точно такава, каквато всъщност беше.

— Трябва да се върна там.

Тя махна по посока на оглушителния шум, като се мъчеше да го надвика. Той кимна и извика в отговор:

— Командващият офицер иска да се присъедините към него за вечеря.

— Благодаря.

Очите й се отместиха от неговите и тя го остави, за да подари на мъжете още половин час.

Този път пя весели песни, като включи две, които те пяха заедно с нея, и една балада, която ги просълзи. Напусна ги с поглед, който обгръщаше всеки един от тях като целувка за лека нощ от техните майки… съпруги… момичета у дома.

— Лека нощ, приятели! Бог да ви благослови!

Гласът й беше дрезгав и изведнъж мълчание замени врявата. Почти никой не проговори, докато напускаха местата си и тихо се отправяха към леглата си. Часове наред думите й звънтяха в ушите им.

Те викаха и аплодираха, но бяха подготвени, че ще ги напусне, и сега искаха да се върнат по леглата си и да мислят за нея, да оставят песните й да блуждаят в ума им… докато те си припомнят лицето й… ръцете й… краката й… устните й, които сякаш ги целуваха, след това избухваха в смях, а после отново ставаха сериозни. Всички помнеха погледа, с който тя ги остави. Щяха да го помнят месеци наред. Точно сега това беше единственото, което притежаваха. И Фей го знаеше. Това беше подаръкът й за тях.

— Това се казва жена…

Думите на сержанта с дебелия врат бяха съвсем непривични за него. Но никой не се изненада. Фей Прайс разкри по нещо особено във всеки от тях. Смелостта, сърцата и надеждите им.

— Да…

Ехо от гласовете на хилядата мъже, които я видяха тази вечер. Тези, които не успяха, защото бяха дежурни, се опитваха да покажат, че не се чувстват засегнати.

Молбата й беше необичайна, но лесно я удовлетвориха, въпреки че командващият офицер очевидно се изненада, когато я чу. Дори нареди на адютанта си да я развежда. Тя беше поискала разрешение да обиколи базата и да се срещне с дежурните тази вечер. До полунощ поздрави всички, така че тези, които не видяха представлението й, се срещнаха лице в лице с нея и успяха да погледнат в тези невероятно зелени очи, да стиснат силната студена ръка, която тя им протягаше, като се усмихваха смутено на думите й. Накрая всеки се почувства специален… и тези, които чуха песните й, и тези, които посети лично. Изведнъж мъжете започнаха да съжаляват, че не са били дежурни и тя не е дошла да ги види. Но в крайна сметка всички бяха доволни.

Трийсет минути след полунощ тя се обърна към младежа, който я разведе из базата, и забеляза топлите приятелски пламъчета в очите му.

В началото не беше такъв, но постепенно тя го завладя, както и всички останали. През цялото време искаше да й го каже, но някак все не настъпи подходящият момент. Беше толкова недоверчив към нея, важната мис Фей Прайс от Холивуд… за коя се мислеше, че да идва да се перчи пред мъжете в Гулдалканал? Достатъчно са преживели, всичко това са го виждали. Преживяха Мидуей и Коралово море, а и ужасните морски битки, за да спечелят и запазят Гуадалканал. Какво знаеше тя за това?

Тези мисли минаха през главата на Уорд Тейър, когато я видя за първи път. Но след всичките часове, прекарани до нея, мнението му започна да се променя. Тя се вълнуваше. Наистина много се вълнуваше. Четеше се в очите й. Когато я наблюдаваше как гледа мъжете право в очите, напълно забравила за очарованието си, и как ги докосва с нещо, което те преди никога не бяха изпитвали, той започна да я харесва. Тя излъчваше топлина и съчувствие, които увеличаваха и без това невероятното й сексуално привличане. Имаше хиляди неща, които младият лейтенант искаше да й каже, докато нощта изтичаше, но, изглежда, тя го забеляза едва след като приключи обиколката си. Обърна се към него с уморена усмивка и за миг му се прииска да протегне ръка и да я докосне, за да провери дали е истинска. Почти му се искаше да я успокои. Беше преминала една дълга, изморителна нощ. Но в крайна сметка и те имаха дълга и трудна година… две години.

