Мерилин Бакстър
Възмездие (31)

31

Кейт беше нервна, толкова нервна, че сякаш й прилошаваше. Щеше да се срещне със Сойър. Имал да й казва нещо.

С надеждата да се поуспокои, започна да диша дълбоко. Донякъде й помогна, колкото да освежи грима си и да среши косата си. Когато най-сетне бе готова да излезе, спря пред голямото старинно огледало в спалнята и се загледа в отражението си.

„Не изглеждам зле“ — помисли си тя с тъжна усмивка, особено като имаше предвид, че се бе облякла от сутринта и бе работила цял ден. Беше избрала розова ленена рокля с подходящ по тон жакет. Косата й бе прибрана назад и прихваната със златна шнола.

От гърдите й се откъсна още една въздишка. Защо се вълнуваше как изглежда? Решена да не се бави, излезе през парадния вход и се качи в колата си. Ръцете й бяха влажни, но без да обръща внимание на това, запали двигателя и излезе на заден ход по алеята.

Когато спря на един празен паркинг срещу сградата, вълнението й се замени от притеснение. Ами ако новините, които Сойър щеше да й съобщи не бяха добри, ако… Не! Нямаше да позволи на въображението си да се развихри. Обикновено страховете й бяха по-големи от житейските факти.

Като излезе от колата, забеляза, че са се събрали тъмни облаци. В последния миг грабна чадъра си от седалката и пресече улицата, за да стигне до малко затънтено ресторантче, което Сойър бе избрал. Отвори вратата и прескочи прага с пресъхнала уста.

Ресторантчето бе малко, тъмно и усойно. Кейт потрепери. Добре, че си бе взела жакет. Като се вгледа по-внимателно, видя, че помещението е безупречно чисто и че от кухнята идва упоителен аромат. Стомахът й се сви, напомняйки й, че не е хапвала от закуска.

— Можете да седнете, където искате.

Тя се обърна в посоката на гласа. Жената зад касата й се усмихваше и в същото време дъвчеше дъвка.

— Благодаря. Трябва да се срещна тук с един човек.

Жената й хвърли съзаклятнически поглед.

— Да не е случайно онзи господин?

Кейт проследи насочения пръст на жената. Сойър седеше на маса в един ъгъл с бутилка бира пред себе си. Изчерви се, като знаеше точно какво си мисли жената. Без да я погледне, каза:

— Благодаря.

Той я забеляза едва когато стигна до масата.

— А, значи успяхте. Добре — изправи се и подръпна стола й, за да седне.

— Навярно сте знаели, че ще дойда.

Вдигна рамене.

— Не, не знаех, във всеки случай не знаех дали ще дойдете тук. Бяхте казали ясно, че не искате да ви виждат с мене на обществени места. Така че…

— Няма проблеми. Мястото е подходящо.

Лека усмивка се изписа върху устните му.

— Хубаво. Радвам се, че го одобрявате.

Кейт очакваше обичайната подигравателна нотка в гласа му, но сега не я долови.

— Е, поне мога да кажа, че заведението е по-различно.

— Вярно е — съгласи се Сойър, облегна се на гърба на стола и отпи глътка бира.

Кейт се огледа. Масите бяха кафяви и в средата на всяка имаше по една запалена свещ. Никой не се хранеше, но на бара седяха няколко мъже.

Внезапно силна гръмотевица разтърси стъклата. Тя подскочи.

— Ей, по-спокойно — усмихна се той.

Преди Кейт да успее да му отговори, до него застана келнерката.

— Какво ще поръчате?

— За мене само едно кафе — каза Кейт и погледна Сойър.

Беше облечен в черни джинси и не носеше вратовръзка. Яката на копринената му риза беше разкопчана и се виждаха малко черни косми по гърдите му. Тя преглътна и побърза да се извърне, преди да е забелязал, че го гледа.

— Засега не искам нищо друго — казваше той на келнерката.

Когато тя си отиде, настъпи мълчание. Сойър отпиваше от бирата си, сключените му вежди показваха, че мисли съсредоточено.

Кейт изпита желание да му кресне, че трябва да й съобщи защо е поискал да я види, за да може тя да се махне по-бързо оттук и от него.

Келнерката донесе кафето и го остави пред нея.

— Ако искате още нещо, извикайте ме — промърмори тя и се отдалечи.

