Мерилин Бакстър
Възмездие (9)

9

Дни наред Кейт изпитваше съжаление към себе си. Измъчваше се от терзания, докато напълно загуби сили. Сега, когато беше бременна, се чувстваше изолирана от съученичките си, макар че според нея още никой не бе забелязал положението й. С Анджи се бяха постарали да продължат приятелството си, като че ли нищо не беше се случило, но някак не вървеше.

Какво мислят приятелките й все пак беше последна й грижа. Все още не беше казала на родителите си и живееше в постоянен страх, че те ще познаят. А после Томас. Досега успяваше да избягва срещи с него в училище, но не знаеше докога ще продължи това. Той искаше от нея отговор за аборта и беше само въпрос време кога ще настои да получи този отговор.

Естествено ужасният ден дойде. Кейт тъкмо бе слязла от училищния автобус и се бе насочила към входа на училището, когато го видя. Беше със своя придружител, Уейд. По изражението на лицата им изглеждаше, че водят разпален спор.

Кейт надви внезапното си прилошаване и не се отклони от пътя си. Освен това Томас я беше забелязал.

Той каза нещо на Уейд и тръгна към нея. Според Кейт видът му беше прекрасен. Облечен бе в джинси и яркочервена риза. Кейт се молеше красивите му устни да се разтворят в сърдечна усмивка. Това обаче не стана.

— Здравей — поздрави го тя със стеснителна усмивка и свито сърце.

— Е, справи ли се с оня проблем? — Томас бе спрял на крачка от нея.

Кейт притисна тетрадките към гърдите си и се вгледа в черните му очи, като търсеше капка топлинка, малко любов. Не видя нито едното, нито другото и мъчително преглътна.

— Още… не…

— И кога ще го направиш? Сигурен съм, че майката на Анджи може да го уреди, нали е медицинска сестра и прочие — посегна към задния си джоб. — Парите са на твое разположение.

Кейт отбягна острия му поглед и почувства, че я обзема студ.

— Аз… не мога.

Той прокара пръст по едната й буза. Неочакваният му жест предизвика сълзи в очите й.

— Слушай — каза той с по-мек и примамлив глас, — всичко ще мине добре, ще видиш. А като свършиш с това, двамата с теб можем да продължим, откъдето бяхме спрели — пръстът му се спусна по шията й, после се върна към ухото. — Ще бъде по-хубаво от преди. Искаш го, нали?

Кейт потрепери и усети познатата топлина между бедрата си. Ядосваше я неговата власт над нея. Мили боже, тя го обичаше и повече от всичко искаше отношенията им да бъдат каквито бяха по-рано, и още по-хубави. Но аборт…

— Обичаш ли ме още? — прошепна тя.

— Е, знаеш, че те обичам — провлечените му думи свършиха с усмивка. — За мен ти си момиче номер едно.

— О, Томас — как й се искаше да повярва в това! Трябваше да му повярва, за да оцелее. Особено с неговото дете в утробата си.

Той докосна долната й устна с пръстта си.

— Трябва да свърши тая работа — очите му не се откъсваха от нея, но бяха сърдити. — Разчитам на теб. Не искаме някакво кресливо дете да ни обърка живота, нали?

Пръстът му върху устната й действаше магически, гласът му, очите му така омайваха Кейт, че не можеше да мисли.

— Значи ще имаш грижата?

Тя преглътна сълзите си.

— Щом… щом ти искаш така… Щом мислиш, че така ще е най-добре.

— О, миличка, знам, че ще е най-добре за двама ни. Обещавам ти, че няма да съжаляваш — той се наведе и я целуна по устните. — Кажи ми, когато свършиш тая работа.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

Томас свали ръката си и се изправи със заплашителен блясък в очите.

— Никога, миличка. Няма начин. Но ти нямаш нужда от мен. Казах ти, че сега абортът е най-простата работа.

Аборт. Пак тази ужасна дума; тя се заби в ума на Кейт като остър камък.

— Страхувам се — каза тя. — Искам да си с мен.

Устните му се изкривиха от отвращение.

— Не мога. Но ти си голямо момиче. Ще се справиш.

С тези думи той се обърна и се отдалечи. Кейт потрепери, когато разбра, че Томас весело си подсвирква.

 

 

— Пуканките са готови. Момичета, елате да ги вземете.

Гласът на Робърта достигна до Кейт и Анджи, които пробваха нови гримове в стаята на Анджи. След разговора й с Томас Кейт нямаше сили да се прибере вкъщи. Анджи я съжали и отново покани приятелката си у тях.

Робърта се бе върнала от работа рано и им беше приготвила закуска.

— Благодаря, мамо. Миризмата е чудесна — каза Анджи, издърпа един стол и седна.