— Мислите ли, че вашият командващ офицер някога ще ми прости, че не успях да вечерям с него тази вечер? — Тя се усмихна уморено.

— Сърцето му може и да е разбито, но ще оживее…

Всъщност лейтенантът знаеше, че преди час или два командващият офицер е бил извикан на тайна среща с двама генерали, пристигнали с хеликоптер тази нощ. И без това щеше да му се наложи да изостави Фей.

— Мисля, че ще е благодарен за това, което направихте за мъжете.

— Всичко това означава много за мен — каза тя меко, като погледна към него, докато сядаше на една голяма бяла скала.

Имаше нещо омайващо в очите й и той усети странно присвиване, когато погледна към нея. Беше почти болезнено да я гледа, предизвикваше чувства, които той искаше да остави зад гърба си, в Щатите. Тук нямаше място за тях, нито имаше време или човек, с когото да ги сподели. Тук имаше само убийства, страдание и загуби, а понякога и озлобление, но нежните чувства сега причиняваха болка и той отклони поглед от нея, докато тя остана загледана в гърба му. Беше висок, красив рус мъж с широки рамене и дълбоки сини очи, но единственото, което виждаше сега, бяха силните рамене и косата му с цвят на пшеница. Нещо я караше да протегне ръка към него.

Толкова мъка имаше тук, всички бяха така дяволски самотни, тъжни и млади… и все пак само с малко топлина, докосване, ръка върху техните и те се съживяваха, смееха се и пееха. Затова тези обиколки й харесваха въпреки умората, която носеха. Сякаш вливаше нов живот в тези мъже, дори и в този млад лейтенант, така висок и горд. Когато се обърна отново към нея, той очевидно се защитаваше или поне се опитваше, от това, което чувстваше, въпреки че не успяваше напълно да я изолира.

— Знаете ли, че не знам името ви, а прекарах цялата вечер с вас. — Тя му се усмихна отново. Знаеше само ранга му, в действителност не бяха се запознали.

— Тейър. Уорд Тейър.

Името я подсети за нещо, но тя не знаеше защо, а и не се интересуваше. Усмихна й се с някакъв цинизъм в погледа. Прекалено много беше видял през последната годишна и това лесно се усещаше.

— Гладна ли сте, мис Прайс? Трябва да сте прегладнели.

Представлението продължи часове, след това обикаляха базата поне три часа. Тя кимна със срамежлива усмивка.

— Да. Мислите ли, че можем да почукаме на вратата на командващия офицер и да го попитаме дали не е останало нещо?

И двамата се разсмяха на идеята.

— Мисля, че ще изровя нещо за вас на друго място.

Докато той поглеждаше часовника си, тя вдигна очи към него. Какво се криеше в този мъж? Нещо в него продължаваше да предизвиква желанието й да го докосне, да го попита кой всъщност е и да научи повече. Имаше нещо в него, което човек нямаше как да знае, но го усещаше.

Когато й се усмихна, той отново изглеждаше млад.

— Ще се почувствате ли страшно обидена, ако проверим в кухнята? Мисля, че там ще успея да ви намеря нещо за хапване, ако нямате нищо против.

— Ако има един сандвич, ще бъде чудесно.

— Да видим какво може да се направи.

Върнаха се в джипа и бързо пристигнаха до дългата барака, където приготвяха храната за мъжете, и след двайсет минути тя седеше на дълга пейка с чиния пред себе си.

— Точно като „21“^[2], а?

Той я погледна отново с ироничната си усмивка и тя се засмя.

— Горе-долу… освен ако не е от остатъците… — подразни го тя и той й намигна.

— О, боже, не произнасяйте тази дума. Ако готвачът ви чуе, с удоволствие ще го направи.

