Мерилин Бакстър
Възмездие (34)

34

Кейт тъкмо бе свалила съдийската тога, когато на вратата се почука.

— Влез — каза тя и загледа влизащата в кабинета й Анджи.

— Кълна се, че аз съм последният човек, когото си очаквала да видиш — усмихна се тя, но в усмивката й нямаше веселост.

— Вярно е — без колебание призна Кейт. — Какво те е довело насам?

— Имам среща, но… — Анджи замлъкна и помръдна притеснено. — Трябва да се срещна с Дейв, пък съм малко подранила.

И Кейт се насили да се усмихне.

— Ами седни тогава.

Като се настани на един стол пред бюрото й, Анджи заговори без предисловие:

— Знаеш, че ходих да видя мама, нали?

Кейт смутено се смръщи:

— Да, но…

— Мама е намерила това и искаше ти да го имаш — тя се понадигна с протегната ръка.

Озадачена, Кейт пое овехтелия плик.

— Какво, за бога…

— Отвори го и ще видиш.

Би трябвало да се досети по колебливия тон на Анджи, че има нещо нередно, но не се досети. Мълчаливо отвори плика и от него изпадна малка снимка. В първия миг не осъзна какво вижда, но после сякаш нещо я удари.

— Ооо — изпъшка тя и се хвана за стомаха.

Приятелката й пристъпи към нея.

— Добре ли си?

Кейт я отпъди с ръка.

— До… добре съм. Просто не очаквах… — не можа да продължи. Най-малко от всичко бе очаквала, че ще види личицето на своето дете. Години бе копняла да има снимка на Сара.

Ръката й трепереше, докато разглеждаше заспалото личице. Бебето й беше дори по-красиво, отколкото си го спомняше, с пълни розови бузки, устица като розова пъпка и гъсти мигли, сведени над бузките. Въпреки усилията си да запази спокойствие, Кейт видимо затрепери.

— За бога, седни — помоли я Анджи и посегна да я хване.

Ала Кейт отново я отблъсна.

— Добре съм, наистина. Само тази… снимка ми дойде като шок.

— Боях се, че ще е така, но мама каза, че сигурно ще искаш да я имаш — Анджи изглеждаше смутена. — Да ти кажа право, колебаех се дали да ти я дам, въпреки настояването на мама.

— Разбира се, че я искам — продума тя, като не можеше да откъсне очите си от бебето. Чувстваше такава тежест в гърдите си, че се страхуваше да не се пръсне сърцето й. В очите й пареха сълзи, но ги сдържаше пред замлъкналата Анджи. Най-сетне вдигна глава. — Моля те, бих искала да остана сама.

Облекчението на Анджи си пролича.

— И без това трябва да тръгвам.

— Благодаря — прошепна Кейт.

— Кейт…

— Не сега, Анджи, моля те.

Когато остана сама, се отпусна на стола си зад бюрото, защото не бе уверена, че краката ще я държат. Мъчеше се да диша дълбоко, за да преодолее горчивия гняв, който бушуваше в сърцето й, гняв по-силен от ужасната болка.

— Проклет да си, Томас Дженингс!

Кейт не знаеше колко дълго е стояла така, преди да стане и да влезе в тоалетната. Взря се в отражението си в огледалото, за да се увери, че раздиращите я чувства не са изписани на лицето й. Но не можеше да спре възбудените си мисли. Въпреки това възвръщането на спомена за Томас трябваше да почака.

Снимката на Сара бе задълбочила желанието й, а само един човек можеше да превърне това желание в действителност. С нестабилни стъпки се върна до бюрото си и се готвеше да се обади по телефона, когато вратата шумно се отвори.

— Казах му, че не може да влиза тук! — извика Лесли на две крачки зад човек, когото Кейт никога не бе виждала.

Тя настръхна.

— Какво значи това? Кой сте вие?

— Аз съм Мик Преснъл, съдия Колсън.

— Вие сте репортер — с отвращение каза Кейт.

Обидата не му подейства.

— От един час се мъча да взема интервю от вас, а тази жена — той посочи секретарката, — дори отказа да ви съобщи, че съм тук.

