Мерилин Бакстър
Възмездие (51)

51

Томас Дженингс излезе от черковната си канцелария и веднага бе заобиколен от репортери.

— Проклети лешояди — промърмори си той и се опита да не им обръща внимание. Но не беше възможно. Заобиколиха го наистина като лешояди, които се хранят с трупове, и не отстъпваха. Главата на Томас щеше да се пръсне. — Махнете се от пътя ми! — изсъска той.

Една журналистка завря микрофон пред устата му.

— Преподобни, коя е любимата ви жена тези дни?

— Да, преподобни, коя е?

— Кажете ни името — подвикна друг.

— Как се чувстват последователите ви сега, преподобни?

— Преподобни, как можахте да изоставите бебето в мотел? Какво чудовище може да постъпи така?

Томас се бе запъхтял като участник в маратонско бягане и разблъска репортерската тълпа.

— Махайте се от пътя ми. Оставете ме на мира. Няма да отговарям на никакви въпроси.

Не биваше да излиза от кабинета си, но пък не можеше и да се крие до края на живота си. Макар да се боеше, че тъкмо това щеше да е принуден да прави благодарение на нея. Най-много от всичко му се искаше да намери Кейт Колсън, да я прободе в сърцето и да гледа как изтича кръвта й.

Томас най-после се добра до колата си. Мигом влезе в нея, заключи вратите и запали двигателя. Репортерите заобиколиха колата му.

— Махайте се или ще ви прегазя — изкрещя им през стъклото.

И би го направил. Така беше разгневен. И уплашен. Докато излизаше от паркинга и насочваше линкълна си към улицата, усети, че кръвното му се повишава.

От тялото му се стичаше пот и просмукваше дрехите му. Стомахът му се бе свил на топка. След хладнокръвното изложение на Кейт телефонът му не спираше да звъни. Хората бяха възмутени, казваха, че спират финансовата си подкрепа.

Телевизионните му спонсори се бяха оттеглили, с изключение на двама, но очакваше и те да последват останалите.

Така силно стискаше волана, че кокалчетата му пукаха. Но отпусна пръстите си едва когато влезе в алеята пред своя дом и загаси мотора. Поседя една минута. Посрещна го тишина. Нямаше репортери.

Излезе от линкълна и огледа къщата си. Радваше се, че е вече тук. Избърса лице с носната си кърпа, грабна чантата си и влезе вътре. Спъна се в нещо тежко и почти загуби равновесие.

— Какво, по дяволите…

— Мисля, че се разбира от само себе си.

Томас погледна трите куфара на пода, неговите куфари, после Анет, която стоеше по средата на стълбището.

Адамовата му ябълка подскочи.

— Това е моята къща, проклетнице!

Жена му се изсмя пискливо.

— Построена с парите на баща ми.

— Записана е на мое име.

— И на мое. Но това е без значение. Няма съдия в този щат, който би я присъдил на тебе сега.

— Върви по дяволите!

— Ще ида, но не сама. Преди мене ти ще потанцуваш с дявола. А сега се махай оттук. Не мога да търпя мутрата ти. Иди при някоя от твоите курви — отметна глава назад и се изсмя. — Ама тя добре те подреди, нали? Трябва да й го признаем — съдията има не само нокти, но и зъби, и добре те захапа. И мене също — погледът й стана още по-язвителен. — И аз не искам да съм омъжена за чудовище като тебе.

— Не можеш да го направиш. Не можеш просто да ме изриташ!

На горната площадка се появи мъж. Едър като мечка, с грива от бяла коса и здрави челюсти.

Томас примря. Бащата на Анет, Райли Холкъм, беше последният човек, когото бе искал да срещне.

— Ако тя не може да те изрита оттук, аз мога — ясно произнесе той, без да повишава глас. — Ти си срам за това семейство, за Бог и за този щат — погледна часовника си. — Предполагам, че в този момент един ключар сменя секретните брави на черковната сграда.

— Какво? — изкрещя Томас. — Не можеш да направиш това!

— Сградата е моя собственост и мога да правя каквото пожелая. А сега си вземай багажа и си отивай! — тъй като Томас не отговори, той изръмжа: — Още сега!

Дженингс подскочи, сякаш бе прострелян, и се наведе да вземе багажа си. Довлече се до вратата и излезе. Но не можеше да продължи. Силите го бяха напуснали.