Двамата отново се разсмяха и Фей изведнъж си припомни за среднощните вечери у дома след завършване на училище и се разсмя, когато го погледна, а той повдигна вежди над хубавите си сини очи.

— Радвам се на веселостта ви. Това място не ми се е струвало смешно повече от година.

Но сега той изглеждаше по-доволен. Радваше се на присъствието й и това си личеше, затова, хапвайки си от яхнията, тя му обясни:

— Знаете ли… също като в ученическите години… закуска в пет следобед в някой вагон-ресторант… не ви ли прилича на нещо такова?

Тя огледа ярко осветената стая. Очите му проследиха нейните, след това отново започнаха да изучават лицето й.

— Къде сте израснали?

Сега бяха почти приятели. Бяха заедно от часове, а имаше нещо особено в това да бъдеш заедно с някого във военната зона. Тук всичко се различаваше. Беше по-бързо, по-лично, по-наситено. Нямаше нищо лошо да се задават въпроси, които човек никога не би задал на друго място.

Тя му отговори замислено:

— Пенсилвания.

— Харесваше ли ви?

— Не много. Бяхме адски бедни. Всичко, което исках, беше да се махна и точно това направих в мига, в който завърших училище.

Той се усмихна. Трудно беше да си я представи човек адски бедна където и да е, а най-малко пък в някакво затънтено градче.

— А вие откъде сте, лейтенант?

— Уорд. Или отново забравихте името ми? — Тя се изчерви, когато той се пошегува. — Израснал съм в Лос Анжелис. — Изглежда, му беше неприятно да говори повече и тя се поколеба за миг.

— Ще се върнете ли там след… след това?

Мразеше думата война, а същото вече се отнасяше и за него. Досега му беше струвала прекалено много, имаше рани, които никога нямаше да зараснат, въпреки че тя не можеше да ги види. Но инстинктивно знаеше, че ги има.

— Да, предполагам.

— Родителите ви там ли са?

Беше й любопитен този тъжен, циничен и хубав младеж с тайни, които не искаше да разкрие, докато ядяха яхнията си в огромната, ярко осветена столова в Гуадалканал. На прозорците имаше плътни защитни капаци, така се създаваше впечатлението, че въобще няма прозорци.

— И двамата ми родители са починали.

Той я погледна спокойно, но нещо в очите му беше мъртво. Беше изричал тези думи прекалено често.

— Съжалявам.

— И без това не бяхме близки.

Но все пак… очите й потърсиха неговите, когато той се изправи.

— Още яхния или нещо за десерт? Казаха ми, че някъде има скрит ябълков пай.

— Не, благодаря. В костюм като този не съм за ябълков пай.

Тя погледна към роклята от сребърно ламе и за пръв път от няколко часа същото направи и той. Беше започнал да свиква с външния й вид.

— Защо жените винаги имат нужда да плащат задължения?

— Не е точно така. Някои мъже също го правят. Не ти ли се е случвало по някакъв начин? Не искаш ли да направиш нещо хубаво за човека до теб, ако ти се е случило нещо хубаво?

Очите му бяха твърди като кремък, когато я погледна.

— Нищо хубаво не ми се е случвало от дяволски много време… поне откакто съм тук.

— Нали си жив, Уорд?

Гласът й беше нежен, а очите й го пронизваха под ярките светлини.

— Понякога не е достатъчно.

— Достатъчно е. В такова място имаш много, за което си благодарен. Оглеждай се… виж ранените и осакатените… тези, които въобще няма да се върнат вкъщи.

Нещо в гласа й успя да докосне сърцето му и за пръв от четири месеца той трябваше да се бори със сълзите си.

— Опитвам се да не мисля за това.

— А може би трябва. Може би това ще те накара да се радваш, че си жив.

Искаше й се да протегне ръка и да докосне болезненото място в него. Чудеше се какво може да е, докато той бавно се изправи.

— Не ме интересува повече, Фей. Все едно ми е дали ще живея, или ще умра, както и на всички останали.

