Джейн Ан Кренц
Златният шанс (2)

Втора глава

— Хилъри, сметнах, че ще е добре да знаеш. Телефонирах на Ник и го помолих да се срещне с онази Фокс — рече Елинор Кесълтън, без да вдига поглед от растенията в зимната градина.

Тя се движеше бавно покрай претрупаните стелажи и внимателно оправяше нежните цветове и листчета.

— Обадила си се на Ник?

— О, да, скъпа. От време на време го правя. Не искам да си мисли, че е абсолютно отритнат от нас. Все пак е Лайтфут!

— Той съгласи ли се да говори с Филаделфия Фокс?

— Да, скъпа, съгласи се. И защо не? — отвърна Елинор с типичната си превзета и многозначителна интонация, която винаги дразнеше Хилъри.

Елинор Кесълтън беше към шейсетте, но имаше очарователно миловидна физиономия, която добре отиваше на лекия й южняшки аристократичен акцент.

— Доста време Ник не се е интересувал от семейния бизнес. Малко съм изненадана, че сега отново се захваща — каза Хилъри Лайтфут.

В оранжерията беше горещо и влажно и тя се надяваше, че ще се измъкне оттук, преди дрехите й да залепнат. Беше облечена с кремава копринена блуза и светлобежови панталони. На китката си носеше дървена гривна. Тъмнорижата й коса беше сресана назад и бе хваната в класически кок, който подчертаваше благородните й черти. Единственият й пръстен беше златната брачна халка. Жена с тридесет и пет години по-млада от съпруга си трябваше да внимава с бижутата.

— Ник е от семейството — продължи Елинор. — Може и да се е махнал преди три години, но това не означава, че не го е грижа за толкова сериозно нещо като проблема с Филаделфия Фокс.

— Съмнявам се, че й Ник би могъл да направи каквото и да било — поклати глава Хилъри. — Опитах се да я убедя, но нищо не стана. Дарън също се опита. Тя отказа дори да се срещне с него! Не знам какво си въобразяваш, че би могъл да стори Ник. Честно казано, ако Фокс беше податлива на мъжкия чар, сега онези акции вече щяха да са у сина ти, Елинор!

— Ти изобщо не знаеш какво въздейства на този тип жени.

Хилъри се усмихна. Никой не можеше да изрази така изтънчено презрението си към низшата класа, както Елинор.

— Сигурно е така. Но може би най-добре ще бъде да я поканим на събранието и тогава да й предложим да ги купим.

Елинор едва забележимо сви рамене.

— Не бих понесла мисълта там да присъства външен човек. Не смяташ ли, че би било много хубаво да приключим с проблема по-рано? Нека видим дали Ник ще свърши нещо.

— Наистина ли вярваш, че Ник ще направи това, което Дарън и аз не успяхме?

— Ник действа по собствен начин — отвърна неопределено Елинор. — Ще ми подадеш ли каната, скъпа?

Хилъри взе металния съд и й го занесе. За момент очите им се срещнаха. Стори й се, че бледосините зеници на Елинор святкат със стоманен блясък. Не за първи път виждаше това изражение, което винаги я смущаваше. В следващия миг то изчезна и на негово място се появи обичайната миловидна физиономия.

— Благодаря ти, скъпа. Къде е Рийд днес?

— Играе голф.

— Изглежда, напоследък той вечно играе голф или пък кисне на стрелбището заедно с Тек. Да беше поговорил поне с Дарън за онази Фокс!

— Мъжът ми се наслаждава на оттеглянето си — невъзмутимо отговори Хилъри. — Заслужил си го е.

— Предполагам — рече меко Елинор. — Но знаеш ли, скъпа, мисля, че Рийд, никога няма да престане да се интересува от фирмата. Толкова много години „Кесълтън и Лайтфут“ беше целият му живот. Той и Бърк влагаха във фирмата всичко, което имаха. Просто не е естествено, че тези дни Рийд демонстрира толкова малка загриженост.

— Аз вместо него се грижа за тези неща и той ми има доверие — успокои я Хилъри.

— Да, разбира се, че ще ти има, скъпа. И така трябва. Ти се справяш отлично като главен изпълнителен директор. Отлично, наистина. Би ли ми подала лопатката? Не, не тази, а другата… В града ли ще ходиш?

— Приех да обядвам с новата председателка на Портклакстънското сдружение за летен театър.

— О, скъпа! Предполагам, че тази година сдружението ще иска още повече пари от компанията.

— Несъмнено.

— Смятам, че за толкова години сме дали достатъчно на тази трупа, не мислиш ли? Продукцията, която предложиха миналото лято, беше много разочароваща.

— „Военни играчки“?

— Тя представи военните в доста неблагоприятна светлина, не си ли съгласна? Да не споменавам бизнес интересите, свързани с военната институция. Ние нямаме нужда от такъв театър в Порт Клакстън!

