Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Golden Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 78гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Златният шанс

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-502-4

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Не за първи път Фила стоеше пред нечий портал и се взираше през решетките към голямо семейно парти, на което не й е мястото. Тя и Криси през тийнейджърските си години добре бяха разбрали какво е да надничаш от другата страна, но трябваше да признае, че сега за първи път бе застанала пред такава елегантна врата и наблюдаваше толкова пищно увеселение.

Бе узнала, че Лайтфутови и Кесълтънови празнуват Четвърти юли винаги заедно. Забавляващите се й се сториха толкова много, сякаш целият Порт Клакстън беше поканен. Сви пръсти около решетките от ковано желязо и се загледа в тържеството. Широката и невероятно зелена морава беше пълна с мъже и жени по шорти, бюстиета, фланелки и джинси. Бяха приготвени четири дълги рова за барбекю, обслужвани от отбор професионални готвачи. Въздухът бе изпълнен с аромата на печено месо и хамбургери. В жаравата бяха заровени безброй царевични кочани, обвити в алуминиево фолио. Върху масите бяха наредени огромни купи с картофена салата, туршия и сосове. Под навесите, направени като американски знамена, имаше бира и всякакви безалкохолни напитки. Всичко беше много патриотично, много традиционно и много скъпо. Две величествени къщи с дълги елегантни колони отпред се извисяваха след моравата. Зад тях се виждаше стръмен горист склон в близост до широкия плаж.

И двете морски „вилички“ на Лайтфутови и Кесълтънови бяха двуетажни и боядисани в класическо бяло — много ярко и свежо. Живописните прозорци имаха зелени капаци.

— Мога ли да ви помогна, мис?

Това не беше любезен въпрос, а открита заплаха. Фила подскочи на мястото си, когато мъжкият глас избоботи зад нея. Тя рязко се извърна, очаквайки да се озове лице в лице с униформен пазач, въоръжен с тежка пушка и водещ куче. Това, което видя обаче, беше един едър плешив мъж с доста крещящо шарена риза.

Изведнъж цялата й вкоренена ненавист към хора, които си мислят, че могат да й нареждат какво да прави, изби на повърхността.

— Да ми помогнете? — отвърна с изкуствено сладък глас. — Съмнявам се. Не ми изглеждате много услужлив.

Обърна се отново, за да продължи да наблюдава през решетките пикника на Кесълтънови и Лайтфутови по случай Четвърти юли.

— Това парти не е отворено за туристи и се допускат само местни жители, а аз съм сигурен, че не ви познавам, мис. Ще трябва да си тръгнете!

Фила дори не го погледна.

— Всичко е наред, генерале! Тук съм по молба на „Негова светлост“.

— Каква „светлост“, какви са тези глупости? Стига комедии, сестричке! Разкарай си малкия задник оттук! Това е частна собственост. Никой не може да минава през вратата, ако не е местен или приятел на семействата!

Голямата му и тежка ръка я хвана за рамото. Фила излезе извън нерви. Опита се да се изскубне, но не успя. Това само я разгневи още повече.

— Махни си ръката от мен, горила такава! Казах ти, че имам официална покана!

— Така ли? Тогава предполагам, че ще ми я покажеш!

Фила вдигна поглед към лицето му, заето в по-голямата си част от нос, който очевидно бе чупен много пъти. Малките мустаци над тънките устни придаваха на този мъж свиреп вид. Нещо в изправената му стойка й подсказваше какъв е бил преди.

— Бивш морски пехотинец, а?

— За твое сведение, скъпа, няма такова нещо като „бивш морски пехотинец“. Морският пехотинец си остава такъв до деня, в който умре.

— Колко жалко за теб! Сигурно ти е много тежко да го чакаш толкова дълго.

По загорялата му кожа плъзна гъста червенина. Малките свирепи мустачки трепнаха, а очите му се изпълниха с ярост.

— Я, какви цапнати устенца си имала! Абе, що не…

— Веднага си махни ръцете от мен или ще извикам адвоката си и ще те съдя оттук до Триполи!

— Ами, добре. Тогава би трябвало да ти дам основание, за да ме съдиш.

Неочаквано мъжът я хвана през кръста и я преметна върху огромното си рамо.