— Ужасно е да се говори така. — Изглеждаше наранена, когато вдигна очи към него. — Какво може да те е накарало да се чувстваш по този начин?

Той се загледа в нея, като се молеше да не се отпусне и да й каже нещо повече. Изведнъж му се прииска тя да си тръгне. Но когато се вгледа в нея, тя като че ли въобще не помръдваше и в този момент престана да се интересува на кого е казал. Какво можеше да промени сега?

— Ожених се преди шест месеца за една медицинска сестра и два месеца след това проклетата японска бомба я уби. Някак си е трудно човек да се чувства добре на това място след такова нещо. Разбираш ли какво имам предвид.

Тя стоеше замръзнала на мястото си. Бавно кимна с глава. Ето какво било! Затова е била празнотата в очите му. Тя се зачуди дали той ще остане все такъв, или ще се съживи отново някой ден. Може би щеше да се промени.

— Съжалявам, Уорд…

Нямаше какво друго да каже. Имаше много такива истории, а някои и по-лоши, но това не беше утешение за него.

— Аз съжалявам — усмихна се леко той.

Нямаше смисъл да си го изкарва на нея. Не беше нейна грешка, а и тя се различаваше толкова много от Кати. Кати беше тиха и обикновена и той я обичаше така безразсъдно! А тази жена беше изградена от красота и блясък, светска дама до последния лакиран нокът.

— Съжалявам. Нямах намерение да разказвам такива неща, тук има хиляди такива истории.

Тя знаеше, че е така, беше чувала повечето, но това не ги правеше по-приятни за слушане. Чувстваше се ужасно заради него и когато бавно го последва към джипа, си помисли, че въпреки всичко е доволна, че не отиде на вечерята с командващия офицер. Тя му го каза, когато той се обърна към нея с тази негова тиха полуусмивка, която я привличаше много повече от всяка друга усмивка, видяна в Холивуд. Поне през последните година-две.

— Приятно ми е да го чуя.

Пожела си да докосне ръката му, но не посмя. Сега беше и самата себе си, а не просто актрисата Фей Прайс.

— Аз наистина мисля така, Уорд.

— Защо? Няма нужда да ме съжаляваш, Фей. Аз съм голямо момче. Мога да се грижа за себе си. От доста време го правя.

Но тя виждаше повече. Това, което Кати беше видяла, и още нещо. Знаеше колко отчайващо наранен, самотен и шокиран е той от смъртта на хубавата малка сестра… негова съпруга… всичко се беше случило два месеца след сватбата им, на самия ден, но той беше пропуснал тази горчива подробност, докато караше Фей обратно към палатката, в която я настаниха.

— Все още мисля, че е дяволски мило от твоя страна да дойдеш тук заради мъжете.

Той спря джипа и те останаха загледани един в друг дълго време. Всеки имаше да каже нещо повече, но нямаше начин да го каже тук. Откъде да започнат и как? Той беше чел за историята й с Гейбъл преди години и се питаше дали е приключила вече. Тя си мислеше колко ли дълго той ще страда за медицинската сестра, която беше обичал.

— Благодаря за вечерята — каза тя със срамежлива усмивка и той се засмя, докато й отваряше вратата.

— Казах ти, че е също като в „21“.

— Следващия път ще опитам с готвените остатъци.

Отново започнаха да се шегуват, защото това изглеждаше единственият отворен път за тях. Но когато я изпращаше до палатката и отдръпна отвора, за да влезе, в очите му имаше нещо ново, нещо тихо, дълбоко и живо, което не беше там преди часове.

— Съжалявам, че ти казах всичко това. Не мислех да стоварвам проблемите си върху теб.

Той докосна ръката й, когато тя го погледна.

— Защо не, Уорд? Какво толкова лошо има? С кого друг можеш да разговаряш тук?

— Не говорим за такива неща — повдигна рамене той. — И без това всички знаят.

Изведнъж сълзите, с които се беше борил досега, изпълниха очите му и той се опита да се извърне настрани, но тя грабна ръката му и го дръпна обратно.

