Джейн Ан Кренц
Златният шанс (18)

Осемнадесета глава

Ник с рязко движение отметна завивките, скочи от леглото и отиде до прозореца.

— Нуждая се от тези акции — каза той, загледан в тъмните води на залива „Елиът“.

— Не, не е така.

— Ти си бивша социална служителка, а не бизнес дама. Какво, по дяволите, разбираш от тези неща?!

— Може да не знам нищо за бизнеса, но познавам хората. Това е златен шанс за семействата да се обединят зад теб. Дарън ще те подкрепи. Мисля, че и баща ти също.

— Мислиш, а?

Ник й хвърли ядосан поглед през рамо.

— Какво искаш да кажеш с това, че мислиш, че ще ме подкрепят? Аз не искам да си играя с бъдещето на „Кесълтън и Лайтфут“, опрян на твоите емоционални преценки за ситуацията, драга. Залогът е прекалено голям, за да се реша на такъв риск. Искам да съм сигурен, че заставаш с акциите си зад мен, и че всички останали го знаят. Вече ти обясних защо. Шансът някой от тях да ме подкрепи е реален, само ако другите са наясно, че ти ме подкрепяш.

— Да, знам, но във всички случаи, би било много по-добре, ако върна акциите на Дарън и той гласува с тях — тихо отвърна Фила.

— По-добре за кого? За какво?

— За семейното единство.

— Не ми пробутвай тези глупости! Какво ти пука за единството на Кесълтънови или на Лайтфутови?

Това беше уместен въпрос, но Фила не би могла да намери отговор за него. Просто следваше инстинктите си, а те й подсказваха, че постъпва правилно. Тя сви крака към гърдите си, обви с ръце коленете си, подпря брадичката си на тях и се загледа към Ник с тревожната съсредоточеност, която всяко разумно същество проявява, ако най-после е предизвикало някой хищник. Опита се да говори спокойно:

— Ще бъде по-добре за всички, включително и за теб, ако поемеш контрола върху компанията със съгласието на колкото се може повече членове на семействата. Наистина съм сигурна, че баща ти ще те подкрепи, и мисля, че и Дарън ще го направи. А ако той се реши, значи ще имаш гласа и на Вики. С малко повече късмет и Елинор може да се присъедини към тях, ако види, че застават зад теб. Ще имаш един обединен фронт. Единствената, която няма да участва, ще е Хилъри.

— Нищо не разбираш от управление на фирми. Хайде да не си играем на психология.

— Да, ама ти през цялото време си играеш. Само че го наричаш по друг начин. Какво друго може да е това — да ме използваш да убеждавам другите, че нямало нищо страшно да те подкрепят, ако не е психологическа маневра?

Ник се върна до леглото, наведе се над нея и обхвана лицето й в дланите си.

— Чуй ме добре, моя малка, устата, създаваща неприятности идеалистке! Какво ли не направих, за да спася „Кесълтън и Лайтфут“. Няма да ти позволя да оплескаш всичко точно сега. От теб се иска да задържиш тези акции, докато не мине годишното събрание. Веднъж само да си върна компанията от Хилъри, можеш да правиш с тях каквото ти харесва, дявол да го вземе!

— Ник, наистина смятам, че би било по-добре, ако изляза от играта.

— Вече е твърде късно. Ти си в нея, още откакто те открих в Холоуей, и ще останеш вътре, докато не ти кажа друго!

Фила стана неспокойна. В нея започна да се пробужда паниката, която бе изпитала, когато той се бе възползвал от силата си и я бе проснал на леглото. Опита се да се отдръпне още по-назад във възглавниците.

— Ник, моля те, изслушай ме! Знам какво правя.

— Не, не знаеш!

— Така ще бъде по-добре. Сигурна съм. Усещам го. Ти трябва да знаеш, че семействата са зад теб. Те трябва да почувстват, че свободно са те избрали за следващия си главен изпълнителен директор. Това е семеен въпрос, а аз съм външен човек.

— Досега се чувстваше много добре в тази история.

— Нещата стояха различно. Първо, го правех заради Криси, а после — защото ти ме помоли да остана. Но сега искам да изляза от играта. Впрочем, изморих се да бъда използвана и манипулирана.

— Това ли смяташ, че ставаше досега?