Какво щеше да прави? Къде можеше да отиде? Беше разорен и опозорен. Спомни си за пистолета в жабката на колата. По-добре да е в пъкъла, отколкото да живее така на земята. Но не можеше да направи и това. Страхуваше се.

Най-лошото беше, че кучката бе спечелила. Кейт Колсън го бе надхитрила и сега той трябваше да бяга с подвита опашка.

Затътри се към колата.

 

 

Сойър прочете за делото срещу Харлан и се усмихна, когато стигна до присъдата и до годините, които трябваше да прекара в затвора. Щеше да е много, много стар, когато излезеше оттам.

Като се изключи това, че бе проучил клиента от Тампа и бе открил, че е чист, Сойър нямаше никакво участие в тази мръсна сделка със земя. Харлан сам бе газил в собствената си мръсотия.

Радваше се, че Харлан си бе получил заслуженото и направо ликуваше, че Томас Дженингс бе поставен на място; доволен бе, че Кейт си беше послужила с материалите, изпратени от него.

Но Сойър не беше весел. Нямаше настроение дори за работа. Откакто се бе разделил с Кейт, всъщност Ралф ръководеше агенцията. Мисълта за нея така го измъчваше, че не можеше да се съсредоточи. Единствената светла точка в тези мрачни дни бе, че съдът оправда като невинен един от клиентите му, обвинен, че е предизвикал смъртта на доведените си синове чрез пожар. С това Сойър можеше да се поздрави. Той беше открил голяма част от доказателствения материал за невинността на обвиняемия.

Но и тази радост бе краткотрайна. Вътрешната му пустота ставаше все по-мъчителна.

Сойър включи една видеокасета, и седна на канапето. Беше заснел пресконференцията на Кейт. Не помнеше колко пъти я беше гледал вече само за да я вижда отново.

Образът на Кейт изпълни екрана. Никога не беше изглеждала по-добре, макар че под очите й имаше кръгове. Всичко друго у нея беше съвършено. От слънцето косата й блестеше. Знаеше точно каква е косата й, като прокарваше пръсти през нея. Познаваше и лекото потрепване на пулса и в трапчинката под шията.

Сойър изпъшка. Връзката с Кейт беше най-хубавото преживяване през живота му. Как я бе изпуснал?

След един месец изборите ще са минали и тя ще е избрана за съдия. Отзвукът от нейната честност и откровеност бе много положителен; без съмнение, очакваха я големи успехи.

Но тя обичаше не само работата си. Тя обичаше и него. Беше видял любовта в очите й, беше я чул в гласа й, беше я почувствал в допира й.

Тогава защо всичко бе тръгнало наопаки?

Припомняше си многократно оня съдбоносен ден, като се мъчеше да й обясни, че когато обеща на Харлан да я проучи, още не я обичаше? По дяволите, тогава тя му беше само обикновена клиентка. Ако знаеше, че ще я загуби, би я заставил да го изслуша.

Затвори очи, вдъхна дълбоко и стана от канапето.

 

 

— Поздравления, Кейт! Ти успя!

Кейт се ухили на Бил Джонс, който я приветства с вдигнати нагоре палци. Празненството по случай победата й вървеше чудесно. Радваше се, че е спечелила, но беше емоционално изтощена и се насилваше да се включи във веселието.

Лееше се шампанско и всички се потупваха по гърбовете. Кейт се извини и отиде да потърси Анджи, която бе казала, че скоро ще си тръгва. Надяваше се, че приятелката й ще прекара нощта при нея, но тя бе решила да отиде до Ню Браунфелс.

— Как ми се искаше да останеш — повтори й Кейт, когато я намери при бюфета.

Анджи натопи една скарида в соса и се обърна към Кейт.

— Мама ме очаква, а напоследък рядко се връщам у дома.

— Знам. Аз просто съм егоистка — „и самотна, тъй самотна, че едва го понасям“ — каза си наум.

— Какво ти е? — попита Анджи. — Изглеждаш като че ли ще се прекършиш.

— Имах трудно дело. Процесът по убийството най-сетне свърши.

— И как завърши? Не съм виждала вестник от седмици.

— Съдебните заседатели намериха помощник-шерифите за виновни. Сметнаха, че хладнокръвно са убили чернокожия затворник.

— И сигурна ли си, че само това те е изтерзало?

— Сигурна съм — пресилено се усмихна Кейт.

Анджи завъртя очи.

— Де да можех да ти повярвам!

— Имаш много силно въображение, приятелко.

— Не. Въпросът е в Сойър, нали?

Кейт се стегна.