— Няма нищо, Уорд… няма нищо.

Следващото нещо, което усети, беше, че го държи здраво в прегръдката си. И двамата плачеха. Той — за мъртвата съпруга, тя — за момичето, което никога не беше срещала, и за хилядите мъже, които умираха и щяха да продължат да умират дълго след като се е върнала у дома. Плачеха заради агонията, загубите и мъката, които не можеха да се избегнат тук.

След малко той я погледна и нежно погали копринената й коса. Тя беше най-красивата жена, която беше виждал, и се изненада, че не се чувства виновен за мислите си. Може би Кати ще разбере… може би вече дори няма значение… тя никога нямаше да се върне при него… той нямаше никога да я прегърне, да я докосне… а може би нямаше да види и Фей след тази нощ. Знаеше това и му се искаше да може да легне с нея. Сега. Преди някой от тях да е умрял или времето да е убило искрата, която и двамата усещаха по-силно и от избухване на бомба.

Тя седна бавно на единствения стол в помещението и се загледа в него, докато той се наместваше върху спалния чувал. Мълчаливо се държаха за ръце, безброй думи останаха неизказани, но и двамата ги усетиха дълбоко в себе си, сред шумовете на събуждащата се джунгла.

— Никога няма да те забравя, Фей Прайс. Надявам се, че го знаеш.

— И аз ще те запомня. Ще си мисля за теб… Ще знам, че си добре всеки път, когато си помисля за теб.

И тя наистина си вярваше. Беше точно такова момиче, въпреки славата, блясъка и роклята от сребърно ламе. Тя я наричаше костюм и не й отдаваше по-голямо значение. Това беше част от красотата й.

— Някой ден, когато се върна, може да те изненадам и да се появя в студиото.

— Направи го, Уорд Тейър.

Гласът й беше тих, но твърд, очите й изглеждаха красиви дори и след сълзите.

— Ще ги накараш ли да ме изхвърлят?

Мисълта като че ли го развесели, но тя изглеждаше сърдита.

— Разбира се, че не.

— Може и да опитам, да знаеш.

— Добре.

Тя му се усмихна отново и той забеляза колко е изморена. Тази нощ раздаде толкова много от себе си на мъжете и на него… А минаваше четири часът. След по-малко от два часа трябваше да става, за да се отправи към следващото представление. Не беше спирала да работи от месеци. Два месеца турне, а преди това три месеца работа върху новия й филм, без нито ден почивка. Чакаше я още един филм, след като се върне. Беше звезда и имаше голяма кариера, но, изглежда, това нямаше значение тук. Тя беше просто едно хубаво момиче с голямо сърце и той щеше лесно да се влюби в нея, ако имаше малко време.

Той се изправи със съжаление, взе ръката й в своята и я повдигна към устните си.

— Благодаря ти, Фей… ако не те видя отново, благодаря ти за тази вечер.

Тя остави ръката си в неговата и задържа погледа му.

— Някой ден пак ще се срещнем.

Искаше му се да й вярва, въпреки че не беше чак толкова сигурен. Не можа да издържи, поиска да си изясни нещата:

— Хващам се на бас, че казваш това на всички момчета.

Тя се засмя и бавно се отправи към отвора на палатката.

— Невъзможен си, Уорд Тейър.

Погледна я през рамо.

— И ти не си лоша, мис Прайс.

За него тя беше просто Фей и не можеше да мисли за нея по друг начин… Фей Прайс… филмовата звезда… актриса… певица… важна личност… сега беше просто Фей за него. Внезапно той се натъжи.

— Ще те видя ли, преди да тръгнеш?

Изведнъж това се оказа страшно важно за него, а и за нея, по-важно, отколкото беше предполагал. Тя също искаше да го види, преди да замине.

— Може би утре сутринта ще успеем да изпием набързо по чаша кафе, преди да стане прекалено напрегнато.

