Джейн Ан Кренц
Златният шанс (5)

Пета глава

Тишината в библиотеката беше потискаща. Ник се разположи в един от старите махагонови столове и изпъна краката си, наблюдавайки как баща му налива бренди в чашите, поставени на поднос от началото на осемнадесети век. Старинният кристал звънтеше мелодично.

Запита се какво ли прави Фила в момента. Реши, че вероятно е заспала дълбоко. Преди половин час бе я изпратил до вилата й „Олд Гилмартън“. Беше му се сторила подозрително притихнала и самовглъбена. Предварително бе обмислял как да докара нещата до целувка, но после бе решил да не рискува, заради непредсказуемото й настроение.

Премести погледа си върху познатите лавици с книги по стените на високото помещение. Библиотеката представляваше прекрасна илюстрация на федералния период. Лично Елинор Кесълтън бе планирала и ръководила подбора на мебелите тук, както и във всяка стая на двете вили и на къщите в Бейнбридж Айлънд. Тя бе най-добрата специалистка в тази област. Щом Елинор казваше, че стаята е мебелирана във федерален стил, значи без съмнение беше така.

Книгите по рафтовете варираха от „Моби Дик“ до последните поверителни експозета за вътрешните разработки на ЦРУ. Бяха поставени зад стъклени витрини, а самите лавици в стил „Дънкан Файф“ бяха изработени от махагон, топола и бор. В един мрачен ъгъл на библиотеката зад трите тома на „Американска история на XIX век“ трябваше да има един стар брой на „Плейбой“. Ник бе го пъхнал там много отдавна, когато му се бе сторило, че чува стъпките на майка си в хола. Доколкото си спомняше, всички момичета на снимките в списанието бяха изключително пищни и надарени. Въобще не приличаха на Фила. Тя имаше добре оформено задниче и нежни, вирнати малки гърди, които беше сигурен, че би могъл да обхване с длани.

Погледът му отново обходи стаята и се спря върху блестящия полилей и познатото украшение, изобразяващо белоглав орел. Старинният бродиран параван все още си стоеше пред камината. На мястото си бе и овалната библиотечна масичка, покрита със зелено сукно. Всеки ъгъл на тази стая пазеше спомени за детството и за юношеските му години. Но не беше идвал тук от доста време и сега не се чувстваше особено удобно.

— Проклетите фойерверки с всяка година стават все по-хитри, а? — отбеляза Рийд, твърдо решен да завърже разговор.

Подаде чашата на сина си и седна в едно кресло. Очевидно примирието беше обявено.

Ник на свой ред потърси начин да покаже добронамереността си.

— Тази вечер стана добро шоу. Децата направо се изкефиха.

— Те винаги се радват така — Рийд отпи от брендито си. — А как върви бизнесът ти? Имаш ли поръчки?

— Достатъчно са.

Думите му прозвучаха малко рязко и Ник се опита да удължи отговора си.

— Калифорния гъмжи от адски много факири на бързата закуска, които смятат, че е време да отворят ресторанти за пържени пилета с грейпфрут в центъра на Токио или Милано. Всички те искат консултации и си плащат за тях.

— И какво знаеш за пържените пилета с грейпфрут?

— Нищо — отвърна той, като се насили да не обръща внимание на скептичния тон на баща си. — Но знам доста за това как се прави бизнес в Токио или Милано.

— Благодарение на факта, че си се родил Лайтфут.

— Да. Благодарение на това. Няма нищо по-важно от произхода, нали, татко?

— Не мисля, че напоследък често се сещаш за него.

— Вярвай ми, често съм го правил.

Ник бе доловил войнствените нотки в гласа на баща си, но искаше да му зададе някои въпроси, затова продължи спокойно:

— Като говорим за семейство и произход, как вървят нещата с „Кесълтън и Лайтфут“?

Рийд го погледна свъсено.

— Горе-долу.

— Много изчерпателно.

— Ако чак толкова те интересуват подробностите, идвай на годишните събрания.

— Май ще е малко неудобно за всеки от нас, не мислиш ли?

Рийд стана, без да каже нищо, отиде до прозореца и застана там, загледан в тъмнината навън. След доста голяма пауза каза:

— Ако не беше толкова твърдоглав, нищо подобно нямаше да се случи!

— Не ставай глупав, татко. Не можеш да ме обвиняваш така. Това е семеен проблем.

— Бихме могли да оправим нещата.

— Как по-точно? Като фирмата се откаже от договорите си с правителството? Може би. Но и двамата знаем, че не можем да оправим другата каша!