Робърта се обърна към Кейт:

— Защо не седнеш и ти? Като те гледам, ми се струва, че ще паднеш. Добре ли си?

— Добре съм — усмихна се тя, но очите й останаха тъжни. — Обикновено съм добре.

Анджи побутна паницата с пуканки към нея.

— Вземи си. Както съм ти казвала и друг път, пуканките лекуват всички болки.

— Ех, де да беше тъй!

Робърта въздъхна и спря поглед върху Анджи.

— Ти каза ли на Кейт?

Ръката на Кейт, пълна с пуканки, замръзна във въздуха. Не толкова от въпроса на Робърта, колкото от начина, по който го произнесе. Нещо не беше в ред — Кейт просто го почувства.

— Какво да ми е казала?

Анджи се поколеба, преди да отговори:

— Ние ще се местим.

Кейт почти се вцепени.

— Ще се местите… къде?

— В Ню Браунфелс.

Пуканките се изсипаха от ръката на Кейт.

— О, не!

— Хей, не загубвай ума и дума, чуваш ли? — Анджи скочи от мястото си и седна до нея. — Можеш да ни гостуваш, когато поискаш. Пътят е само един час с кола.

Робърта се пресегна и стисна изстиналата ръка на Кейт.

— Винаги ще си добре дошла в нашия дом. Знаеш го. Че ти си ми като втора дъщеря!

— Но… но… — запелтечи тя, с чувството, че още една опора се изплъзва изпод краката й.

— Аз ще бъда главната сестра в тамошната болница — обясни Робърта, сякаш знаеше какво иска да попита Кейт, но не може да го изрече. — Това е голямо повишение за мене и просто не бих могла да се откажа.

— Разбирам.

Кейт наистина разбираше, но от това не й ставаше по-леко. Не можеше да си представи как ще живее без Анджи.

— Кейт, мила — продължи Робърта, — сега нямаш друг избор, освен да кажеш на родителите си за бебето. И настоявам да го направиш.

Сълзи набраздиха лицето на Кейт, но тя не се опита да ги избърше. Какво ли още щеше да се случи?

— Обещай ми, че ще го направиш.

Кейт пое дълбоко дъх и се поизправи, но очите и останаха изпълнени с тъга и страх.

— Обещавам.

 

 

— Можеш да го направиш — шепнеше си Кейт. — Разбира се, че можеш. Ти обеща на госпожа Стрикланд.

Макар че продължаваше да си говори сама и да се окуражава, тя не се чувстваше по-уверена. Представяше си как се е чувствал библейският Данаил, когато е влязъл в клетката на лъвовете. Точно така се чувстваше и тя докато вървеше по коридора към кухнята, където майка й приготвяше вечерята. Баща й не се беше върнал от нивите.

Бяха изминали две седмици от разговора й с Анджи и нейната майка. Те вече се бяха преместили в Ню Браунфелс. След като бе приела новото си назначение, Робърта бе оставила на един агент по недвижими имоти да се занимава с къщата, а тя и Анджи бяха заминали веднага. Анджи харесваше новото си училище, а Робърта — новата си работа. Кейт се радваше за тях, но приятелката й липсваше. Плака, докато сълзите й се свършиха.

Беше обещала на госпожа Стрикланд, че ще каже на родителите си за бебето, защото знаеше, че няма избор. След шест месеца щеше да роди.

Искаше първо да опита с майка си, насаме. А се нуждаеше от нейната подкрепа и при срещата с баща си. Ала нямаше да е лесно да съобщи дори на майка си. Ясно бе, че Мейвис ще бъде потресена, но не бе известно как ще реагира.

Кейт влезе в кухнята, спря и почака сърцето й да се успокои.

— Мамо!

Мейвис извади лъжицата от тенджерата с грах, която бъркаше, и се обърна. Едва забележима усмивка огря лицето й.

— Мислех, че учиш.

— Учих досега. Мога ли да ти помогна с вечерята?

— Не. Вече е почти готова.

— Мамо… трябва да ти кажа нещо.

Мейвис присви очи.

— Да нямаш неприятности в училище? Ако е така, баща ти ще ти съдере кожата.

— Не, в училище всичко е наред.

— Тогава какво има?

— Мамо, аз съм бременна.

Лъжицата изтрака върху желязната печка като изстрел. Мейвис се хвана за корема с две ръце и успя само тихо и жално да изпъшка.

— О, мамо! — извика Кейт и се спусна към нея, за да й помогне да седне на най-близкия разклатен стол. Коленичи до майка си.

Мейвис сведе изпълнени с ужас очи към Кейт.

— Как си могла? — прошепна тя. — Как си могла?

Чувство за вина изпълни Кейт. Тя покри уста с пръсти, за да не заплаче. Но нямаше връщане назад. Мъчителният разговор трябваше да се проведе докрай.