Кейт вдигна чашата към устните си тъкмо когато нова гръмотевица разтресе стъклата. Пороен дъжд обливаше прозорците. Тя видимо потрепери.

— Винаги ли сте така плашлива? — попита Сойър. — Не искате ли чаша вино?

— Да, винаги съм плашлива в такова ужасно време. Но не искам вино.

Той се обърна към прозореца.

— Трябва да призная, че майката природа се е разбушувала.

Кейт малко се поуспокои. Може би срещата нямаше да е тъй неприятна в края на краищата. Тя отпи глътка кафе и се намръщи.

— Какво има? Лошо ли е кафето?

— Може да се спори кое е по-силно — кафето, или бурята.

— Тогава не го пийте — засмя се Сойър. — Хайде, вземете чаша вино. Ще ви дойде добре.

Когато се смееше така и от лицето му изчезваше мрачният израз, Кейт съзнаваше, че не е трудно да забрави защо са тук и кой е той. Можеха да бъдат двойка, която крие връзката си; двамата са се срещнали в очакване на онова, което ще последва, и трепетът се подсилва от интимния разговор, напитките, топлото докосване… Тя почти въздъхна на глас, като осъзна къде са я отвели мислите й. Все пак може би нещо бе проличало, защото той попита:

— Има ли нещо, което не наред?

— Не — отговори бързо и се постара да прикрие безпокойството си. — Просто обикновено не пия вино.

— Защо не? Казват, че е добре за кръвта.

— Може да е така, но не е добре за самообладанието ми.

— Не е толкова лошо човек да изгубва от време на време самообладание.

— За вас — може би, но не и за мен.

За миг очите им се срещнаха.

— Трябва да призная, съдия Колсън, че вие сте по-различна.

Кейт се извърна настрана, разбирайки, че думите му не са комплимент. Но не можеше да мисли другояче. От деветнайсет години най-важното за нея бе да владее чувствата и да контролира действията си. Ала винаги когато бе със Сойър, губеше малко от самоконтрола си.

Обясняваше си това с физическата му привлекателност. Дори свежият дъх на одеколона му изостряше чувствителността й, както и линиите около очите и устата му, когато се усмихваше.

— Е?

Тя поклати глава.

— Какво — е?

— Мъчите се да установите какъв е моят ръководен принцип, така ли? — попита той направо.

Кейт затаи дъх.

— Ласкаете се.

— О, не — каза той отпуснат спокойно. — Но няма значение. Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси. Почти на всичките.

— Добре. Как така не сте се оженили досега? — в секундата, в която въпросът излезе от устата й, изпита желание да си върне думите назад, ужасена от своята импулсивност.

По устните на Сойър затрептя усмивка, сякаш съзнаваше колко неудобно се чувства тя. После лицето му стана сериозно.

— Няма особена причина, освен че не съм срещнал жена, която би искала и би могла да търпи лошите ми навици и начина ми на живот.

Въпреки насмешливия тон очите му издаваха уязвимост, която не бе подозирала.

— Това е разбираемо — промълви Кейт, защото не й дойде нищо друго наум. Отново съжали, че му беше задала такъв въпрос.

— Но все пак бих искал да имам дете.

Кейт беше силно изненадана.

— Очевидно не сте очаквали това — засмя се той.

— Не, не го очаквах — отговори Кейт, пренебрегвайки болката, която изпита.

Той повдигна рамене.

— Знам, че звучи налудничаво, но… — замълча, после добави: — Достатъчно говорихме за мене. А какво ще кажете за себе си? Защо вие не сте се омъжили?

Кейт притеснено се раздвижи.

— Най-важното за мене винаги е била кариерата ми — знаеше, че звучи като скучна стара мома. Но този човек сякаш изваждаше на повърхността най-лошото у нея.

— Изглежда, че имаме повече общи черти, отколкото си признаваме.

Начинът, по който произнесе тези думи и по който се взираше в нея, отново й напомниха, че трябва да внимава. Но не можеше да не забележи, че разговорът със Сойър носеше известно вълнение. Беше самоубийство обаче да си играе с огъня. Връщайки се към реалността, тя реши да отклони разговора от всякакви лични проблеми и да го насочи в делова посока.

— Ако не възразявате, бих искала да се върнем към целта на тази среща — думата „искам“ не отговаряше на истинските й чувства, но бе принудена да ги крие. Може би беше позволила на разговора да се отвлече, за да отложи удара, който вероятно я очакваше.

