Даниел Стийл
Семеен албум (17)

Глава 16

Историята продължи през цялата есен и Лайънъл се чувстваше безкрайно щастлив. Справяше се добре в училище, а Пол все още работеше върху филма на Тейър. От дъжд на вятър Лайънъл минаваше през студиото, но им беше много трудно да се преструват. Страхуваше се, че майка му ще забележи как се заглежда по Пол.

— Тя не знае абсолютно всичко — подразни го Пол веднъж. — Въпреки че ти е майка. Но мисля, че ще го приеме, ако узнае.

Лайънъл въздъхна.

— И аз така мисля… — обаче само като си помислеше за Уорд… — Но баща ми няма да може. Никога няма да разбере.

Пол кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че си прав за това. За бащите е по-трудно да го преглътнат.

— Родителите ти знаят ли за теб?

Пол поклати глава.

— Все още не. А съм и достатъчно млад, за да не се чудят защо съм все сам. Но след десет години ще ме спипат.

— Може би дотогава ще си женен и ще имаш пет деца.

И двамата се разсмяха на абсурдността на това предложение. Това въобще не привличаше Пол. Никога не е бил бисексуален. Жените просто не го възбуждаха. Но Лайънъл успяваше.

Прекарваха повечето от нощите си, като се любеха в огромното легло, на кушетката пред камината… на пода… или на брега. Връзката им беше изключително чувствена и еротична, всичко в тях ги възбуждаше. Лайънъл вече имаше ключ от къщата на Малибу и понякога отиваше там направо от училище. Или пък се връщаше у дома си и се срещаше с Пол по-късно, когато той приключеше работа. От месеци не беше прекарвал в апартамента си дори и една нощ. Съквартирантите му го дразнеха при всеки удобен случай.

— Хайде, Тейър… коя е тази мадама? Как се казва? Кога ще можем да й хвърлим по едно око? Или е някоя от онези лесните, които никога не показваш пред приятелите си и просто си ги чукаш?… Голям майтап.

Опитваше се да се измъкне. Примиряваше се с шегите им, с възхищението и ревността им, като се чудеше какво ли щяха да кажат, ако знаеха истината. Отговорът на този въпрос беше съвсем ясен. Щяха да го нарекат шибан гаден малък педераст и най-вероятно щяха да го изхвърлят.

— Казал ли си на някои от приятелите си? — попита Пол една вечер, когато лежаха голи пред камината, след като се бяха любили.

Лайънъл поклати глава.

— Не.

Сещаше се единствено за съквартирантите си. Типични първокурсници, спортисти или интелектуалци, които умираха от желание да си легнат с някого и старателно работеха по въпроса. Сексуалният им живот не беше така активен като неговия, а и обектите на тяхното желание бяха други. Щяха да се ужасят, ако можеха да го видят сега. Но той беше щастлив. Погледна нежно Пол, който внимателно го наблюдаваше, сякаш имаше желание да прочете мислите му.

— Цял живот ли ще се криеш, Лай? Неприятна работа. Доста дълго време и аз го правех.

— Още не съм готов да го призная пред другите. — И двамата знаеха.

— Знам.

Пол не настояваше. Не го извеждаше никъде, въпреки че момчето беше страхотно красиво и приятелите му щяха да се пукнат от завист. Но не искаше да тръгват слухове. А беше само въпрос на време, след като веднъж е излязъл с него, да открият кой е. Синът на Фей Тейър… и щеше да се започне с гадните преувеличения. Пол искаше да спести това и на двамата и това изглеждаше разумно. Особено за Пол, чиято кариера щеше да бъде наистина застрашена, ако Фей и Уорд побеснеят, когато научат. А това не беше трудно да се случи. Момчето беше едва на осемнайсет, а Пол тъкмо навърши двайсет и девет. Историята наистина можеше да се размирише и това нямаше да донесе нищо добро на Пол. Пресагентът му все още успяваше от време на време да свърже името му с това на някоя актриса. Хората се интересуваха от тези неща. На никого не му се искаше да научи, че идолът му е обратен.

Денят на благодарността Лайънъл прекара със семейството си, но сега се чувстваше някак далечен, пораснал, странен и различен от тях. Докато ги слушаше, откри, че няма какво да им каже. Грег се държеше детински, момичетата му изглеждаха като от друг свят. Сега не знаеше как да разговаря с родителите си и единствено Ан можеше да изтърпи някак, докато изчакваше денят да отлети. Отдъхна си, когато след вечеря вече можеше да си тръгне и да се върне при Пол. Каза на родителите си, че ще ходи с приятели на Лейк Таху, въпреки че отиваше да прекара една тиха вечер с Пол. На него му оставаха само още няколко седмици снимки, така че и двамата се чувстваха облекчени.

Сякаш изневиделица дойде и Коледа. Лайънъл напазарува всичко необходимо след училище и се отби в студиото. Пол беше в гримьорната си.

Тъй като не видя никъде родителите си, Лайънъл се мушна в малката стая, която беше опознал доста добре досега, и се отпусна на един стол. Пол пушеше марихуана. Предложи на Лай, но той никога не изпитваше такава наслада като Пол. Дръпна веднъж и върна цигарата. Двамата мъже седяха и се усмихваха един на друг. Пол докосна бедрото на Лайънъл.