— Аз… — започна Лесли.

Кейт вдигна ръка.

— Няма нищо, Лесли. Аз ще се справя с господин Преснъл.

Лесли не беше уверена в това, но не каза нищо. Когато вратата се затвори зад гърба й, Кейт стисна юмруци, обзета от друг вид гняв.

— Ще загубите работата си заради това нахлуване.

Лицето на Мик, загоряло и ъглесто като тухла, дори не трепна. Изражението му остана все тъй нахално.

— Можете да се опитате, но нищо няма да постигнете.

— Излезте от този кабинет или ще повикам охраната.

Той повдигна фотоапарата си.

— Ако го искате така, съдия Колсън, готов съм да играя по вашия начин.

— Излезте навън! — повтори тя със стиснати зъби. — И да не съм ви видяла повече.

— Ще си тръгна, но да не ме видите пак — в гласа му прозвуча нагъл смях, — това може да стане само в сънищата ви, мадам, само в сънищата ви.

Кейт бавно го изгледа от горе до долу. Лицето й отразяваше ясно чувствата й — презрение, отвращение и отегчение.

Мик се изчерви и устните му гневно се свиха.

— Вие си мислите…

— Ако не излезете веднага, ще наредя да ви изхвърлят.

Той се изсмя, затътри се към вратата и излезе.

Кейт едва го видя как излиза, тъй силно бе потресена. Но като пое няколко пъти дълбоко дъх, си възвърна самообладанието. При нормални обстоятелства би се справила по-добре с боклук като Мик Преснъл.

Очите й се върнаха към снимката на бюрото. Нейното бебе. Затвори очи и не се поддаде на новото вълнение. Тъй дълго беше успяла да бъде силна. Сега беше време да снеме защитните си прегради.

Сойър Брок оставаше единствената й надежда да намери Сара. Тя избра номера му.

 

 

Сойър влизаше в кабинета си, когато телефонът иззвъня. Опря крак на бюрото и се пресегна към слушалката.

— Брок.

— Тук е Кейт Колсън.

За миг сякаш не намираше думи. Мекият й меден глас го размекна. Отърси се и наум изруга.

— Там ли сте още?

— Тук съм — отвърна той по-остро, отколкото би искал.

— Открихте ли нещо за манастира? — попита Кейт след кратко колебание.

— Мога да кажа, че да.

— Значи имате някаква информация? — задъхано настоя тя.

Но зад нетърпението той долови в гласа й и друго очакване, което отекна дълбоко в него.

— Да, само… — той замълча, защото не му бе приятно да й каже, че новините не са много добри.

— Можем ли да се срещнем? — прекъсна го тя. — И аз имам нещо за вас.

— Къде?

— Готвех се да се разходя из парка.

Той отново бе изненадан.

— В парка? — повтори Сойър.

— Да, в парка.

Той почувства усмивка в гласа й. Стисна слушалката по-силно, сякаш за да обуздае чувствата си.

— Където кажете.

— Знаете кой парк имам предвид?

— Щом ще се разхождате, предполагам, че ще е паркът до съда.

— Да. Ще ви чакам при беседката.

— До скоро.

Остави слушалката и се загледа през прозореца. Небето се бе прихлупило, сякаш ще експлодира. В парка? Поклати глава и тръгна към вратата. Как можеше да познае какво е замислила една жена?

 

 

Кейт не го забеляза веднага, което му даде възможност да я огледа. Тя седеше стоически на скамейката в беседката като потънала в дълбок размисъл. Стори му се невероятно тъжна и самотна.

Нищо обаче не можеше да скрие красотата й. Макар че нямаше слънчева светлина, сребристорусата й коса изглеждаше лъскава и гладка. Изящното й лице бе от оня класически тип, който фотографите копнеят да заснемат на лента, но често не им се удава.

Беше облечена в костюм; мекият му лилав цвят подсилваше впечатлението за уязвимост. От вида й дълбоката болка в него се засили. Той пристъпи на другия си крак.

Кейт се обърна и очите им се срещнаха. Той забеляза някакъв трепет в нейните. Страх? Любопитство? Желание? Последната мисъл почти го задуши.

