Мерилин Бакстър
Възмездие (43)

43

Погледът на Сойър помръкна, но гласът му остана тих и спокоен:

— Ако ми дадеш възможност, ще ти обясня.

— Според мене няма какво да се обяснява — хладно отвърна Кейт, като се мъчеше да потисне неприятното си чувство.

Съжаляваше, че дойде. Когато я гледаше по този начин, искаше й се да се любят, а не да воюват. Но гневът й надви моментната слабост.

Сойър не сваляше очи от нея.

— Поне влез и седни.

Той затвори вратата и я поведе към голям хол с висок таван. Тя нямаше какво да прави, освен да го последва.

— Не искам да седна — заяви, спря до един стол и се подпря на него.

— Както обичаш. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък искам.

Кейт го проследи как отива до кухнята. Беше по сиви спортни шорти и бяла тениска. Изглеждаше по-силен и по-привлекателен от всякога.

Тя стисна юмруци. Нямаше да позволи на неговото мъжко излъчване да й попречи да му каже какво мисли за него. Въпреки това се възхищаваше на здравите мускули на бедрата му. Беше докосвала тези бедра…

„Внимавай!“ — каза си тя, защото чувстваше, че самообладанието й се топи. Огледа се. Харесваше й апартаментът му. Изглеждаше подходящ за него. Обзавеждането бе подчертано мъжко, но имаше някои детайли, които само жена би могла да прибави. Изпита силен пристъп на ревност и се ядоса на себе си от това.

Очите й продължиха да обхождат стаята, минаха по плътния тревистозелен килим, по тапицираните с кожа мебели. Пред едната стена беше подреден кът за посрещане на гости, в центъра на другата имаше камина. По стените висяха картини, които навярно струваха цяло състояние. Декоративни растения бяха поставени така, че да получават достатъчно светлина.

От мястото си Кейт виждаше част от кухнята. Предположи, че зад нея са спалните.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо? — извика Сойър от кухнята и прекъсна мислите й. Тъй като тя не отговори, добави: — Правя кафе.

— Не, благодаря — повтори студено.

Той не каза нищо повече. Кейт се разходи из стаята и сдържа желанието си да му извика да не се занимава с кафето. Използваше го като повод да избегне конфронтацията. Но тя знаеше, че той не е от хората, които бягат от каквото и да било.

Защо се бе опитал да надникне в личния й живот? Това, че беше спала с него, не му даваше такова право. Не беше го наела, за да проучва нея. Сърцето й заби ускорено. Беше ли разкрил тайната й? Ако беше, какво значение щеше да има?

Изумена и разгневена от съобщението на Анджи, беше позвънила на Робърта.

— Робърта, Кейт ти се обажда.

— Кейт, мила, каква приятна изненада. Как си?

— Много добре. А ти?

— Добре — горе-долу. Работа и нищо друго.

— Така чувам — отвърна й тя.

Робърта се засмя.

— Освен това се храня и дебелея.

— Не ти вярвам.

Представи си я. Висока, едра, този тип жени не увяхваха бързо. Внезапно се натъжи. Много, много отдавна не беше я виждала. Жената, която й бе като втора майка и бе спасила душевното й равновесие, а може би и живота й.

— Робърта — започна Кейт колебливо.

— Досещам се защо ми се обаждаш.

— Кажи ми каквото знаеш, Робърта.

— Всъщност то не е много. Нали помниш моя братовчед Елмър Сайдс от бакалницата?

— Разбира се.

— Ами той е говорил с детектива. А нали знаеш какви са хората във Фор Корнърс. Обичат да си тикат носа навсякъде.

— Елмър каза ли ти нещо по-точно?

— Само че този господин Брок му задавал лични въпроси за твоя живот, под предлог, че работи по някакъв случай, свързан с тебе — помълча, но тъй като Кейт не направи никакъв коментар, на свой ред запита: — Кейт, мила, да не би да имаш някакви неприятности? Знам, че си се кандидатирала…

— Не, Робърта, нямам неприятности. Аз наистина наех господин Брок, но не за да проучва мене.

— Така ли?

— Виж какво, когато имаме повече време, ще ти разкажа за какво става дума. Мисля, че ти го дължа. А дотогава моля те не отговаряй на никакви въпроси, отнасящи се до мене.

— Това се разбира от само себе си.

— Благодаря ти… и… обичам те — тихо каза Кейт.

— И аз те обичам. И ти благодаря, че се грижиш за Анджи… — Робърта бе замълчала притеснено. — Понякога се чудя какво ще стане с нея.

„И аз също“ — бе си казала Кейт наум.

— Всичко ще се оправи.

— Обади ми се пак.

— Непременно.

След този разговор бе изпитала болезнено желание да изобличи Сойър веднага, но служебните й задължения не го позволяваха. По-важно от личните проблеми бе делото по убийството.

Днес за пръв път бе намерила възможност да се откъсне от работа. Най-напред беше отишла в офиса му. Като не бе видяла колата му, тръгна към дома му.

Сойър внезапно се появи с чаша кафе и една бира.

— Казах ти, че не искам нищо.

— Знам какво ми каза, но въпреки това ти донесох кафе.

Размениха си погледи сред нарасналото напрежение, което висеше над тях като гъста мъгла.

Той остави кафето на масичката пред канапето и отпи от бирата си.

— Защо го направи? — попита тя.

Приближи се на сантиметри от нея.

— Исках да знам повече за тебе.

— Не сме имали такава уговорка — отсече Кейт и почти изтърва нервите си, тъй като той стоеше съвсем спокоен. — Длъжен бе да направиш онова, което съм поискала от тебе.