Фила изкрещя с всички сили, но явно никой от хората на тучната морава не я чу в общата глъч.

— Пусни ме долу или ще се видиш в затвора!

Започна да удря с юмруци по гърба му, но все едно че налагаше слон. Не я стискаше силно, затова Фила не се паникьоса и яростно се съпротивляваше.

— Ти си идеалният пример за малоумник, произведен от военната машина в тази страна! Къде си бил? В някоя секретна и напълно побъркана правителствена програма за създаване на нови породи ли? Пусни ме долу, ти казвам!

— Здрасти, Тек. Виждам, че тя доста бързо се е захванала с теб. Бива я в тези работи.

Фила вдигна глава, когато чу познатия и вбесяващо спокоен глас.

— Ник! Благодаря на Бога, че си тук! Бързо направи нещо! Този смотаняк е луд!

— Сър? Това сте вие, сър!

„Горилата се разтрепери“ — с отвращение си помисли тя.

— Добре дошъл вкъщи, сър! Дяволски се радваме да ви видим отново!

Фила започна да се мята като обезумяла.

— Ник, направи нещо! Кажи на това чудовище да ме пусне! После извикай ченгетата. Този звяр е изключително опасен! Трябва да го арестуват за физическо насилие!

— Тек не би наранил и мравка, ако не е бил предизвикан — отвърна небрежно Ник. — Но ако си тръгнала да дразниш хората, трябва да понесеш някаква отговорност, нали?

— Не съм го предизвиквала! Просто защитих конституционните си права, по дяволите! Кажи му да ме пусне още сега или ще съдя „Кесълтън и Лайтфут“, както и това влечуго! Сигурна съм, че един добър адвокат ще може да докаже, че който е наел този тук, е виновен, защото изобщо не го е преценил що за стока е.

— Да му се не види, сър! Това да не е тя! Тази ли е жената, за която сте казал на Хари, че я водите със себе си?

— Боя се, че да. Филаделфия Фокс, позволи ми да ти представя Уилям Текумзе Шърман — стар приятел на семейството. Работи за Лайтфут от години. Всъщност, дори и сега той е на служба.

— Уволнете го! — кресна Фила.

— По-добре ми я подай, Тек. Понякога е доста темпераментна.

— Вярно е, сър… Наистина съжалявам за грешката. Попитах я коя е, а тя само изсъска насреща ми.

— Типично за нея.

— Реших да хвърлям по едно око на онези, които се опитват тази година да минат през вратата. Миналия път двама с мотори без малко да развалят празненството. Имахме известни неприятности, докато успея да ги разкарам.

— Приличам ли ти на някаква рокерка, идиот такъв?!

Фила затвори очи, когато небето се завъртя над главата й. С нетърпение очакваше краката й да стъпят на земята, но не преставаше да нарежда, докато беше все още във въздуха.

— Това е абсолютно недопустимо! Не мога да повярвам, че този човек е имал някакво положение в семейството ти през всичките тези години, Ник! Абе, хора, да не би да сте минирали и поляната пред къщите? Или може би сте пуснали алигатори в блатата пред входната врата? Имате ли и други военизирани роботи, освен този тук? Автомати „Узи“ в гостната? Оооох! Ник!

Втори чифт ръце я обхванаха през кръста и следващото нещо, което установи, бе, че виси върху не по-малко широкото рамо на Ник.

— Ще използвам акциите си в „Кесълтън и Лайтфут“, за да докарам и двете семейства до фалит! — кресна тя.

— Спокойно, Фила. Вече и сам мога да се справя, Тек. Какво ще кажеш да се видим по-късно?

— Да, сър. Трябва да посвикнете малко. Страхотно е, че отново сте тук.

— Благодаря ти, Тек. Питам се дали и другите чувстват същото.

— Сигурен съм, че да, сър. Без съмнение.

Както беше с главата надолу, Фила успя да види как Шърман се усмихваше широко на Ник. Този член на клана очевидно беше щастлив да посрещне отново „блудния син“.

„Разбира се — напомни си тя, — Тек не е точно от семейството. Просто е нает от тях.“

— Пусни ме, Ник! Стига шегички!

В този момент чу как вратите от ковано желязо се отварят и Ник я пренесе през тях.