Сойър измина разстоянието помежду им. Тя се изправи, после, с поглед встрани, попита:

— Добро ли е това място?

— Разбира се. Защо не?

Двамата седнаха на скамейката достатъчно далеч един от друг, за да могат да се обръщат и да се виждат удобно. Но мълчанието, което легна между тях, съвсем не бе удобно.

— Изглеждате изморена — внезапно и направо забеляза Сойър.

Тя рязко вдигна глава и той в миг почувства, че отново е преминал границата.

— По-скоро съм гневна, отколкото изморена — отвърна. После, сякаш е била прекалено откровена, се извърна.

Той усещаше, че нещо се е случило. Не знаеше какво, но чувстваше, че има нещо. Повярва й, когато каза, че е разгневена, но същевременно изглеждаше по-неуверена от обикновено.

— Трябвало е да вземете трудно решение.

Тя почти се усмихна.

— Значи сте видели вестниците.

— Мисля, че целият свят ги е видял.

— Или е гледал телевизия — тъжно допълни тя.

— Сигурен съм, че сте взели правилно решение.

— Наистина ли? — смръщи се Кейт.

— Взели сте решението, което според вас е било най-доброто — той повдигна рамене. — И аз работя така и малко ме интересува кой какво мисли.

— За голямо съжаление с мене не е така — прибра един кичур коса, който вятърът бе измъкнал от шнолата й.

Едва бе чул думите й, когато долови едно нейно движение, от което блузата й очерта налетите й гърди. Сойър отмести погледа си и го обля топла вълна, но не от задушната атмосфера. Желаеше я, а фактът, че не можеше да я има, само усилваше страданието му.

— Не, предполагам, че не — успя да каже той. — Все пак вие сте кандидат в изборите за съдии.

— Някакъв упрек ли долавям?

Сойър се усмихна.

— Всъщност аз се възхищавам на тактиката ви.

Тя наклони глава встрани.

— Кой знае защо не ви вярвам, мисля, че го казвате само от учтивост.

Устните му трепнаха.

— И защо бих постъпил така?

— Наистина защо? — вгледа се в него Кейт.

Той пак повдигна рамене и отправи поглед към облаците, които продължаваха да се сгъстяват. Доста глупаво бе да стоят в парка в такова време. Но пък може би действаше успокоително, от друга страна.

— Какво имате да ми кажете?

Той наведе глава.

— Открих кой е манастирът.

— Точно за това исках да чуя.

— Само че новините не са добри.

Лицето й помръкна.

— Защо?

— Защото манастирът вече не е там.

Гърлото й се стегна и тъй като тя не каза нищо, Сойър продължи:

— Сега там има жилищен блок.

Би могъл да й каже това и по телефона, но не беше уместно по телефона да се върши работа. В отношенията си с клиенти и със заподозрени лица бе установил, че е по-добре да виждаш очите им. Старите навици не умират лесно.

— Точно от това се боях — процеди тя. Отчаянието прозираше и в гласа, и в очите й.

Без да помисли, той се протегна и покри ръката й със своята. Тя вдигна очите си и известно време останаха загледани един в друг. Неочакваното докосване създаде задушаващо напрежение.

Тя въздъхна, но не изтегли ръката си.

— Слушайте — каза Сойър, — не се безпокойте. Ще намеря младото момиче — изведнъж престана да се интересува защо Кейт държи да го намери. Той просто искаше да го открие — заради Кейт. — Ще проверя какво е станало с архива на манастира. Ще ми се доверите, нали?

Без да отговори, тя отвори чантата си, извади един плик и го отвори.

— Ето снимка на детето. Не съм ви я дала досега, защото съвсем неотдавна я получих — постара се ръката й да не трепери, докато я подава. — Реших, че може да ви е от полза.

Той пое снимката и се загледа в малкото личице.

— Истинска красавица — забеляза накрая и погледна Кейт.

— Да, така е — преглътна тя.

Сойър се взря в нея и му се стори, че вижда как сърцето й бие.

Една внезапна капка дъжд развали магията. Кейт издърпа ръката си и отмести очи.