— Разбира се. Ти постъпваш така още от самото начало. Обичам те и мисля, че и ти ме обичаш, но не съм сляпа. Ти ме използва, за да се завърнеш под родната стряха, а сега се опитваш да ме използваш, за да си върнеш компанията. Е, хубаво — върви и си я вземи. Съгласна съм с теб — това е за добро. Но го направи без мен.

— По дяволите, Фила!

Ник се изправи, прокарвайки нервно пръсти през косата си.

— Какво излиза? Не искаш да се омъжиш за мен, няма и да ме подкрепиш с онези акции! Как тогава очакваш да ти повярвам, че наистина ме обичаш?

— Обичам те, Ник!

Тя дръпна настрана чаршафа и бавно се надигна.

— Правя това за твое добро.

— Не ми пробутвай тези глупости!

— Имай ми доверие — настоя Фила с плаха усмивка.

— Нали и ти за това ме помоли преди малко, когато се любихме?

Ник се намръщи.

— Не е същото.

— Значи също така не смяташ, че продължавам да ти вярвам, макар че ме използваш още от началото? Не мислиш ли, че за да съм влюбена в теб след всичко това, се иска и голяма доза доверие?

— Престани да ми повтаряш, че съм те използвал!

— Защо? Това е истината, нали?

— Не мога да повярвам, че стоя тук и споря с теб за това. Преди не повече от двадесет минути ти беше като обезумяла под мен!

Фила докосна ръката му.

— Така ще бъде по-добре. Повярвай ми. Семействата трябва да уредят работите си сами. Те трябва да знаят, че решението им не е взето под натиска на външен човек. Аз не съм една от вас, Ник. Нямам никакво право да се меся.

— Ти вече си се намесила, по дяволите!

Лицето й се изопна.

— Вярно. Но сега се отказвам. Повече не съм ти нужна. Почти съм сигурна, че на годишното събрание ще постигнеш това, което искаш. Откакто си се завърнал, всичко се е променило. Ще видиш.

— Не съм толкова сигурен. Рискът е прекалено голям, Фила. Всичко се крепи на магия. Ако останалите разберат, че си вън от играта, не съм сигурен какво ще стане.

— Ще застанат зад теб. Работата е там, Ник, че всички те го желаят. С изключение на Хилъри, разбира се. Дълбоко в себе си те искат да ти повярват отново. Бих казала — усещат, че ти си този, който трябва да движи нещата.

— Даваш ли ми твърда гаранция?

Фила поклати глава.

— Не ти трябва.

— Сто процента ли си сигурна в анализа си? — попита Ник със суров поглед.

— Е, не. Няма как да съм сто процента сигурна. Не и когато става дума за хора.

— Там е цялата работа. Точно затова са ми нужни акциите ти.

— Трябва да направя това, което смятам, че е най-доброто.

Ник се тръшна на леглото и се втренчи в нея със замислено изражение.

— Знаеш ли, права си.

— Че семействата ще застанат зад теб ли?

— Не. Че съм те използвал.

Фила не отвърна нищо. Просто седеше и го гледаше.

— Всичко започна, когато те открих. Предварително бях разбрал, че ти си липсващото звено, от което се нуждаех, за да се върна обратно на сцената. Но ти не се оказа това, което очаквах. Не бях винаги сигурен как да те използвам.

— Благодаря ти много за откровеността.

— През повечето време ти ме изненадваше с коренно различно поведение от това, което очаквах. Например, когато отиде онази сутрин да играеш голф с баща ми.

Фила се пресегна за халата си и го облече.

— И какво?

— Мислех си, че ще е любопитно да ви събера заедно. Мислех, че на татко ще му хареса да поспори с теб, че ти може би ще го накараш да излезе от черупката си, че ще го накараш да прояви по-голям интерес към това, което става около него и компанията. Мислех, че ще постъпиш точно така. Изобщо нямах представа, че ще започнеш да му говориш за похвалното ми чувство за отговорност.

— О!

— Бях удивен повече и от него. За последните три години бях забравил какво е някой да вярва в мен, без да има нещо конкретно, за което да се хване.

— Хората рядко се нуждаят от нещо конкретно, когато трябва да съдят за други човешки същества. Почти винаги се осланят на инстинкта и вярата си.

— Да… Е, начинът, по който подходи към баща ми, не беше единственото нещо, което ме порази. Напълно неочаквано накара Вики и Дарън отново да преразгледат миналото и да осъзнаят какво е сторил Бърк с тях. Също така ти преди мен прозря какви са мотивите на Хилъри. Дори успя да разбереш Елинор и нейното натрапчиво желание да защитава имиджа на семействата. Откакто си тук, ти непрекъснато се месиш в работите на семействата.

