Мерилин Бакстър
Възмездие (35)

35

Сойър не можеше да различи лицето на шофьора. Предното стъкло на колата бе силно матирано и зад него шофьорът се очертаваше като заплашителен силует. Той виждаше ясно само пръстите му върху волана.

Хвърли още един бърз поглед на Кейт. Лицето й бе побеляло; тя се опираше на таблото, сякаш очакваше положението да стане още по-лошо.

Така и стана. Нов удар отзад раздруса ягуара.

— Добре ли си? — попита Сойър, без да отмества очи от шосето.

— Добре съм, но всеки удар разтърсва всичките ми кости.

В отговор той натисна още по-силно педала на газта.

Магистралата бе дълга и с много завои; колкото повече напредваха, движението по нея намаляваше. А скоро щеше да се здрачи, което увеличаваше опасността.

От двете страни на шосето растяха големи дъбови и други дървета с богати листни корони. Летният дъжд, който бе принудил Сойър и Кейт да влязат в колата, току-що бе спрял и асфалтът бе още мокър и хлъзгав.

Но сега сивото небе се разтваряше като завеса и пропускаше слаба слънчева светлина. Въпреки това човекът, който искаше да ги изплаши до смърт или да ги убие, оставаше неизвестен. Какъвто я да бе мотивът на копелето, нямаше да му се размине това нападение.

— Какво ще правим… тоест, какво ще правиш?

— Не се тревожи. Ще се оправим.

— Още… ли е след нас?

— Да.

— Смятах, че с ягуара ще можеш да му избягаш.

— Бих могъл, ако ти не беше в колата.

— Прави каквото е необходимо. Не се безпокой за мене.

Макар че говореше уверено, Сойър долови леко потрепване в гласа й. Нямаше съмнение, че е изплашена. Но той знаеше, че няма да си признае. Отново изпита възхищение от Кейт.

— Тревожа се за тебе и за мене — каза той глухо. — Но се тревожа и от шосето. При тази скорост е дяволски хлъзгаво.

— О, боже! — извика тя.

— Какво… — думите заседнаха в гърлото му.

Седанът бе редом с ягуара, калник до калник.

Кейт отново извика.

— Кучи син!

Сойър извъртя волана рязко надясно, но не беше достатъчно бърз. Синята кола също се извъртя и ги блъсна откъм страната на Сойър. Ударът запрати ягуара вън от шосето към едно дърво.

Детективът намали скоростта и завъртя кормилото. Ягуарът се плъзна и се завъртя, но не се блъсна в дървото. Сойър натисна спирачките и изгаси двигателя.

— Добре ли си? — попита той и погледна към Кейт.

Тя го гледаше с широко отворени, ужасени очи.

— Мисля, че съм добре.

Той я погледа още миг, после отвори вратата и излезе от колата. Синият седан, разбира се, не се виждаше наблизо.

— По дяволите! — промърмори и тръгна по шосето, където бе спряла друга кола.

От нея излезе някакъв мъж.

— Ей, приятел, добре ли си?

— Да, благодаря. Видяхте ли какво стана?

— Не. Само видях как ви избутаха от шосето. Следях движението на вашата кола и се мъчех моята да не изляза от платното, затова не забелязах номера на седана, ако за това питате.

— Точно това питам.

— Искате ли да извикам полицията?

— Не, благодаря — в очите на Сойър блестеше убийствен гняв. — Ще се оправя сам.

— Е, ако нямате нужда от помощ, аз ще тръгвам.

Брок махна с ръка.

— Още веднъж благодаря.

Човекът потегли, а той се върна при своята кола. Кейт беше разкопчала колана на седалката и седеше, подпряла глава на прозореца. Като го чу, тя се изправи и се обърна; кафявите й очи гледаха въпросително.

— Видя ли го?

— Не. Кучият син е избягал, докато аз сляза от колата.

Младата жена прехапа устни.

— С кого говори?

— Непознат човек, който предложи помощта си.

— Той видял ли е нещо?

— Само как ние излитаме от шосето.

Кейт потрепери и лицето му помръкна.

— Наистина ли си добре?

— Да, само съм малко разтърсена — тя замълча и присви очи, за да го види по-добре в сгъстяващия се здрач. — А ти?