— Днес е Четвърти юли, Фила — каза той. — Предполага се, че трябва да се позабавляваш малко.

— Така ли се забавляват Лайтфутови? Като се отнасят грубо с невинни жени?

— Никога не съм го правил преди — замислено отвърна Ник.

Плъзна дланта си по джинсите й нагоре по бедрото и го стисна нежно.

— Не е лошо…

Преди да продължи, бе прекъснат от мъжки глас, който й беше някак смътно познат — красив, мелодичен, много плавен. Отличен глас, който можеше да накара този, който го слуша, да повярва на всичко. Беше го чувала веднъж по телефона. Той принадлежеше на Дарън Кесълтън.

— Хей, Ник! Какво, по дяволите, правиш тук?! Подходът ти към жените е претърпял някои промени за тези три години.

— Никога не съм имал твоя финес, Дарън.

— Това се разбира и без да го казваш. Ти си Лайтфут, а не Кесълтън. Но съм сигурен, дявол го взел, че никога не си си падал по жени като тази, която сега носиш вкъщи на рамото си. Трябва да е много привлекателна.

— Такава е.

— Хубаво е, че те виждам Ник — тонът на Дарън стана сериозен. — Дяволски хубаво. Твърде дълго те нямаше!

— Надявам се само, че е било достатъчно дълго.

Фила усети със задната част на бедрата си, че ръката на Ник се движи, и се досети, че се здрависва с Дарън.

— Ако вие двамата сте приключили с приветствията, не е лошо някой да ми помогне да стъпя отново на краката си!

— Мисля, че е ядосана, Ник.

— Не е заради мен. С Тек са имали малка разправия долу при портала.

Ник пусна Фила без усилие и се ухили, докато тя отмяташе косите си от лицето и изпъваше блузата си.

— Дарън, запознай се с госпожица Филаделфия Фокс.

Фила хвърли гневен поглед към впечатляващо красивия мъж пред себе си. Изглеждаше на същата възраст като Ник, но с това приликата им свършваше. Докато Ник беше едър, тежък, със скулесто лице, Дарън Кесълтън беше елегантен, строен и с аристократичен вид. Имаше прекрасни зъби, с които можеше да се появи на всякакви агитационни плакати, а със светлокестенявата си коса и ясносини очи изглеждаше като типичния американец, на когото всички биха повярвали.

Фила призна пред себе си, че в него имаше и нещо друго, освен красотата и чара му. Хвана се, че му се усмихва, когато в съзнанието й изникна точното определение: непреодолимо обаяние.

Дарън й подаде ръка и тя я пое.

— Здравейте, господин Кесълтън.

— Дарън — веднага я поправи той и здраво стисна десницата й. — Радвам се, че се запознахме, Фила. Съжалявам за всичко, което е станало долу на портала. Тек изпълнява задълженията си добросъвестно.

— Вероятно, това се дължи на военния му манталитет — отвърна Фила. — Той действа много жестоко.

— Може би си права.

Дарън и Ник се усмихнаха един на друг.

— Сигурно Кесълтънови и Лайтфутови са принудени да понасят доста подобни неща — промърмори тя.

— Някои от нас се стараят да се издигнат над тях — рече Дарън, като все още се усмихваше.

Криси не бе уважавала мъжете като цяло и затова не бе ги обсъждала с Фила в писмата или телефонните си обаждания. Но бе направила няколко забележки за Дарън Кесълтън, които Фила бе запомнила: „Говорят, че имал голямо бъдеще в политиката. Може би той ще се справи блестящо — с широка усмивка и с жена, която Елинор грижливо е подбрала за ролята на съпруга на политик. Хилъри казва, че била съгласна семейството да финансира кампанията на Дарън. Надпреварата за политически пост изисква купища пари и големи връзки. Лайтфутови и Кесълтънови имат и двете.“

— Хайде да ви заведа да хапнете нещо. Рийд, както обикновено, наглежда работата край барбекюто. Знаеш колко го обича.

Дарън се обърна към Ник.

— Баща ти иска много да те види.

— Наистина ли?

Ник небрежно обви с ръка раменете на Фила и я поведе към рововете с барбекюто.

— Дай му още един шанс — внимателно вметна Дарън.

— Мислиш ли, че и той ще ми даде?