— По дяволите, Ник!

— Не трябваше да се жениш за нея, татко. Сега съм голямо момче. Мога сам да се оправям, когато оплескам нещо.

— Е, добре, обаче точно тази каша изобщо не се потруди да оправиш, нали? Просто остави всичко на някой друг!

Ник усети, че започва да кипва.

— Знаех какво правя. Трябваше да имаш повече вяра в мен!

— Дявол го взел! Трябваше да направя нещо! Не можех ей така да й обърна гръб. Нямаше да е честно. Ако ти не беше…

Рийд с неимоверно усилие преглътна остатъка от изречението си.

— Хайде да сменим темата.

— Да, хайде.

Рийд нервно се извърна.

— Добре. Какво, по дяволите, става между теб и тази Фокс?

Ник разклати чашата си.

— Нищо особено. Засега.

— Можеш ли поне да ми кажеш какво си намислил?

— Не съм сигурен.

— Защо я доведе тук?

— Тя иска да си отговори на някои въпроси.

— Какви въпроси? За „Кесълтън и Лайтфут“?

— Не, тя вече знае, че фирмата произвежда смъртоносни машинки.

— Смъртоносни машинки? По дяволите! Да не е една от онези?

— Страхувам се, че да.

— Повече се надявах да се окаже като приятелката си Мастърс. И какво ще поиска, за да се махне?

— Съжалявам. Няма да е толкова лесно.

— Спомена, че искала да разбере някои неща.

— Да, за нас и за това, което е станало с приятелката й.

— Какво за нея?! — раздразнено попита Рийд.

— Иска да разбере как семействата са се отнасяли с момичето и дали не носят някаква морална отговорност за това, което й се е случило. Мисля, че мнението, което тя ще си състави за нас, ще определи решението й как да постъпи с акциите си.

— Морална отговорност?! За смъртта на Криси Мастърс? Да не е смахната? Мастърс бе пила, като се качи в колата. Край на историята. Никой друг не е замесен в инцидента и ние сме дяволски сигурни, че не носим никаква морална отговорност за това, което стана. Само някоя либерално настроена фуста с объркания си мозък може да приписва вината на всеки друг, само не и на този, който наистина си е виновен.

— Какво да ти кажа? — сви рамене Ник. — Фила е бивша социална работничка или нещо подобно. Така мислят хората от нейния тип.

— И всичко това заради Криси! — смръщи вежди Рийд. — Не вярваш в тези глупости за морала, нали?

— Не. Достатъчно дълго съм живял в Калифорния, за да мисля по този начин.

— Е, това най-после е нещо.

— Благодаря.

Рийд не обърна внимание на сухия тон на сина си.

— Та, каква ти е идеята да я водиш тук?

— Мисля, че ако тя има шанса да се срещне със семействата и да получи отговори на въпросите си, би могла да преодолее предубедеността си за нас. Доколкото съм в течение, напоследък й се е струпало много. Има нужда да се хване за нещо, което да я изправи отново на крака. Криси Мастърс е била за нея много повече от добра приятелка. Двете сякаш са били от една кръв. Мисля, че ако има възможността да се убеди, че Кесълтън и Лайтфут не са демонични семейства, тя ще подходи по-разумно към въпроса с акциите.

Рийд кимна бавно.

— Разбирам какво имаш предвид. Може и да стане. За съжаление, с Криси си приличат твърде много.

— Какво знаеш за Криси Мастърс?

— Малко. Хилъри я познаваше по-добре. Всичко, което ми е известно, е, че преди година се изтърси на вратата на Бърк и оттам нататък започна да опъва нервите на всички, с изключение на неговите. Исусе Христе, колко съжалявах Елинор! Цялата тази работа беше страхотен шок за нея. Не й беше лесно да приеме спокойно извънбрачната дъщеря на Бърк.

— Особено, когато в продължение на близо четиридесет години си е затваряла очите за похожденията му — съгласи се Ник.

— Елинор е глупачка. Тя знаеше какво става. Но е прекалено изтънчена дама, за да го приеме.

— За разлика от майка ми?

— Нора щеше да ме скалпира, ако се бях опитал да си развявам байрака наоколо — засмя се на спомена си Рийд и поклати отново глава. — Но Елинор е различна. Нора често повтаряше, че ако накараш Елинор да рине фъшкии, тя ще намери начин това да изглежда така, че все едно засажда чайни рози. Докато Бърк не парадираше със завоеванията си пред нея, Елинор се правеше, че всичко е наред.

