Даниел Стийл
Семеен албум (18)

Глава 17

Свършиха филма пет дни след Нова година. Празненството по случай приключването беше най-голямото, което е виждал от години. Продължи цяла вечер и накрая всички си тръгнаха, като се целуваха, прегръщаха и плачеха. Самият той се чувстваше облекчен. Въпреки че тя прояви разбиране, не му беше лесно да работят заедно през последните седмици. И това се отрази на работата му, независимо че най-важните сцени бяха вече заснети.

Той предполагаше, че и тя усеща напрежението. Нервно размишляваше дали отново някога ще му даде роля. Обичаше да работи с нея, но имаше чувството, че я е предал този път. Може би си беше точно така. Може би трябваше да не закача хлапето, но то беше дяволски красиво, свежо и младо, а той беше успял да убеди себе си, че се влюбва в него. Сега мислеше по-различно. Момчето беше симпатяга, но беше прекалено младо. Малко грубичък и наивен, той щеше да бъде страхотен след десет години, но сега не можеше да задоволи напълно мъж на годините на Пол. През повечето време се чувстваше като негов баща, а и започваха да му липсват старите приятели, събиранията, оргиите, които посещаваше понякога, за да се отпусне. Ужасно скучно беше да си седят у дома нощ след нощ и да се взират в огъня. Сексът беше приятен, особено напоследък с помощта на малко наркотик, но той знаеше, че това не може да продължава още дълго. Никога не можеше да бъде постоянен и после щеше да се чувства гузен заради вината си. Животът понякога става страшно объркан, си мислеше той на път за вкъщи.

Но когато се прибра и го намери свит на леглото, с вид на спящ бог, в главата му дойдоха други мисли. Помисли, че това може да продължи още доста дълго време. Той тихо се съблече, седна на ръба на леглото и погали дългия крак на Лайънъл, докато той спеше. След малко се размърда и отвори очи.

— Изглеждаш като спящ принц… — прошепна той в тъмната стая, осветявана само от луната.

Лайънъл се усмихна и протегна сънливо ръце към него. Повече от това не можеше да иска никой мъж, помисли си Пол и се отдаде на насладите на плътта. Те спаха до късно на другия ден и се разходиха по брега. След това си говориха за живота, но в този момент той отново осъзна колко млад е Лайънъл. Усмихна се някак покровителствено и Лайънъл се раздразни.

— Мислиш си, че съм едно бебе, нали?

— Не, не мисля. — Но лъжеше. Точно това си мислеше.

— Е, не съм. И доста съм видял.

Пол се разсмя и това ядоса Лайънъл още повече. Това доведе до една от редките им караници и Лайънъл се върна в апартамента си. Докато се пъхаше в собственото си легло за пръв път от седмици, той се чудеше дали нещата ще се променят сега, когато Пол няма да е на работа. Той щеше да е свободен през цялото време, а Лайънъл трябваше да ходи на училище. В това отношение беше много старателен въпреки връзката си Пол.

Само за няколко седмици се разбра, че нещата някак се объркват.

През повечето време Пол четеше сценарии, като се опитваше да реши какво му се иска да прави, все още се чувстваше изнервен по отношение на Фей, а през пролетта усети умора от детинската любовна история. Просто не получаваше всичко, от което се нуждаеше. Тя продължи шест месеца — прекалено дълго за него.

Лайънъл го усети още преди Пол да е споменал нещо. И за двамата беше болезнено, когато всичко свърши. Но Лайънъл повдигна въпроса пред Пол. Не издържаше напрегнатото мълчание помежду им. Изведнъж къщата в Малибу се оказа потискаща и за двамата.

— Всичко свърши, нали, Пол?

Пол си помисли, че е прекалено млад, въпреки че вече не изглеждаше точно така. Той нямаше още деветнайсет. Господи! Имаха единайсет години разлика. А той тъкмо беше срещнал четирийсет и две годишен мъж, от когото краката му се подкосяваха. Никога не бе имал толкова възрастен любовник и нямаше търпение да прекара повечко време с него. Но не можеше да го направи, докато Лайънъл висеше на врата му. Вгледа се в момчето, но не съжали за нищо. Чудеше се дали той съжалява, но през всичките тези месеци не си личеше да има нещо такова. Беше намерил мястото си в живота. Беше щастлив, успехът му се беше повишил. Сякаш беше намерил себе си. Може би си струваше все пак.

Пол му се усмихна тъжно. Дойде денят, когато трябваше да бъдат откровени един към друг.

— Може би, приятелю. Понякога в живота става така. А на нас ни беше хубаво заедно, нали?

Лайънъл кимна натъжен. Не искаше да си тръгва. Но от известно време нещата не вървяха, освен в леглото. Там винаги се получаваше, но все пак те бяха млади и здрави, така че нямаше причина да имат проблеми с това. А сега искаше да научи истината.

— Има ли някой друг?

Пол беше искрен.

— Още не.

— Но скоро ще има?

— Не знам. И не това е причината. — Пол се изправи и започна да обикаля стаята. — Просто искам да съм свободен за малко. — Той се обърна към Лайънъл. — Нещата не са като в другия свят, Лай. Не можеш да се влюбиш, да се ожениш и да живееш цял живот щастливо с тринайсетте си деца. За нас е доста по-сложно. Доста рядко се случва хората да се задържат заедно по-дълго време. Да, случва се, но в повечето случаи е само за една-две нощи, за седмица или пък, ако имаш късмет, за шест месеца… като нас… но после няма накъде да продължаваме и всичко свършва.

— Не ми харесва. — Лайънъл изглеждаше потиснат. — Искам нещо повече.

Пол се усмихна. Беше прекалено разумен въпреки начина си на живот.

— Късмет. Може и да успееш да го откриеш. Но в повечето случаи няма да успееш!

— Защо не!

Пол повдигна рамене.

— Не е в стила ни, предполагам. Всички ние се интересуваме прекалено много от хубава външност, красиви тела, стегнати малки дупета, тяло, младо като твоето… и всеки от нас знае, че някой ден вече няма да сме млади.

Вече започваше да го усеща.

— Какво ти се иска да правиш сега?

— Не знам. Може би ще попътувам малко.

Лайънъл кимна.

— Ще мога ли да те виждам понякога?

— Разбира се… — Внезапно вдигна поглед към момчето. — Чувствах се чудесно, Лайънъл… Надявам се, че знаеш това…

Лайънъл го изгледа напрегнато.

— Никога няма да те забравя, Пол… Никога… през целия си живот…

Той се приближи до него и те се целунаха. Лайънъл остана с него тази нощ, но на следващия ден Пол го закара до дома му и Лайънъл знаеше, без да му се казва, че никога повече няма да се видят!

Или поне за много дълго време.