„Нито пък е нужно порядъчните хора от Порт Клакстън в най-скоро време да бъдат наплашвани с още една силно антимилитаристична пиеса — мрачно си помисли Хилъри. — Миналогодишният председател на сдружението трябва да е бил луд, за да одобри поставянето на пиесата. А може би това не е било лудост. Може би е било последната му артистична дързост, преди да си отиде?“

Хилъри се надяваше, че председателят и цялото сдружение са усетили силата на гнева на най-големите си благодетели, защото сега бунтарският летен театър в Порт Клакстън трябваше да си плати за последствията и дълго да чака помощ за предстоящата си продукция. Днес новата председателка без съмнение щеше да падне на колене и да се извини за грешките на предшественика си. Само заради това Хилъри бе приела поканата й за обяд.

— Май ще е по-добре, ако помоля Тек да изтича до разсадника вместо мен.

Елинор погледна намръщено стелажите със зеленина.

— Трябва ми малко торфен мъх.

— Ще му предам, че го търсиш.

Хилъри се обърна стреснато към вратата, която се отвори с трясък.

Едно петгодишно момче, облечено с поло на райета и джинси, влетя в оранжерията, като викаше екзалтирано:

— Виж какво имам! Виж какво имам!

Светлокестенявата му коса беше подстригана така, че му придаваше много сладък вид, а изваяните черти на лицето му ясно подсказваха, че ги е наследило от баща си.

Елинор Кесълтън се усмихна на внука си.

— Какво имаш, Джордан?

— Умряла муха! — отвори дланта си то. — Дай да нахраня едно от цветята! Дай ми! Дай ми! Дай ми!

— Не „дай ми“, а „може ли да нахраня“ — внимателно го поправи Елинор. — Да, скъпи, мисля, че ще намерим някое цвете, което е достатъчно гладно, за да изяде твоята муха. Да видим… Какво ще кажеш за тази малка Dionaea?^[1] Не е яла цели сто години!

Хилъри загледа с погнуса как Джордан пусна внимателно мъртвото насекомо в едно от разтворените листа на растението. Мухата се търкулна по власинките му и то се сви около нея с такава бързина, че двете жени и момчето дори не успяха да мигнат.

— Уха! — възкликна Джордан. — Уха, уха! Видя ли това, Хилъри?

— Да, Джордан, видях го.

Хилъри хвърли един последен поглед върху буйните растения, които изпълваха зимната градина. Всички те си приличаха по това, че бяха хищни.

 

 

Ник влезе след Фила в ярко осветения крайпътен ресторант и с примирение огледа обстановката. Заведението беше типично провинциално — сепарета с червени винилови седалки; маси, покрити с пластмасова имитация на дърво и с хромирани крака и дълъг барплот. Между масите се суетяха гласовити сервитьорки в омазнени униформи. През отворената врата на кухнята се виждаше димящ грил с цвъртящо месо, мазнината от което капеше в огъня, и този „типичен“ декор беше увенчан с потресаващ изглед към паркинга.

— Това ли е най-доброто, което можете да предложите? — любезно попита Ник, докато следваше Фила към едно сепаре.

— Това е — весело заяви тя, — най-доброто заведение в града. В събота всеки вечеря тук.

— Но сега е петък.

— Което обяснява защо не се наложи да чакаме за маса. Препоръчвам ви пиле или бифтек. С всичко останало рискувате сериозно.

— Ще го имам предвид.

Ник още веднъж бегло огледа залата и съсредоточи вниманието си върху жената, която седеше срещу него. Фила беше с лимоненожълта копринена блуза и джинси, пристегнати от кожен колан със сребърни и тюркоазни капси. Вече беше разбрал, че госпожица Фокс предпочита ярките цветове. Те добре си пасваха с безкрайната й енергия, която излъчваше.

Сервитьорката дойде и ги попита какво ще вземат за аперитив. Ник си поръча скоч, а Фила пожела обикновено бяло вино.

— Какво има, господин Лайтфут? — усмихна се тя, докато изучаваше менюто си. — Май не харесвате такава циркаджийска обстановка.

— Виждал съм и по-лоши места. А също и по-добри. Кажете ми, Фила, какво ви накара да приемете поканата ми тази вечер?

— Неизвестността ме съсипваше. Помислих си, че можем да приключим с това.

— Да приключим с кое?

— С това, към което ще прибегнете, за да ме убедите да ви върна акциите.

Фила съсредоточено се загледа в листа, сякаш имаше съвсем малко време да реши печени картофи ли да си избере или пържени.

— Нали ви казах, че направих най-добрия си опит.

— Ами? Не ви вярвам ни най-малко. Какво ще си поръчате?

— Специалитетът на заведението.

— Дори не знам какво представлява. Ще трябва да попитате сервитьорката.

Ник равнодушно вдигна рамене.

— Ще си опитам късмета.

