Мерилин Бакстър
Възмездие (7)

7

Пролетта настъпи рано и Хълмистият район се обагри в свежи тонове. Дърветата се разлистиха, а хълмовете се покриха с диви цветя.

Но времето все още бе хладно. Кейт погледна календарчето в края на тетрадката си и потрепери. Кожата й настръхна, ала не от студ.

Не беше имала месечния си цикъл не един път, а вече два пъти. Не можеше повече да оставя този факт без внимание, при това стомахът й се бунтуваше постоянно.

И днес беше така. Учеше уроците си в дома на Анджи. Приятелката й бе отишла в кухнята, за да донесе кока-кола и пуканки. Кейт не беше сигурна, че може да ги задържи в стомаха си, но трябваше да опита.

Макар Анджи да не бе казала нищо, Кейт знаеше, че приятелката й подозира нещо нередно. Бледото лице на Кейт бе достатъчно, за да породи съмнение у нея. Кейт се бе канила да сподели с майка си, че не се чувства добре, но тъй като не обичаше да ходи на лекар и да се подлага на прегледи, се беше отказала. А и без това знаеше, че родителите й нямат пари, за да платят таксата на лекаря, дори и ако баща й би повярвал, че се чувства зле. Щеше да каже, че й няма нищо и че страда само от мързел.

Както винаги той грешеше. Тя не беше мързелива. Изпълняваше усърдно всичките си задължения, особено домакинската и училищната си работа. Уроците в гимназията й бяха приятни. Любимите й бяха история и английски. А след тях идваше испанският език. Кейт не само мечтаеше да стане адвокатка, но искаше и да пътува в чужди страни.

Но сега училището не беше най-важното нещо в живота й. Томас беше на първо място. Бе дори по-важен от здравето й. След оная нощ в колата, когато бяха стигнали до края, тя мислеше за него постоянно, макар че рядко го виждаше. В началото се страхуваше да не го е разочаровала, но после той й напомни, че се е хванал на работа, която запълва почти цялото му свободно време. Винаги когато я срещнеше в училищния коридор, той й прошепваше на ухо, че я обича. Тези прошепнати думи я крепяха от единия до другия ден.

Вярваше му. Той не би я излъгал. Трябваше да му се вярва.

Дори и само заради Томас тя трябваше да се оправи. Кейт се боеше, че ако продължава да има такъв мъртвешки вид, той ще я остави и ще я замени с друга, макар че трябваше да си признае — онова, което бяха направили, не й беше харесало много и няколко пъти бе разубедила Томас да не го правят пак.

Седмици наред след това тя бе наблюдавала родителите си и Анджи, за да види дали забелязват някаква промяна у нея. Но след като избледня чувството й за вина и страх, че някой ще разбере, осъзна, че промяната е в самата нея. Чувстваше се напълно пораснала.

Не й се искаше да споделя тайната си с Анджи, може би защото не искаше да споделя дори частица от Томас. Смяташе, че той принадлежи единствено на нея и искаше така да бъде и занапред.

По-скоро би умряла, отколкото да го загуби.

— Ей, Кейти, ела тук.

Кейт затвори тетрадката и се примъкна до края на леглото. Не можеше да се придвижи повече, защото стаята сякаш се въртеше и стомахът й се бунтуваше.

— Чакам те — извика Анджи. — Пуканките ще изстинат.

Кейт пое дълбоко дъх. Стаята престана да се върти и тя се изправи. Но не се чувстваше стабилна. Постоя още миг, после излезе от спалнята на Анджи и тръгна по дългия коридор.

Домът на Анджи, с уютната си и жизнерадостна атмосфера, повдигаше духа й. Реши, че вече се чувства по-добре, изправи рамене и мина през дневната. Стаята не бе претрупана с мебели, но бе подредена с вкус, имаше двойно канапе, тапицирано с дамаска на цветя и два фотьойла; масичката за кафе от метал и стъкло и камината подсилваха приятното впечатление.

— Следвай миризмата — извика весело Анджи — и ще разбереш къде съм.

— Идвам — промърмори Кейт.

Кухнята също бе светла и просторна, с големи прозорци и много саксии пред тях.

— Боже мой — възкликна Анджи, — изглеждаш ужасно! Пак ли си зле?

Кейт отвърна на забележката с пресилена усмивка.

— Много благодаря. Безспорно знаеш как да ми подобриш настроението.

— Просто отбелязвам това, което виждам — направо й каза Анджи. После погледна Кейт отблизо. — Без шега, лошо ли ти е? Да нямаш колики?

— Нямам колики, но чувствам стомаха си доста особено.

— Седни и си хапни пуканки. Те лекуват всичко.

Кейт я послуша и Анджи сложи пред нея кутия с кока-кола и паница с пуканки, напоени в масло. Миризмата им раздразни носа на Кейт, тя изохка и се уплаши да не повърне.

Анджи като че ли разбра, че нещо не е в ред, и спря да си сипва своята кола.

— Да не би да повърнеш…

— Да! — извика Кейт и изтича навън от кухнята.

Анджи остави колата и се спусна след нея.

Кейт едва успя да стигне до банята, преди да изхвърли съдържанието на стомаха си. Когато стигна до сухи напъни, усети мокра кърпа на челото си.

— Стой мирно — каза Анджи. — Студеното ще ти помогне.

За щастие, наистина й помогна, но тя не смееше дори да благодари на приятелката си. Боеше се, че и с един мускул да помръдне, пак ще й прилошее.

— По-добре ли си вече? — попита я Анджи след няколко минути.

Кейт кимна.

— За бога, кажете ми какво става тук?

Анджи бързо се извърна.

— О, мамо, радвам се, че се прибра.

