Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Album, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2010)
Разпознаване и корекция
sonnni(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Даниел Стийл. Семеен албум

ИК „Бард“, София, 2003

САЩ. Първо издание

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-452-9

История

  1. —Добавяне

Глава 14

Когато Лайънъл започна занятията си в UCLA и се премести в един апартамент с четирима свои приятели, Фей беше дълбоко погълната от филма. След седмица той се отби в студиото да я види. Изчака търпеливо, докато решат да прекъснат за малко. Винаги с удоволствие я наблюдаваше как работи.

Най-накрая след три повторения на една изтощителна сцена, които продължиха цял час, тя ги освободи за обяд и когато се огледа, видя сина си. Преди това беше така вглъбена, че дори не го забеляза. Радостта смекчи изражението й и тя забърза към него да го целуне.

— Как вървят нещата, скъпи? Как намираш апартамента и училището? — Чувстваше се сякаш не се бяха виждали от години и изведнъж усети липсата на семейството си, особено на него. Все още не беше изпитала напълно удара от отсъствието му. Беше свикнала с присъствието му, с чудесните разговори с него, но сега той си отиваше. В момента тя беше толкова заета с работата си, че все още не беше забелязала истински, че го няма. — Харесва ли ти мястото?

Очите му светнаха ентусиазирано.

— Доста добро е, а и другите момчета си ги бива. Благодаря на Бога, че няма някой като Грег — той се ухили и тя се разсмя, като се сети за познатия хаос в стаята на Грег. Всичко си беше непроменено.

— Идвал ли си вкъщи, след като се изнесе?

— Само един-два пъти да си взема някои неща. Видях татко и той каза, че си добре.

— Така е.

— Страхотно изглежда. — Той кимна към сцената, която тя току-що беше напуснала, и тя се зарадва. И той също като баща си имаше око за успешните филми. Тя се ангажираше с детайлите до такава степен, че не успяваше да види цялото. Те се справяха по-добре. Можеха да огледат нещата отстрани. Това беше наистина добра сцена.

— Работим върху нея от седмица — погледна го тя с усмивка.

В този момент към тях се приближи голямата им звезда Пол Стийл, чиято беше тази сцена. Докато вървеше бавно към тях, той хвърли поглед на Лайънъл и се вгледа сериозно във Фей. Също като нея и той беше перфекционист и тя изпитваше удоволствие от работата с него. Вече втори филм правеха заедно и беше много доволна от играта му. Той беше една от най-многообещаващите звезди на Холивуд.

Пол седна до Фей.

— Какво мислиш?

— Мисля, че се справихме последния път.

— Аз също. — Той се радваше, че и тя го е усетила. — Вчера бях започнал да се притеснявам. Струваше ми се, че никога няма да успея да го направя както трябва. Работих върху това цяла нощ.

Той я впечатляваше, както винаги.

— Личеше си. Благодаря ти, Пол. Точно това себеотдаване помага на нещата да потръгнат. — Но дяволски малко актьори имаха желание да работят така.

Той се изправи и погледна усмихнато Лайънъл.

— Ти трябва да си синът на Фей.

Хората винаги го забелязваха и те двамата се разсмяха.

— Как позна?

Ухилен, Стийл присви очи.

— Ами, да видим… косата… носът… очите… Слушай, хлапе, единственото, от което се нуждаеш, е същата прическа и една рокля и може да минете за близнаци.

— Не съм сигурна, че това ще ми допадне. Всъщност още сега мога да ти кажа — няма да ми допадне.

— Добре. Стига за това — усмихна се Пол.

— Впечатлен съм от последната ви сцена, мистър Стийл.

— Лайънъл го гледаше с дълбоко уважение и това поласка Стийл.

— Благодаря.

Фей ги представи един на друг и Пол стисна ръката му.

— Майка ти е най-твърдият режисьор в града, но е толкова добра, че резултатът си заслужава кръвта, потта и сълзите.

— Е, е. Чак такива комплименти… — Фей погледна часовника си. — Имаме около час, господа. Мога ли да ви поканя на обяд в бюфета.