— Казах ви вече, че това е много рисковано.

— Не се плаша от рискове — бегло се усмихна той.

Фила неодобрително сви устни и затвори листа с менюто.

— Както искате. Аз ще си взема пиле.

Подпря лакти на масата, събра длани, отпусна брадичка върху сплетените си пръсти и втренчи в него светлите си очи.

— И така, Никодимъс, ще ми кажете ли откога Лайтфутови и Кесълтънови са в производството на смъртоносни машинки за правителството?

— Още отпреди да се родите, малката.

Тя примигна.

— Дори не се опитвате да го отречете?

— Е, технически погледнато, това са електронни и контролно-измервателни продукти, а не „смъртоносни машинки“. Някои хора ги считат за един вид технологична застраховка, за начин да се балансират силите в света. Всъщност, би могло да се каже дори, че „Лайтфут и Кесълтън“ е високопатриотична компания. Но подозирам, че човек, който ги е виждал в действие, наистина би ги нарекъл „смъртоносни машинки“.

— Ако се изразявам правилно, „Кесълтън и Лайтфут“ произвежда тези електронни и контролно-измервателни продукти, които се използват в изтребителите и в командните станции. Проектите се изпълняват по поръчка на военните, което означава, че компанията е в тесни финансови отношения с Пентагона.

Ник кимна.

— Разбирам — тихо каза той. — Вие сте от онези.

— От кои?

— Вие сте… нека кажем, с либерални убеждения.

— Моето нищо не е. Би трябвало да видите баба ми — отговори му Фила с ледена усмивка.

— Твърдолинейна, ляво ориентирана червена анархистка, така ли?

— Да кажем, че не й харесваше мисълта за един свят, управляван от такива като вас.

— Като мен?

— Аристократи, притежаващи всичко, с изключение на титли. С прекалено много пари и прекалено много власт. Тя винаги е твърдяла, че властта и парите развращават, особено ако ги имаш и двете.

— Затова е по-добре да нямаш нито едното, нито другото? Дайте ми десет души, които нямат достатъчно пари и сила, за да се справят с живота, и аз ще ви покажа девет изключително опасни човешки същества. Десетият вероятно ще е просто нещастник.

Напрежението във въздуха около Фила сега стана съвсем осезателно. Очите й мятаха искри. Моторчето й определено включваше на скорост.

Ник откри, че цялата тази женска енергия, насочена към него, рефлектираше по странен начин в слабините му — нещо, което не бе изпитвал до този момент. Фила не подозираше какво чувства той и това беше колкото забавно, толкова и разочароващо.

— Така ли разсъждават тези, които са имали щастието да се родят привилегировани? Претендирате, че сте по-благородни от всички не толкова богати, колкото сте вие? Че не се унижавате да правите неща, които бедните се налага да вършат, за да оцелеят?

— Сигурно не сте ме разбрала. Кесълтън и Лайтфут не са като Рокфелер или Дюпон. Пред вас е само един представител на семейство, спечелило парите си преди две поколения, и аз лично не разполагах с тях през последните три години.

— И сега трябва да ви съжалявам?

— Вижте, Фила, не знам какво ви е казала Криси, но истината е, че баща ми, Рийд Лайтфут, и неговият приятел, Бърк Кесълтън, са били просто две селски момчета. Като постъпили в армията, се оказало, че имат афинитет към електрониката. Тогава получили и нужната квалификация. Когато се уволнили, имали големи планове и големи амбиции, а също и преимуществото, че познават отвътре начина на работа в армията. Те създали „Кесълтън и Лайтфут“ от нищото. И са имали късмет — появили се навреме. Показали, че са така отракани в търговията, както и в проектирането на електроника.

— А също, че са достатъчно умни, за да се ориентират към оръжейния бизнес — довърши Фила с горчивина.

Ник се хвана, че появилият се блясък в нейните очи му харесва. Запита се дали тя би имала същото изражение, ако лежеше гола под някой мъж. Тази представа замая главата му, а всичко останало в него натежа и се стегна. Осъзна колко невъобразимо много време бе изминало, откакто наистина с удоволствие бе завел жена в леглото си. Ясно помнеше датата — двадесет и пети септември — преди четири години и половина. Неговата първа брачна нощ. После всичко бе започнало да се разпада, докато единадесет месеца по-късно бе дошъл и краят.

После бе имал връзка с една жена — също изстрадала кошмара на развода — която, както и той самият, се бе ужасявала от мисълта да остане сама. За няколко месеца се бяха чувствали сигурно и удобно един с друг, макар и връзката им да не бе била породена от страст. През това време раните и на двамата бяха излекувани. Никой от тях не бе хранил илюзията, че ще срещне голямата любов. Накрая Джени бе сложила точка на историята, решавайки, че е готова да си потърси нещо по-сериозно и истинско. Оттогава Ник бе заживял във въздържание.