— Разбира се — съгласи се Сойър. — Говорих с прислужника.

— И? — Кейт затаи дъх.

— Той се разприказва.

— Това е добра новина.

— Старецът не можеше да каже коя е днешната дата, но ми разказа всичко, което е станало преди години.

Устата й пресъхна. Не можеше да произнесе и дума.

— Както и да е — продължи той, — спомни си, че преди деветнайсет години в една от стаите намерили бебе.

Кейт едва сдържаше вълнението си.

— Продължавайте.

— Почти сигурен е, че са се обадили в един манастир и някаква монахиня дошла да прибере детето.

Сърцето й биеше тъй силно, че навярно и Сойър го чуваше. Може би в края на краищата дъщеря й е добре. Облиза сухите си устни, преди да промълви:

— Новините изглеждат добри.

— И аз така мисля.

— И какъв е следващият ход?

— Очевидно ще открия манастира.

— Разбира се.

Очите му я наблюдаваха зорко.

— Искате ли да добавите нещо?

Кейт си помисли, че ако беше в съда, щеше да го намери за виновен, но не знаеше в какво. Може би в прикриване на факти. Той споделяше тайните си тъй неохотно, като и тя своите. Все пак обхвана я силно желание да му признае всичко.

Но в следващия миг изпита неотложна необходимост да избяга от неговите проницателни очи и от интимните му въпроси. Нямаше да се държи като глупачка.

— Ако няма нищо друго, аз трябва да тръгвам — каза тя и си наложи да го погледне, сякаш да докаже на себе си, че положението е под неин контрол.

— Няма проблеми — с обичаен тон отвърна Сойър.

Кейт обаче забеляза, че устните му бяха по-силно стиснати, когато се изправи и отиде зад стола й. Тогава се случи онова, от което най-много се страхуваше, макар че в момента не го съзнаваше.

Тя посегна към чантата си, окачена на облегалката на стола. В същото време Сойър хвана самия стол. Ръцете им се докоснаха.

Поруменяла, Кейт рязко стана. Но вместо да пусне ръката й, той я стисна по-здраво. Един дълъг, застинал миг очите му се задържаха върху лицето й. Кейт облиза устни и проследи как погледът му се спуска към шията й, после към гърдите за част от секундата. Но достатъчно дълго, за да я накара да се запита какво ли ще бъде, ако се целунат. Допускаше, че преживяването ще е по-вълнуващо, отколкото можеше да си представи. Щеше да покаже, че се владее, без да лиши нито себе си, нито нея от удоволствието.

Тези налудничави мисли я принудиха да изтегли ръката си, но топлината му остана върху нея.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Аз също — отговори той с твърд глас. После, без да я погледне, добави: — По-добре да тръгваме.

Отидоха до колите в мълчание. Дори и от разстоянието помежду им силата, която той излъчваше, й влияеше.

Съзнателно не го погледна, докато той отвори вратата на нейната кола и тя седна зад кормилото.

После се чудеше защо бе избрала този момент, за да се отпусне безгрижно и да го погледне, но видя, че той се навежда към нея, че лицето и устните му са само на сантиметри от нейните. Изненада се и устните й се разтвориха.

— Кейт — изпъшка той, стисна врата й и впи уста в нейната.

За миг светът около нея се завъртя и тя не можа да му откликне. Но когато езикът му мина през преградата на зъбите й, цялото й тяло се разбуди.

Сладкото нападение беше горещо и кратко. Сойър се дръпна назад с някакво смотолевено проклятие, безспорно насочено към самия него. Но следващите му думи заличиха впечатлението, че той съжалява.

— Няма да се извинявам.

Тя се мъчеше да разбере какви можеха да бъдат подбудите за току-що случилото се.

— Аз… и не очаквах извинение — едва продума.

Сойър потърка врата си.

— Вижте, за…

— Трябва да тръгвам — прекъсна го Кейт.

— Ще поддържам връзка — промърмори той, блъсна вратата и отстъпи назад.

Едва когато стигна до алеята пред дома си, Кейт осъзна истината. Знаеше предварително, че издирването на дъщеря й ще е свързано с непреодолими трудности. Беше се приготвила да ги посрещне.

Това, което не бе очаквала, беше Сойър Брок.