— Но когато се е появила Криси с неопровержимите доказателства, че е дъщеря на Бърк, нали е нямало как да се преструва повече?

— Така е. А Елинор се държеше с момичето дяволски резервирано. Отнасяше се към нея като към някаква далечна роднина, вместо като към природена сестра на Дарън. Но нямаше никакво съмнение, че Криси е дъщеря на Бърк и Елинор го знаеше. Дори и да не беше пръскала пари за частни детективи, които да открият баща й, в минутата, в която я видя, вече знаеше коя е. Криси изглеждаше като истинска Кесълтън.

— Ами Бърк?

— Бърк я прие много мило още в началото. Даде ясно да се разбере, че е много радостен, за разлика от другите, които я избягваха. Казваше, че била „цяла бащичко“. Твърдеше, че му е одрала кожата.

— Сигурно е накарал Дарън да се чувства много пренебрегнат.

— Знаеш какъв беше Бърк. Той направи голямо театро от цялата работа. Появяването на Криси му даде шанса да излезе на сцената. Винаги е харесвал да е в центъра на вниманието.

— Да — съгласи се Ник, — винаги е харесвал. Биваше го за това.

Рийд се намръщи.

— Без съмнение, Криси Мастърс ни създаде доста ядове, докато беше тук, но убеден съм, че и никой, освен Бърк — именно заради позата, която си бе избрал — не си мръдна пръста, за да я накара да се почувства част от семейството. Така че и двете страни си правеха мръсно.

— Знам това.

— Мислиш ли, че ще можеш да убедиш тази Фокс, че не сме „морално отговорни“ за смъртта на Мастърс?

— Това не зависи от мен, а от всички вас, нали?

— Глупости! Очевидно имаш влияние върху нея. Използвай го!

— Влияние?

Рийд се върна обратно до стола си и седна.

— Хайде, Ник! Не забравяй, че съм ти баща! Сега, когато Нора я няма, аз съм този, който те познава по-добре от всеки друг. Видях сцената край портала, когато дойде Фила, и те наблюдавах как я изпиваше с очи цял следобед. Ако все още не спиш с нея, скоро и това ще стане. Това ли е планът ти? Да върнеш тези акции, като я накараш да се раздели с тях в леглото?

— Интересна мисъл. Смяташ ли, че бих могъл?

— Не знам. Малката хитруша си я бива. А е и смела — иначе нямаше да е тук и да размахва тези акции пред лицата ни.

— Може би си прав.

В погледа на Рийд проблесна насмешливо пламъче.

— По-добре внимавай, синко. Тя може да се окаже дяволски хитра и сама да те вкара в леглото си.

— Да. В края на краищата, тя е настроена срещу нас. За нея аз съм един от враговете й.

— Дяволски си прав. Ти си врагът. Никога не забравяй това. Ти си Лайтфут. Ако започнете игрички в леглото, добре е да си имаш едно наум.

— Така и ще направя.

Рийд се ухили.

— Днес тя със сигурност изкара Тек из нерви.

— Да.

— Трябва да ти кажа, че никога не съм те виждал да мяташ жена на рамото си.

— Така е, не е в мой стил — съгласи се Ник.

— С какво каза, че си изкарвала хляба тази Фила?

— Била е социален работник.

— Всеотдайна, значи.

— Всеотдайните хора, които правят това, в което вярват, винаги са доста трудни като характер, нали? — иронично се усмихна и Ник.

Баща му го погледна изпитателно.

— Намираш това за доста забавно, а?

— Нека кажем, че очаквам да стане интересно.

— Интересно — повтори замислено Рийд. — Може би си прав.

— Защо си позволил на Хилъри да гласува с моите и твоите акции на последното събрание?

Ник съжали за въпроса си веднага, щом го изрече. Но в същото време знаеше, че не би могъл да го премълчи. Мисълта за това го бе измъчвала целия следобед.

Лицето на Рийд се изопна.

— Ако ти пука кой гласува с акциите ти, ела си вкъщи и сам се погрижи за тях!

— Сгрешил си, като си прехвърлил нещата на нея, татко.

— Така ли? Тя се е посветила на „Кесълтън и Лайтфут“. Това е всичко, което я интересува.

— За разлика от мен? Може би донякъде си прав, но Хилъри е загрижена за себе си, а не за фирмата и ако си го забравил, значи те чакат големи ядове.

Рийд изгледа студено сина си.

— Достатъчно, Ник! Дявол да го вземе, сега Хилъри е моя жена! Или я уважавай, както подобава, или си омитай задника от тази къща!

