Мерилин Бакстър
Възмездие (37)

37

— Не се обаждай, моля ти се — измърка брюнетката до него.

Томас не обърна внимание на молбата и посегна към телефона.

— Ало — изръмжа той, като се опитваше да раздвижи уморения си мозък.

— Доставих информацията, която искате.

Томас се надигна в леглото.

— Хайде, миличък, легни си пак — подкани го брюнетката.

Той покри слушалката с длан и я изгледа гневно.

— Или млъкни, или ставай веднага. Все ми е едно кое от двете ще избереш.

Брюнетката скочи от леглото.

— Да те вземат мътните!

— Извинявай — върна се към разговора с детектива Томас. — Какво казваш?

— Доставих информацията, която искате. Поне част от нея.

— Чудесно. Дай да я чуем.

 

 

Кейт рядко работеше след тъмно, но тази вечер направи изключение. Имаше няколко дела, по които й предстоеше да се произнесе, а едно от тях изискваше по-задълбочено обмисляне и съсредоточаване. „Но не е ли така с всяко дело?“ — напомни си тя унило.

Може би трябваше да приеме предложението на Бил Джонс и да се върне в адвокатската фирма. Беше мислила по този въпрос. Ала само бегло. Работата при Джонс и Страсбърг й бе доставяла удоволствие, но беше почувствала нужда от ново предизвикателство, макар че във фирмата не й бе скучно. Ни най-малко. Ала сякаш бе попаднала в застой, всичко бе започнало да се повтаря — постоянни пътувания, оставане до късно вечер, безкрайни заседания.

Беше си купила къща и копнееше да се наслаждава на дома си, но никога не й оставаше време за това. Възможно бе да е станала егоистка, да иска повече време за себе си. Затова, когато се бе появила възможността да стане съдия, тя се бе възползвала от нея.

Кейт остави молива си, извърна глава от светлината на настолната лампа и разтърка уморените си очи. Беше постигнала доста в работата си и не се оплакваше. Освен това утре бе събота и смяташе да прекара деня в своя двор, да се занимава с цветята си.

Погледът й се спря на телефона. Защо ли не се обаждаше той? Захапа края на молива си. Ами ако изобщо не се обадеше? Дано да беше без значение, че не се е обаждал от няколко дни. Беше му казала само, че иска да знае докъде е стигнало разследването. Откриването на дъщеря й се бе проточило по-дълго, отколкото бе очаквала, но тя нямаше опит в издирването на хора в неизвестност. Дълбоко в себе си Кейт знаеше, че нетърпението й не се дължи само на факта, че Сойър не напредва с работата, но и на това, че не й се обажда.

Още изпитваше нужда да го среща, да чува гласа му, да го докосва. Очите й пареха и раменете й се привеждаха от умора. Кейт прогони тревожните си мисли и склони глава върху ръцете си.

В този миг го чу един неясен шум. Сърцето й подскочи. Какво бе това? Шумът се повтори. Дали се бе отворила и затворила врата? Човек ли бе влязъл в преддверието на кабинета й? И кой би могъл да бъде? Погледна часовника си. Поуспокои се. Навярно бе Пийт, пазачът. Или може би друг съдия искаше да се отбие при нея. Не само тя оставаше да работи до късно.

Вдигна очи и зачака на вратата да се почука. Но нямаше почукване. Изправи се смръщена.

— Има ли някой? — извика и усети ледени тръпки.

Никой не отговори. Направи две крачки, но внезапно спря, когато вратата шумно се отвори. Влезе Томас Дженингс и тресна вратата зад гърба си.

Дъхът й спря, стори й се, че ще се задуши.

— Здравей, Кейт.

Победоносният му, но студен тон отприщи гърлото й.

— Излез оттук! Веднага!

Томас се изсмя.

— За нищо на света. Не и преди да ти кажа нещо.

— Ние нямаме за какво да си говорим.

— Е, ваше благородие. Не мога да повярвам, че съдия може да лъже един стар познат… или по-точно един бивш любовник.

— Ти си отвратителен.

Той пак се изсмя.

— Ако искаш да си разменяме обиди, готов съм.

Кейт изпита внезапно желание да се нахвърли върху него и да издере лицето и очите му. Как се осмеляваше да предявява искания към нея? Настръхна, но не искаше да го покаже. Каквито усилия да й костваше, трябваше да се владее. Какво можеше да й стори? Нищо, уверяваше се сама. Беше в безопасност. Така ли беше наистина? Спомни си за произшествието по хлъзгавото шосе.

— Трябва да си поговорим малко — ти и аз.

— Излез оттук! — повтори Кейт.

Без да й обръща внимание, Томас пристъпи напред, приближи се до нея достатъчно, за да усети одеколона му. Почти й прилоша. Миришеше тъй силно, сякаш се бе къпал в одеколон. Но беше сигурна, че според него се е парфюмирал колкото трябва, защото се смяташе за съвършен във всичко, а в някои отношения може би наистина беше безупречен. Костюмът му, вратовръзката, обущата. Всичко говореше за съвършенство, освен лицето му. Зад усмивката и блясъка в очите му прозираше злото. Беше покварен човек в истинския смисъл на думата. За Кейт бе отвратително дори да бъде в една стая с него.