Пол се нацупи.

— Боже, нима ще има още мъчения. Не може ли да направим нещо по-добро? Аз каня. Колата ми е точно зад студиото.

Но и тримата знаеха, че нямат много време, а наблизо нямаше нищо по-добро.

— Добре, добре. Предавам се. Лошо храносмилане, ние идваме при теб!

— Не е чак толкова зле — Фей се опита да ги убеди безуспешно.

Пол и Лайънъл бурно отрекоха думите й и тримата се запътиха към бюфета. Пол запита дали Лайънъл учи нещо и той му обясни, че тъкмо е започнал в UCLA и ще учи кинематография.

— И аз съм бил там. Успя ли вече да решиш дали ти харесва?

— Изглежда ми страхотно.

Лайънъл се засмя щастливо и Пол се развесели. Та той беше толкова млад! Но докато разговаряха по време на обяда, му стана ясно, че хлапето е доста умно. Беше интелигентно и чувствително момче и знаеше много за избраната си специалност. Двамата разговаряха съсредоточено, докато Фей не им каза, че е време да се връщат.

Когато бяха вече в студиото, Лайънъл пообиколи наоколо с желанието да усети атмосферата. Пол го покани в гримьорната си, докато си сложи грима отново и фризьорът се погрижи за косата му. В следващата сцена той беше военнопленник и Лайънъл си умираше да присъства на снимките, но се налагаше да се връща в училище. Имаше още три лекции следобед.

— Лошо. Беше ми приятно да си поговорим. — Пол го погледна с искрена усмивка на устните. Не му се искаше той да си тръгва. Момчето му харесваше… може би прекалено много… но нямаше да си позволи да го покаже, от уважение към Фей и това много младо момче. Нямаше навика да покварява когото и да било, да не говорим пък за девственици! Но за голяма изненада на Пол Лайънъл също искаше да се видят отново.

— Бих искал да дойда пак и да погледам още. В края на седмицата имам свободен следобед. — Гледаше Пол Стийл с надежда, като дете, в очакване на Дядо Коледа. И Пол не беше съвсем сигурен дали той се вълнува за филма или за нещо друго. Така че реши да бъде внимателен. — Ще може ли да дойда тогава? — Очите на Лайънъл изучаваха неговите и Пол вече не беше сигурен дали пред него стои момче или мъж.

— Това зависи от майка ти. Тя командва парада. Тя е шеф и на мен.

Двамата се разсмяха и Лайънъл се съгласи.

— Ще я попитам какво мисли.

Пол се притесни за момент, защото тя можеше да си помисли, че той му е внушил това. Пол не криеше предпочитанията си.

— Довиждане. До петък, надявам се…

Лайънъл го погледна с надежда и Пол се извърна. Не искаше да започва нищо… искаше… но не беше правил — но… това беше синът на Фей Прайс.

Господи, понякога животът ставаше толкова объркан! След като момчето си тръгна, той запали една цигара марихуана, като се надяваше тя да го успокои. Но тя само засили копнежа по него. Той се върна към сцената, но желанието и самотата му причиняваха почти физическа болка. Това се предаде и на изпълнението му. Този път сцената се получи отведнъж, нечувана победа, за която Фей го поздрави. Но той остана някак хладен към нея и тя се почуди защо. Не се усъмни в приятелското му поведение спрямо Лайънъл. Тъй като го познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма защо да се страхува от него. Беше свестен мъж и каквото и да правеше през свободното си време, той едва ли щеше да се възползва от сина й.

Сигурна беше в това и въобще не се притесни, когато в петък следобед синът й дойде отново на снимачната площадка. Когато беше по-малък, той често се отбиваше да я погледа, докато работи. Не беше тайна, че той обича да наблюдава правенето на филма, но напоследък нямаше достатъчно време. Започваше да изгражда кариерата си. В действителност тя се радваше да го види. Същото се отнасяше и за Пол Стийл, въпреки че той не го показа отначало.