— Свърших с месенето.

— Не, не си, но с това ще се занимаваме по-късно. В момента си имам достатъчно други грижи.

— Няма да променя решението си, Ник. Утре ще телефонирам на Дарън и ще му кажа, че акциите са негови, и може да прави с тях каквото си иска.

Ник не сваляше очи от лицето й.

— Окей. Майната им на акциите. Все още не ми вярваш напълно, нали?

Тя се смръщи.

— Това няма нищо общо с доверието. Правя това, което смятам, че е правилно.

— Не говоря за решението ти да върнеш акциите на Дарън. Говоря за нас — ти и аз. Не ми вярваш напълно.

— А трябва ли? След като току-що призна, че си ме използвал?

— И двамата го правехме. Ти също ме използваше.

— Да.

— Кажи ми, Фила…

Гласът на Ник беше нисък, дрезгав и мамещ.

— Какво да ти кажа?

— Каквото и да е то, трябва да ми го кажеш.

— Не знам за какво говориш.

Той въздъхна.

— Лъжеш.

— Е? — предизвикателно го погледна Фила. — И какво ще направиш сега?

— Мога да направя едно-единствено нещо.

Ник я хвана за ръката и я привлече върху себе си.

— Люби ме диво и страстно, скъпа моя!

— Мислех, че си ми ядосан…

— Не, но със сигурност съм прецакан. Както обикновено, ти не спазваш правилата. Но точно сега не ми се спори за това.

— Мислиш си, че ако пак се любим, ще стана сладка и добричка и ще променя решението си, така ли?

— Мисля, че ако се любим отново, ще съм по-малко прецакан. Не си ли струва да опитаме?

Фила се усмихна лъчезарно.

— Да, със сигурност.

 

 

Виктория, застанала неподвижно с ракета за тенис в ръка, се загледа тревожно към Дарън, който тъкмо окачаше слушалката на телефона, инсталиран на корта.

— Правилно ли чух? Тя ти връща акциите, а? Просто ей така?

— Просто ей така.

Замислен, Дарън подхвърли топката във въздуха, хвана я и пак я подхвърли.

— Ами Ник?

— Какво за него?

— Какво ще каже за това?

Виктория смръщи чело.

— Съгласен ли е с тази идея?

— Като че ли не е имал голям избор. Фила сама е взела решение. Каза, че си била отговорила на всички въпроси, които е имала за това какво е ставало тук, докато Криси беше при нас, и сега излизала от играта.

Виктория завъртя ракетата между пръстите си.

— Държи се така, като че ли просто е наминала, задала е няколко въпроса и е решила да си ходи. Толкова е неочаквано! Истината е, че тя промени всичко. Пося съмнения у всички ни за нещата, които през последните три години бяхме приели, че са били такива. Тя разтърси доста здраво и двете семейства. И сега просто иска да си тръгне?

Дарън се почеса по бузата.

— Така казва. Макар че не ми се вярва Ник да е мислел, че всичко ще се развие по този начин.

— Добре, тогава може би тя не може да го напусне, но явно иска да се отърве от дела си в „Кесълтън и Лайтфут“ — нашият дял.

— Явно.

— Мислиш ли, че тук има и нещо друго?

— Не съвсем. Държи се тъй, сякаш повече не я е грижа какво ще стане с „Кесълтън и Лайтфут“, но на мен не ми се вярва да е така. Докато Ник е акционер в компанията, тя ще се интересува от това.

— Фила е влюбена в него — заяви Виктория, абсолютно убедена в думите си.

— Но няма да го подкрепи на годишното събрание, въпреки че досега той сигурно се е надявал, че тя ще го направи.

— Което означава, че Ник ще се нуждае от помощ, от твоята и на баща си, ако иска да си възвърне контрола върху компанията.

Тя се замисли за момент.

— Какво възнамеряваш да направиш, Дарън?

— Да отдам най-голямо внимание на създалата се ситуация. Предполага се, че така отговарят политиците, които са сварени неподготвени от неочаквания обрат на нещата, нали?

— Във всеки случай, Елинор ще застане зад Хилъри.

— Възможно е. Само че вече не мога да съм сигурен. Откакто Фила и Ник са тук, изглежда всичко започна да излиза от обичайните си рамки.

— Винаги си гласувал така, както гласува майка ти.