— Мисля, че всичко ще бъде добре, ако всеки от вас пожелае това — отвърна Дарън. — Гладна ли си, Фила?

Фила вдъхна ароматите, които се носеха от скарите, и за пореден път се изненада от себе си — апетитът й наистина се бе изострил.

— Да… мисля, че да.

— Добре. Има достатъчно за всички.

— Всяка година ли организирате празненство по случай Четвърти юли?

— Откакто аз и Ник се помним. Това е семейна традиция. Хората тук го очакват.

Фила изведнъж осъзна колко тежка беше ръката на Ник. Учуди се, че неговото собственическо държание така я обърква и същевременно я интригува. Виждаше го за първи път, откакто бе напуснал Холоуей, и беше поразена от странната вълнуваща тръпка, която бе усетила преди малко, когато я бе преметнал през рамото си.

На половината разстояние от барбекюто бяха пресрещнати от две големи яки кучета, които профучаха през тълпата и се лепнаха за Ник. Той започна да ги гали по ушите и да им говори тихо.

— Изглежда те помнят — отбеляза Дарън.

— Каква порода са? — боязливо попита Фила, когато смолисточерните животни обърнаха огромните си глави към нея.

— Ротвайлери — обясни й Ник.

— Чувала съм за тях. Кучета-убийци.

Тя се опита да отстъпи назад, защото ротвайлерите навряха безцеремонно носовете си в ръцете й, но не бе достатъчно бърза. С въздишка на примирение предпазливо ги потупа по гърбовете. Те очевидно се зарадваха на вниманието й към тях и настоятелно си поискаха още.

— Какво ще кажеш за това? — възкликна Дарън. — Направо се разтапят пред теб. Обикновено не са такива. В друг случай за секунди биха се нахвърлили върху непознат.

— Сигурно просто ме оглеждат дали ставам за вечеря — пошегува се Фила. — Преценяват как е най-лесно и бързо да ми разкъсат гърлото. Как се казват?

— Капкейк и Фифи — отвърна Ник.

— Сериозно?!

— Не те лъжа. Купи ги баща ми, малко преди да замина. Той ги кръсти така.

Ник намести очилата си и се засмя, наблюдавайки лудориите на кучетата.

— Дарън е прав. Те ти се подчиняват безпрекословно. Много необичайно нещо.

— Не мога да ти опиша колко съм развълнувана.

Ротвайлерите излаяха радостно към Фила и изплезиха езици, сякаш бе казала нещо много смешно.

— Напомнят ми за теб — подметна тя.

— Криси Мастърс мразеше кучетата — тихо се обади Дарън.

— Криси ужасно се страхуваше от кучета — студено поясни Фила.

Тя потупа за последен път ротвайлерите и се отдръпна.

— Хайде, да отидем да хапнем — подкани ги Дарън. — Какво ще кажеш, да пием по бира, Ник?

— Звучи добре.

Кучетата танцуваха в краката на Фила по целия път към барбекюто. Най-накрая тя се отказа от опитите си да избегне вниманието им. Не за първи път попадаше в подобна ситуация. Животните и децата често се държаха по този начин, когато бяха около нея.

Гостите се бяха струпали като стена край барбекюто, но когато Ник, Фила и Дарън се приближиха, тълпата сякаш по магичен начин се раздели на две. Край скарите имаше един едър широкоплещест мъж около шестдесетте. В дясната си ръка държеше маша, с която проверяваше работата на шестимата други мъже с готварски престилки. Когато човекът с посребрени коси се обърна, Фила мигновено разпозна характерния нос, студените сиви очи и високите заоблени скули — Рийд Кесълтън.

Почувства, че ръката на Ник върху раменете й се стегна, но гласът му, както винаги, остана спокоен.

— Здрасти, татко.

Рийд кимна леко, но в погледа му пролича напрегнатост.

— Чух, че си се завърнал. Радвам се, че го направи точно сега, за празненството.

Думите му прозвучаха малко стегнато, но бяха искрени.

— Доколкото разбирам, това е госпожица Фокс, нали?

— Фила, това е Рийд Лайтфут. Баща ми.

— Как сте? — много любезно каза Фила.