— Здравей, Пол — поздрави Лайънъл колебливо и веднага се замисли дали не е трябвало да каже мистър Стийл.

Пол беше само на двайсет и осем години, но имаше голямо име и Лайънъл, който беше на осемнайсет, се чувстваше като дете край него.

— Здрасти.

Пол го погледна бегло, докато минаваше покрай него на път за нечия гримьорна. Само се молеше пътищата им да не се пресекат отново. Но късно следобеда Фей го покани на чаша вино, когато прекъснаха за почивка. Лайънъл също беше там, очевидно обзет от възторг и уважение, и Пол не можа да сдържи усмивката си.

— Радвам се да те видя отново, Лайънъл. Как върви училището?

Може би щеше да е по-лесно, ако се преструва пред себе си, че той е просто дете. Но когато погледна очите му, нищо вече не беше лесно. Невъзможно беше да не им се поддаде. Толкова много приличаха на нейните, но бяха някак по-дълбоки, по-неустоими, тъжни и мъдри. Сякаш в душата му се криеше някаква тайна. Инстинктивно Пол разбра тайната му. На неговата възраст същото нещо се криеше и в него. Самотата е огромна, докато не се намери някой да ти подаде ръка. Дотогава си един особняк, живеещ в самотния си ад, изплашен от мислите си и какво ще стане, ако другите научат.

— Какво мислиш за днешните снимки? — Нямаше смисъл да се държи с него като с дете. Вече беше мъж. И двамата го знаеха. Пол погледна в очите му.

— Смятам, че бяха много добри.

— Искаш ли да изгледаме лентата заедно?

Пол обичаше да прави това, когато има време, за да може да поправи грешките си. Това беше важно за работата му и Лайънъл се почувства изключително поласкан, че Пол го кани в своя свят. Очите му се разшириха от възторг и Фей и Пол се разсмяха.

— Хей, слушай! Няма да ти разреша да гледаш, ако не скриеш този поглед. Трябва да знаеш, че по-голямата част от това е боклук, но пък така се учим.

— Страшно искам да видим лентата заедно.

Отидоха в залата около шест часа. Когато заеха местата си и лампите угаснаха, Пол усети докосването на крака на Лайънъл до коляното си. Заболя го от усилието да устои на желанието, преминало през него. Но той внимателно отмести крака си и си наложи да гледа какво става на екрана. После, когато светнаха лампите, двамата обсъдиха видяното и за тяхно учудване мнението им съвпадаше. Момчето имаше страхотен усет за филмите. Беше интелигентен, имаше интуиция и инстинкт за стил и техника. Не беше чудно, беше израснал сред тези неща. Но въпреки това Пол се впечатли. Умираше си да поговорят още малко. Фей започваше да се приготвя за тръгване. Днес трябваше да се прибере рано — седем и половина беше средата на следобеда за нея. Тя погледна двамата развеселена, докато те продължаваха да бъбрят.

— С кола ли дойде, скъпи? — попита тя. Тази вечер изглеждаше уморена. Копнееше да се прибере вкъщи и да се отпусне. Седмицата беше изтощителна, а на следващия ден трябваше да снимат при изгрев-слънце. Налагаше се да стане преди три.

— Да, мамо. Шофирах дотук.

— Добре. Тогава ви оставям да се изприказвате, момчета. Старата жена си отива вкъщи, преди да е припаднала от умора. Лека нощ.

Тя целуна Лайънъл по бузата, махна на Пол и забърза навън към колата си. Уорд си беше тръгнал по-рано, за да вечеря с децата. Когато Пол погледна часовника си, изненадан видя, че е станало девет. На снимачната площадка нямаше никой друг, освен тях. Не беше ял от обяд, а и Лайънъл спомена нещо такова. Нямаше нищо лошо в това да хапнат заедно.

— Искаш ли да си вземем отнякъде хамбургери? Сигурно си прегладнял. — Въпросът беше съвсем безопасен, а синът на Фей остана поласкан.

— Ще ми бъде приятно, ако нямаш друга работа.

