Даниел Стийл
Семеен албум (16)

Глава 15

Пол го върна обратно до закусвалнята в четири сутринта. Двамата стояха на паркинга и се гледаха. Чувстваха се странно, че са отново тук. Откакто се нахраниха на това място, се бяха случили толкова много неща. Наистина забележително. Лайънъл имаше усещането, че ще полети.

Това беше най-прекрасната нощ в живота му и той изпита непознато досега облекчение. Най-после знаеше какъв е, а с Пол не изглеждаше грешно… дори повече от това. Той направи нещата красиви. И Лайънъл не знаеше как да му благодари сега.

— Не знам какво да ти кажа… как да ти благодаря… — каза той, като се прехвърляше от крак на крак и се усмихваше срамежливо на приятеля си.

— Не се притеснявай. Искаш ли да се видим довечера?

Лайънъл едва дишаше от вълнение и усети как възбудата отново обхваща тялото му. Не беше предполагал, че ще бъде толкова невероятно, но с Пол беше точно така.

— Много ще ми е приятно.

Пол присви очи, замислен къде могат да се срещнат.

— Какво ще кажеш да се видим тук в осем? Просто изчакай в колата си и като дойда, ме последвай с нея до дома. Ако не съм прекалено скапан, ще си направим нещо за ядене, а може и да спрем някъде. Става ли? — Обикновено не ухажваше мъжете си по този начин, но точно в този момент работеше дълги часове над филма.

— Звучи страхотно. — Лайънъл сияеше. Прозина се сънливо и Пол се засмя, като разроши косата му.

— Върви да поспиш… късметлия. Аз ще се сбъркам от работа днес.

Лайънъл го погледна със съчувствие.

— Поздрави майка.

Изведнъж шокиран осъзна какво е казал. Пол се усмихна.

— Точно сега мисля, че е по-добре да не го правя.

Дали въобще някога ще е възможно да го направи.

Съвсем не беше сигурен за реакцията на Фей, когато разбере, че по-големият й син е обратен.

— Ако попита нещо, ще й кажа, че сме хапнали по един хамбургер и ти си се прибрал.

Лайънъл кимна. Ами какво ще стане, ако се изтърве? Ако каже нещо пред някого някой ден? Страхуваше се от тази мисъл, но дали беше толкова страшно?… Все някога хората ще разберат. Не му се искаше да живее, като се крие цял живот. Но от друга страна, точно сега не искаше да казва на никого… все още не… искаше това да си бъде тяхната тайна с Пол.

— Лек ден!

Искаше му се да го докосне и да го целуне насред паркинга, но не смееше и Пол нежно докосна лицето му, а от погледа му струеше топлина.

— Пази се… и си почивай, скъпи!

Лайънъл усети обичта в думите му и сърцето му се сви, когато той си тръгна. Махна на сребристото порше, преди то да потегли, и се мушна в своята кола със собствените си мисли.

Нямаше търпение да дойде нощта и когато това стана, той седеше в колата си и чакаше, облечен с чиста риза и пуловер, в безукорни панталони, със старателно сресана коса и нов одеколон за след бръснене, купен същия следобед. Пол се развълнува, когато забеляза всички тези приготовления. Той дори не беше успял да си вземе душ, преди да напусне студиото, но пък не му се искаше да закъснее. Прегърнаха се. Беше съвсем очевидно, че момчето се радва да го види отново. Лай тръпнеше от вълнение.

— Как мина денят ти, Пол?

— Добре. Благодарение на теб. — Усмихна се широко и момчето засия. — Помнех всичките си реплики, не сгреших никъде, но направо се скапахме от работа този следобед. Хайде да отидем у дома, за да се поизмия и преоблека.

Искаше му се да го заведе в някой бар за хомосексуалисти, където да вечерят или поне да пийнат по нещо. Но той все още не беше подготвен да влезе в този свят. Усети го инстинктивно. Искаше му се това да е нещо специално, нещо, което съществува само между тях, и Пол нямаше нищо против. Известно време щеше да постои само с него, далече от обичайните си приятели.

Лайънъл реши отново да използват неговата кола. Спряха на някакъв пазар по пътя за Малибу и купиха шест бири, малко вино, продукти за салата, свежи плодове и две пържоли. Това беше достатъчно за вечеря за двама. Лайънъл каза, че може да готви.

Оказа се, че това не са празни приказки. Когато Пол излезе от банята с кърпа около кръста, Лайънъл му подаде чаша вино и се усмихна.

— Вечерята ще бъде готова след пет минути.

— Чудесно. Умирам от глад.

Пол остави чашата си, приближи Лайънъл и го целуна. Когато се отдели от него, очите им не се откъсваха и Лайънъл усети болка в сърцето си.

— Липсваше ми днес.

— Ти също.

Кърпата се плъзна бавно надолу и Пол започна да нашепва нещо на момчето, докато се бореше с колана му.

— Ще загорят ли пържолите, ако почакат?

Не че наистина се интересуваше от това. Нищо нямаше значение сега, освен тази млада плът… Лайънъл беше един от най-възбуждащите любовници, които е имал от много време насам. Беше така възторжен и неопитен, всеки милиметър от него миришеше приятно и сладко, тялото му беше толкова младо и стегнато… Той дръпна панталоните надолу, докато откри това, което търсеше. Лайънъл простена, когато устните му го намериха. След миг те лежаха на влажния под с вплетени тела, забравили вечерята, обладани от страстта.