— Тя е като акула. Още ли не си го разбрал?

— Затваряй си устата, Ник! Веднага! Иначе му мисли!

— Как се стигна до това?

— До кое?

— Как се стигна дотам, че ти й прехвърли абсолютно целия контрол върху нашата половина от компанията? — с леден глас попита Ник.

— Искаш да знаеш как стана ли?

Ядосан, Рийд се надигна от мястото си и се наведе към него.

— Ще ти кажа как, по дяволите, се случи! Тя беше съкрушена след загубата на бебето. Беше на ръба на нервна криза. Реших, че ако се занимава с нещо, ако мисли за друго, а не за спонтанния аборт, това може да й помогне. Започнах да я въвеждам по малко в работата на компанията. Скоро тя се почувства там като риба във вода.

— Да, бас държа, че е така.

— Вярно е! Хилъри наистина има талант за управление. И е загрижена за състоянието на „Кесълтън и Лайтфут“.

— А ти не си ли вече?

— Откривам малките удоволствия на човек, оттеглил се от бизнеса.

Рийд седна пак и изпразни чашата в гърлото си.

— Сега на голф съм по-добър, отколкото преди години.

— Не ме залъгвай с празни приказки. Да управляваш „Кесълтън и Лайтфут“ беше за теб единствената игра, която наистина си харесвал.

— Смисълът да изградиш фирма като „Кесълтън и Лайтфут“ е в това, да оставиш след себе си нещо, което наистина си струва. Вече нямам на кого другиго да завещая моята половина от фирмата, нали? Когато ти си тръгна, даде да се разбере дяволски ясно, че никога няма да се върнеш.

Ник въздъхна и затвори очи.

— Можете да направите опит за второ дете.

— Ще бъде малко сложно, при положение, че Хилъри и аз имаме отделни спални — горчиво рече Рийд и се облегна назад.

Ник вдигна клепачи и впери поглед в баща си.

— Не ми казвай, че си открил истината.

— Коя истина?

— Че да си легнеш с нея е все едно да спиш с ледена статуя.

— Мамка му, Ник, казах ти да си държиш устата затворена! Сега тя е моя жена и аз няма да позволя на никого да я одумва, дори и на теб! Особено на теб! Не и след това, което й стори! Млъкни! Знаех си, че така ще стане.

Рийд удари с юмрук по облегалката на креслото си.

— Ако преди три години не беше избягал от отговорностите си, сега нямаше да сме в такова положение! Така че, нагло е от твоя страна да ми даваш акъл как с Хилъри можем да си правим деца!

Рийд тресна чашата си о масата и тя се пръсна на парчета.

За известно време Ник остана загледан в натрошения кристал, който блестеше на светлината от настолната лампа. После стана.

— Толкова по голямото сдобряване. Благодаря за брендито. Май е време да си лягам.

Рийд трепна.

— Стаята ти е срещу моята. Хилъри я приготви.

Ник кимна и тръгна към вратата.

— Ник…

— Какво?

— Акциите, които са в онази жена, Фокс…

Ник го погледна през рамо.

— Какво за тях?

— Те принадлежат на семейството — глухо каза Рийд. — Престани с проклетите си игрички. Кажи ми направо, смяташ ли отново да ни върнеш акциите?

— Да — отвърна Ник и натисна дръжката на бравата. — Ще ги върна.

Излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Откъм стълбището не се чуваше никакъв звук, но нещо го накара да погледне натам. На площадката стоеше Хилъри. Косите й бяха разпуснати и падаха по раменете й като блестящи медночервени пламъци. Изумрудените й очи го стрелнаха изпепеляващо. През тънката материя на широката роба се очертаваше стройната й фигура. Ник твърде добре познаваше това тяло — една прекрасно изваяна статуя, която никога не бе успял да събуди за живот.

— Не искам да разстройваш Рийд!

— Имам да ти съобщя нещо, Хилъри. Баща ми може сам да се грижи за себе си. Внимавай или в най-скоро време той ще ти покаже как умее да се справя.

Хилъри се спусна надолу с едно стъпало и коприненият пеньоар се надипли около глезените й.

— Каква е играта ти, Ник? Защо си тук? Защо доведе тази жена?

— Не очакваш наистина да ти отговоря, нали?

Ник се насочи към външната врата.

— Къде отиваш?

— Да намеря някое по-уютно място, където да спя.

Той излезе и вдиша хладния нощен въздух. До вилата на Филаделфия имаше десетина минути път пеша.

