Мерилин Бакстър
Възмездие (33)

33

За Кейт вчерашните заглавия във вестниците не заслужаваха друго, освен да попаднат в кошчето за смет. Преди да се отправи към съдебната зала след почивката, взе вчерашния вестник от бюрото си, сви го на топка и го пусна в кошчето.

Делото по убийството от милосърдие бе най-трудното в досегашната й кариера, а непрестанното ровичкане на журналистите не й помагаше. Току-що бяха приключили със свидетелските показания по процеса.

Но Кейт не бързаше да произнесе присъдата. Трябваше да проучи и да помисли върху много неща, преди да се опита да вземе решение. Ако двете страни по делото очакваха, че след кратката почивка тя ще се върне с готова присъда, лъжеха се.

Огледа купчината книжа по делото върху бюрото си. Няколко минути по-късно се върна в съдебната зала с вдигната глава.

— Всички да станат! — извика разсилният.

Залата се подчини. От съдийското си място Кейт се вгледа в лицата на двамата мъже: единият бе млад и уверен, другият стар, но също тъй уверен.

— Приемам казаното тук днес за сведения и ще произнеса решението си своевременно — плъзна поглед по съдебната зала и се изправи.

Разсилният я последва.

— Заседанието се закрива. Всички да станат!

Кейт не се задържа в залата, за да слуша шума, който започна след нейните думи, и нямаше защо да се бави. Бе почувствала враждебния климат в съдебната зала. Присъстваха мнозина и от двете страни — поддръжниците и противниците на убийството от милосърдие. Общо взето и едните, и другите се бяха държали прилично. Само веднъж, след избухване на един от противниците, Кейт бе заплашила, че ще нареди да се изпразни съдебната зала.

Сега, като се радваше на тишината в своя кабинет, тя въздъхна дълбоко, но без да чувства голямо облекчение. Съблече съдийската си тога, окачи я на закачалката зад бюрото си и седна. Досието на подсъдимия лежеше пред нея. Облегна се назад и разтри челото си замислено. Най-трудната част от работата й бе да си изработи решение, но тази задача бе само нейна и нямаше избор.

Пол Бронсън, седемдесет и пет годишен мъж, бе взел пистолет, бе опрял дулото му в слепоочието на съпругата си и бе дръпнал спусъка. Той се кълнеше, че са постигнали споразумение със съпругата му Елинор, когато болката вследствие на неизлечимото й заболяване от рак стане непоносима, той да прекрати страданието й.

— Накара ме да й обещая — бе заявил той хълцайки пред съда. — И аз изпълних обещанието си.

Развълнуваните му думи бяха трогнали съдебната зала. Но не всички присъстващи. Двете деца на съпружеската двойка бяха разстроени и обвиняваха баща си, че е извършил според тях един нехуманен акт. Това отношение споделяха и противниците на милосърдното убийство, и защитниците на живота, събрали се в града.

Кейт свали ръка от челото си, отмести досието на подсъдимия и взе меморандума на защитника му, в който се цитираха дела, разглеждани от Апелативния съд по криминални процеси. Този съд бе разглеждал и произнасял присъди по случаи и подобни, и различни от този на клиента му. Беше цитирал и случаи от Пети окръжен апелативен съд.

Тя отново проучи случаите, обърна особено внимание върху отношението на съдиите по милосърдните убийства и тяхната предпазливост при произнасянето както на оправдателна, така и на осъдителна присъда.

Не бе искала да поеме това дело. Просто се бе случило да е следващото в нейния списък, а подсъдимият бе използвал правото си на отказ от съдебни заседатели. Законът не разглеждаше тези случаи като предумишлено убийство и подсъдимият имаше право да избере процедурата.

— Но убийството си е убийство — си каза тя на глас, като се надяваше гласът й да засили увереността й, че има достатъчно познания и кураж да вземе решение. Но не знаеше дали ще успее да вземе правилното решение. И в двата случая щеше да има недоволни, а освен това в ръцете й бе съдбата на един човек, който и без това вече бе понесъл тежки страдания.

Хората често обвиняваха съдиите, че си присвояват ролята на Бога. Тази мисъл никога не бе влизала в главата на Кейт, но случаи като този я караха да чувства болезнено отговорността, която носи.

Тъй като й бе трудно да седи на едно място, стана и отиде от другата страна на бюрото си. Облегна се на него и съсредоточено сбърчи чело. Започна да си припомня показанията. След малко посегна към доклада на предварителното следствие. Следователят бе разпитвал подсъдимия, бе говорил с членове на семейството му, с приятели и познати.

Следователят бе взел думата и на наказателния процес, беше дал своите препоръки, но окончателното решение принадлежеше на Кейт.