Той беше толкова млад, скромен и притеснен, че Пол се усмихна и сложи ръка на раменете му, когато се отправиха към колите си. Нямаше никой наоколо, който да тълкува зле жеста му.

— Повярвай ми, разговорът с теб е най-забавното нещо, което ми се е случвало от седмици, дори и от месеци…

— Приятно ми е да го чуя. — Той се усмихна на Пол, когато стигнаха колата му. Пол караше сребристо порше, а Лайънъл беше с червения мустанг, с който толкова се гордееше.

— Страхотна кола!

— Получих я за дипломирането си през юни.

— Това се казва подарък!

Пол беше впечатлен. На неговите години той си беше купил една таратайка за седемдесет и пет долара. Но родителите му не бяха Уорд и Фей Тейър и не живееха в Бевърли Хилс. Беше дошъл от Бъфало в Калифорния, когато стана на двайсет и две и оттогава животът му вървеше добре, особено през последните три години. Кариерата му започна бляскаво благодарение на случайна връзка с един от големите продуценти на Холивуд. Но след това всичко постигна със собствените си сили и способности. Това не можеше да му се отрече и малцина го правеха. Беше дяволски добър, независимо от всичко. Повечето от хората, които бяха работили с него, не можеха да кажат нищо лошо за него. Беше свестен мъж и беше приятно да се работи с него. Не общуваше много с другите, но ако човек го опознаеше, той можеше да бъде и изключително забавен.

Между филмите понякога ставаше доста буен — пушеше много опиум, смъркаше по малко кокаин, имаше си огнестрелно оръжие. Чуваха се слухове за оргии и извратен секс в дома му, но той от никого не се възползваше и никой не беше наранен. Работеше усилено и трябваше да се поотпуска по някакъв начин. В края на краищата все още беше млад.

Заведе Лайънъл в Хамбургер Хамлет на Сънсет, като го накара да следва колата му, шофирайки внимателно. По някаква причина се чувстваше отговорен за хлапето. Харесваше го повече от всеки друг напоследък. Просто беше дяволски неприятно, че той е едва на осемнайсет. Лош късмет. Беше толкова красив и адски млад. Докато се хранеха, не можеше да свали очи от него. Когато свършиха и излязоха навън, Лайънъл не знаеше как да му благодари за честта, която му оказваше. А Пол страшно искаше да го покани в дома си, но не знаеше как ще му прозвучи това, така че и двамата просто стояха там, малко глупаво и накрая Пол го погледна. Искаше му се да знае какво е узнал Лайънъл за себе си, все още не беше сигурен в това. Ако момчето беше наясно, щеше да е по-различно, но ако все още не подозираше… само като го гледаше, Пол беше почти сигурен, но дали същото се отнасяше и за Лайънъл. И там, на паркинга, Пол изведнъж разбра, че е най-добре да хване бика за рогата. Може би е по-добре да го попита. Възможно е да е сгрешил. Може просто да си останат приятели. Но не можеше да го остави да си тръгне… все още не… не сега… не толкова скоро.

— Знам, че звучи тъпо, но искаш ли да дойдеш вкъщи за едно питие? — Толкова му беше трудно да изрече тези думи, но очите на Лайънъл се разшириха от възторг.

— Ще бъде чудесно!

Може би той все пак знае… Пол полудяваше, опитвайки се да разбере, но нямаше как да познае.

— Живея в Малибу. Ако искаш, последвай ме с твоята кола или пък я остави тук. После мога да те върна.

— Няма ли да ти е неудобно?

Малибу беше на час път оттук.

— Не, няма. Никога не си лягам рано. А тази нощ може би съвсем няма да спя. Ще снимаме в четири сутринта. По-лесно ми е, ако не си лягам въобще.

— Колата ми на безопасно място ли е?