Не беше сигурна какво да очаква. Криси й бе говорила съвсем малко за Рийд Лайтфут. „Той винаги е на голф. Не се меси в работите на Хилъри.“

— Радвам се, че се запознахме, Фила — отзова се Рийд, като ловко обърна месото.

Нерешително замълча и добави:

Искате ли хамбургери? Въпросът беше отправен към Ник, но тъй като той не отговори, Фила машинално изрече:

— Звучи много апетитно.

Рийд отново кимна, очевидно зарадван, че има какво да прави.

— Ей сега ще се уреди. Елинор, къде си? Трябват ни още хлебчета.

— Ще кажа на някого от прислужниците да донесе малко, Рийд.

Фила се огледа и съзря една прекрасно изглеждаща жена на около шестдесет години да си пробива път през тълпата към тях. Върху дискретно боядисаната си тъмноруса коса носеше очарователна сламена шапка и беше облечена с копринена блуза в червено, бяло и синьо и бяла пола. Усмивката й беше широка и любезна.

Бледосините й очи веднага се спряха върху Ник.

— Ник, скъпи! Ти си тук! Толкова е хубаво, че те виждам отново, съкровище! Чухме, че ще си дойдеш днес, и сме толкова щастливи!

Ник свали ръката си от рамото на Фила, за да я прегърне.

— Здрасти, Елинор. Радвам се да те видя. Запознай се с Филаделфия Фокс.

Елинор се обърна към Фила все още със сияйната си усмивка, но очите й бяха станали студени.

— Разбира се. Госпожица Фокс. Доколкото си спомням, вие бяхте приятелката на Криси Мастърс?

— Така е. Тя беше най-добрата ми приятелка. Всъщност, беше ми като сестра.

Фила реши, че още в началото на играта трябва да поставят картите си на масата. Вече знаеше какво изпитва към Криси Елинор Кесълтън. „Тя ме мрази до мозъка на костите. Но това не ме притеснява. Аз също никак не държа на нея“ — бе казала Криси веднъж.

— Толкова ужасна катастрофа — безучастно изрече Елинор.

Тя се обърна към една атрактивна слаба брюнетка, чиито тъмни очи бяха втренчени във Фила.

— Вики, скъпа, запознай се с Фила Фокс, приятелката на Криси.

— Как сте, госпожице Фокс? Аз съм Виктория Кесълтън, съпругата на Дарън.

— Приятно ми е — отвърна Фила.

Протегна й ръка и си спомни описанието на Криси за тази представителка на клана: „Грижливо подбрана от скъпата Елинор, за да помогне на политическата кариера на сина й.“

Виктория Кесълтън погледна Ник и се усмихна предпазливо.

— Здравей, Ник, радвам се пак да те видя.

— Здрасти, Вики — кимна той. — Къде е Джордан?

— Тук съм! — извика едно момченце, изскачайки от прикритието зад майка си. — Ти кой си?

Ник клекна пред него.

— Аз съм Ник. Ти не ме помниш, но аз теб — да. Последния път, когато те видях, беше само на две години и ей толкова висок.

— Ама сега съм голям — гордо се усмихна Джордан и погледна нагоре към Фила. — Здрасти.

— Здрасти, момко. Казвам се Фила.

— Обичаш ли водорасли? — попита я Джордан.

— Да, като се замисля, да — с готовност отговори тя.

— Имам малко в стаята си. Искаш ли да ги видиш?

— Някой друг път, Джордан — Виктория хвана ръката на сина си и го дръпна. — Фила и Ник сега са гладни.

— Надявам се, че хамбургерите са готови — със сладък глас каза Елинор.

Тя взе две чинии и ги подаде на Ник и Фила.

— Хайде, сипете си от салатата и от гарнитурите.

— Благодаря, Елинор.

Ник пое чинията си и побутна Фила към масата с картофената салата.

— Тук всички наистина съжаляват за смъртта на Криси — подхвърли тя. — „Толкова ужасна катастрофа!“ — изимитира безучастната интонация на Елинор.

Ник сипа в чинията й салата.

— По-добре бъди реалистка, Фила. Не можеш да искаш от нея да скърби за смъртта на Криси. Приятелката ти направи живота й ад, докато беше тук.

— Криси не е виновна, че Бърк Кесълтън е изневерил на жена си преди двадесет и шест години!