— Не искам да…

— Знам — прекъсна я Анджи, — не искаш да говориш за него. Но и двамата сте луди, че не се разберете.

Кейт се наведе и я целуна по бузата.

— Обичам те.

— С други думи, тръгвай си — засмя се Анджи.

— И скоро пак ела да ме видиш.

Кейт се поспря при други приятели и познати за около още един час; после се извини, че е много изморена, и напусна главната квартира на кампанията си, изпратена с благопожелания.

Малко по-късно се отпусна на дивана в дома си и се загледа в чашата си с кафе. Би трябвало да си легне, макар че утре нямаше да ходи на работа. В чест на победата си бе получила свободен ден. Но беше още много напрегната, за да си легне, а и бе пила повечко шампанско.

И, господи, искаше Сойър! По едно време той я бе желал — отчаяно. Отпи от кафето си. Подсъзнателно се бе надявала, че той може да се появи на празненството й тази вечер. Но не дойде — не беше в неговия стил. Ами ако тя идеше при него утре, за да му каже, че съжалява, че е направила голяма грешка? Би ли я изслушал? Щеше ли да й даде още един шанс? И ако се съгласеше — после какво?

Звънецът на входа иззвъня. Кейт се намръщи. Кой можеше да идва по това време, още повече, че празненството продължаваше? Тя загърна по-плътно пеньоара си. Навярно Анджи си беше забравила нещо.

Прибра зад ухото си един кичур коса и отиде до вратата.

— Кой е?

— Сойър.

От приглушения му глас устата й пресъхна.

— Кейт… отвори, моля те!

Отчаяната нотка в гласа му я накара да побърза. Отключи и отвори широко вратата. Лунната светлина го огряваше. Погледите им се срещнаха.

Той се покашля.

— Знам, че е късно, но видях светлина в прозореца ти и исках да те поздравя.

Изпотеното му лице свидетелстваше за вълнението му.

— Благодаря. И аз… исках да ти благодаря… много пъти — думите й се превърнаха в дрезгав шепот: — За пакета.

— Не ми дължиш никаква благодарност — Сойър пак се прокашля. — Това е най-малкото, което можех да направя.

Още се гледаха в очите.

— Искаш ли нещо за пиене? Чаша шампанско?

— Не. Просто исках да се отбия, за да те поздравя.

— Радвам се… че дойде.

В очите му блесна още по-голямо вълнение.

— Наистина ли?

— Да — прошепна тя с болка, като се питаше как ли щеше да прекара останалата част от живота си без него.

— За бога, Кейт, не ме гледай така, ако не го правиш искрено. Аз…

— Прегърни ме, Сойър.

С приглушен стон той простря ръце и я притисна към себе си.

— О, Кейт, не исках да те огорча! — обсипа я с целувки по устните, по лицето, по шията. — Никога нищо не съм казвал на Харлан. Никога.

Кейт също изгаряше от желание да го докосва, да го прегръща, да навакса изгубеното време.

— Шшт. Знам — промърмори между жадните целувки. — Съжалявам, че не те разбрах правилно.

— Обичам те — каза той. — Обичам те!

— И аз те обичам.

Все още стояха прегърнати на лунната светлина. Най-сетне Сойър я отдалечи от себе си и я погледна в очите.

— Ще се омъжиш ли за мене?

Светналите й очи помръкнаха и тя се изплъзна от ръцете му.

— Трябва да знаеш нещо за мене.

— И какво е то? — подразни я той.

— Когато родих Еймбър… лекарят ми каза, че няма да мога да родя друго дете.

Лицето му стана сериозно.

— Съжалявам, скъпа, но какво общо има това с нашата женитба?

— Ти ми призна веднъж, че искаш да имаш… дете.

— Ела тук — подкани я той.

Тя извика и се хвърли отново в ръцете му.

— Знаеш ли колко много деца се нуждаят от дом? Ако искаме да имаме бебе, просто ще си вземем едно.

Кейт се отдръпна.

— Сериозно ли говориш?

— Аз искам тебе. Всичко друго може да бъде само допълнителна украса.

Младата жена се засмя.

— Сойър Брок, обичам те.

— И аз те обичам.

Лицето й отново се помрачи.

— Има още нещо.

— Добре, нека да го чуем.

— Става дума за Еймбър. Трябва да знаеш, че съм твърдо решена да намеря начин да стана част от нейния живот.

— Поправям те — каза Сойър. — Ние двамата ще намерим начин.