Огледаха се и решиха, че е така. Закусвалнята беше отворена цяла нощ и хората постоянно влизаха и излизаха, а никой нямаше да посмее да я краде при толкова народ наоколо. Това реши нещата. Лайънъл седна в поршето на Пол и на мига почувства, че е умрял и отлетял и рая. Сякаш се бе прехвърлил в друг свят. Седеше на меката седалка от черна кожа и като че виждаше командното табло на самолет. С едно превключване на скоростта те потеглиха. Пол включи касетофона и песента „Кралят на пътя“ на Роджър Милър изпълни слуха им. Пътуването до Малибу се превърна почти в чувствено преживяване. Пол умираше за марихуана, но не искаше да пуши пред момчето. А пък и малко се страхуваше от това, което би направил. Така че се въздържа и двамата поговориха по време на пътуването, слушаха музика, както си летяха по шосето, и накрая, когато стигнаха къщата на брега, Лайънъл се почувства съвсем свободен с новия си приятел.

Пол отключи и те влязоха. Цялата обстановка беше в унисон с настроението им. Мястото беше меко осветено и нищо не закриваше гледката към океана. Дневната беше изпълнена с кушетки, меки възглавници и огромни цветя. Приглушената светлина попадаше на няколко произведения на изкуството, които Пол обичаше. Имаше красиво барче, цяла стена с книги и стереоуредба, която сякаш изпълваше целия свят с нежна музика. Лайънъл седна и се огледа. Пол захвърли коженото си яке на кушетката, наля по чаша вино за двамата и седна до него.

— Е — усмихна се той, — харесва ли ти? — Трябваше да си признае, че се гордее с всичко това. Бедното момче от Бъфало беше изминало дълъг път и беше щастливо тук.

— Господи… толкова е красиво…

— Нали! — прие той комплимента.

Можеха да наблюдават брега, морето. Целият свят лежеше в краката им. Когато изпиха виното си, Пол предложи да се поразходят. Обичаше да върви по брега през нощта, а сега беше едва единайсет. Изрита обувките си и Лайънъл го последва. Излязоха на мекия бял пясък, а Лайънъл се замисли, че никога не е бил по-щастлив от сега. Чувстваше нещо непознато досега, чувстваше го всеки път, когато погледнеше този мъж. И това го смущаваше. Той се смълча и на връщане към къщата Пол спря и седна на пясъка. Погледна океана, след това Лайънъл и думите изведнъж сами дойдоха:

— Притеснен си, нали, Лай?

Беше чул майка му да го нарича така и се чудеше дали той ще се възпротиви на фамилиарността, но Лайънъл не каза нищо. Кимна с глава, почти облекчен, че може да признае усещанията си пред този мъж, който се превръщаше в негов приятел.

— Да. — Искаше да бъде откровен. Може би тогава сам щеше да прозре какво чувства. Сякаш едновременно беше много млад и много стар. — Така е.

— И аз се чувствах така. Преди да дойда от Бъфало тук. — Той въздъхна в нощта. — Мразех онова място.

Лайънъл се усмихна:

— Сигурно е било доста по-различно оттук.

Те се разсмяха и когато смехът им замря, Пол го погледна.

— Искам да съм честен с теб. Хомосексуалист съм. — Изведнъж се ужаси. Ами ако Лайънъл го намрази за това?… Какво ще прави, ако той скочи и си замине?… За пръв път от години се страхуваше да не го отритнат и това наистина го изплаши. Сякаш направи една огромна крачка назад… към Бъфало… към времето, когато беше влюбен в мистър Хулихан, преподавателя по бейзбол, а не можеше да му каже нищо… просто го гледаше под душа и отчаяно желаеше да докосне лицето му… рамото… крака му… да го докосва навсякъде… там… Обърна се към Лайънъл със страх в очите. — Знаеш ли какво означава това?

— Да, разбира се.

— Нямам предвид само секса. Смятам, че ще ме разбереш. Искам да кажа, познаваш ли онази особена самота, която носи това на мъжа? — Душата на Пол струеше пред очите му и Лайънъл кимна, без да отмести погледа си от него. — Мисля, че я знаеш… Мисля, че изпитваш същото като мен тогава. Нали?