— Но доколкото виждам, изглежда съм закъсняла — Робърта изглеждаше уморена, но бе облечена в безупречна сестринска униформа.

— Мамо, Кейт е болна.

Жената хвърли отчаян поглед към дъщеря си.

— Виждам това — пристъпи до Кейт и коленичи до нея. — Кейт, мила, можеш ли да стоиш на крака?

— Мисля… че мога.

— Добре — Робърта се обърна към Анджи: — Ти я хвани за едната ръка, а аз ще я хвана за другата.

След малко Кейт стоеше облегната на възглавници в леглото на приятелката си, все още с мокра кърпа на челото. Анджи се бе изтегнала от другата страна, подпряла глава с длан.

— Как се чувстваш сега? — попита Робърта загрижена. Тя бе приседнала в долния край на леглото и се вглеждаше в пациентката си.

Кейт прибра мокрия кичур коса, прилепнал за бузата й, и бавно издиша.

— По-добре.

Благодарна бе за неочакваната поява на Робърта. Преди да й помогне да си легне, Робърта й бе дала хапче против повръщане и то вече бе подействало. Кейт се обърна към прозореца и се загледа в слънчевия ден навън. Една катеричка скочи от близкото дърво върху съседното. Дълго я наблюдава и със завист си помисли колко лесен е животът на животинчето.

— Кейт?

Гласът на Робърта я накара да се обърне.

— Анджи ми казва, че от доста време се чувстваш зле.

— Вярно е — по бузата на Кейт се търкулна една сълза, която тя побърза да изтрие.

— Стомахът ли те смущава? — спокойно попита Робърта.

— Да.

— Редовен ли е месечният ти цикъл?

— Не… нямам вече втори месец.

Дълбока и неспокойна тишина се възцари в стаята. Анджи остана с отворена уста. Робърта се напрегна.

— Мислиш ли… че може да имам нещо лошо? — продума Кейт, като гледаше ту едната, ту другата.

— Да. Може да си бременна — изтърси Анджи.

Робърта погледна дъщеря си с укор, преди да се обърне към Кейт и да я попита нежно:

— Кейт, мила, възможно ли е да си бременна?

Погледът на Кейт изразяваше недоумение.

— Ами аз… не… — започна тя, но думите заседнаха в гърлото й под укоряващия поглед на Робърта. Не смееше да се обърне към Анджи.

— Кейт, отговори ми — тонът на Робърта бе внимателен, но твърд.

— Да — прошепна тя и гърлото й пак се стегна.

Приятелката й изпъшка и се надигна.

— Не мога да повярвам, че си била толкова…

Робърта пак погледна дъщеря си.

— Шшшт!

Анджи замълча и почна да си играе с един конец върху покривката на леглото.

— Кейт, мила — продължи Робърта, — лежи спокойно, докато се обадя на лекаря, с когото работя. Сигурна съм, че ще те прегледа още днес, макар че е доста късно.

Кейт само кимна, защото устните й бяха изтръпнали от страх. Но сърцето й биеше така силно, че го чувстваше в гърлото си. Бременна? „Нее! Моля ви, не!“

Анджи прекъсна мислите й.

— Ей богу, Кейт, как си могла да бъдеш толкова… глупава, толкова непредпазлива? — придвижи се и почти се допря до лицето на Кейт. — Не мога да повярвам, че не си накарала Томас, нали знаеш… да си сложи нещо.

— Какво нещо?

— Какво нещо! — приятелката й почервеня от гняв. — Една гумичка, ето какво. Томас винаги си носи гумичка.

— Ти откъде знаеш?

— Е, не знам, не знам със сигурност — заекна Анджи. — Но знам, че почти всички момчета си носят гумички. И Томас няма да е изключение.

Кейт не можеше да повярва. Мъчеше се да надвие страха, който сякаш искаше да я погълне и да я завлече в някаква тъмна бездна. Бременна. Не, не беше възможно, разсъждаваше тя. Не можеше да е забременяла от един-единствен път. Понадигна се мъчително. Дробовете й като че ли щяха да се пръснат. Сълзи извираха от очите й и обливаха бузите й. Покри лицето си с ръце.

— Плачът няма да ти помогне — обади се Анджи, грабна книжна салфетка от масата и я подаде на Кейт. — Мислех, че знаеш правилата.

Макар че Анджи продължаваше да говори направо, в очите й не се четеше укор и Кейт й бе благодарна за това. Не би понесла най-добрата й приятелка да я отблъсне.

В този миг една мисъл я прободе като нож. Тя силно изохка. Родителите й! Мили боже, нейните родители. Не, не можеше да мисли за тях сега. Всъщност може би не беше бременна; може би тревогата бе фалшива.

— Кейт, чуваш ли ме? Пак ли ти е лошо?

От болката в главата й бе трудно да чува и да мисли.

— Не.

Анджи въздъхна.

— Мислеше си за Томас, нали?

— Мислех за родителите си.

— А какво ще кажеш на Томас?

Томас, Кейт бързо си пое дъх. Ако наистина е бременна, как ще реагира той?

— Не знам — продума накрая.

— Ако ми падне, още сега бих го…

— Недей, Анджи. Не говори така за него. Аз съм също толкова виновна.

Анджи стисна устни.

— Малко се съмнявам.

— Така е.

— Ти страдаш от собствената си наивност.

— Аз го обичам.

— Ти какво?

— Чу какво ти казах.

Преди Анджи да изрази мнението си по въпроса, Робърта влезе в стаята и отправи поглед към Кейт.

— Все още ли си сравнително добре?

Кейт кимна.

— Тогава иди да си измиеш лицето и да се постегнеш. Лекарят ще те прегледа.