— А също и както баща ми. Но не от сляпа лоялност към него, а защото обикновено всички искахме едно и също за компанията.

— Бърк винаги е желал най-доброто за компанията. Абсолютно съм сигурна. Тя беше единственото нещо, за което наистина го беше грижа.

Виктория отново замълча, отнесена в мислите си. Лекият сутрешен бриз разлюля късата й бяла поличка.

— Криси често говореше разни неща за вас двамата.

— Какви неща?

— Неверни. Но вече няма никакво значение.

Тя се приближи, надигна се на пръсти и го целуна.

— Слава Богу, ти не си като баща си. Дълбоко в себе си винаги съм го знаела. Това е и истинската причина, поради която преди три години, когато бъдещето ми изглеждаше черно, не стигнах до развод.

Дарън я притисна в обятията си.

— Политическият живот може да загрубее, Вики. Може да дойде време, когато ще се почувствам изморен, отвратен и ще поискам да се махна оттам.

— Няма значение. Аз ще те последвам, ако това е желанието ти. Ние — ти, аз и Джордан — това е всичко, което ме интересува.

Той кимна, разрошвайки косата й.

— Ти и Джордан сте най-важното нещо в живота ми.

Виктория се усмихна развълнувано и отстъпи назад. Очите й сияеха.

— Уредихме това. Сега май е твой ред да биеш сервис.

— Днес тя върна акциите на Дарън.

 

 

Елинор приключи с разливането на чая от посребрената кана и се зае с лъжичките, без да поглежда към Хилъри.

— Какво странно и непредсказуемо момиче!

— Вероятно е решила, че ни е причинила достатъчно неприятности.

Хилъри отпи от чашата си, външно спокойна, но всъщност цялата в напрежение от новата информация, която се опитваше да осмисли. Това беше последният ход на Фила след спречкването им. Може би все пак всичко щеше да се нареди.

— Изненадана съм, че Ник й е позволил да го направи.

— Дарън смята, че тя е взела решението си сама, и че Ник вероятно съвсем не е щастлив от това.

Хилъри прие думите й с огромно облекчение. Може би верността на Фила към Криси и респективно — към любовницата й — в края на краищата бе надделяла. Може би не се бе чувствала готова да прехвърли акциите директно на нея, но би трябвало да знае, че връщането им на Дарън означава почти същото.

Запита се дали сега, когато Фила не му беше повече от полза, Ник ще се отърве от нея. Изглеждаше твърде възможно. Все пак, той беше бизнесмен и знаеше как да намали загубите си.

— Смятам, че това е краят на връзката между Фила и Ник — изказа гласно мислите си. — Ник е твърде интелигентен, за да търпи дълго пасивите, които е натрупал.

Елинор бавно кимна.

— Тя определено не е негов тип.

— Би било малко неприятно, ако тя бе станала член на семейството.

— Изключително неприятно. Но не смятам, че съществуваше някаква възможност Ник действително да се ожени за нея. Нямаше да има никакъв смисъл, освен ако това не би се оказало единственият начин той да сложи ръка на акциите.

— Е, така нещата много се опростяват — отбеляза Хилъри, надявайки се да е права. — Сега ти и Дарън ще можете сами да решите.

— Да, разбира се, скъпа. Дарън и аз искаме само това, което е най-доброто за „Кесълтън и Лайтфут“.

— И за неговата кариера — добави многозначително Хилъри.

— Естествено — усмихна се доволно Елинор. — Спомагателният фонд стартира доста добре снощи, нали?

— Това определено беше голям успех.

Хилъри си припомни сцената в дамските тоалетни и я обзе желание да захвърли чашата си от костен порцелан към стената.

— Чух, че дори Барбара Епълтън и съпругът й са написали внушителен чек — сбърчи чело Елинор. — Странно, нали? Винаги съм намирала възгледите на Барбара за отчайващо либерални. Изненадана съм, че е проявила интерес към финансирането на републиканска предизборна кампания. Вики каза, че това имало нещо общо с нейната съпричастност към проблемите на детското осигуряване.

— Дарението си е дарение. Няма значение откъде идва, нали?

— Съвършено вярно, скъпа. Вероятно Барбара най-после е получила озарение свише. В края на краищата, синът ми наистина ще промени този щат, а всички искат да поддържат победителите. Знае ли някой как ще просперира Дарън в администрацията и какво ще постигне след време?

— Особено, като се имат предвид подкрепата и парите на семействата, които стоят зад него.