До тази вечер. Тази вечер всичко се бе променило. Тази вечер той си бе припомнил отново удоволствието, което изпитва всеки мъж, сексуално привлечен от жена.

С усилие игнорира новите си усещания и се съсредоточи върху търсенето на ключа към Филаделфия Фокс.

— Ако трябва да съм напълно честен — поде, разклащайки уискито в чашата си, — аз самият имах някои въпроси, относно договорите на „Кесълтън и Лайтфут“ с военните… Когато все още бях във фирмата, разбира се.

— Нима? — погледна го скептично тя. — И какво стана, когато поставихте тези въпроси?

— Казаха ми, че имало сериозна опасност да се превърна в наивник с ляво либерални убеждения — сухо отвърна Ник. — Освен това, ме нарекоха страхливец и потенциален предател на родината. Да не споменавам останалото.

Възмутеното изражение на Фила за него беше повече от злато. То показваше, че е на прав път, и Ник чувстваше радостта с цялото си същество. За да хване бдителната „малка либералка“, бе използвал за стръв думи, от които капеше кръв от сърцето й.

— Как са посмели да ви нарекат така, само защото сте им се противопоставил! — с негодувание възкликна тя, като естествено взе неговата страна. — Заради това ли напуснахте „Кесълтън и Лайтфут“?

— Да, точно заради това.

— Скарал сте се със семейството си, заради това, че се произвежда оръжие?!

— Това не беше единственият проблем — почувства се длъжен да признае Ник. — По онова време станаха и едни други неща…

— Какви неща?

— Винаги ли приемате толкова лично всичко в една връзка?

Фила се облегна назад с ръце в скута.

— Сега не говорим за връзки. Говорим за бизнес!

— Не желая да говоря за бизнес тази вечер, Фила. Освен ако не искате да обсъдим отново онези акции.

— Не искам.

— Тогава ни остава обсъждането на връзката.

Тя го погледна право в очите.

— Да не би да се опитвате да ме сваляте все пак?

— В настроение ли сте да бъдете сваляна?

— Не. Абсолютно не! Така че, не си мислете разни работи!

Фила замълча за миг, но после привлечена неудържимо от „стръвта“, отново попита:

— Наистина ли се махнахте от „Кесълтън и Лайтфут“, защото произвежда електроника за военните?

— Както вече казах, освен това, имаше и някои други проблеми.

Сега тя беше негова. Беше сигурен. Сладкото усещане от пробуденото желание се усили. Малката прекрасна умница беше лапнала кукичката. Нужни бяха само умение и хитрост, за да изтегли въдицата, а Ник не бягаше от предизвикателствата.

— Нека да поговорим за нещо друго.

— По-скоро бих искала да поговорим за това, какво ви накара да решите, че „Кесълтън и Лайтфут“ трябва да се откажат от оръжейния бизнес.

Той с усилие запази спокойствие и внимателно подбра думите си.

— Нека да кажем, че от гледна точка на бизнеса военните договори често носят повече проблеми, отколкото пари. Адски неприятно е да се грижиш за разрешителните за работа със секретни сведения на толкова много служители, да движиш огромната бумащина, свързана с определянето на цените, и да се справяш с намесата на разни бюрократи, които се стараят да трупат червени точки, като се правят на надзиратели.

В изразителните й очи мигновено се изписа разочарование.

— Това ли са причините, поради които сте искал фирмата ви да престане да работи за правителството? Само защото бумащината не ви харесва?

Ник сви устни.

— Какво искате да ви кажа? Че съм претърпял промяна на възгледите си и съм станал убеден либерал?

— Да! Бих искала да вярвам, че сте постъпил така и поради някакви етични съображения.

— Е, може и да е имало и някои други причини, освен проблема с бумащината. Но доколкото си спомням, според останалите членове на семействата, те не струваха кой знае колко.

— Какви причини? — настоятелно попита Фила, сякаш имаше някакво предчувствие.

— Не мисля, че сега е подходящият момент да задълбаваме в тях — измъкна се Ник. — Нека да поговорим малко и за вас. Кажете, защо напуснахте работа? Била сте социален работник, грижила сте се за социалното осигуряване на нуждаещите се или нещо подобно, доколкото успях да разбера.

— Работих като служител в системата на ОЗД — студено каза тя.

Ник се опита да разгадае съкращението, но не успя.

— ОЗД?

— Организация за защита на децата.

— Сиропиталища, малтретирани деца, нещо такова ли?

— Да, нещо такова.

— Вашата бивша инспекторка спомена, че избягвате да давате интервюта. За какво изобщо става дума?

— Имаше съдебен процес, в който беше замесен един от нашите доброволци. Трябваше да свидетелствам. След делото много хора искаха интервю от мен.

Колкото по-необщителна ставаше Фила, толкова повече любопитството на Ник растеше.