Знаеше, че хората от екипа най-вероятно не са си лягали цяла нощ и са вдигали врява с мъжете или медицинските сестри, а може би и двете, като са пели и свирили с инструментите на състава. Навсякъде беше едно и също, но те имаха нужда да се отпуснат, а и нямаха нищо против да стоят будни цяла нощ. Бъркотията настъпваше на следващия ден, когато трябваше да се организират, за да тръгнат. Всички полудяваха за два часа, преди да се качат на самолета и да отлетят за следващата база. Това се случваше почти всеки ден, в самолета щяха да спят до следващото спиране и магията отново се повтаряше. Тя щеше да има много работа, преди да тръгнат. Трябваше да помогне да се натовари всичко, но може би… само може би… щеше да намери за него свободен миг.

— Ще се оглеждам за теб.

— Ще бъда наоколо.

Но когато в седем часа на следващия ден тя се присъедини в столовата към останалите, го нямаше. Командващият офицер се нуждаел от него.

Стана почти девет часът, преди Уорд да открие Фей, която чакаше заедно с другите самолетът да загрее. Стана му приятно, когато видя безпокойството в очите й, преди да я извика от джипа. След това изскочи от него, за да поговорят.

— Съжалявам, Фей… Командващият офицер…

Шумът от витлото го заглуши, а и ръководителят на групата даде някакви бързи нареждания на останалите около нея.

— Всичко е наред.

Изпрати му замайващата си усмивка, но се виждаше, че е уморена. Едва ли е спала повече от два часа. Той беше спал половината от това време, но вече беше свикнал. Тя носеше червен спортен костюм и сандали с равна подметка, които предизвикаха усмивката му. Последната мода за Гуадалканал… и изведнъж в съзнанието му се появи лицето на Кати и той усети познатата болка.

Очите му срещнаха очите на Фей, но някой я повика…

— Трябва да тръгвам…

— Знам.

И двамата надвикваха врявата. Той грабна ръката й и я стисна здраво за миг. Искаше да я целуне, но не посмя.

— Ще те видя в студиото.

— Какво?

Изглеждаше развълнувана. При нито едно от пътуванията й сред войниците никой не беше успял да я завладее като този мъж.

— Казах… ще се видим в студиото!

Усмихна му се и изведнъж се замисли дали някога въобще ще го види.

— Пази се!

— Непременно.

Тук нямаше гаранции. За никого. Дори и за нея. Можеше да свалят самолета й по пътя до следващата спирка. Всички приемаха и разбираха това, докато не се случеше нещо с някого, когото обичаха… другар… приятел… Кати… Отново се пребори с образа й.

— Ти също се пази! — Какво можеше да пожелае човек на жена като нея? — Късмет!

Нямаше голяма нужда от него, вече имаше предостатъчно. Дали? Питаше се дали има мъж в живота й, но вече беше прекалено късно да зададе въпроса.

Тя тръгна с другите, като се обръщаше и му махаше. Командващият офицер пристигна неочаквано за последната размяна на благодарности и Уорд я видя да стиска ръката му. След това замина, влезе в самолета, задържайки се на входа, за да му махне за последен път, и червеният спортен костюм изчезна от живота му, навярно завинаги.

Заповяда си да не очаква да я види отново. Беше малко вероятно, си казваше той, докато и Фей се опитваше да се убеди в същото. Откри, че се взира, за да го види, като се чудеше защо той я беше завладял така. Може би беше време да се върне у дома, може би мъжете, които срещаше на турнето, започваха да я привличат, а това беше опасно… но не беше това… имаше нещо друго в него… нещо, което тя не беше изпитвала. Но сега не можеше да си позволи такива чувства. Напомни си, че той е непознат за нея, а тя има свой живот. Живот, който не включваше него. Той воюваше. А тя имаше достатъчно свои битки… на турне… в Холивуд.

Сбогом, Уорд Тейър, си каза тя, късмет…

После се облегна назад и затвори очи… но лицето му я преследваше седмици наред… тези сини очи… Изминаха месеци, преди да го забрави напълно.

Но накрая успя.