— Разбира се, вие сте абсолютно права — чу се женски глас зад Фила. — Тя изобщо няма никаква вина. Но не очаквайте Елинор Кесълтън да го признае някога. Тя положи доста усилия да шлифова имиджа на семейство Кесълтън.

Фила веднага се досети коя е жената и щом се извърна, не се изненада, когато видя елегантна красива дама с кестенява коса и изумруденозелени очи. Носеше прекрасно скроени жълтеникавокафяви панталони, които подчертавана дългите й крака и бяла копринена блуза. На лявата си ръка имаше златна брачна халка.

— Здравей, Фила. Аз съм Хилъри Лайтфут.

— Здравейте.

Хилъри й протегна ръка. Маникюрът на дългите й пръсти беше перфектен.

— Искам да ти кажа колко много съжалявам за Криси. Тя беше едно прекрасно създание, сияйна и жизнерадостна. Страшно ми липсва.

Фила пое ръката й.

— Благодаря, госпожо Лайтфут. За мен е удоволствие да се запознаем.

„Хилъри е единственият член на клана, когото Криси наистина харесваше“ — припомни си Фила.

— Наричай ме Хилъри.

Хилъри Лайтфут се обърна към Ник, който нагъваше картофена салата. Изражението й беше ведро, но някак си непроницаемо.

— Здравей, Ник.

Ник й кимна, но не се ръкува.

— Здрасти, Хилъри.

— Бях изненадана, когато чух, че си решил да се върнеш.

— Нима? — той си взе от туршията и се загледа в тълпата. — Ама че навалица има тази година.

Хилъри проследи погледа му.

— С всяка изминала година става все по-голяма. Скоро ще трябва да се ограничим с покани само за приятели на семействата. Тази работа с каненето на целия град започва да става досадна, да не говорим за разходите.

— Кесълтънови и Лайтфутови могат да си го позволят.

Гласът на Ник беше спокоен, но на Фила й се стори, че долавя в тона му нотки на раздразнение.

— Така е, но едва ли си струва.

— Пикникът за Четвърти юли е традиция за семействата. Не виждам как татко би се отказал от нея.

— Напоследък Рийд все повече и повече предоставя на мен да вземам важните решения — тихо каза Хилъри. — Всъщност, може би ще ти е интересно да узнаеш, че на миналогодишното акционерно събрание той предостави неговите, както и твоите акции, на мое разпореждане. Вярва ми, че мога да работя за доброто на фирмата.

— Винаги ти е вярвал, нали, Хилъри?

— Защо да не ми вярва? Аз винаги съм вземала интересите на „Кесълтън и Лайтфут“ присърце, за разлика от теб.

Фила се приближи до подноса с подправките и съсредоточено се захвана да пълни хлебчето си с горчица и кетчуп. Почти физически усети зловещото пукане от емоционалното напрежение около двамата. Полазиха я тръпки, но също така й хрумнаха няколко интригуващи въпроса. Запита се какви ли са били отношенията им преди. Очевидно беше, че през последните две години Ник не бе пращал на съпругата на баща си картички по случай Деня на майката.

Дарън донесе две кутии бира и подаде едната на Ник. Хилъри кимна на Фила и се смеси с тълпата.

Точно в десет часа вечерта небето беше озарено от първите фойерверки. Фила седеше с кръстосани крака на моравата пред една от колонадите и гледаше. Около нея бяха се събрали жените от двете семейства. Единственият представител на мъжкия пол в групата беше малкият Джордан. Той беше така екзалтиран, че не можеше да си намери място.

Гостите от града се бяха разположили по цялата поляна. Някой пиеха бира, а други се опитваха да се докопат до още едно парче ябълков пай. Кучетата се бяха усмирили и лежаха неподвижно. Едното от тях бе успяло да се промъкне и да сложи главата си в скута на Фила. Ник беше изчезнал заедно с баща си, Тек Шърман и Дарън.

— Всички ли мъже от семействата се занимават с фойерверките? — обърна се Фила към Вики, която беше седнала близо до нея.

— Такава е традицията — рязко й отвърна тя и погледна лудеещия си син. — След няколко години и Джордан ще може да участва в пускането им.