Силното чукане по вратата стресна Фила и прекъсна изненадващо дълбокия й сън. Страхът прониза цялото й същество. Тя се надигна, като се мъчеше да се ориентира в безпорядъка на новата си спалня.

Отново се почука настоятелно и грубо. Фила автоматично преметна крака през ръба на леглото и посегна към виолетовата си роба. Почти бе стигнала до вратата, когато се сети за пистолета. „Точно той ми трябва сега“ — помисли си разтревожена. Втурна се към нощното шкафче и извади чекмеджето. Напипа оръжието в тъмнината и го сграбчи.

Чукането се потрети — този път придружено от познат мъжки глас:

— Фила, аз съм — Ник. Отвори!

Тя с голямо облекчение пусна пистолета обратно в чекмеджето и се извърна рязко. Тръгна към входната врата, като пътьом няколко пъти дълбоко си пое въздух. Когато я отвори, почти бе възвърнала нормалния си пулс.

— Какво правиш тук?

В полумрака Ник изглеждаше по-едър от всякога.

— Имаш ли нещо против да вляза? — нетърпеливо попита той и без да дочака отговор, прекрачи прага.

— За Бога, Ник, един часът след полунощ е!

— Знам колко е часът. Имам часовник за две хиляди долара, който работи с абсолютна точност.

Той прекоси непретенциозната дневна с разкривени мебели и гол дъсчен под, влезе в кухнята и започна методично да отваря и затваря шкафчетата.

— Наистина ли? И кой ти го даде?

— Баща ми. Подари ми го, когато поех кормилото на „Кесълтън и Лайтфут“. Мислех, че когато напусках, ще си го поиска обратно заедно с всичко останало, свързано с поста ми, но той не го направи. Вероятно бе забравил за него.

Фила пристъпваше от крак на крак.

— Ник, ще ми кажеш ли какво става?

— Въпроси. Само въпроси. Намира ли ти се нещо за пиене?

— Имаш предвид, нещо силно като скоч или бърбън? Не. Току-що пристигам тук, забрави ли? Напазарувах колкото за закуска и това е всичко. Какво все пак правиш тук по никое време?

Ник се извърна и се облегна със скръстени ръце на облицования с очукани плочки кухненски плот.

— Търся къде да прекарам нощта.

Тя го изгледа подозрително.

— Мислех, че ще спиш в Тара Уест.

— Промених решението си.

— Защо?

— Нека кажем, че имах неприятен разговор с баща си, и след като приключихме, разбрах, че не мога повече да остана там.

— Вече?

— Когато реша нещо, действам наистина бързо. Сигурна ли си, че нямаш нищо за пиене?

Фила въздъхна.

— Топло мляко.

— Какво?

— Чу ме. Мога да ти стопля малко мляко.

— Звучи отвратително.

— Е, добре, тогава може би чай.

— Не пия чай.

Тя взе да губи търпение.

— Съжалявам, сър, но това е всичко, което предлагаме в момента. Ако знаех, че ще се изтърсите посред нощ, щях да купя бутилка бренди, за да ви успокоя, сър.

— Вече пих достатъчно бренди тази вечер по време на разговора ни с татко… когато разбрах, че ще прекарам нощта някъде другаде.

— Защо реши така?

— Скарахме се. Не очаквах нещата да се развият по този начин и мисля, че и двамата искахме да го избегнем. Имахме доброто желание, но… Честно казано, аз избухнах пръв.

— Защо се скарахте?

— Заради много неща.

— Например заради Хилъри?

Ник присви очи зад очилата си.

— Какво те кара да мислиш така?

Фила скръсти ръце на гърдите си.

— Знам, че тя е бившата ти жена, Ник.

— Бързо набираш информация, а?

— Нали затова съм тук — да откривам разни факти, забрави ли?

— Кой ти каза за Хилъри и мен?

— Вики.

— Да, възможно е — кимна Ник, сякаш се потвърждаваше нещо, което е предполагал. — Не съм и допускал, че е била Елинор. Тя винаги е искала семейните тайни да си стоят заключени в килера, където им е мястото.

— Сигурно и ти смяташ така, иначе щеше да ми кажеш за Хилъри.

Той определено беше изненадан от думите й.

— Защо ще трябва да ти казвам? В случая това изобщо не е важно.

— Жените гледат малко по-различно на тези неща.

— Само жените, които живо се интересуват от мен, биха погледнали на това от друг ъгъл. Ти интересуваш ли се от мен, Фила?