— Не си ли поне малко любопитна по каква причина го направих?

— Не. Ядосана съм — без да се замисли, отвърна тя. — Дължиш ми извинение.

Атмосферата стана още по-тежка, сякаш всичко зависеше от този миг.

— Е, добре — след дълга пауза се обади Сойър. — Значи съм се отклонил от правия път.

Знаеше, че няма да получи по-голямо извинение, а това не я задоволяваше. Не искаше да му задава въпрос, но той сам излезе от устата й:

— И откри ли каквото търсеше? — тонът й бе злобен, защото се мъчеше по този начин да надвие страха си.

— Какво мислиш, че съм открил? — сухо попита той.

— Слушай, не съм в настроение да си играем. Единствената ти задача е да намериш детето. Ясно ли е?

— Точно това правя.

— И къде е тя? Намери ли я?

Сега и неговите очи проблеснаха гневно.

— Не.

— Това имам предвид. Придържай се към правилата, или ще си потърся някой друг, който да се заеме със случая. И никога вече не се меси в личния ми живот.

— Кейт, можеш да ми имаш доверие.

— Тук не става дума за доверие.

— А, разбирам, можеш да спиш с мене, но не можеш да ми се довериш.

Тя трепна, но не беше готова да отстъпи.

— Сключили сме сделка. Ти вършиш каквото искам, а пък аз ти плащам.

— Господи! Това ли съм аз за тебе, платен помощник? — гласът му прозвуча като камшик.

Кейт се обърна с гръб, за да не забележи колко силно бие сърцето й. Да върви по дяволите! Нямаше да му позволи да я тревожи така. Не искаше да му се доверява в личния си живот. Бог да й е на помощ, не искаше да го желае. Искаше да се освободи от безкрайната вътрешна болка.

Сойър я хвана за раменете и я извърна към себе си.

— Не ми обръщай гръб.

Очите й блеснаха.

— Свали си ръцете от мен.

Стори й се, че той трепери и лицето му побледнява.

— Това е мой проблем — рязко каза той. — Не мога да сваля ръцете си от теб. Нито мога да спра да мисля за теб. Оплела си и тялото, и живота ми!

Тя отвори уста, за да отговори, но не можа да издаде и звук. Устните му бясно се впиха в нейните. Кейт изпъшка и се помъчи да го отблъсне, но ръцете му я държаха здраво.

Мигом почувства събудената му мъжественост, а езикът му, топъл и стремителен, се вмъкна в устата й. Едната му ръка обхвана гръдта й.

Кейт внезапно се възпламени и несъзнателно обви ръце около врата му. От неговото гърло излезе задавен звук, а ръцете му се плъзнаха по бедрата й, притиснаха ги към наелектризираното му тяло.

— Не! — изстена ужасена Кейт и се отдръпна. — Не мога… — прошепна след това отчаяно.

Той се мъчеше да си поеме дъх, докато тя почна да оправя дрехите си. Избягваха да се погледнат.

— Трябва да тръгвам — каза потръпвайки. Грабна чантата си и тръгна към вратата.

Сойър не каза нищо, нито се опита да я спре.

 

 

Бен Апългейт затвори вратата зад себе си.

Кейт погледна разсилния.

— Готова ли е залата?

— Почти. Най-много още пет минути.

— Как върви според тебе? — попита, като имаше наум делото срещу двама бели полицаи, обвинени, че са причинили смъртта на чернокож затворник.

— Добре, мисля си. Не позволявате на адвокатите да се отпуснат.

— Искам всичко да бъде много точно.

След като личният й живот се разнищваше пред очите й, Кейт не би понесла същото да се случи и в професионалния й живот. Единственият начин, по който можеше да запази самообладание, бе да не мисли за Сойър и за последната им среща.

— Голяма работа вършите — казваше Бен.

Тя му се усмихна.

— Ти си ми подкрепа, Бен.

И наистина беше. Дългото му, слабо лице завършваше с голяма челюст и едри зъби, които не се показваха, освен ако някой се изпречеше пред Кейт. Пазеше я както кокошка пази пилците си.

Той се изчерви.

— Вие нямате нужда от подкрепа. Ще смачкате другите кандидати в изборите като нищо — помълча и пристъпи от крак на крак. — Исках да ви кажа, че правилно решихте за онези две момчета с наркотиците.

Кейт излезе иззад бюрото си.

— Които получиха условна присъда с изпитателен срок?

— Да. Според моята глава така беше най-добре. Дано само момчетата да не направят нова беля.

— Ако направят, бъди сигурен, че няма да им простя.

— Така си е. Чудя се защо толкова младежи тези дни си търсят белята.

— Понякога, изглежда, го правят и от отегчение.

Бен погледна стенния часовник.

— Остават ви три минути.

— Сега идвам.

Като остана сама, се замисли пак за младежите. Дълго беше разсъждавала по присъдата. И се молеше решението й да е било правилно. Въз основа на признанието им, че са виновни, бе им дала условна присъда с десетгодишен изпитателен срок.

Ако обаче направеха ново провинение в този срок, щеше да поднови делото и да произнесе тежка присъда.

Но ако младежите през целия десетгодишен срок не нарушаваха закона, досието им щеше да се очисти напълно. Разбира се, не можеше да знае какво ще стане, можеше само да се надява, че младежите ще се възползват от дадената им възможност.

— Време е, съдия Колсън — съобщи Бен, като надникна през вратата.

— Готова съм — въздъхна Кейт.

Не помръдна още миг, за да се съсредоточи. После облече тогата си и я поглади с чувство на гордост.