— Много съжалявам… мамо — гласът й пресекна и за миг нямаше сили да продължи. — Моля те… моля те не ме намразвай.

— О, момичето ми, детето ми! — промълви Мейвис и се залюля напред-назад като обезумяла.

Кейт чу трясъка на задната врата, последван от тежки стъпки. Прилоша й от страх. Не можеше да се изправи, краката й бяха омекнали.

Едрата фигура на Емит Колсън се появи на прага. От неговото присъствие кухнята сякаш стана още по-малка. Не се чуваше никакъв звук, освен ударите на сърцата. Кейт не знаеше дали нейното или майчиното й сърце бие по-силно.

— Защо вечерята не е сложена на масата? Какво става тук?

Кейт успя да раздвижи краката си. Изправи се, но остана до майка си. Страхът й всеки миг се засилваше.

Очите на Емит гледаха втрещено, а думите му бяха леко завалени. Дали беше пил? Или Кейт се лъжеше? Не. Много добре знаеше, че ако не е още напълно пиян, скоро ще бъде. Очите му бяха стъклени, а лицето му — зачервено, макар че някой, който не познава симптомите, би отдал червенината му на добро здраве.

Като се стараеше да овладее уплахата си, Кейт съсредоточи внимание върху работния комбинезон на Емит, изцапан с пръст и покапан с храна. Извърна се отвратена.

Майка й се изправи, а от страха, изписан по лицето й, Кейт съвсем загуби дъх.

— Идваш си… рано — продума Мейвис.

— Какво значение има? Важното е, че съм тук и искам да знам какво става.

— Ами… нищо.

Погледът му проблесна под рошавите вежди.

— Не ме лъжи, жено. След като те накажа аз, ще те накаже и Господ.

— Мамо…

— Ти, дете, мълчи — прекъсна дъщеря си Мейвис и застана пред нея. — Кейт и аз разговаряхме.

Лицето на Емит сега посиня от гняв. Ритна един стол, за да си отвори път, и полетя напред с вдигната войнствена ръка.

— Татко, недей! — викът на Кейт спря ръката му във въздуха. — Аз съм виновна, че вечерята още не е сложена на масата.

— Така ли?

Това не усмири напълно гнева на Емит към Мейвис; Кейт разбра по очите и по стойката му. Въпреки всичко трябваше да му каже. Не можеше да позволи майка й да поеме вината.

— Татко…

— Не, момичето ми… недей… моля те.

Сдържаните ридания превърнаха гласа на Мейвис в пресипнал шепот. Но погледът й се срещна с очите на Кейт и той дълбоко я трогна. В този поглед тя видя любов.

В този миг разбра, че майка й наистина я обича. Може би не както Кейт би искала — с прегръдки, целувки и нежни думи. Но все пак майка й я обичаше. Кейт щеше да й остане вечно благодарна за този миг, защото той й даде сила да продължи.

— Тоя цирк почва да ми омръзва — Емит направи още една крачка и сви юмруци.

— Татко, аз съм бременна. Ще си имам бебе.

Устните му се задвижиха беззвучно. Емит стовари ръка върху Кейт и тя се озова в другия край на кухнята. От удара в стената изпита разкъсваща болка.

— Боже мой, Боже мой! — хълцаше Мейвис и се мъчеше да стигне до дъщеря си.

— Стой си на мястото! — тя замръзна неподвижно от заплашителния рев на Емит. — Господ ще те убие, ако я докоснеш. В Божиите очи тя е нечестива.

В главата на Кейт сякаш биеше барабан, но тя се опита да се изправи.

Емит се спусна към нея.

— Да не си посмял да я удариш пак! — изпищя Мейвис.

Той спря и се извърна с потресен поглед. Кейт никога не бе чувала майка си да му се противопоставя. Навярно и за Емит това бе невиждана смелост.

— О, ще я ударя! Това заслужава моята курва — очите му стрелнаха Кейт. — Вземай си парцалите и се махай оттук — изплю се на пода. — Не искам да те видя вече, нито теб, нито копелето ти.

Мейвис се сви на стола и заплака.

— Емит, недей, недей…

— Млъквай, ако не искаш да изпъдя и тебе.

Момичето успя да се промъкне до вратата, където спря и се обърна назад.

— Мамо, ела с мен!

— Върви, дете, направи каквото казва баща ти.

С обляно в сълзи лице Кейт тръгна по коридора. Не й беше нужно много време, за да събере вещите си. Отвори вратата на килера, грабна старата платнена чанта и напъха в нея всичко, което й попадна.

По-късно се върна в празната кухня. С разтреперани пръсти взе телефона и избра номера.

— Анджи — проплака тя. — Нужна ми е твоята помощ.