Фила се изчерви и не отговори на въпроса му. Вместо това каза неуверено:

— Сигурно е било мъчително за теб. Искам да кажа, все пак ти е била жена и… тъй нататък.

— Да, разбира се. Мъчително… Всъщност, ние наистина засегнахме темата за Хилъри, но главната причина за скарването ни изобщо не може да се нарече съперничество между баща и син. Тя не го отбягва, макар че от това, което подразбрах, излиза, че неговото легло е също толкова студено, както бе и моето, когато бях женен за нея.

— Тя е красива жена.

— Това е нещо, което веднага се забелязва, нали? Обаче е най-студенокръвната кучка от тази страна на земното кълбо. Но вече не ми пука. Въпреки че сигурно и аз имах вина за това. Господи, та аз не съм донжуан!

— Ник…

— Може би все пак имаш нещо за пиене.

Ник отвори вратата на хладилника и се загледа в празните рафтчета. На мъждивата светлина от лампичката лицето му изглеждаше напрегнато. След няколко секунди изруга тихо и примирен с действителността, неохотно затвори и спря да тършува.

— Казах ти, че няма нищо друго, освен мляко… Как се срещнахте?

— С кого? С Хилъри?

Ник отново се облакъти на плота.

— Елинор ни запозна. Хилъри е дъщеря на някакви стари нейни приятели. Родът им води началото си отпреди стотици години.

— Да не са били от най-първите заселници? Ужасяващо голяма част от висшата класа по Източното крайбрежие изглежда смята, че предците им са пристигнали вкупом с „Мейфлауър“.^[1] Този кораб ще да е бил доста претъпкан.

„Ето значи каква била работата — помисли си Фила. — Хилъри се оказва още една съпруга, избрана от Елинор.“

— Ще ми спестиш ли лекцията си за женитбите между роднини във висшата класа? Тази вечер не съм в настроение да слушам такива неща!

— Това, че Хилъри се е омъжила за баща ти, след като ти си бил женен за нея, не е кръвосмешение.

— Да, не е. Така че, не се опитвай да представяш нещата по този начин.

— Чувала съм, че в някои стари, солидни семейства по Източното крайбрежие е почти традиция приятелките да се прехвърлят от брат на брата или от баща на син.

— Господи, Фила!

— Вярно е. Чела съм го някъде.

— Ако става въпрос за приятелка, която е кинозвезда, а семейството има силно ляв уклон, предполагам, че е възможно — изръмжа Ник, — но повярвай ми, Фила, никой в моето семейство няма либерални възгледи.

— Само за Хилъри ли говорихте?

— Е, и за някои други неща…

— Като например?

— Акциите ти в „Кесълтън и Лайтфут“.

— О! Знаех си. Просто си знаех!

— За какво очакваш да си говорим? Не забравяй, че именно заради твоите акции се върнах под родната си стряха.

— Не е смешно, Ник.

— Че кой се смее?

Фила изпитателно се взря в него.

— Предполагам, че баща ти е искал да разбере дали ще успееш да сложиш ръка на акциите ми?

— Да, точно това искаше да узнае.

Тя вирна брадичка.

— Е? И ти какво му каза?

Ник сви рамене.

— Казах му, че ще ги взема.

— Да, разбира се, че ще го направиш — прошепна Фила, сякаш на себе си.

Тя тръгна към спалнята и Ник я последва.

— Фила?

— Да?

— Ами малкия проблем къде да прекарам нощта?

Гласът му беше доста дрезгав, но както винаги, спокоен.

— Използвай популярността на фамилията си в града, за да си намериш стая в някой мотел.

— По-скоро бих останал тук.

Фила се извърна и установи, че доста обезпокоително се бе надвесил над нея. Отдръпна се инстинктивно.

— Защо искаш да останеш?

Ник протегна ръце, хвана я за реверите на халата и бавно я привлече към себе си.

— Знаеш защо…

Тя се опита да потисне внезапната възбуда, която прониза тялото й.

— Бих направила голяма глупост, ако те допусна в леглото си…

— Мислиш, че съм един от враговете ти, така ли?

— А не си ли?

— Не, Фила, не съм.

— Искаш акциите ми.

— Това е друг въпрос. Акциите принадлежат на семейството и рано или късно, аз ще им ги върна. Но това няма нищо общо с теб и мен. То не ме прави твой враг.

— Как можеш да говориш така?

Фила потърси очите му.

— Дявол да го вземе, как можеш да говориш така!