Сълзите се стичаха по лицето на Лайънъл, той кимна отново и изведнъж вече не успяваше да понесе погледа на тези очи. Стисна лице в ръцете си и се разплака. От него се изливаха хилядите години самота.

Пол го прегърна и го задържа, докато сълзите му пресъхнаха. После повдигна брадичката му, за да може да гледа отново в очите му.

— Започвам да се влюбвам в теб. И не знам какво да сторя. — Никога не беше се чувствал така свободен. Беше чудесно да признае пред него. Лайънъл усети как цялото му тяло пламва. Изведнъж разбра нещата, които му бяха неясни преди… нещата, които не искаше да научи… Или се страхуваше да мисли за тях… узна всичко, когато се вгледа в очите на този мъж. — Девствен си, нали?

Лайънъл кимна, гласът му беше прегракнал.

— Да.

И той се влюбваше, но все още не знаеше как да му го каже. Молеше се след време да успее да намери начина. Само Пол да не го отпрати… да му позволи завинаги да остане с него…

— Спал ли си с момиче? — Мълчаливо поклати глава, никога не му се е искало. Просто желанието го нямаше.

— И аз.

Въздъхна и легна на пясъка, като хвана нежно ръката на Лайънъл, целуваше отново и отново дланите му.

— Така може би е по-лесно. Съдбата е избрала това за нас отдавна. Винаги съм вярвал в това за хората като нас. Знам, че не бихме могли да направим нищо за този избор, всичко си е било същото дори и когато сме били малки момченца. Мисля, че още тогава съм го усещал, но съм се страхувал да го узная.

Сега Лайънъл се чувстваше по-смел.

— И аз… страхувах се, че някой ще разбере… ще знае… ще прозре мислите ми… Брат ми мисли само за спорт, баща ми иска и аз да съм такъв. Но не мога… Не мога… — Сълзите отново изпълниха очите му и Пол стисна ръката му.

— Някой от семейството ти подозира ли?

Лайънъл поклати глава.

— До днес дори и пред себе си не съм го признавал.

Но сега знаеше. Със сигурност. И искаше да стане по този начин. С Пол и никой друг. Беше го чакал през целия си живот и нямаше да си позволи да го загуби сега.

Но Пол го наблюдаваше внимателно.

— Сигурен ли си, че сега си готов да го признаеш? Няма да има път назад. Не може да промениш мислите си… някои го правят, предполагам, но се чудя доколко си вярват… Не знам… — Той погледна към Лайънъл, както си лежаха един до друг на пясъка. Беше се излегнал на една страна, облегнат на лакът. Наоколо нямаше абсолютно никого. Прозорците на къщите далече зад тях блестяха като скъпоценни камъни. Хиляди годежни пръстени, които той му предлагаше… корона… — Не бих искал да направим нещо, за което все още не си готов.

— Готов съм… Знам, че съм готов, Пол… Бях толкова самотен досега… не ме оставяй отново сам…

Пол го пое в ръцете си и го прегърна здраво. Вече не можеше да издържи. Беше сторил това, което мислеше, че е правилно. Предложи му избор. Никога не беше се възползвал от когото и да било и нямаше намерение да започва с това момче.

— Хайде да се прибираме.

Той се изправи грациозно и подаде ръка на Лайънъл, който скочи с лекота. С безгрижна усмивка Лайънъл го последва към къщата. Ръка за ръка, те разговаряха някак по-оживено. Сякаш от плещите му се беше смъкнал огромен товар. Вече знаеше кой е, какъв е и накъде е поел. Изведнъж всичко отиде на мястото си. Нямаше нищо страшно.

След няколко минути влязоха в къщата, освежени от нощния въздух. Пол наля отново по чаша вино, отпи от своята, запали камината и изчезна в другата стая, като остави Лайънъл сам с виното и мислите си. Когато се върна, светлината беше приглушена, стаята тънеше в мрак, огънят пламтеше. Стоеше гол в средата на стаята, изпълнен с очакване. Не каза нищо, а Лайънъл не се поколеба. Изправи се и го последва.