— И след процеса решихте да напуснете работата си?

— Хората от нашата професия бързо се изхабяват.

Фила се усмихна лъчезарно на сервитьорката, която бе дошла да вземе поръчката им.

— Е, добре — обърна се после към него тя, — умирам от глад.

Ник я наблюдаваше как прекалено ентусиазирано поръчва пилето си. Почувства, че не трябваше да я връща към темата за предишната й работа.

— Ще искам от специалитета на заведението — вдигна очи към сервитьорката.

— Той е макарони и сирене — предупредително каза тя.

— Добре.

Когато сервитьорката си тръгна, Фила промърмори с недоумение:

— Макарони и сирене?

— Случайно обичам макарони и сирене. Аз съм човек със скромен вкус.

— Сигурно. И затова карате порше и пиете скоч.

— Да имаш скромен вкус, не означава да нямаш стандарти — рече Ник. — Обичам също и бира… Между другото, докъде бяхме стигнали?

— Не съм сигурна. Мисля, че се опитвахте да изкопчите моята история, за да прецените как бихте могъл да я използвате, за да ме принудите да се откажа от акциите. Това е вашият метод, нали? Вие сте подлец!

— Ласкаете ме.

Фила агресивно вирна брадичката си.

— Не точно. Не бих нарушила принципите си, за да полаская някой Лайтфут или пък Кесълтън. Всъщност, мисля, че е време да сложим картите на масата.

— Какво ви кара да мислите, че държа някакви карти?

— Вие сте от тези, които винаги имат асо пика, скрито в ръкава си. Така че, господин Лайтфут, защо не бъдете прям с мен? Можете да бъдете сигурен, че и аз ще ви отговоря недвусмислено, без значение дали ще ми предложите нещо или ще ме заплашите.

— И този отговор ще бъде „не“, така ли?

— Така.

В очите й отново заблестяха войнствени пламъчета. Тя понечи да каже още нещо, но се спря по средата на думата, когато погледът й падна върху вратата зад Ник. Блясъкът в очите й изчезна мигновено, заменен от нервно, почти тревожно изражение.

— По дяволите!

Ник погледна с любопитство през рамото си, като се питаше, дали пък сега не му предстои схватка с разярения й приятел. Това, което видя обаче, беше една доста пълна жена в избеляла памучна рокля. Вероятно беше около четиридесетте и носеше дългата си сивееща коса на плитки, които й стигаха до кръста. Рядко безличната й физиономия не говореше нито за зрялост, нито за минала красота. Не си бе сложила никакъв грим, за да прикрие необикновената бледност на кожата и устните си. Малките й очи обхванаха тълпата с един поглед и блеснаха, когато се спряха на Фила. Тя тръгна по пътеката между сепаретата.

— Приятелка? — попита Ник.

— Не.

— Неприятности?

— Вероятно.

Пръстите на Фила се бяха впили в ръба на масата.

Ник не беше сигурен какво да очаква от предстоящия сблъсък. Последното нещо, в което искаше да попадне, беше бой между жени. А и не желаеше Фила да пострада.

— Май ще е нещо повече от неприятности.

Тя го погледна обречено.

— Може и така да е. Казва се Рут Сполдинг. Ако искате, тръгвайте си.

— Не още. Гладен съм.

Сервитьорката се приближаваше със същата бързина, с която крачеше жената с плитките. При повече късмет салатите първи щяха да стигнат до тях.

И що се отнася до Фила, те наистина стигнаха. Рут Сполдинг съзря таблата й и се хвърли към нея с гневен крясък. Докопа една от чиниите, препълнени с маруля, и я хвърли право в лицето й.

Ник успя да протегне ръка и да отбие тежката чиния, преди тя да удари Фила, но марулята, заедно с гарнитурата от сирене и домати, се разсипа по лимоненожълтата й блуза. Фила не се помръдна. Просто седеше и гледаше Рут Сполдинг с примирение и тъга в очите.

— Кучка! Лъжлива, подла кучка!

По месестото лице на жената, която й крещеше, плъзнаха отвратителни червени петна. В очите й се четеше неистова омраза.

— Ти излъга! Бъди проклета! Излъга и те дойдоха. Отведоха децата! Тези деца бяха всичко, което имахме. Той ги обичаше! А сега тях ги няма. Сега и съпругът ми го няма! И всичко това заради теб, гадна лъжлива уличница!

Когато се изправи бавно на крака, Фила трепереше. Ник видя как се тресат ръцете й и се измъкна от мястото си, за да застане до нея. Внезапно пробудилият се у него ревностен защитен инстинкт го порази. Никой друг в ресторанта не се бе помръднал, но всички погледи бяха вперени в разиграващата се „батална“ сцена.

— Съжалявам, госпожо Сполдинг.

Фила говореше спокойно и благо — нещо, което допълнително шокира Ник.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам!