Трябваше ли един седемдесет и пет годишен мъж да прекара остатъка от живота си в затвора? В нейна власт бе да произнесе присъда за затвор от пет до деветдесет и девет години, или петгодишна условна присъда без глоба.

Мислите й бяха хаотични и още един път прегледа наличната информация. Когато най-сетне взе своето решение, Кейт имаше главоболие и се чувстваше вътрешно изтощена. Излезе с отпаднали крачки от кабинета си и чу, че часовникът бие дванайсет.

Какъв ден! Знаеше, че решението й ще възбуди още спорове. Това нямаше да е приятно, но изпитваше душевно спокойствие.

Засега това бе достатъчно.

 

 

Телефонът иззвъня.

Това бе добре дошло за Харлан Мур. Докато закусваха, жена му и той се бяха карали за пари цели трийсет минути и сега имаше нужда от почивка.

— Остави го да звъни — заповяда с горчивина жена му.

— Не — Харлан стана от мястото си в трапезарията и отиде до бюрото си, където телефонът продължаваше да звъни. — Ало — обади се той и прочисти гърлото си.

— Видял ли си вестника?

Беше Дейв Нилсън. Харлан свали поглед от лицето на жена си, което изразяваше горчиви обвинения. Спорът им бе започнал, откакто той слезе от горния етаж. Тя искаше развод. Той беше съгласен, тъй като от години й изневеряваше, но не можеше да приеме условията й. Ако попаднеха на неподходящ съдия, подобен на Кейт Колсън, жена му навярно щеше да спечели.

— Да, видях го — каза, връщайки се към телефонния разговор.

— Ами че с това свое решение тя направо пада в ръцете ни. То може да бъде и краят на кариерата й… — Дейв помълча. — Ако не, най-малкото ще й нанесе тежък удар, особено при шума, който вдигат защитниците на правото на живот.

— Точно така мисля и аз — отговори Харлан и изпита задоволство въпреки студения поглед на жена си.

— Измислил ли си как да използваме този случай в наша полза? — попита Нилсън.

— То се знае.

— О, така ли?

— Слушай, не мога да говоря сега. Ела в кабинета ми, щом можеш, и ще поговорим повече.

Без да даде възможност на Дейв да му отговори, остави слушалката.

— Кой беше? — попита Вал. — Някое от твоите приятелчета ли?

— Не, но какво значение има?

Щом изрече тези думи, изпита желание да не ги беше казвал. Знаеше, че си играе с огъня, като разпалва омразата на жена си, но не можеше да я гледа, без да изпитва презрение. Тя бе способна да изхарчи повече пари, отколкото той изобщо можеше да спечели, или поне така си мислеше.

— Смяташ, че си недосегаем — каза Вал тихо, — но скоро ще си получиш заслуженото.

Жена му излезе от трапезарията, а Харлан взе салфетката си и избърса чело. Недокоснатото яйце в чинията му, което бе изглеждало тъй апетитно, сега предизвикваше у него отвращение. Изруга и побутна чинията настрана.

Едно беше сигурно — ако загубеше всичко, той нямаше да е единственият губещ. Възнамеряваше да повлече надолу след себе си още няколко души.

С тази мисъл тръгна към кантората си. Стъпваше леко, както отдавна не беше му се случвало.

 

 

— Ей, Преснъл, почакай!

— Не мога — отвърна Мик на своя колега, който бе надникнал през вратата. — Трябва да вървя.

— Напипал си голяма история, а?

— Да.

— Така си и мислех. Ухилил си се като хиена.

Той се намръщи.

— Ще се видим по-късно — засмя се колегата му.

Мик не му отговори, само грабна фотоапарата и бележника си. Времето бе подходящо за едно посещение при съдия Колсън. Бе изчакал да се появи добър повод; беше поразпитал насам-натам и знаеше, че тя рядко дава интервюта.

Нямаше да позволи да го изгонят. По някакъв начин щеше да влезе при нея и да й зададе въпросите си. Не можеше да изпусне такава обещаваща възможност. Освен това бе взел пари, за да свърши работа и възнамеряваше да я свърши.

Преди да мушне вестника в чантата си, погледна пак заглавията:

„Съдията се произнася по делото за убийството от милосърдие“

„Подсъдимият Пол Бронсън получава петгодишна условна присъда“

Ако можеше да съди по протестите, които бе чул, а той вярваше, че може, решението на съдия Кейт Колсън не се харесваше на по-голямата част от американците. Мнозина казваха, че то става опасен прецедент.

Мик вдигна поглед със замислено присвити очи. Пишеха и други неща, но не си направи труд да ги чете. С това решение ледената съдия Колсън бе опряла нож до гърлото си. Неговата задача бе да й помогне да пререже хубавото си гърло.

Мик си подсвиркваше, докато бързаше по коридора.