— Ако не бяхме тук, щях да имам страхотна идея…

Двамата се разсмяха. Чувстваха се толкова леко един с друг. Понякога дори забравяха, че имат нещо, което да крият. Пол се наведе напред и те се целунаха.

Никой от тях не чу стъпките при отварянето на вратата, но Лайънъл беше сигурен, че чу някакво възклицание. Отдръпна се и видя Фей, замръзнала, шокирана, със сълзи в очите. Лайънъл скочи веднага на крака, Пол бавно се изправи и тримата стояха и се взираха един в друг.

— Мамо, моля те…

Лайънъл протегна ръка към нея. И неговите очи се напълниха със сълзи. Чувстваше се сякаш току-що е забил нож в сърцето й, но никой от двамата не се помръдваше. Тя просто стоеше и ги гледаше, после бавно се отпусна на един стол. Не мислеше, че краката й ще я издържат още дълго.

— Не знам какво да кажа. Откога продължава всичко това? — Тя премести поглед от Лайънъл към Пол.

Пол не искаше да усложнява нещата. Лайънъл заговори, като отпусна ръце със съкрушен поглед.

— Няколко месеца… Съжалявам, мамо…

Той се разплака. Сърцето на Пол се късаше и той застана до него, за да го подкрепи. После погледна към Фей. Трябваше да бъде до момчето сега, дължеше му го, независимо от цената, която можеше да заплати. Ако реши, тя може да съсипе кариерата му… лудост беше да се забърква със сина й. Сега съжаляваше, но вече беше много, много късно. Злото бе сторено.

— Фей, никой не е наранен и никой не знае. Не сме излизали никъде. — Знаеше, че тя ще е по-спокойна, ако й го каже.

— Твоя ли беше идеята, Пол? — Искаше й се да го убие, но нещо в нея й казваше, че грешката не е само в него. Тя погледна към обляното в сълзи лице на сина си.

— Лайънъл… това… случвало ли се е преди?

Не знаеше какво да попита и дали въобще има право да задава въпроси. Той вече беше мъж и ако Пол беше момиче, дали щеше да пита за подробности? Но тази история я плашеше. Знаеше много малко за хомосексуализма, а би искала да знае още по-малко. В Холивуд имаше доста мъже с такива наклонности, но тя никога не се е интересувала кой какво и с кого го прави. И сега изведнъж, ето го сина й… Преди малко синът й се целуваше с мъж… Тя избърса сълзите си и отново ги погледна. Лайънъл въздъхна и се отпусна на стола срещу нея.

— Мамо, това беше за пръв път… Имам предвид с Пол. Но вината не е негова. Винаги съм си бил такъв. Мисля, че инстинктивно съм го знаел от години, но нямах представа какво да правя, а той… — Той се поколеба и погледна към Пол почти с благодарност, а Фей си помисли, че ще припадне. — Той ме подготви толкова нежно за всичко това… Нищо не мога да направя, такъв съм. Може и да не е това, което си искала, може би никога повече — той потисна хлипането си — няма да ме обичаш… но се надявам да не е така…

Той отиде при нея и я прегърна, като зарови лицето си в роклята й. Дори в очите на Пол имаше сълзи. Никога не му се беше случвало нещо подобно, дори и с неговото семейство.

Лайънъл отново погледна Фей.

— Обичам те, мамо… но обичам и Пол…

Това беше изключително важен момент в живота му и може би никога повече нямаше да му се налага да прояви такава зрелост. Но точно сега трябваше да отстоява правото си да бъде такъв, какъвто е, независимо от болката, която й причинява.

Тя прегърна сина си, като целуваше косата му. Накрая взе лицето му в ръцете си и го погледна твърдо. Той си беше все същото момче като преди и тя го обичаше толкова много.

— Обичам те такъв, какъвто си, Лайънъл Тейър! И винаги ще е така. Запомни го! — Тя го погледна право в очите. — Няма значение какво ще ти се случва и какво ще правиш. Винаги ще съм с теб. — Тя погледна Пол, докато Лайънъл се усмихваше през сълзи. — Просто искам да си щастлив, това е. Ако това е животът ти, приемам го. Но искам да си внимателен и разумен в това, което вършиш, с кого се виждаш и как се държиш. Избрал си труден начин на живот. Не се самозалъгвай.

Той подозираше, че е така, но с Пол беше по-леко, а и не му тежеше така, както самотата през всичките тези години.

Тя се изправи отново и се вгледа в Пол с още мокри от сълзите очи.

— Моля те само за едно нещо. Не казвай на никого за това. Не съсипвай живота му. Може би някога ще реши друго, дай му този шанс. — Пол кимна, без да промълви и дума и тя се обърна отново към сина си. — И не казвай нищо на баща си. Няма да те разбере.

Лайънъл преглътна.

— Знам, че няма… Аз… Аз не мога да повярвам, че си толкова страхотна, мамо…

Изтри сълзите си, а тя му се усмихна през своите.

— Случайно много те обичам. Както и баща ти. — Тя въздъхна тъжно. За всеки би било трудно да разбере. И двамата бяха толкова красиви, така млади и изпълнени с живот. Това беше ужасно разхищение. Няма значение какво се говореше, но тя никога не беше смятала, че това е весел живот. Със сигурност не и за нейния син. — Независимо колко те обича баща ти, никога няма да разбере. Това ще разбие сърцето му!

Лайънъл изхълца отново.

— Знам.