— Изобщо не съжаляваш, кучко, че си пъхаш гагата в чужди работи! — процеди през зъби Рут Сполдинг. — Нарочно го направи! Ти разруши всичко. Всичко, проклетнице!

Тя сви в юмрук голямата си ръка и замахна. Фила дори не опита да се предпази. Жената я удари по лицето с такава сила, че тя отстъпи крачка назад.

— Господи! Това е прекалено! — прошепна Ник.

Ако мъж беше направил това на Фила, при всички случаи щеше да му фрасне един. Застана пред дебелата жена, която сякаш дори не го забеляза. Упорито гледаше през рамото му и цялото й внимание беше съсредоточено върху Фила.

— Всичко е наред, Ник. Моля ви! Ще се справя.

Фила мина покрай него и отново се приближи до нападателката си. Ник с изумление видя как тя сложи ръката си върху закръгленото рамо на госпожа Сполдинг, която подскочи като ужилена.

— Не смей да ме докосваш, кучко такава!

— Съжалявам, Рут. Знам, че те боли.

От очите на Рут Сполдинг бликнаха огромни сълзи и се търкулнаха по бузите й.

— Кучка… — пак процеди тя.

Пищното й тяло се затресе в неудържими ридания.

— Той се справяше добре. Щеше да се получи. Той се справяше идеално, докато ти не дойде и не обърна всичко наопаки!

— Знам, знам.

Фила я прегърна.

— Съжалявам, Рут, толкова съжалявам!

Няколко секунди Рут Сполдинг просто стоеше, опряла глава на рамото й, и сподавено хлипаше. После се отдръпна, сякаш се срамуваше от факта, че се беше оставила да бъде успокоявана от врага си, отблъсна Фила и изтри с длан очите си.

— Ще си платиш за това, което ни стори! — изрече, докато се оттегляше бавно заднешком. — Кълна се в Бога, ще си платиш за това, че всичко разруши!

Обърна се и тромаво се отправи към изхода.

Ник се взря във Фила, която наблюдавайки притихнала как Рут Сполдинг напуска ресторанта, изваждаше от портмонето си пари, за да плати сметката.

— Да тръгваме…

Хвана я за лакътя и я поведе към вратата. Фила не се възпротиви и не обърна никакво внимание на околните, докато криволичеха между масите. Когато излязоха навън в топлата нощ, Ник внимателно й помогна да се качи в поршето и се наведе над нея, за да разгледа лицето й на ярката светлина от неоновата реклама на заведението. Изглеждаше изтощена. Всичката й войнственост беше изчезнала. Той безмълвно затвори вратата на колата, заобиколи и седна зад волана.

През цялото време Фила също не продума. Когато Ник паркира пред малката бяла къща, тя сякаш бавно се завърна някъде от много далече.

Ник загаси двигателя и се извърна към нея.

— Искаш ли да ми кажеш какво беше всичко това?

— Не искам. Не е твоя работа…

— Знаех си, че ще ми отговориш така. Добре ли си?

— Просто съм изморена — разтърка слепоочията си Фила. — Напоследък се чувствам много изморена.

— Коя беше онази жена?

— Рут Сполдинг… — колебливо отвърна тя. — Рут и мъжът й бяха организирали сиропиталище във фермата си извън града. Аз… на мен не ми хареса как вървят нещата с децата. Бях длъжна да ги взема оттам и да ги дам в други домове. Рут още не ми е простила, както видя.

— Това, което видях, беше, че ти се опитваше да успокоиш една жена, която очевидно те мрази неистово. Често ли правиш такива неща? Ако е така, разбирам защо са ти изгорели бушоните. Неблагодарна работа, нали?

Фила потръпна като малък териер, който изтръсква от себе си водата, след като е паднал в студената река. Примигна няколко пъти и отвори вратата.

— Представи си, аз наистина имам нужда от почивка.

Тя излезе от колата и Ник тръгна след нея по пътеката към къщата й.

— Хей, почакай!

Фила започна да рови в дамската си чантичка за ключове.

— Не съм в настроение за повече разговори тази вечер, господин Лайтфут.

— Аз пък съм.

Ник измъкна ключа от ръката й, пъхна го в бравата и отвори вратата.

— Винаги ли си така противен? — подхвърли тя, когато влезе в дневната и запали лампите.

— Да. Така са ме учили. Седни, а аз ще направя по един сандвич с риба тон.

Ник отиде в кухнята, без да чака позволението й, а Фила го последва и се отпусна на едно малко столче.

— Мислиш ли, че това е забавно? — намръщи се тя.

— Не. Мисля, че съм гладен, и че имам още няколко въпроса. Това е.

— Какви въпроси?

— Ами да започнем с този: откога познаваш Криси Мастърс?

Фила започна да трепери отново. Очите й гледаха уморено.

— Срещнах се с Криси, когато бях на тринадесет.