Сякаш бе доловил мислите й, той се смръщи.

— Ти се смяташ за недосегаема, смяташ, че можеш да се месиш в живота ми без никакви последствия. Е, дошъл съм да ти кажа, че не можеш.

— Не знам за какво говориш.

Томас пристъпи напред. Кейт се отдръпна назад.

— Мисля, че знаеш за какво говоря. Какво ще кажеш за Сойър Брок?

Тя сви очи, почувствала внезапен хлад.

— Какво за него?

— Наела си този детектив да ме проучва, нали?

— Защо бих направила такова нещо? Аз вече знам най-мръсната ти тайна — замлъкна и го огледа с презрение от горе до долу. — Бих отделила повече внимание на кофа с боклук, отколкото на тебе.

Лицето му стана лилаво от гняв.

— Тогава защо си наела Брок?

— Това не е твоя работа.

— Ще стане и моя. Ако не си го наела, за да проучва мен, то трябва да е, за да намери онова копеле, което роди.

— Презирам те, Томас Дженингс.

Той се изкикоти с характерния си грозен смях.

— Откажи се от услугите му, чуваш ли?

— Ами ако не се съглася?

— Ще съжаляваш.

— Както онзи ден, когато ни изблъска от шосето ли?

Изражението на Томас не се промени.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не знаеш — скептично отвърна тя. — Но това е без значение. Не бях очаквала да си признаеш.

Злият блясък в очите му се изостри.

— Изглежда, че много хора не те обичат и искат да те отстранят от пътя си.

— След като си каза думата, излез оттук и не се връщай повече.

— Само когато се уверя, че сме се разбрали. Не се задявай с мене, иначе ще съжаляваш. Забрави за копелето си и че изобщо си ме познавала.

— Не се осмелявай да ми казваш какво да правя.

— Казвам ти го — продължи той със злобен тон, — и ще направиш добре да ме чуеш.

Сега бе дошъл още по-близо, а гърбът на Кейт се опираше в стената, не можеше да отстъпи назад. Беше хваната в клопка.

Томас се извисяваше над нея, оголил зъби.

— Смятай, че съм ти направил последно предупреждение.

— Не можеш да ме уплашиш.

Той внезапно стисна китката й и я придърпа към себе си. Горещият му дъх я облъхна.

— Пусни ме!

— Първо трябва да направиш каквото ти казвам.

— Преди това ще те видя в ада — извика Кейт. — Ще те накарам да си платиш за това, че си изхвърлил моето бебе. Разбираш ли? Ще те накарам да си платиш!

— Ти си кучка! — разтърси я Томас.

Тя се мъчеше да се освободи.

— Пусни ме!

— Млъквай!

— Не! — изкрещя Кейт, но не с гласа на някогашното трогателно девойче, което го моли да я обича. Говореше с гневния тон на жена, която се съпротивлява, решена никога вече да не става жертва.

Томас я стисна още по-силно. Вдигна ръка.

— Не бих го направил на твое място.

Кейт и Томас останаха вкаменени като статуи.

Тя се мъчеше да разбере какво става. Сойър? Не можеше да повярва, но той беше тук, зад Томас. Сърцето й трепна.

— Пусни я веднага — с остър като бръснач глас нареди Сойър.

Томас не му обърна внимание и продължи да стиска китката на Кейт.

— Върви по дяволите!

С бързината на гладен пес Сойър се спусна напред, хвана Томас за рамото и го извъртя към себе си.

— Нямаш право… — опита се да изкрещи Томас.

Детективът го притисна до стената. За миг Томас изглеждаше зашеметен, но бързо се окопити и се насочи към Сойър като разярен бик. Той бе подготвен. Когато преподобният се наведе напред, той го хвана за ризата, изправи го и го блъсна в стената два пъти. От ударите главата на Томас се отметна назад, после тялото му се свлече на пода.

Сойър, дишайки нормално, погледна сгърченото долу тяло.

— Ако не можеш да ходиш, пълзи, но се махай от погледа ми!

— Ще си платиш за това — измърмори Дженингс, опитвайки се да се изправи.

— Не се надявай — очите на Сойър бяха студени и безмилостни. — Добре ще е това да е последната ни среща, защото, ако я докоснеш пак, ще те убия с голи ръце.

Кейт разбра, че Томас е осъзнал безпомощното си положение, защото го видя да излиза олюлявайки се през вратата. Сойър пусна секрета зад гърба му и се извърна. Тя се бе подпряла на бюрото и го гледаше разтреперана.

Той тръгна към средата на стаята, но внезапно спря, сякаш не знаеше какво трябва да направи.

Очите на Кейт бяха пълни със сълзи.

Сойър побледня и погледна встрани.

— Нарани ли те?

— Не. Само съм малко разстроена.

— Това, което му казах, беше съвсем сериозно. Ще съжалява, ако те докосне пак.

Кейт не се съмняваше, че е говорил сериозно. Нямаше нищо против Томас да си получи заслуженото, но предпочиташе да го получи от нея самата.

— Дължа ти голяма благодарност — прошепна тя.

— Не искам благодарността ти — с дълбок глас отвърна Сойър.

Кейт овлажни сухите си устни.

— Какво искаш?

Възцари се тишина.

— Теб — каза глухо Сойър. — Искам теб.