Сойър искаше да я попита дали това наистина я интересува, но не го направи. В момента всичко му беше криво. Беше бесен, че човекът зад кормилото го бе надвил. Не за дълго, обещаваше си той. Имаше ясна представа кой можеше да е той. Ако беше прав, когато и да спипаше Лойд Силвърман, щеше да го разкъса на парчета.

— Сойър.

Тръсна глава и я изгледа дълго.

— Ти го произнесе.

— Кое? — озадачи се Кейт.

— Моето име.

Очите им не се отделиха още няколко мига.

— О, така ли?

— И не умря от това, нали? — усмихна й се.

— Не, мисля, че съм още жива.

Тя се извърна, но Сойър продължи да я следи с поглед. Какво си мислеше тя? Какво се криеше зад огромните й кафяви очи? Какво ли не би дал, за да узнае; тя продължаваше да е загадка. Няколкото им срещи не му бяха позволили да надникне в нея, да я разбере. И въпреки това го бе пленила напълно.

— Каза, че знаеш кой може да е бил — гласът й тревожно заглъхна.

— Да, един човек на име Лойд Силвърман. Насочи пистолет срещу мене в кабинета ми. Закле се, че ще си отмъсти.

Лицето на Кейт отново побледня.

— Това е ужасно.

— Беше и по-лошо, но се справях.

— Надявам се да си прав, че е бил той.

— Защо? — попита подозрително. Думите й прозвучаха странно. Инстинктът му подсказваше, че тя има нещо предвид и че трябва да е нащрек.

— Без особена причина — след малко отговори тя.

— Не разбирам. Каза го така, като че ли знаеш някой, който би могъл да направи този налудничав номер.

— Не, не знам — бързо отсече.

— Лъжеш.

Кейт се наежи.

— Не е в моя стил.

— Само това ли можеш да кажеш след всичко, което току-що преживяхме? Това не беше никаква игра.

— Много добре го разбирам — процеди тя.

— Тогава кажи какво мислиш — тя продължи да мълчи, а Сойър усети, че кръвното му се вдига. — Слушай, дявол да го вземе, ние можехме да загинем — търпението му се изчерпи. — Ако знаеш нещо, предлагам да ми го кажеш.

Тя сякаш се замисли върху думите му и накрая проговори:

— Е, добре. Има хора, които не искат това бебе да бъде намерено, но нищо повече не мога да ти кажа.

— Заплашвал ли те е някой?

Тъй като Кейт замълча и не го отрече веднага, той бе убеден, че предположението му е правилно.

— Господи!

— Слушай, мога да се справя сама, каквото и да се случи — Сойър изсумтя, а тя добави: — Навярно все пак е бил Силвърман.

— Изглежда, че няма да ми кажеш кой те е заплашил.

Кейт стисна устни.

— Така е.

Сойър изруга.

— Понякога ми се иска… — спря насред думата си и изруга още веднъж. — Е, по дяволите! Ще те откарам до твоята кола.

Отне му известно време, но успя да изтегли ягуара на шосето, като усещаше, че Кейт стои непоколебима до него.

Потисна желанието си да спре колата и да я разтърси, докато му каже какво крие. Но само стисна по-здраво волана и продължи да кара към града.

Последствията от произшествието бяха започнали да се проявяват. Кейт чувстваше кожата си влажна и студена, усещаше, че й прилошава.

Възможно ли бе Томас да се е опитал да я убие? Ако е така, значи е страшно изплашен. От една страна, това я радваше, но от друга, я изпълваше със страх. Или нападателят е бил недоволният клиент на Сойър?

Ами Харлан? Не биваше да пропуска и него. Все пак не можеше да си представи, че ще се опита да я нарани физически.

После Сойър. Той бе също тъй опасен, макар и по друга причина, на която й се искаше да не обръща внимание. Погледна го с крайчеца на окото си. Беше стиснал челюсти и свил устни. Изглеждаше тъй вбесен, като че бе готов да извърши убийство. Знаеше, че гневът му не е насочен към Силвърман. Тя потрепери. Гневът му бе срещу нея.

Не го погледна открито, дори и когато спряха до нейната паркирана кола. Беше паднал мрак, но луната грееше и паркингът бе добре осветен.

Преди тя да успее да каже нещо, той вече бе излязъл от колата и бе дошъл откъм нейната страна. Щом й отвори вратата, Кейт излезе навън и с изненада откри, че краката й могат да я държат. Но не краката я тревожеха, а сърцето, което биеше неравномерно.