— Догодина, догодина, догодина! — занарежда Джордан и изпищя, когато поредният пъстър букет разцъфна в нощното небе.

— Фойерверките са опасни — намръщи се Фила. — Преди всичко, те представляват експлозиви. Малки бомби. Би трябвало с тях да работят експерти.

— Рийд, Дарън и Ник са експерти. И Бърк беше.

— Наистина ли? А къде са получили квалификацията си?

— О, всеки мъж от семействата Кесълтън и Лайтфут минава през военно обучение. Предполагам, че когато Джордан завърши колеж, ще постъпи за известно време в морската пехота или във военновъздушните сили.

— Още една традиция? — попита сухо Фила.

— Не можеш да си представиш колко много традиции са установили тези хора само за две поколения. Моят род живее във Вирджиния от седемнадесети век, а изобщо няма толкова обреди и ритуали, колкото те.

— Ник и Дарън са изкарали военна служба?

— Бащите им биха ги изритали от бизнеса, ако не бяха отбили военния си дълг. Така че не се притеснявай — те умеят да се оправят с експлозиви и фойерверки.

От тъмнината вдясно прозвуча мекият глас на Хилъри:

— Отивам да взема нещо за пиене. Някой друг иска ли?

— Не, благодаря — поклати глава Фила.

— Нищо не искам, Хилъри — измърмори и Виктория.

Елинор Кесълтън стана от мястото си.

— Ще дойда с теб, скъпа.

Възцари се мълчание.

— Възнамеряваш ли да продължиш оттам, където спря Криси? — най-после тихо попита Виктория.

Досега Фила се бе учудвала на напрегнатата й интонация и затова се зарадва, когато причината за недружелюбното й държание бе излязла наяве.

— Какво искаш да кажеш?

— И ти ли ще ни създаваш неприятности?

— Мислиш ли, че мога?

— Криси определено го направи.

— Аз не съм Криси.

— Да, ти си различна. Много различна. Разбрах това в минутата, в която те видях. Сега акциите са у теб… Защо Ник те доведе в Порт Клакстън?

— За да ми даде възможност сама да открия какво е ставало, докато Криси е била тук. Искам да знам какво сте й направили всички вие, Вики!

— Въпросът е по-скоро какво тя ни стори — отсече Виктория. — Боли ме заради нея, защото тя е мъртва, но за краткото време, когато беше тук, доста ни напакости. Надявам се, че няма да продължиш делото й. Семействата изстрадаха достатъчно.

— Какво точно изстрадаха?

— Няма значение. Теб не те засяга. Просто си помислих, че трябва да знаеш — това, което се случи между семействата и Криси, не беше едностранно.

— Може би.

За няколко минути отново настъпи тишина, после Виктория Кесълтън продължи:

— Ник си дойде днес заради теб, нали? Нямаш си представа колко смутени бяха всички, освен Елинор. Тя винаги е вярвала, че рано или късно той ще се върне. Чудя се какво ли е намислил?

— Да сложи ръка на акциите ми, както впрочем и всички останали.

„Ако съм умна, не трябва да забравям тази проста истина нито за минутка“ — напомни си Фила.

— Видях малката сцена долу край портала днес следобед. Всички я видяхме. Ама че влизане!

Фила потрепери.

— Определено идеята за това не беше моя.

— Не бих казала, че е била и на Ник. Поне на Ник, когото си спомням от преди три години. Залагам и последния си долар, че Никодимъс Лайтфут не е човек, който някога би метнал жена на рамото си и би я носил през тълпата.

— Може би прекалено дълго е живял в Калифорния.

— Каквато и да е причината, той разкри една нова своя страна. И съм сигурна, че Хилъри никога не е подозирала за нея. Не мога да си представя, Ник да я прехвърли през рамо. Никога, за нищо на света.

— Хилъри?! — замръзна Фила. — Защо ще иска да я премята през рамо?

В светлината на поредната експлозия Виктория изпитателно я погледна.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Съжалявам. Не биваше да говоря за това. Просто предположих, че Ник сигурно трябва да ти е казал досега.

— Какво да ми каже, за Бога!?

— Хилъри е бившата съпруга на Ник. Преди три години се разведоха. Тя се омъжи за Рийд веднага след развода.