— Това е ясно и без да се казва, скъпа. Още чай?

 

 

— Мътните го взели, какво си мисли, че прави сега тази малка устата госпожичка!

Гласът на Рийд прогърмя толкова силно в слушалката, че Ник трябваше да я отдръпне на няколко сантиметра от ухото си.

— Изобщо не се вслуша в изричните ми инструкции.

Ник схруска една бисквитка с малко сирене отгоре.

Фила току-що се бе завърнала от ежедневната си разходка до „Пайк плейс маркет“. Всеки път, когато отиваше там, тя откриваше нови и все по-екзотични сирена. Той не знаеше името на това, което ядеше в момента, но то издаваше силна козя миризма.

— Е, и какво, дявол го взел, ще правиш на събранието, като не можеш да контролираш акциите й?

— Същото, каквото съм планирал от толкова време — ще се кандидатирам за главен изпълнителен директор.

— Боже милостиви! Тя е една истинска малка вироглава женичка, а?

— Само в определени случаи.

Ник вдигна поглед към Фила, която влезе в стаята, носейки две чаши с вино.

— Понякога обаче е доста предсказуема.

— Тя ще те подлуди.

— Да, знам. Вероятно така съм орисан.

Фила му подаде едната чаша, седна до него и подви крака под себе си. Той се усмихна на пурпурното й бюстие и тюркоазните панталони.

— Какво ще правиш, ако не успееш да победиш Хилъри на събранието? — попита Рийд малко по-тихо.

— Все още имам работа, към която да се върна, забрави ли?

— Не съм. Ами Фила? Тя с теб ли ще дойде?

— Със сигурност. Това не подлежи на съмнение, както бъдещето на „Кесълтън и Лайтфут“ например. Трябва да приключвам, татко. Ще се видим на събранието. Ако си само наполовина толкова разумен, колкото винаги съм си мислил, че си, ще гласуваш за мен!

Ник тракна слушалката, преди баща му да успее да му отговори.

— Виното — обяви Фила, — перфектно допълва вкуса на сиренето. Подчертава всички тънки нюанси.

— Това в магазина за вино ли ти го казаха?

— Аха.

— Имам една новина за теб, Фила. Няма нищо тънко в козето сирене. Когато го ядеш, не се нуждаеш да извлечеш нюансите, а да ги притъпиш. Това нещастно винце „ризлинг“ няма да свърши работа. За този номер ще са нужни поне пет литра червено вино.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Все още изучавам тайните на префърцунената кулинария.

— Забелязах.

Ник схруска още една бисквитка със сирене.

— Наясно ли си, че семействата са в пълен хаос?

— Така ли?

— Хилъри сигурно е откачила, опитвайки се да проумее какво ли си намислила пък сега.

— Ами ти?

— Аз ли? Вече се отказах да си блъскам главата над твоите приумици. Просто ще изкарам докрай това, с което съм се захванал.

— И ако нещо се обърка?

— Тогава ти и аз заминаваме за Калифорния веднага след годишното събрание.

Фила го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че все още искаш да съм с теб, щом това, което правя, ти пречи да спасиш „Кесълтън и Лайтфут“?

Ник се усмихна.

— Да, Фила. Дори и ако заради теб загубя компанията, ще искам да си с мен, за да изкарам яда си на сладкото ти задниче.

— Звучи забавно.

По-късно през нощта Ник лежеше буден в леглото, замислен върху думите си. След като бе стигнал толкова близо до целта, струваше му се доста жалко да размишлява сериозно за евентуалната загуба на „Кесълтън и Лайтфут“.

„Но, в края на краищата, това няма да е катастрофално — каза си той. — Би било адски позор компанията да се разпадне и да отиде в ръцете на чужди хора, но понякога се случват и такива неща. Всички биха го преживели някак.“

Ник реши, че откакто имаше Фила, загубата на „Кесълтън и Лайтфут“ вече не му се струваше като края на света. Фила безгрижно твърдеше, че това било златен шанс семействата да се сплотят отново, но истината беше, че в много отношения именно тя се бе оказала неговия златен шанс. Само че в никакъв случай не би й го признал точно в този критичен момент. Знаеше, че дълбоко в себе си Фила се страхува, че може би греши в очакванията си за изхода от гласуването на годишното събрание, и тайничко се радваше.

Щом той трябваше да се поизпоти, и тя заслужаваше същото.

