Мерилин Бакстър
Възмездие (52)

52

Къщата миришеше на Коледа. Сушени розови листа горяха в чинийки на различни места в дневната, където Кейт оглеждаше елхата. В ръката й се люлееше една гирлянда. Елхата вече изглеждаше прекрасно, висока до тавана, осветена с малки лампички, които блещукаха като диаманти, и украсена с най-различни дрънкулки. Но тя още се въртеше край нея.

Чу шум и като помисли, че е Сойър, се обърна. Но не беше съпругът й. Един пън се беше наместил в камината. Очите й се спряха на Сойър, който беше заспал дълбоко на дивана.

Усмихна се. Нямаше ги вече бръчките около устата му и напрегнатият израз на лицето. „Бракът му се отразява добре“ — помисли Кейт. Също както и на нея. Никога не беше изпитвала такова щастие и задоволство. Същото се отнасяше и до Сойър.

Бяха се оженили три дни след като беше спечелила в изборите. Оттогава бяха говорили надълго за тъжното си детство. Това беше една от причините да иска първата им Коледа заедно да бъде безупречна. Беше украсила къщата сама с живи цветя и различни коледни украшения. Дори беше опекла сладкиши и кейкове, а Сойър безмилостно й се бе присмял, когато изгори първата тава със сладки.

Усмихна се, като си спомни как лакомо ги беше изял дори и изгорени. А тя се трогна до сълзи, когато той си призна, че никога в живота си не е ял домашни сладки.

Такива мигове й бяха тъй скъпи, както и посещенията им при Еймбър. „Сладка Еймбър“ — й казваше той, а тя винаги се смееше.

Момичето бе станало част от живота им, но напредъкът бе бавен. Все още предстоеше да я вземат от онзи дом и тя се надяваше…

— Не можеш да го оставиш на мира, нали?

Гласът на Сойър прекъсна мислите й. Той се приближаваше към нея само по долно бельо.

Кейт въздъхна и се обърна към коледното дърво.

— Чудесно е, нали?

— Не говорех за дървото.

Преди да успее да се обърне, ръцете му я обвиха. Подуши врата й.

— Миришеш толкова хубаво, че мога да те изям.

— Ти май винаги си гладен.

Той се засмя, мушна ръка под дрехата й и потърси гръдта й.

— Обичам те.

— Покажи ми го.

Тя се извъртя в ръцете му и му предложи устните си. Той се впи в тях. Кейт се притисна до него и усети втвърдената му мъжественост.

— Не мога да ти се наситя — промърмори той, съблече дрехата й и я повали на пода…

— Да можеха да те видят някои от твоите колеги такава топла и разтапяща се, и толкова различна от строгата госпожа съдия, седнала на трона си.

Тя го издърпа към себе си.

Млъкни и ме целуни!

Той не проговори вече. Сега нямаше нужда от думи. Започна да гали гърдите й, корема, пъпа, първо с ръка, после с език.

Тя потрепери и се замоли:

— Моля те, искам те в мене. Не се чувствам цяла, ако не си.

— О, боже! — изпъшка той и се издигна над Кейт в светлината на камината, преди да навлезе дълбоко в нея.

Тя се почувства задоволена след няколко минути. После пак, когато и двамата едновременно нададоха вик на удовлетворение.

Отново бяха сити от непрестанната си жажда. Кейт се чудеше как е живяла толкова години, без да знае какво щастие е да обичаш и да бъдеш обичана.

Сойър се сгуши до нея на топлия килим и покри голотата им с нейния пеньоар.

— Толкова си тиха. Добре ли си?

— Прекрасно се чувствам.

Той вдигна кичур влажна коса, паднал над очите й.

— Обичам те. Мисля, че няма да ми омръзне да ти го повтарям.

— Надявам се.

Замълчаха, щастливи, че са прегърнати, че се наслаждават на своята взаимност.

— Мислиш ли, че ще можем да доведем Еймбър… у дома за Коледа? — тихо попита Кейт.

Очите й се плъзнаха до елхата, където имаше и специална кутия, надписана с името на Еймбър. В нея бяха перлите от майка й. Копнееше да ги закачи около врата на дъщеря си.

Сойър подпря глава на едната си ръка и надникна в очите й.

— Разбира се, че можем да доведем нашата дъщеря у дома, ако искаш.

Една сълза се търкулна по лицето на Кейт. Той я облиза.

— Кога.

— Кога можем да я доведем?

Сойър се надигна и се ухили.

— Защо не сега?

— Сега? — с треперлив глас попита Кейт. — Искаш да кажеш още сега, в тази минута?

— Е, може би преди това трябва да се облечем.

— О, Сойър! — извика Кейт и обви врата му с ръце.

После скочи и се втурна към спалнята, но внезапно спря и се обърна назад.

— Само си помисли! Ако доведем Еймбър у дома, ще бъдем истинско семейство.

— Завинаги, скъпа моя, завинаги.