— Мога, защото това е истината. Мога да го извикам или да го прошепна, или нещо средно между тези двете.

Палецът му се плъзна по брадичката й.

— Избери си как да ти го кажа.

— Никога не бих ти повярвала… — отчаяно изрече тя.

За пръв път от месеци насам беше обзета от опияняващото, прекрасно и влудяващо усещане, че е наистина е жива.

— Напротив, можеш да ми вярваш, Фила.

Пръстът му докосна долната й устна и нежно я натисна.

Фила потрепери.

— Ако се наложи да избираш, ще вземеш страната на семейството си…

— Мислиш ли?

— Така или иначе, вече си го решил.

— Казах само, че ще им върна акциите. Това е единственото нещо, което съм решил. Не търси никакъв друг смисъл в думите ми. Това, което става между теб и мен, няма нищо общо със семействата или с тези проклети книжа.

Тя си помисли, че ще я целуне, но Ник не го направи. Просто стоеше, държеше я за реверите и чакаше.

Битката, която Фила проведе със себе си, беше дълга. Скована и горда се опитваше да се отдръпне от пропастта, пред която се бе оказала.

— Ще ме целунеш ли? — почти прошепна Ник. — Мисълта за това как ли ще бъде, ме подлудява.

„Същото е и с мен…“ — призна най-после Фила пред себе си и като изстена тихо, се предаде на неудържимата сила на страстта. С нарастваща възбуда трескаво сграбчи раменете му. Никога мъж не беше замайвал главата й така и сега тя беше истински очарована от собствената си реакция. Преди години Криси й се бе присмивала, казвайки й, че разочарованията й в секса са непосредствено свързани с факта, че още не е срещнала подходящия партньор. Тя я бе посъветвала да експериментира, но Фила не се бе решила да подходи към въпроса така. Не само заради присъщото й благоразумие, но и заради стария си страх, с който трябваше постоянно да се бори. Страхът, че сексът далеч не е толкова привлекателен. Заради това, което й се бе случило веднъж преди години, самата мисъл за мъж, който се катери отгоре й, вече беше достатъчна, за да предизвика у нея неописуем ужас.

Но тази вечер нейната предпазливост беше само някакъв неясен и далечен глас, който тя игнорира с представата за топлината, очакваща я в обятията на Ник. Импулсивно и неумело впи устните си в неговите и усети вкус на бренди и стаено желание.

— Да, това е. Това е, което винаги съм искал… — каза дрезгаво той.

Дланите му погалиха бузите й.

— Хайде, ето ме. Давай! Със сто мили в час…

Горещите вълни, които я обливаха, ставаха все повече и по-бурни, Фила гореше в страстния копнеж да разбере още за сладките тръпки, които разтърсваха тялото й. Сграбчи главата му, привлече я към себе си и устните им отново се сляха, а езиците им се вплетоха в безумен танц.

Ник тихо се засмя.

— Спокойно, скъпа, тук съм за цялата нощ. Целият съм твой.

Прехвана я през талията и я вдигна.

— Защо не ме обвиеш с краката си?

— Ник, почакай! Аз… ние не бива…

— Всичко е наред — прошепна й успокояващо той. — Няма защо да се тревожиш. Здрав съм като бик. Искаш ли да видиш кръводарителската ми карта?

Фила завъртя глава като обезумяла.

— Аз също съм здрава, но не това имах предвид.

Повече не можеше да разсъждава трезво.

— Обвий краката си около мен — отново настоя Ник с блеснали от желание очи. — Направи го, Фила!

Фила се подчини мигновено и притисна хълбоците му с бедрата си, сякаш той беше жребец, а тя — ездач. Ръцете й се сключиха зад врата му и устните й отново потърсиха неговите. Зъбите им се докоснаха. Смътно осъзна, че очилата му й пречеха.

Ник я понесе през малкия хол, влезе в притъмнената спалня и се стовари заедно с нея на леглото. После се претърколи и легна по гръб, като сви единия си крак. Очите му пламтяха в полумрака.

— Ник…

— Тук съм.

Фила, замаяна, задъхана и изпълнена с трепетни усещания, нямаше нужда от повече окуражаване. Коленичи до него и започна да опипва копчетата на ризата му. Толкова беше припряна, че когато едно копче заяде, тя го откъсна. От съседната стая се процеждаше слаба светлина, която се отразяваше в стъклото на прозореца. Вдигна очи. Беше достатъчно светло, за да може да забележи усмивката на Ник.

— По-добре ми помогни, вместо да се смееш, ти, копе…

Той сложи пръсти на устните й.