Сойър стоеше пред нея. Близо. Много близо. Тя го погледна и с учудване осъзна, че сълзи напират в очите й. С тих и слаб глас продума:

— Благодаря.

— За какво?

Напрегнато ли звучеше гласът му или така й се струваше? Тя пое дълбоко дъх и усети аромата на одеколона му. За един кратък миг затвори очи, а когато ги отвори, по страните й потекоха сълзи.

— Кейт.

Името й сякаш излезе от дън душата му. Внезапно Кейт усети, че трябва да избяга от него, от желанието да се хвърли в ръцете му.

— Аз… трябва да си отивам.

Тя се извърна, но не достатъчно бързо. Той я хвана за ръката и я завъртя към себе си. После ръцете му обвиха раменете й.

— Недей — прошепна тя, без да го гледа.

Той повдигна брадичката й.

— Недей какво?

Тя отвори устата си, за да отговори, но думите й не излизаха.

— Да не те докосвам — каза той дрезгаво. — Ето така — прокара пръст по бузата й.

— Сойър! — викът й бе отчаян.

— Шшт, не говори.

— Трябва да говоря, а ти трябва да ме изслушаш.

Пръстът му мина по трептящите й устни, а от нежния му допир тя затрепери по-силно.

— Не мога — каза той. — Много е късно.

„О, не, моля те, не го прави пак“ — молеше се тя наум, но това не й помогна. Сякаш друго същество бе влязло в нейната кожа и й нареждаше да се държи по съвсем несвойствен за нея начин.

Очите му блестяха особено в полумрака, когато лицето му се сведе към нейното. Неопределим звук — полухлипане, полустон, излезе от гърлото й.

Както и преди, устните им се срещнаха тъй внезапно и тъй пламенно, като че бе докоснала жив огън. Грубото потъркване на еднодневната му брада до нейната кожа заедно с топлия му проникващ език се оказаха неотразими за нея. Тя се притисна до него, докато страстната целувка продължаваше и покоряваше и двамата.

Сойър пръв се отдръпна, макар да личеше, че не му бе лесно да го стори. Мъчеше се да възстанови самообладанието и дъха си, също както и тя. Вълнуващата близост бе почти сринала нейния контрол върху чувствата й.

Едва след като се вгледа дълбоко в очите й, той попита с развълнуван, но дрезгав глас:

— Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш цялата истина?

Тя скръсти ръце пред гърдите си, объркана и уморена.

— Вече ти казах…

— Не става дума за заплахата.

Кейт примигна.

— За какво тогава?

Знаеше много добре, но би направила всичко, за да се предпази. Тази вечер нямаше сили за ново противопоставяне. И умът, и сърцето й бяха премалели.

— Какво общо имаш ти с изчезналото момиче?

Челото й овлажня от пот, докато от устните й се отрони лъжата:

— Момичето е свързано с едно от делата, които разглеждам.

— Аха. Знам, че не би се излагала на риск по такъв повод. Нито би престъпила границите на закона.

Леден страх, който не можеше да прогони, обхвана Кейт.

— Тогава нека да кажем просто, че това не е твоя работа.

— Как можеш да твърдиш това, след като два пъти ме целуна така…

— Това не означава, че ти ме притежаваш — прекъсна го тя. — Освен това… тези целувки бяха грешка, която не възнамерявам да повторя.

Той се отдръпна като че ли му бе ударила шамар. И за втори път, откакто се бяха запознали, грижливо поддържаната му фасада се срути и се показаха истинските му чувства. Той беше гневен, но в очите му се отразяваше и още нещо. Презрение. Кейт изпита желание да заплаче. Но се сдържа. Не можеше да си го позволи. Знаеше, че ако се разплаче, няма да може да спре.

Без да наруши мълчанието, тя отключи своята кола и влезе вътре. Но преди да успее да затвори, Сойър хвана вратата и я задържа отворена.

— Моля те — прошепна Кейт.

Молбата й не му оказа никакво въздействие. Той се взираше в нея настойчиво и неотстъпчиво. Кейт искаше да се обърне настрана, но не можеше. Бе се оплела в собствената си паяжина.

— Това, което съществува между нас, каквото и да е то, не е свършило.

— Махни се от пътя ми — каза тя рязко. — Отивам си вкъщи.