 

 

Рийд вдигна поглед от вечерния си вестник и се обърна към Тек, който разбъркваше мартини на малкия бар.

— „Маринърс“ печелят.

Тек пусна в чашите клечки с нанизани на тях огромни зелени маслини.

— Да, сър, вече чух. Това като нищо може да те накара отново да повярваш в Бога.

— Предполагам, че също така си чул и за акциите, които отново са в ръцете на Дарън?

— Да, сър. Тази мъничка Фила сервира изненада след изненада, нали?

— Дяволски си прав.

Рийд лапна една маслина, отиде до прозореца и се загледа към някаква лъскава яхта, която се носеше по водите на пролива „Паджет“. Къщите на Бейнбридж Айлънд, както и летните вили в Порт Клакстън, бяха построени така, че от тях се откриваше великолепен изглед към залива.

— Чудя се какво ли смята да направи сега този мой син.

— Всички се питат, сър. Ник винаги е бил потаен.

— Едно нещо ще ти призная — страшно сбърках преди три години, когато му казах, че няма здрави гащи. Е, куражлия е, признавам.

— Ще ме прощавате, сър, но да се върнеш тук след това, дето се случи тогава, и да решиш да завземеш компанията, се иска доста повече от здрави гащи. Трябва да имаш и чифт топки от неръждаема стомана.

На вратата се появи Хилъри и Тек прекъсна разсъжденията си.

— Добър вечер, мадам. Да ви забъркам ли едно мартини?

— Да, ако обичаш, Тек — уморено се усмихна тя и влезе в стаята.

После седна грациозно на тапицирания със зелена копринена дамаска стол в стил „Чипъндейл“.

— Здравей, Рийд. Как мина денят ти?

— Чудно. Поиграх голф със Суини в Белвю. Осемнадесет дупки. Спечелих двадесетачка.

— Поздравления.

Хилъри пое питието си от Тек.

— Благодаря, Тек. Това е засега.

Кимна му, че е свободен, и преди да продължи, изчака го да излезе.

— Е, утре всичко, така или иначе, вече ще е приключило, нали?

Рийд остана загледан през прозореца.

— Говориш така, като че ли става дума за Страшния съд.

— Може би, защото така виждам нещата. Семействата ще седят там и ще преценяват мен и всичко, което съм направила през последните три години за „Кесълтън и Лайтфут“.

Хилъри отново се усмихна.

— Надявам се, че няма да бъда обявена за престъпница.

— Ти свърши дяволски много работа за компанията, Хилъри.

— Благодаря, Рийд. Похвалата ти означава много. За мен фирмата е най-важното нещо в света. Тя е моят живот. Питам се дали ти и останалите ще си спомните това, когато гласувате кой да бъде генерален изпълнителен директор.

— Трудно се забравя такова нещо — отвърна той и изяде още една маслина.

— Доста неща могат да бъдат забравени, когато блудният син се завърне вкъщи. Това е разбираемо.

— Минаха цели три години, Хилъри.

— Да, но нещо наистина да се променило? Веднъж вече Ник ни изостави — не само мен и бебето, но и компанията. Кой може да гарантира, че не би го направил пак, ако си върне контрола върху „Кесълтън и Лайтфут“?

Хилъри се изправи и отиде до съпруга си.

— Това, което всички трябва да се запитаме, е какво иска в действителност Ник.

— Ти какво мислиш, че иска?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Отмъщение. Смятам, че Ник иска да контролира компанията, за да може да я унищожи. Той никога не би ни простил за това, което стана преди три години. Беше несъмненият наследник, човекът с неограничените възможности. Виждаше „Кесълтън и Лайтфут“ като свое бъдещо лично царство. Когато ти и Бърк не му позволихте да поведе фирмата в посоката, която желаеше, той излезе извън кожата си. Изля гнева си първо върху мен, а после и върху всички вас. Мисля, че няма да намери спокойствие, докато не съсипе компанията.

Рийд разбърка мартинито си с клечката, на която бяха нанизани маслините. Настъпи тишина.

— Има само едно нещо, за което съжалявам — наруши я Хилъри.

— И кое е то?

— Мъчно ми е, че загубих бебето. Иска ми се да бях ти дала внука, за който винаги си мечтал, Рийд.

„Разбира се, че детето не е било от Ник — помисли си Рийд. — Как съм могъл да бъда толкова сляп преди три години. Фила е права. Той е мой син, а синът ми никога не би изоставил детето си.“