— Знаеш, че тя предизвика страхотен скандал, когато се натресе на семействата миналата година, нали?

— Да, знам, че предизвика скандал, но съм сигурна, че те си го заслужаваха. Криси искаше само това, което с право си мислеше, че е нейно. Беше дъщеря на Бърк Кесълтън, в края на краищата!

— Дъщеря, която той не е и подозирал, че има.

— Едва ли за това е виновна Криси. Знаеш ли, че й бяха нужни години, за да го открие? Докато беше тийнейджърка, непрекъснато си мечтаеше за него. По цели нощи ме държеше будна, за да слушам фантазиите й, че той със сигурност я търсел, и че един ден щял да я намери. Твърдеше, че живеел в имение. Че бил красив, богат и пълен с енергия.

— Не е била далеч от истината — кимна Ник.

— Знам — отвърна тъжно Фила. — С изключение на това, че той не я е търсил. Никога не си е направил труда, нали? Спомням си деня, когато тя ми позвъни, за да ми се похвали, че най-после е открила баща си, и че той се е оказал точно такъв, какъвто си го представяла. Богат, привлекателен и енергичен. И на всичко отгоре, я посрещнал с отворени обятия.

— Ти какво й каза, когато разбра за добрите новини?

Фила присви устни.

— Напомних й, че щом той дори не е знаел за нейното съществуване, трябва да е стопроцентово безотговорно копеле. Всеки мъж, който е станал баща и пет пари не дава за това, има сериозни отклонения в психиката.

— Представям си какво мъмрене е било…

— После я попитах сигурна ли е, че наистина не е знаел за нея и съвсем не е подозирал, че съществува. Защото в противен случай, той дори ще да е още по-голям копелдак, тъй като това означава, че умишлено я е пренебрегвал през всичките тези години.

Ник дълбоко си пое дъх, представяйки си слабия, красив и обаятелен мъж с нестихващи плътски страсти. Рядко се случваше между дългите пръсти на ръката му да не дими цигара. Бърк Кесълтън беше човек на живота с мамеща порочна усмивка и очи, които караха жените да затаяват дъх.

— „Копелдакът“, както го нарече ти, е мъртъв, Фила.

— Знам. Криси беше потресена, когато разбра за инфаркта, който той получи след два месеца.

— А беше ли толкова изненадана, когато узна, че й е оставил солиден пакет акции на „Кесълтън и Лайтфут“?

— Не. Когато той умря, Криси вече го бе опознала добре и беше сигурна, че няма да я пренебрегне в завещанието си. Била е права все пак, нали?

— Да. Но Бърк Кесълтън рядко е правил нещо от добро сърце. Винаги е имал мотив и понякога този мотив не е бил нищо повече от това, да създава неприятности.

— Това като че ли е някаква семейна черта, която е наследила и Криси — промърмори Фила, наблюдавайки как Ник размазва салатата от риба тон върху филийки хляб.

— Явно е така.

— Кажи ми, Ник, до каква степен семействата мразят Криси?

Той се поколеба, замислен над онова, което бе научил от Елинор.

— Доколкото разбрах, тя не си е променила държанието, за да им се хареса… Защо ти остави тези акции?

— Аз бях единствената наследничка в завещанието й, както и тя в моето.

— Вие двете сте правили завещания? Това не е ли малко необичайно? На колко години бяхте, когато ги писахте?

— Направихме ги в деня, когато навършихме двадесет и една. Не че можехме да си завещаем кой знае какво. По-скоро беше един символичен жест. Но завещанията са си факт и аз съм законната наследничка на Криси.

— Окей, вярвам ти. Какво искаше да кажеш, когато ме попита колко са я мразели семействата?

Ник сложи подноса със сандвичите на малката маса, седна и се зае с едно от своите „творения“.

— Да не би да си мислиш, че някой я е убил?

— Това ми мина през ума. Затова наех частен детектив да провери каква е работата. В доклада му пише, че несъмнено е било нещастен случай. Карала е твърде бързо онази нощ, а и била пила. Влязла в завоя с голяма скорост, колата се поднесла, скъсала мантинелата и паднала в пропастта. Никакви доказателства за саботаж. Само трагедия. Многобройни доказателства за трагедията…

Ник спря да дъвче.

— Не мога да повярвам! Нима наистина си проверила възможността за саботаж?

— Разбира се. Казах ти вече. Криси ми беше като сестра. Да не смяташ, че ще приема на доверие думата на Кесълтънови или Лайтфутови, че е загинала при катастрофа?

— А какво ще кажеш за думата на ченгетата, които са разследвали местопроизшествието? — процеди той.

— Ченгетата могат да бъдат купени. Особено от хора, които са всемогъщи като твоите безценни семейства.

— Господи! За каква, по дяволите, се мислиш, че хвърляш такива обвинения!?