— По дяволите — промърмори Сойър и стана.

Тя го последва и огледа небето. Той не можеше да си наложи да не гледа дългата й лебедова шия, като копнееше да прекара устни по нея… Сви устата си и каза рязко:

— Елате, ще ви откарам с колата.

Докато Кейт го гледаше и кимаше, че е съгласна, той се стараеше да преодолее сексуалното желание, което започваше да влияе на всяка негова дума и постъпка. Беше имал много жени през живота си, но никоя от тях не му беше действала така.

Но сега не бе време да си обяснява защо привличането й е толкова силно, тъй като трябваше да тичат с все сили, за да се спасят от дъжда.

Щом се настаниха в ягуара, я попита:

— Накъде? Към вашата кола или към съда?

Сойър се стремеше да не обръща внимание на деликатния й парфюм. Но беше невъзможно. Бяха тъй близо един до друг, че ароматът го облъхваше цял. Единственото му желание бе да я обладае. С Кейт той се превръщаше в динамит със запален фитил.

Стисна силно волана и се загледа напред, изпълнен с гняв, че не може да се владее.

— Не съм сигурна къде искам да ида — отговори тя след малко.

Погледна я озадачен.

— Всъщност бих се радвала просто да се повозим наоколо.

— Няма проблеми — Сойър форсира колата, за да потисне вълнението си. Не му се искаше да се разделят.

— Благодаря — промърмори Кейт.

Той се включи в уличното движение.

— Имате ли наум някакво определено място?

— Не — после, като съзна, че може би му отнема време, сви вежди. — Аз дори не ви попитах дали нямате някаква друга работа — помълча, за да прикрие смущението си. — За мене не е характерно да постъпвам така…

— Не се безпокойте. Имам предостатъчно време.

Тя го погледа още миг, после се обърна настрана.

Пътуваха в мълчание. Сойър употребяваше всичката си воля, за да не се обръща и да я гледа. Но не бе нужно да я гледа. Образът й бе постоянно в ума му. Въпреки това се улавяше, че току я поглежда крадешком.

Затова не забеляза колата, която го следваше, преди да бе станало твърде късно.

— Проклятие — промърмори той и усили скоростта.

Сега се движеха по откритата магистрала към Хълмистия район. Не беше я попитал, но знаеше приятен ресторант встрани от пътя, където искаше да спрат. Възнамеряваше да се поразходят с колата, докато стигнат до това място.

Но колата зад него промени намерението му. Той увеличи още повече скоростта на ягуара.

— Какво има? — попита Кейт, опряла ръка на арматурното табло.

Сойър отново й хвърли бърз поглед.

— Следят ни.

Тя пребледня.

— Няма за какво да се безпокоим. Ще му избягам.

— Сигурен ли сте, че колата следи именно нас?

— Сигурен съм. Забравяте ли, че съм бивш полицай? — преди тя да проговори, той продължи: — Не се обръщайте назад, в никакъв случай.

Кейт преглътна.

— Имате ли идея кой може да бъде.

— Знам точно кой.

Това сякаш я задоволи и тя замълча, докато той плавно маневрираше с колата, вливаше се в движението и излизаше от него. Синият седан правеше същото.

Сойър пак погледна Кейт, като се чудеше какво ли си мисли. Повечето жени биха изпаднали в истерия. Но не и тя. Седеше изправена, и макар да не бе отпусната, бе напълно спокойна. Трябваше да признае, че е смела. Не можеше да се уплаши от някаква упорита опашка.

И пак се запита какво ли ще е, ако премине през бариерата, с която се ограждаше тя. Да стигне до огъня под леда.

Като си наложи да се съсредоточи върху неотложната задача да се изплъзне от копелето, което го преследваше, Сойър погледна в огледалото за обратно виждане. Синият седан беше изчезнал.

Точно се поздравяваше с успеха си, когато силна светлина в огледалото привлече вниманието му. Изруга в мига, в който ягуарът му бе блъснат силно отзад.

— Сойър! — извика ужасена Кейт.

— Дръж се здраво. Копелето иска да ни изкара вън от шосето.