— Не се смея. Желая да го направим повече и от теб.

Фила реши да не се съмнява в думите му, защото в този момент ужасно й се искаше да му повярва. Продължи със заниманията си и смъкна ризата му с нервни, нетърпеливи дърпания. После пипнешком потърси катарамата на колана му. Ник спря да диша, когато разтвори ципа на джинсите му. Жезълът на мъжествеността му изскочи свободен и готов. Ник изстена, когато тя го обхвана в дланите си.

Известно време Фила го разглеждаше в упор. Беше очарована от съвършеното му тяло и омагьосана от скритата сила на бедрата му. Прокара пръстите си по гъстите къдрави косми между краката му и погали невероятно твърдия му и дълъг пенис.

— Ти си великолепен!

— О, Боже!

Ник зарови пръсти в косите й. Огънят в нея вече започваше да избива на повърхността. Сега Фила искаше да разбере как може да бъде угасен. Трескаво смъкна и последните дрехи от тялото му и когато той остана съвсем гол, коленичи между краката му, изпивайки го с поглед. В полумрака Ник изглеждаше като прекрасна мечта.

— Ами ти? — тихо попита той, играейки си с крайчеца на халата й.

— А, да. Наистина…

Фила изхлузи халата и нощницата си, като едва съзнаваше какво прави. Беше прекалено възбудена, за да може да мисли трезво. Ник беше като съкровище, което тя сама бе открила и извадила от недрата на земята. Можеше да прави с него, каквото й харесва, и беше толкова зашеметена от това, че не знаеше откъде да започне. Ръцете й се плъзнаха по тялото му с благоговение.

— Приличаш на дете в бонбонена фабрика — рече й той с лукава усмивка.

Фила долови иронията в гласа му, но вече не я интересуваше дали се забавлява със страстта й и се съсредоточи само в собствените си хаотични емоции. Между бедрата си усещаше влажната топлина, предизвикана от страстното й желание, което само Ник можеше да задоволи.

— Какво чакаш? — прошепна й той.

„Какво чакам наистина? Ник просто си лежи в леглото. Не се опитва да легне отгоре ми. Няма да ме смачка с тежкото си тяло…“ Фила се поколеба за миг, когато старите спомени и първичният ужас, който те винаги извикваха у нея, отново я завладяха. Но веднага след това смътната заплаха изчезна. Ник се предоставяше в нейно разположение, за нейно удоволствие и не възнамеряваше да се мята върху нея.

Придвижи се наред и го възседна. Нетърпеливите й ръце насочиха пениса му към жадната й пулсираща утроба. Отпусна се рязко върху него, като се опита да го вкара в себе си.

— Ти си много стегната! Малка и стегната…

Пръстите му се плъзнаха нагоре между бедрата й, където тя неумело налучкваше посоката, и разтвориха най-нежната й плът.

— Възбудена си, но още не си готова за мен. Дай си малко време. Няма защо да бързаме…

Но Фила бързаше. Досега през живота си не се бе чувствала по този начин и се страхуваше, че ако не даде воля на усещанията си веднага, никога няма да ги изпита отново. Трябваше да бърза. Притисна се към него като обезумяла.

— Не така припряно. По-спокойно… — изхриптя Ник.

Тя не му обърна никакво внимание и продължи опитите си да го вкара в себе си. Чувстваше се фантастично, но не и удобно. Всъщност, усещането й беше почти болезнено. Задиша тежко, когато тясната й вдлъбнатинка се оказа разпъната докрай, и внимателно се изтегли нагоре.

— Казах ти да го даваш по-спокойно… — сподавено изрече Ник.

Но Фила не го чуваше. Започна да се движи нагоре-надолу още по-бързо. Тялото й скоро се нагоди към пениса му. Беше огромен, но тя го желаеше неистово и искаше да го получи целия. Все още изпитваше лека болка и известно неудобство от големината му, но скоро насладата й нарасна стремително. Впи пръсти в гърдите на Ник и потъна в самозабрава. Постепенно ускори темпото и стисна здраво с колене хълбоците му.

— Ник!

— Да! О, Боже, да! — шептеше Ник, докато тя пулсираше все по-бързо и по-бързо върху него. — Не трябваше да те оставям да препускаш така. Не още… Правиш го много бързо. Със сто километра в час! Но е толкова хубаво… Толкова хубаво!

Той се изпъна, стенейки задъхано, и целият се разтресе, когато експлодира някъде дълбоко в утробата й.