— Аз ли? Аз съм единствената истинска приятелка на покойната, забрави ли? Кой друг има по-основателна причина да обвинява? Впрочем, спрях да го правя. Вече не. Проверих всичко. Семействата практически са извън подозрение. Поне практически.

— Практически? Какво, дявол да го вземе, значи това?!

Ник едва се владееше.

— Значи, че доколкото съм в течение, Лайтфутови и Кесълтънови носят морална отговорност за това, което се случи с Криси.

— Морална отговорност?!

— Е, признавам си — нищо, което може да издържи в съда.

— Благодаря ти много!

Искаше му се да я вдигне от стола и да я разтърси.

— Имаш здрави нерви, Филаделфия Фокс!

— Защо? Заради дързостта си да поставя под съмнение честта на „благородните“ семейства Лайтфут и Кесълтън? Нека ти кажа нещо, Никодимъс Лайтфут. Има хиляди начини да унищожиш някого, които са много по-страшни от убийството. Повярвай ми, работата ми ме е срещала с многобройни примери как би могло да стане това.

— Не можеш да ни обвиняваш за това, което се е случило на Криси Мастърс!

— Не мога ли? Дори появата й на този свят е поради грешка на Бърк Кесълтън. И той изобщо не се е погрижил за нея. Кой знае каква би станала Криси, ако бе имала свой дом и грижовен баща. Нещо повече, когато тя откри своите корени, никой не се опита да я накара да се почувства желана. Никой от вас не я прие. Тя знаеше, че всички я мразите. Как мислиш се отразява това на човек? На никого от вас не му пукаше, че Криси е мъртва, докато не разбрахте, че е завещала акциите си на чужд човек.

Ник едва не скочи, но се овладя и внимателно остави в чинията остатъка от сандвича си.

— Когато съставяш списъка на хората, за които си убедена, че са мразели Криси Мастърс, мен не ме включвай. Никога не съм я виждал, не забравяй това!

— Е, и? Вероятно ти също нямаше да си мил с нея. За всички вас тя беше външен човек.

— Знаеш ли каква си? Фанатизирана, ограничена, абсолютно предубедена малка глупачка, която автоматично застава срещу всекиго, който печели повече пари, отколкото тя самата.

— Така ли?

— Да. И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Караш ме да си изпускам нервите — нещо, което отдавна не ми се е случвало.

— Няма страшно, това е просто твоята дясно консервативна реакция на нещо, което ти се струва заплаха за привилегированата висша класа. И не си мисли, че можеш да станеш от този стол и да ме нападнеш. Ще извикам ченгетата. Достатъчно бях обиждана тази вечер!

Но Фила не изглеждаше като жертва на обида и със святкащите си очи по-скоро имаше агресивен вид.

— Хайде, Фила — подразни я Ник, — няма ли да ме прегърнеш с разбиране и да ме успокоиш, както направи с Рут Сполдинг, когато се нахвърли срещу теб?

— Съжалявам за Рут Сполдинг. Но не изпитвам и капка жал за теб. Ти си Лайтфут. Изобщо не ти трябва моето успокоение.

Ник преглътна една ругатня, изненадан от това, че тя посегна към сандвичите. Очевидно словесната им битка беше изострила апетита й. Гледаше я как яде и се чудеше какво да предприеме. Не беше свикнал ситуациите да излизат от контрола му.

— Е, да оставим това. Така или иначе, трябва да решиш какво ще правиш с тези акции.

— Да, така или иначе — съгласи се Фила и се пресегна за още един сандвич. — Но ще реша сама. От доста време насам все така правя, Лайтфут. Наистина съм добра във вземането на решения.

— Такава си и когато трябва да изкараш някого от търпение.

Фила се засмя и разкри белите си зъби.

— Това далеч не беше всичко, на което съм способна. Лека нощ, господин Лайтфут.

Ник забарабани нервно с пръсти по масата, но се усети и веднага спря.

— Трябва да поговорим.

— Не сега. Уморена съм. Достатъчно говорихме тази вечер.

Той разбра, че няма смисъл повече да насилва нещата, Фила очевидно все още беше афектирана от спречкването си с Рут Сполдинг и от краткото им сражение, което току-що бе приключило. Ник знаеше кога да предприеме стратегическо отстъпление. Изправи се, без да каже нито дума, и се насочи към вратата.

— Благодаря за сандвичите, господин Лайтфут — саркастично извика след него тя.

— Моля — отвърна й сухо с ръка върху дръжката на бравата.

— А също и за опита за усмиряване на Рут Сполдинг — добави Фила, този път без сарказъм.

Ник не каза нищо. Излезе и затвори тихо вратата след себе си. Имаше чувството, че тя не обича някой друг да води нейните собствени битки. И чак сега осъзна, че може би в живота й нямаше никакъв мъж — поне не и в момента. Обнадежден от тази мисъл, той се качи в поршето и подкара към мотел „Холоуей“.